Даниел Стийл
Пепел от диаманти (3)

3.

Джейкъб започна новата си работа при Израел Хоровиц в понеделника след изтичането на договора му с Хари Роузън. Появи се в кабинета на Израел в единствения костюм, който имаше, с чиста риза, изпрана и изгладена от Еманюел, и скъпа на вид вратовръзка от тъмносиня коприна, която му бе ушила. Еманюел я бе изработила прецизно от парче плат, което бе купила в евтин магазин. Джейкъб приличаше на банкера, който трябваше да бъде навремето, когато се появи в магазина. Израел се усмихна, когато го видя. Джейкъб беше хубав младеж и изтънчеността и доброто му възпитание си личаха.

Израел, или Изи, както помоли Джейкъб да го нарича, го разведе из офиса, после го запозна с двамата резачи на диаманти, които работеха в специална стая отзад. Те си бъбреха на фламандски, но говореха и френски, и немски. Разговаряха с Джейкъб, бяха щастливи да се запознаят с него. Изи му показа върху какво работеха. Единият режеше шесткаратов камък на работната си маса. Изи му обясни, че цветът му е „F“ и е квалифициран като „VSI“, което означаваше, че има дребен незабележителен дефект. Добави, че вътрешните дефекти са толкова минимални, че могат да се видят само с бижутерска лупа, а цветът е почти идеален. Другият резач работеше върху четирикаратов камък с не така перфектен цвят и няколко дефекта. Вграждаше го в центъра на пръстен с малки диаманти около него. Пръстенът беше предназначен за прочут бижутер на Пето авеню.

— Най-добрият цвят е „D“ — обясни Изи. — А безупречен е камъкът без вътрешни дефекти. Ела, ще ти покажа.

Върнаха се в кабинета му, където той отвори сейфа и извади малко хартиено пакетче, сгънато многократно, за да пази съдържанието. Веднага щом го разви, кръгъл камък със заслепяващ блясък и яснота огря кабинета.

— Този камък е най-близкият до съвършенството, който някога ще видиш. Точно осем карата и никакви дефекти. Има сертификат „D“, безукорен. Много рядък. Шестима бижутери го притежават заедно. Аз съм брокер на сделката и тъкмо постигнахме споразумение с човека, който го продава. Искам ти да го доставиш на един от другите инвеститори. Ще го продадем на „Картие“ с чудесна печалба. Офисът, където трябва да го занесеш, се намира на четири преки оттук — обясни Изи. — Прибери го във вътрешния си джоб и отиди направо там. Обади ми се, когато пристигнеш, а после се върни.

— Това ли е? Това ли е всичко, което трябва да направя? — възкликна Джейкъб, въодушевен от бизнеса и красотата на камъните, които току-що бе видял.

Те му напомниха за един от пръстените на майка му, който бе принадлежал на баба й. Диамантът му бе дори по-голям от този, който Изи му показа. Джейкъб никога не беше му обръщал много внимание, макар да помнеше изключителната му красота. Но, разбира се, беше изчезнал завинаги, заедно с всичко друго, което нацистите им бяха откраднали.

— Ако ти кажа колко струва камъкът, какво платихме за него и за колко го продаваме, ще трепериш по целия път до офиса. Върви бързо, гледай право напред и веднага го занеси. Доверявам ти изключително бижу като първата ти задача. Хайде, тръгвай — каза Изи и му подаде листче с адреса и името на бижутера.

Стомахът на Джейкъб се сви, когато осъзна отговорността, която поемаше. Той прибра грижливо диаманта във вътрешния си джоб, както го посъветва Изи, излезе от магазина след миг, отиде направо на адреса за доставка и звънна на Изи от офиса на колегата му. Върна се в магазина след десет минути, справил се с мисията си.

— Браво — усмихна му се Изи. — Не го продаде на някой ъгъл, за да изчезнеш в Бразилия. Чудесно. Гордея се с теб — каза той, а Джейкъб се засмя.

Харесваше Изи и му бе приятно да е негов служител, работата също му изглеждаше интересна. Не беше банкерство, но ставаше дума за огромни суми пари, въпреки обикновения и непретенциозен магазин на Изи. Бизнесът му беше сравнително дребен, но той посредничеше при покупката на изключителни диаманти и изкарваше повече пари, отколкото Джейкъб би предположил.

Следобед му възложиха да вземе и донесе по-малък и не толкова скъп камък. Двама търговци го предлагаха на Изи, който не се впечатли и им върна пакетчето двайсет минути по-късно, след като огледа диаманта от всички ъгли с лупата си и го освети със специална лампа.

— Боклук — каза той на Джейкъб и му показа защо. — Във вътрешността на този камък има повече боклуци, отколкото в пепелниците на резачите ми. Не продавам такива камъни. Ако го правех, „Картие“ нямаше да купуват от мен.

Изи имаше няколко важни клиенти, продавачи на дребно, както и частни лица и репутация, на която държеше. Търговците, с които въртеше бизнес, му се доверяваха и почитаха „окото“ му, честността и оценките му.

В края на първия си ден Джейкъб имаше чувството, че вече е част от нещо вълнуващо и бе научил много от Изи. По време на вечерята у дома разказа всичко на Еманюел.

— Ами ако някой ти открадне диаманта, който доставяш? — разтревожи се тя.

Досега не беше се замисляла колко скъпи щяха да са камъните, които Джейкъб пренасяше.

— Тогава Изи ще ме убие, когато се върна в офиса, а ти ще си вдовица и ще си намериш богат и красив съпруг, какъвто заслужаваш — подкачи я той, но очите й се насълзиха, когато чу шегата му, и той я прегърна нежно. — Само се шегувам, скъпа. Нищо няма да ми се случи. Не нося табела, която да съобщава какво доставям, а и останалите бижутери са наблизо. Не ми се налага да ходя далеч.

Той й разказа за безукорния диамант и красотата му, после си спомни за този на майка си и се натъжи.

Еманюел никога не бе живяла в такъв разкош и богатство, затова й бе трудно да си представи за какво говори. В началото се притесняваше, че не е достатъчно изискана за Джейкъб, като се имаше предвид семейството, от което произхождаше, но за него това нямаше значение. Обичаше я такава каквато е, макар да му се искаше да не се тревожи толкова. Понякога страховете й бяха така убедителни, че го заразяваха и той също започваше да се притеснява. Но сега бе влюбен в новата си работа. Предстоеше му да научи безброй неща, а новият му шеф щедро му предаваше знанията си. Джейкъб го съжали отново задето бе изгубил сина си. Вероятно това също бе причина възрастният мъж да споделя знанията си за диамантения бизнес с Джейкъб. Замисли се колко изключителни и скъпи са били бижутата на майка му. Никога преди не беше обръщал внимание на това. Баща му бе повече от щедър към нея, а и тя бе наследила невероятни бижута от баба си.

Изи му беше споменал, че съпругата му рядко излизала от дома им откакто изгубили сина си. Тя беше болна и депресирана, но Изи изглеждаше жизнерадостен, положителен човек, който се опитваше да продължи живота си, въпреки сполетялото ги нещастие.

През следващите два месеца Джейкъб попиваше всичко за диамантения бизнес, а Изи непрестанно го изпращаше по задачи. Вечер той разказваше с подробности на Еманюел за работата си. Тя вече бе в шестия месец и не можеше да прикрие бременността си. Бебето беше едро и се надяваха да е момче, тъй като от семейството на Джейкъб не бяха останали мъже, които да продължат рода. Той твърдеше, че за него няма значение какъв ще е полът на бебето. Просто искаше то да е здраво и раждането да мине леко. Еманюел се хранеше по-добре и се чувстваше щастлива. Все още сънуваше кошмари, но много по-рядко.

Джейкъб я покани в магазина един ден, за да я запознае с Изи. Гордееше се много със съпругата си. На следващия ден Изи отбеляза колко мила и красива е жена му. Изглеждаше толкова крехка, че му бе почти невъзможно да си представи ужасите, които бе преживяла. А и бе необяснимо как някой би искал да й причини болка. Изи се радваше за тях и бебето и бе щедър към Джейкъб.

През септември Изи му подаде плик с пари в брой и му нареди да си купи нов костюм и няколко ризи. Нуждаеше се от повече от един костюм за работа, а в плика имаше достатъчно пари и за нова рокля за Еманюел. Забавляваха се чудесно докато пазаруваха в горната част на града, а после се върнаха с метрото у дома, оставиха покупките и отидоха на кино.

За Джейкъб бе трудно да предвиди как щеше да се развие животът им след появата на бебето. Бяха станали още по-близки през осемнайсетте месеца откакто се ожениха и той не можеше да си представи живота без нея. Вероятно щеше да изпитва същото и към бебето. Апартаментът щеше да им е тесен, но не искаха да се местят. Пестяха всяка стотинка, която можеха.

Въпреки че Еманюел работеше за Хари Роузън от четиринайсет месеца, а сега очакваше и дете, той отказа да увеличи заплатата й. Тя вече знаеше, че всичките му служители го мразеха. Беше невероятен скъперник. Хилда и Фриц, другата двойка, спонсорирана от него, го напуснаха веднага след като договорите им изтекоха. Сега работеха в немски ресторант в горната част на Манхатън и се справяха добре. Хилда готвеше, а Фриц обслужваше масите и се похвали, че изкарвал добри пари от бакшиши.

През един октомврийски следобед Еманюел припадна във фабриката. Една от колежките й звънна на Джейкъб в магазина и той пристигна веднага, за да я заведе на лекар. Посъветваха я да забави темпото и дори да спре да работи до раждането, но тя не искаше да остане два месеца без заплата и настоя, че се чувства добре. Много от жените във фабриката бяха бременни. Наричаха това „бебешкия бум“, тъй като точно след войната се родиха много деца. Разбира се, Хари Роузън нямаше правила, които да защитават жените. Караше ги да се трудят по-усърдно и от останалите и очакваше да се върнат на работа две седмици след раждането. Ако това не им харесваше, лесно можеше да ги замени, затова Еманюел искаше да се задържи на работата си с всички сили.

Английският й се подобри, но все още имаше силен френски акцент, който повечето хора намираха за очарователен. Джейкъб продължаваше да я поправя и да й дава уроци, когато имаше време. Тя обаче му говореше на френски и той не се противеше. Езикът бе единственото, което й бе останало от миналото. Езикът, който бе говорила като дете и преди войната. После бе научила немски в концлагера, а сега й се налагаше да говори английски в Ню Йорк. Тя изпитваше истинско удоволствие, че можеше да си бъбри на френски с Джейкъб и възнамеряваше да научи и детето си.

— Не ти ли липсва да говориш на немски? — попита го тя късно една вечер.

Лежаха в леглото и той я галеше по наедрелия корем. Еманюел все още бе много слаба, но бебето растеше и Джейкъб го усещаше как рита.

— Не, ще съм щастлив, ако никога вече не ми се налага да говоря немски — отговори той. — Прекалено много лоши спомени са свързани с него. Винаги се сещам за лагера.

Тя кимна. Чувстваше се по същия начин, когато чуеше немска реч. В Щатите бяха пристигнали много немски имигранти и в техния квартал често се чуваше немски и иврит, най-вече сред старите хора, които живееха тук от дълго време. Еманюел винаги изтръпваше, когато ги чуеше.

Изи ги покани на вечеря по случай Деня на благодарността в апартамента си в Ъпър Уест Сайд. Това бе вторият Ден на благодарността на семейство Стайн в Съединените щати, но не бяха празнували първия. Изненадаха се, когато се запознаха със съпругата на Изи. Наоми приличаше на призрак, с разсеяно отнесено изражение. Седеше в слабо осветената всекидневна и едва вдигна глава, когато Изи ги представи. Тя се насили и се усмихна студено. Беше облечена цялата в черно, а навсякъде имаше снимки на покойния им син — хубаво момче, което приличаше на баща си. Трудно бе да се определи каква е била съпругата на Изи преди мъката да я съсипе. Беше невероятно бледа, а очите й — море от тъга. Вървеше като старица и бе едва ли не невъзможно да си я представиш омъжена за енергичен и жизнен човек като Изи.

Той си бъбри оживено с Джейкъб по време на вечерята, а Еманюел се опита да поговори с госпожа Хоровиц, която отговаряше едносрично и бързо се оттегли в спалнята си, без да докосне празничната вечеря, която Изи бе приготвил и сервирал. Сега той вършеше всичко у дома и се обръщаше към Наоми, сякаш и тя бе част от разговора, но тя отказваше да се включи. Беше се погребала жива заедно със сина си. Дори очакваното бебе на Джейкъб и Еманюел не я накара да се усмихне. Сякаш това, че Еманюел бе бременна, й причиняваше болка. Изи обаче се радваше и бе развълнуван заради тях.

— Мисля, че мога да бъда дядо на бебето, ако ми позволите — каза той.

Джейкъб и Еманюел се радваха на интереса му към детето им. Беше хубаво да споделят щастието си с някого.

— Би трябвало да си почиваш известно време преди раждането строго каза той на Еманюел. — После ще си прекалено заета и изтощена.

— Трябва да се върна на работа две седмици след раждането. В противен случай ще изгубя мястото си. А и очакват да съм във фабриката до деня, когато родя — обясни Еманюел.

— Шефът ти е чудовище — възмутено отбеляза Изи и Джейкъб се съгласи с него.

— Половината работнички във фабриката са бременни и той е адски ядосан заради това.

— Не може да уволни всички ви. Остани си у дома поне месец след раждането. При кого ще оставиш бебето, когато се върнеш на работа?

— Съседката ни от долния етаж каза, че ще се грижи за него. Тя има шестмесечно бебе и няма нищо против да гледа и двете. Иска малко пари и можем да си го позволим.

Бюджетът им все още бе твърде скромен, но се справяха много по-добре с новата заплата на Джейкъб. Дори успяха да купят нещата, от които се нуждаеха за бебето, а останалите взеха назаем от съседки и колежки на Еманюел, чиито деца бяха пораснали.

Еманюел планираше да кърми докато се върнеше на работа. Лекарят й бе обяснил, че кърменето е най-доброто за детето, а и щеше да им спести пари. Трябваше да мислят за всичко, да пресмятат всяка стотинка, което не бе непознато за Еманюел от живота й преди войната, но бе съвсем ново за Джейкъб. Отначало му бе доста трудно, но бързо се приспособи. Преди никога не му се беше налагало да се тревожи за пари или дори да мисли за тях. Разполагаше с абсолютно всичко, което можеше да пожелае, докато растеше. Искаше и собственото му дете да има същите предимства — отлично образование, сигурен дом и родители, които не се притесняват дали ще имат достатъчно пари да сложат храна на масата. Копнееше децата им да се чувстват в безопасност. И се надяваше да имат повече от едно дете, макар Еманюел да бе твърдо против това. Тя все още бе убедена, че Холокоста може да се случи отново, дори и в Америка. Вярваше го искрено, въпреки уверенията на Джейкъб в противното. Тази идея му се струваше абсурдна. Но Еманюел продължаваше да настоява, че като се имаха предвид опасностите за евреите по света, едно дете беше достатъчно. Той се надяваше да промени решението й някой ден, но засега тя бе категорична.

Денят на благодарността у семейство Хоровиц бе топъл и трогателен, дори след като Наоми се оттегли в стаята си. Те дълго си бъбриха с Изи, после се прибраха у дома доволни от вечерта. И двамата харесваха Изи Хоровиц.

Дойде декември. Бебето трябваше да се роди на осемнайсети, сряда. Еманюел беше на работа целия ден и нищо особено не се случи, когато си тръгна. Джейкъб я посрещна пред фабриката в края на деня, ядосан задето работодателят й не се съгласи да й даде малко отпуска преди раждането. Тя каза на колежките си, че ще се видят утре, тъй като нямаше признаци, че ще роди скоро, а и лекарят й не бе видял нищо смущаващо предишния ден, когато тя отиде на преглед. Фабриката щеше да е затворена на Коледа, но никога не им даваха свободен ден на двайсет и шести и колежките й се пошегуваха, че ако роди на Коледа, шефът ще я очаква във фабриката на другия ден. Стандартната отпуска след раждането бе две седмици, макар някои жени, родили с цезарово сечение, да бяха взели три без съгласието на началника.

Еманюел се движеше по-бавно, но каза, че просто е изморена след дългия ден. Беше се качвала няколко пъти до другото ателие и това вбеси Джейкъб още повече.

— Би трябвало да обявиш стачка — каза той докато вървяха към метрото и я хвана здраво за ръка. Валеше сняг и той се страхуваше тя да не падне. Искаше му се да може да си позволи такси, за да я улесни. Предишната вечер отпразнуваха първата нощ от Ханука. Еманюел запали свещите и изпя молитвите, които бе научила от майка си. Очите й се насълзиха докато пееше. Джейкъб се присъедини към молитвите и двамата се хванаха за ръце. Изи им беше пожелал щастлива Ханука и им бе подарил първия дрейдъл^[1] за бебето, който Еманюел каза, че ще пази завинаги.

Джейкъб също бе празнувал преди Ханука със семейството си във Виена. За тях това бе тържествена и изискана вечеря. Около масата, издокарани във фракове и вечерни рокли, роднини и приятели си разменяха подаръци. Семейството му бе отворено за света и всяка година украсяваха и коледна елха. Еманюел никога не беше имала елха, дори не мислеше, че това е редно, когато Джейкъб й го предложи. Вярваше, че трябва да почитат всички, загинали заради вярата си, и да не се придържат към християнските традиции, които бяха чужди за тях, макар сега да живееха в Америка.

Тя се задъхваше и едва успя да изкачи шестте етажа, когато се прибраха у дома. Правеше го всеки ден, но й ставаше все по-трудно, а Джейкъб се изненада, че стълбите и работата й не бяха предизвикали ранно раждане. Той масажира краката и глезените й, когато тя се отпусна на леглото и запали свещите за втората им нощ от Ханука. Еманюел просто имаше нужда да си почине няколко минути. Отново изпяха молитвите заедно. След това Джейкъб приготви вечерята. Искаше жена му да си почива, когато бе възможно.

Нямаше признаци за скорошно раждане, но това не означаваше, че остава много време. Можеше да се случи всеки момент. Обясниха й, че две седмици по-рано или по-късно се счита за нормално, но Джейкъб се надяваше, че няма да чакат толкова дълго. Съпругата му изглеждаше изтощена и се отпусна благодарно на стола, докато той готвеше. После искаше да му помогне да измият чиниите, но той настоя тя да си вземе вана и да си легне. Навън беше много студено и той реши да си останат у дома през уикенда. Не искаше Еманюел да се подхлъзне и да падне, нито да се катери нагоре по стълбите многократно.

— Ако не родиш, ще прекараме хубав, уютен уикенд — каза той. — Ще си лежиш, а аз ще ти слугувам. Твоето желание е заповед за мен.

Еманюел му се усмихна, а той оправи възглавницата й.

— Искаш ли да ти напълня ваната? — попита Джейкъб.

Бяха късметлии, тъй като много апартаменти като техния нямаха собствени бани, а си деляха една с останалите на етажа.

Тя остана във ваната известно време, което й се стори прекрасно. Джейкъб зачете една от книгите за диаманти, която Изи му беше дал. Беше научил много през последните пет месеца и искаше да научи още повече. Когато Еманюел си легна в розовата фланелена нощница, която бе украсила с дантели по бието, той се усмихна. Жена му приличаше на огромен розов балон с изящни ръце и крака и красиво лице. Изглеждаше толкова млада, че бе трудно да повярваш, че скоро ще роди. Джейкъб облече пижамата, която му беше ушила от най-добрия египетски памук.

Той си легна и се обърна да й каже нещо, когато забеляза странно изражение на лицето й, нещо като гримаса от болка, която изчезна в миг.

— Какво беше това? — загрижено попита той.

— Не знам. Мисля, че бебето просто се е размърдало или си е сложило крака, където не трябва. Може би се опитва да си направи място, но такова не е останало.

Джейкъб кимна, целуна я и отново взе книгата, но тя отново потръпна. Еманюел го сграбчи за ръката и го погледна уплашено.

— Това наистина болеше. Май нещо не е наред.

— Мисля, че е време. Може би на бебето му е писнало и иска да излезе.

Бяха й обяснили какво да очаква при раждането, но това не й се струваше същото. Според акушерката, всичко бе предвидимо и точно. Контракциите започваха бавно, по-късно се засилваха и човек можеше да определи интервалите между тях. Но в момента я мъчеше силна болка, която й отне дъха. Усещаше напрежение, сякаш всичките й вътрешности бяха стегнати в менгеме.

— Да повикам ли лекар? — попита Джейкъб.

— Вероятно е от нещо, което съм яла.

— Може би си погълнала цяла диня подкачи я той и двамата се засмяха.

Но той не искаше да пренебрегва болките й, затова я наглеждаше непрестанно докато четеше. Тя заспа след няколко минути, а той я зави нежно и целуна копринената й руса коса, разпиляна по възглавницата. Джейкъб довърши главата, която четеше, и се канеше да загаси лампата, когато Еманюел изстена мъчително. Той реши, че тя отново сънува кошмар, но когато я погледна, видя, че е будна.

— Добре ли си?

Тя поклати глава отрицателно и се помъчи да си поеме дъх. Мина почти минута преди да успее да проговори.

— Мъчи ме зверска болка. Наистина е лошо, Джейкъб. Струва ми се, че бебето се опитва да излезе, но странично, и разкъсва всичко по пътя си.

Еманюел се паникьоса, опита се да седне, но не можа. Отдръпна завивките и видя кръв по чаршафите. Нямаше близка жена, която да й даде съвет, а болката бе непоносима. Усещането бе толкова жестоко и мъчително, че тя дори не можеше да се изправи. Еманюел погледна ужасено при следващата болезнена контракция.

— Да повикаме доктора — каза той, като се опита да остане спокоен.

Еманюел мислеше, че всичко се случва прекалено бързо, за да е нормално раждане, а също като нея, той нямаше представа какво да очаква. Джейкъб затърси нервно номера, който тя му бе дала преди седмици, и звънна. Отговори му служба за приемане на съобщения и операторката го помоли да изчака. Вече бе единайсет през нощта, но лекарят бързо вдигна телефона. Джейкъб се представи и му описа състоянието на Еманюел, после добави, че я боли прекалено много, за да се изправи или дори да говори.

— Трябва да дойдете веднага в болницата — нареди лекарят. — Вече съм там с друга пациентка. Ще ви чакам. Тръгвайте веднага.

Джейкъб искаше да попита дали според доктора нещо не беше наред, но не искаше да плаши Еманюел още повече.

— Докторът каза, че трябва веднага да тръгнем към болницата — нежно каза той, но тя поклати глава уплашено.

— Не мога да стана. Боли ме ужасно.

— Налага се — твърдо заяви той, като се чудеше дали да повика линейка, но това щеше да им струва цяло състояние.

Джейкъб не мислеше, че животът на жена му е в опасност, просто болките й бяха прекалено силни.

— Аз ще те нося. Не мърдай — каза той, скочи от леглото, навлече дрехите си светкавично, облече палтото, завърза обувките си, уви Еманюел в одеяло и я вдигна, въпреки писъците й да не я движи или докосва.

Той се почувства като чудовище, когато пренебрегна молбите й, загаси лампата и излезе от апартамента, носейки я на ръце. Дори в края на деветия месец Еманюел беше лека като перце. Тя плачеше уплашено, а той бързаше надолу по стълбите и се опитваше да я успокои.

— Всичко ще е наред — непрестанно повтаряше той.

Нямаше търпение да я отведе в болницата, за да й дадат нещо за болките. Виждаше, че тя агонизира на всеки две-три минути, и когато изскочи на улицата, махна на преминаващото такси. Настани я на седалката, седна от другата й страна и я погледна. Очите й бяха затворени, лицето — сгърчено от болка.

— Тя добре ли е? — попита шофьорът, като погледна в огледалото за обратно виждане.

— Ражда — отговори Джейкъб и я хвана здраво за ръката.

Еманюел го погледна уплашено, убедена, че нещо се бе объркало, и заплака. Бебето сигурно умираше, но тя дори не можеше да говори от болка и да обясни на мъжа си какво изпитва.

— Помагал съм при раждането на две бебета в таксито — каза шофьорът, като профуча през два червени светофара. — Кръстиха едното на мен — усмихнато добави той.

Джейкъб кимна и се вторачи в Еманюел, която се чувстваше все по-зле с всяка изминала минута. Нужни им бяха петнайсет минути, за да се доберат до болницата. Състоянието й се влоши драматично. Джейкъб бързо плати на шофьора, грабна Еманюел и се втурна отчаяно в спешното отделение. Приличаше на луд, с рошавата си коса и плачещата в ръцете му жена. Една сестра грабна носилка, махна на двама санитари да им помогнат, качиха Еманюел на нея и я откараха в залата за прегледи. Джейкъб им даде името на лекаря й и го увериха, че веднага ще го повикат. Той ги последва в стаята за прегледи. Не беше сигурен, че имаше право да е там, но искаше да знае какво се случва. Раждането беше нормален и естествен процес, а не жестоката агония, която жена му преживяваше.

Не му обърнаха внимание и го оставиха да стои в ъгъла. Махнаха одеялото, свалиха окървавената нощница на Еманюел и й облякоха болнична. Тя запищя и замаха на Джейкъб да се приближи. Сестрата се опита да я успокои, че всичко е наред. Друга сестра бе отишла да повика лекаря. Първата я прегледа, а от Еманюел бликна кръв. Джейкъб заплака, ужасен от мисълта, че може да я загуби. Ами ако умираше? Как щеше да живее без нея? Тя бе всичко, което му беше останало. Сестрата довърши прегледа и се усмихна.

— Справяте се чудесно, госпожо Стайн — увери я тя. — Можете да започнете да се напъвате след няколко минути и бебето ще е в ръцете ви, преди да се усетите.

Еманюел размахваше нервно ръце и изпищя от поредната болка. Лекарят влезе в стаята и акушерката му докладва за състоянието й.

— Разкритието й е почти десет сантиметра, може вече да е и повече. Те тъкмо пристигнаха — спокойно каза тя, а докторът се усмихна на Джейкъб.

— Имате късмет, че бебето не се е родило в дома ви.

— Болките й започнаха преди по-малко от час — отговори Джейкъб, после каза тихо, за да не го чуе Еманюел. — Нещо не е наред ли?

— Ни най-малко — мило се усмихна лекарят и изми ръцете си. Защо не седнете в чакалнята за бащи? Ние ще се захванем за работа. Сега ще я отведем в родилната зала и ще дойдем да ви уведомим, когато бебето се роди. Всичко върви чудесно.

В същия миг Еманюел изпищя и Джейкъб застина на мястото си. Не знаеше дали да отиде при нея и да откаже да излезе, или да изпълни това, което му бяха наредили. Имаше чувството, че я режеха на живо. Лекарят му посочи вратата, а сестрите качиха Еманюел на носилката, въпреки протестите й. Докторът й направи инжекция с болкоуспокоително. Всички изглеждаха заети и Джейкъб знаеше, че трябваше да излезе, но се почувства, сякаш я бе предал и изоставил.

Чакалнята беше в края на коридора и той чу писъците на Еманюел докато я откарваха. Прилоша му от страх, напомниха му за концлагера и жените, измъчвани там. Това, което й се случваше, не изглеждаше нормално. Не би трябвало да е така. Но пък той никога преди не бе ставал свидетел на раждане. Беше сигурен обаче, че и Еманюел не бе очаквала такива мъки, щеше да го предупреди, ако знаеше. Джейкъб се зачуди дали лекарят не го лъжеше, че всичко е наред, но пък всички в залата изглеждаха спокойни, освен жена му, която се гърчеше агонизиращо и крещеше името му. Никога преди не бе изпитвал такава безпомощност. Чувстваше се като убиец задето й бе причинил подобно нещо.

В чакалнята имаше и други мъже. Единият четеше вестник, другият, книга, а третият спеше на стола. Онзи с книгата вдигна глава и се усмихна на Джейкъб, забелязал паниката и отчаянието му.

— Първо дете? — попита той и Джейкъб кимна. — За нас е трето. Първото не се появява бързо. Разполагаш с достатъчно време да отидеш до кафенето и да хапнеш нещо.

В чакалнята имаше кана с кафе, но от мисълта за храна след това, което тъкмо бе видял, му се догади. А още по-лошо беше, че можеше да продължи дълго. Как горката Еманюел щеше да изтърпи кошмарните болки? Беше сигурен, че тя никога нямаше да му прости това.

Мъжът с вестника се включи в разговора.

— За нас е пето. Вече имаме четири дъщери. Този път дойдохме по-рано, защото последното ни бебе се роди у дома. Аз я изродих.

Джейкъб едва ли не се засрами, когато разбра, че в стаята е пълно с бащи професионалисти. Опита се да се успокои, седнал на ръба на стола, с надеждата, че след няколко минути ще му съобщят добрата новина, че всичко е свършило и майката и детето са добре. Но половин час по-късно още никой не се бе появил. Спящият баща се събуди и отиде да си купи нещо за ядене, след като му казаха, че ще чака още дълго. Джейкъб попита нервно какво става с жена му и сестрата му обясни, че засега няма новини, но ще го уведомят веднага, когато бебето се роди. Обеща да му позволят да го види през прозореца и да посети съпругата си. Той се почувства напълно безпомощен и не спираше да мисли за Еманюел и дали инжекцията й беше помогнала.

Мъжът с четирите дъщери беше първият, който получи новина след около час. Главната сестра му съобщи, че има близначки, което за него бе неочаквано. Той изстена, после се засмя.

— Шест дъщери — шокирано промълви той и излезе от чакалнята, клатейки глава, след като пожела късмет на Джейкъб и другия баща.

— Няма значение полът, стига жена ми и детето да са добре — притеснено сподели Джейкъб с другия мъж, който го изгледа със съчувствие.

— Те ще са съвсем добре — увери го той.

Джейкъб не искаше да му разказва колко зловещо бе изглеждало положението, когато откараха Еманюел, и колко неподготвена бе тя за това, което я очакваше. А и той също. Дори не му бе идвало наум, че може да е толкова страшно.

Чакаше вече от два часа, когато сестрата се появи и съобщи на другия мъж, че има син и майката и детето са добре. Човекът пожела късмет на Джейкъб и излезе с усмивка навън. Той остана сам в чакалнята, отпусна глава в ръцете си и започна да се моли за жена си. След всичко, което бе преживяла, тя не заслужаваше подобна агония. Очите му бяха затворени и мислеше с копнеж за Еманюел, когато чу някой да влиза в стаята. Сестрата му се усмихна широко.

— Имате красив четирикилограмов син, господин Стайн. Съпругата ви и бебето се чувстват чудесно. В момента са в залата за възстановяване, а след около час ще я откараме в стаята й. В момента е малко замаяна. Ще донесат бебето след няколко минути и можете да го видите през прозореца. Поздравления! — каза тя и излезе от стаята.

Джейкъб се отпусна на стола и краката му затрепериха. Заля го вълна от облекчение. Ужасно му се искаше да отиде при Еманюел, въпреки че тя най-вероятно спеше. След малко дойдоха да му съобщят, че синът му е готов да се запознае с баща си, и той тръгна по коридора, чувствайки краката си като гумени.

Когато стигна до прозореца, му показаха красиво момченце, розовичко и сладко, облечено в синя нощница и увито в синьо одеялце, с малка синя плетена шапчица на главата. Бебето спеше и приличаше на Еманюел. Джейкъб не бе виждал толкова прекрасна гледка в живота си и остана вторачен в сина си. Сестрата го сложи в количка със сини панделки и го откара. Джейкъб се върна в чакалнята и се замисли за сина си. Искаше му се да можеше да сподели радостта си с родителите си, те щяха да се гордеят с него.

Мина още един час преди да му съобщят, че Еманюел вече е в стаята си и може да я види за няколко минути. Тя дремеше, когато той влезе, но отвори очи и се усмихна, а той я целуна нежно. Всичките му силни чувства към нея, както и тревогите от последните няколко часа, бяха изписани на лицето му.

— Той е великолепен. А ти добре ли си? Ужасно ли беше? — попита той тревожно.

Еманюел се поколеба за миг, после поклати глава отрицателно. Инстинктивно разбираше, че това е една от онези тайни, които не се споделяха с мъжете.

— Всичко беше наред. Той беше доста едър и обърнат настрани… точно това усетих, когато си бяхме у дома. Но после му помогнаха и той излезе нормално.

Бяха използвали форцепс, което тя не сподели с Джейкъб, за да не го плаши.

— Той прилича страхотно на теб — каза той и отново я целуна.

Сега я обичаше още по-силно. Подозираше, че раждането бе минало по-тежко, отколкото тя признаваше.

— Как ще го кръстим?

— Макс Жулиен.

Това бяха имената на бащите им. Еврейската традиция повеляваше децата да се кръщават на починали близки от семейството.

— Той прилича на Макс, а ти си най-красивата жена, която някога съм виждал. Благодаря ти за сина ни и за всичко, което изтърпя тази нощ.

— Струваше си — отговори тя и затвори очи.

Може би точно поради тази причина никой не й беше казал истината за раждането — накрая болката нямаше значение.

— Обичам те — каза тя и се унесе.

Джейкъб се върна пред прозореца, за да види сина си, който също спеше. Казаха му, че може да види отново и двамата в девет на следващата сутрин. Той излезе от болницата и се прибра у дома пеша в снега. Беше четири сутринта. Джейкъб мислеше за хората, които бяха изгубили, за родителите си, баба си и дядо си, за майката и сестрите на Еманюел. А сега си имаха собствено семейство. Той имаше син и знаеше колко щяха да се радват и гордеят с тях родителите им. Джейкъб, Еманюел и Макс бяха семейство. Той се усмихна широко. Това бе най-прекрасната нощ в живота му.