Даниел Стийл
Пепел от диаманти (14)

14.

Раждането на Дейзи се различаваше от тези на сестрите й. На Джули бе нужно много по-дълго време да се възстанови и очевидно страдаше от постродилна депресия през първите три месеца. Винаги, когато Еманюел посещаваше внучките си, снаха й бе заключена в спалнята си. Или страдаше от главоболие, или спеше. А това не можеше да не я тревожи. Но след известно време, когато се съвзе напълно, тя отново се впусна в живота. Еманюел не беше виждала снаха си от месеци, а Макс постоянно пътуваше. Джули няколко пъти се появи в светските рубрики на вестниците без съпруга си. Снимките бяха от големи благотворителни събития. Еманюел се чудеше дали в брака на сина й имаше проблеми. Но каквото и да се случваше, Макс не обръщаше достатъчно внимание на семейството си, а съпругата му не отделяше време на децата си, особено след раждането на Дейзи, която беше весело и щастливо бебе и пищеше от радост всеки път, когато баба й идваше на гости.

След като поговори надълго с Джейкъб, Еманюел най-после успя да го убеди да обядва с Макс и да му даде бащински съвет. Дейзи вече беше на шест месеца и Еманюел виждаше четирите гувернантки много по-често, отколкото майката на внучките си. Домът на сина й беше като кораб без управление поради липсата на родители наоколо. Джейкъб се съгласи с нея. Той звънна на сина си и го покани на обяд в „Четири сезона“. Макс харесваше този ресторант.

Макс изглеждаше изморен и стресиран и беше отслабнал. Първото, което направи, когато седна, беше да си поръча мартини. Последните няколко пъти, когато се видяха, баща му беше забелязал, че той пиеше повече, и това също го тревожеше. Макс никога не бе прекалявал с алкохола, но сключваше много сделки по време на обед и вероятно хората, с които правеше бизнес, обичаха да пийват. Но Джейкъб прие за лош знак факта, че синът му си поръча мартини докато обядваше с баща си. Макс очевидно бе подложен на страхотно напрежение в работата си. Беше създал империя, а това имаше своята цена.

Докато чакаха да си поръчат обяд, Макс спомена, че най-голямата му петролна сделка в Тексас се провалила и изгубил пари заради лоша покупка на земя в Оклахома. Някой го изпреварил и отворил по-голям и хубав мол близо до онзи, който той започнал да строи. Маркетинговото проучване се бе оказало недостатъчно и сега той се опитваше да се отърве от земята.

— Вероятно можеш да си позволиш загубата — тихо каза Джейкъб. — Струва ли си толкова стрес, Макс? Никой не се нуждае от толкова много пари.

— Може би аз се нуждая — възрази Макс, а когато поръчаха обяда, помоли да му донесат второ мартини, което никак не зарадва баща му. — Нали на това ме учеше, татко? — попита Макс с рязък тон, какъвто никога преди не бе употребявал. — Нали ти и мама ме учехте, че никога няма достатъчно пари и трябва да пестите за дъждовни дни, война, Холокост или някакво друго бедствие?

— Не е валяло толкова и при потопа, ако това, което чета за теб във „Форчън“, е вярно. Със сигурност имаш повече от достатъчно, за да се чувстваш в безопасност и да издържаш семейството си луксозно.

— А ти някога почувства ли се в безопасност? — попита Макс и баща му се поколеба.

— Различно е. Ние преживяхме война. Изгубихме абсолютно всичко. Това никога не може да ти се случи. Не предстои война, Макс. Семейството ти се нуждае от теб. Имаш красива, млада жена, която сигурно е самотна. А децата ти ще пораснат по-бързо, отколкото си мислиш. Не пропускай тези моменти. По-късно ще съжаляваш.

Макс стана тъжен, а баща му не каза нищо, когато той довърши второто си мартини. Синът му беше на четирийсет и три години и имаше право да живее по начина, по който искаше, но пък Джейкъб не искаше да му се случи нещо лошо.

— Ще загубя много пари заради двете скапани сделки в Тексас и Оклахома — сподели Макс.

А когато това се случваше, което не беше често, той винаги се плашеше. Ами ако всичко започнеше да се проваля? Той помнеше предупрежденията на майка си от детските години. Родителите му винаги се бяха тревожили за пари.

— Ще се справиш — убедено отговори баща му. — Трябва да намалиш малко темпото, сине. Преди да изгубиш нещо много важно.

— Просто искам да компенсирам загубите от тези две сделки.

Макс беше като комарджия, който не можеше да стане от масата.

— Дадох си обещание, че ще работя усилено докато навърша петдесет, татко. После ще намаля темпото.

Макс обеща същото на Джули, когато Дейзи се роди.

— Ще пропуснеш много време с Джули и децата — сериозно каза Джейкъб. — Дотогава остават цели седем години.

— Джули се оправя с домашните проблеми — уверено заяви Макс.

Джейкъб осъзна, че синът му нямаше представа колко далеч от истината бе това. Джули не се справяше с абсолютно нищо, освен с обедите си с приятелки и организирането на благотворителни балове. Прекарваше не повече време от Макс с децата. Но синът му не беше наясно с това. Джейкъб се замисли как бе възможно да живееш с една жена и да не знаеш нищичко за нея. Той и Еманюел бяха забелязали, че тя изглеждаше нещастна през последните години, но Макс бе толкова зает с работата си, че не го виждаше.

После заговориха на други теми, за инвестициите на Джейкъб и за пътуването, което двамата с Еманюел планираха. Джейкъб щеше да навърши седемдесет и възнамеряваха да направят околосветско пътешествие. Трудно им бе да повярват, че той беше пенсионер от петнайсет години. Времето летеше невероятно бързо. А Еманюел не искаше да е далеч от внучките си за дълго, тъй като им се радваше безкрайно.

На Макс също му се стори, че баща му изглежда изморен. Родителите му се забавляваха с честите си пътешествия, но от последното Джейкъб се върна болен. За първи път се прибра у дома изтощен, а не изпълнен с енергия. Времето в концлагера бе навредило на здравето му и напоследък Макс смяташе, че баща му изглежда по-стар отколкото беше. Никой не можеше да каже със сигурност какви щяха да са дългосрочните последици от петте години глад и мъчения. Макс се тревожеше и за двамата си родители, макар че майка му изглеждаше по-здрава напоследък. Двамата се грижеха чудесно един за друг, както бяха правили цял живот. Той знаеше, че има изключителни родители. Искаше отношенията му с Джули да са такива, но подозираше, че тяхната връзка се дължеше на общото голямо нещастие. Не можеше да си представи, че Джули би оцеляла от това, което те бяха преживели. Нито пък самият той. И той не притежаваше тяхната сила. Беше находчив, способен и смел в бизнеса, но тези неща се различаваха от преживяното от родителите му. Макс ги уважаваше страхотно заради това, независимо с какви страхове и странности се бяха сдобили вследствие на изпитанията. Въпреки кошмарната им история, те бяха нормални, силни, умни, почтени и мили хора и винаги му даваха добър пример. И нищо в живота им не ги бе направило злобни и мрачни.

В края на обеда Макс се успокои и се усмихна на баща си.

— Благодаря ти за добрия съвет, татко. Мама ли те накара?

— Всъщност не. Тя се тревожи за теб, но аз исках да си поговорим. Животът отлита прекалено бързо. Не искам да пропуснеш добрите моменти с Джули и децата. В крайна сметка, това е единственото, което има значение. Останалото е хубаво, но не така важно.

Макс кимна. Разбираше, че баща му е прав, но не можеше да се откаже. Знаеше, че трябва да прекарва повече време с Джули и децата, но не още.

— Ще се опитам да намаля и пиенето обеща той.

Баща му не бе казал и дума, но Макс забеляза погледа му, когато си поръча второто мартини.

— Не живей с това, от което ние се страхувахме, Макс. За нашите тревоги имаше основателни причини. Ти трябва да живееш собствения си живот. Не изпускай от поглед важното. Животът може да се промени в един миг. А никога не искаш да съжаляваш за нещата, които не си направил.

— Ти съжаляваш ли за нещо?

Макс никога не му бе задавал този въпрос преди и Джейкъб се замисли за момент.

— Всъщност не. Трябваше само да убедя майка ти да се забавлява повече. Но тя се страхуваше. През последните няколко години си наваксваме и тя обича пътешествията ни. Вероятно трябваше да имаме и друго дете, за да не се съсредоточаваме толкова върху теб. Сигурно не ти е било лесно.

— Понякога не беше — честно призна Макс. — Но като се има предвид какво сте преживели, е съвсем обяснимо. Просто не знам как сте оцелели.

— Нито пък аз — тихо промълви Джейкъб. — Но извадихме късмет и се имахме един друг. Не съм убеден, че бих оцелял без майка ти.

И двамата замълчаха. Макс погледна часовника си. Имаше среща в службата след двайсет минути, но му беше приятно да си бъбри с баща си.

— Трябва да излизаме по-често, татко — усмихна се той.

Баща му настоя да плати обяда. Това бе специален момент и Макс се замисли върху думите на баща си на път към службата. Искаше да се прибере у дома и да прекара време с Джули довечера, да я прегърне нежно. Но в пет часа му се обадиха за една сделка, която се опитваше да сключи в Чикаго, и помолиха да се видят тази вечер. Макс се поколеба за миг, после реши да отиде. Звънна на Джули, предупреди я, потегли към летището направо от офиса и хвана полета до Чикаго в седем часа. Баща му не би искал той да постъпи по този начин, но Макс трябваше да го направи. Още веднъж. Можеше да е с Джули и децата през уикенда.

Макс отлетя от Чикаго за Ел Ей и се върна в Ню Йорк три дни по-късно, навреме за уикенда. Тъкмо си бе влязъл у дома, когато Джули се обърна към него със странно изражение. Той дори не бе имал време да я целуне.

— Майка ти се обади преди малко — каза тя сериозно. — Баща ти е в болница. Нещо е станало следобед. Мислят, че е получил инфаркт. Откарали са го в болницата на Нюйоркския университет.

Макс се втурна към телефона и звънна в спешното отделение. Съобщиха му, че баща му е в кардиологичната реанимация. Той поиска да говори с майка си, но тя беше при баща му и не можеше да се обади. Макс погледна Джули паникьосано.

— Не знам кога ще се върна — извика той и забърза към вратата.

— Искаш ли да дойда с теб? — попита тя.

Макс се поколеба за момент и поклати глава отрицателно. Искаше да е сам с родителите си. Джули никога не бе успяла да се сближи с тях, макар да бяха женени от десет години.

— Остани при децата. Ще ти се обадя — каза той и подкара бързо към града.

Припомни си последния обяд с баща си и всичко, което му беше казал. Когато стигна до болницата, се втурна към реанимацията. Баща му лежеше със затворени очи и изглеждаше зле. Еманюел стоеше до него и го държеше за ръка. Джейкъб сякаш беше в безсъзнание, но отвори очи, когато Макс влезе в стаята, и кимна. Усмихна се леко и после отново затвори очи.

Излязоха на пръсти от стаята, за да поговорят няколко минути, а сестрата остана при Джейкъб.

— Какво стана? — попита Макс.

— Не знам. Отидохме на пазар и си бъбрехме, а той внезапно спря и падна на земята. Дойде бърза помощ и го вкараха в линейката. Казаха, че сърцето му спряло два пъти, докато пътували към болницата, но му направили дефибрилация.

Еманюел говореше задъхано и лицето й беше бяло като платно. На шейсет и осем, тя беше силна жена и Макс винаги й се бе възхищавал за това.

— Сърцето му спря отново, след като дойдохме тук.

Джейкъб беше имал проблеми със сърцето и преди, макар и не сериозни. Здравето му бе пострадало от годините мъчения и глад, също като нейното, но винаги бяха оцелявали от премеждията и Макс смяташе, че завинаги щеше да е така. Никога не беше му минавала мисълта, че някой от тях можеше да умре или да се разболее. Очакваше да са до него завинаги. Разчиташе на тях.

Върнаха се в стаята при Джейкъб. Той отвори очи и погледна жена си, а тя се наведе и го целуна. Той се усмихна, погледна сина си отново, затвори очи и въздъхна. Изглеждаше странно спокоен и Макс внезапно осъзна, че бе спрял да диша. Изпищя аларма и екип лекари и сестри се втурнаха да го дефибрилират. Натискаха гърдите му, масажираха сърцето, направиха му инжекция и изкуствено дишане. Нищо не помогна. Времето му беше дошло. Всичко свърши.

Еманюел стоеше безмълвно и държеше ръката на сина си, докато лекарите опитваха да го върнат към живота, но беше наясно с истината. Беше виждала смъртта безброй пъти, макар и отдавна. Душата му беше отлетяла. Еманюел погледна отчаяно, когато екипът спря работа. Наведе се, целуна съпруга си нежно и двамата с Макс излязоха от стаята. Синът й я прегърна, за да я подкрепи, но откри, че хлипаше в ръцете й като дете. Тя бе тази, която го подкрепяше, точно както бе правила с баща му. Бяха женени четиресет и пет години и никога не се бяха разделяли. Бяха споделили всяко възможно преживяване един с друг. Бяха си вдъхвали надежда, сила и воля да оживеят в концлагера. Любовта им бе невероятно силна. Малко хора се радваха на подобна любов в живота си.

— Времето му дойде — каза тя нежно, прегърнала сина си.

Еманюел не се бунтуваше срещу съдбата. Разбираше, че смъртта е част от живота, а и съпругът й бе починал спокойно. Върнаха се в стаята, след като лекарите излязоха и застанаха от двете страни на леглото. Джейкъб приличаше на заспал. Еманюел го целуна за последен път и излезе с вдигната високо глава. Знаеше, че това просто бе писано да се случи. Макс бе този, който не можеше да го приеме. Не искаше да загуби баща си, когото обичаше толкова силно.

Отидоха в апартамента на родителите му, но никой от двамата не спа през нощта. На сутринта Макс звънна в погребалното бюро, после се обади на Джули и й съобщи тъжната новина. Тя му каза, че ужасно съжалява. Беше загубила собствения си баща и знаеше колко ужасно се чувстваше съпругът й. Баща й бе починал бързо от рак преди няколко години и Макс я бе подкрепял в мъката й. Тя искаше да направи същото за него сега, но той не молеше за опора. Джули обеща да каже на децата, когато се събудят, и Макс се върна при майка си. Еманюел седеше зад бюрото на Джейкъб и гледаше снимката им от деня, когато се ожениха, преди да отплават към Съединените щати. И двамата приличаха на скелети, главите им още бяха обръснати, но изглеждаха щастливи. Усмихваха се, а очите им блестяха от радост. Тя носеше малко букетче от бели цветя и двамата се държаха за ръце, застанали пред пастора, който тъкмо ги бе венчал.

— Това беше най-щастливият ден в живота ми — каза тя, като се усмихна на сина си и му показа снимката.

Нямаха никакви пари, тъкмо бяха преживели ужаса на войната, бяха загубили всичките си близки, носеха грозни, вехти дрехи и се канеха да потеглят към непозната страна и съдба. Но Еманюел все пак можеше да твърди, че това бе най-щастливият ден в живота й. Докато разглеждаше снимката, Макс забеляза снимка от собствената си сватба в сребърна рамка на бюрото на баща си и се зачуди дали Джули би казала същото като майка му. Или пък той самият. Не беше сигурен.