Даниел Стийл
Пепел от диаманти (5)

5.

Изи трябваше да свикне да живее сам без Наоми, а това отнемаше време. Превърна в седмичен ритуал отиването на обед в неделя при Джейкъб и Еманюел и помоли Макс да го нарича дядо в мига, когато проговори. Всички имаха нужда един от друг. Бяха създали семейство без кръвна връзка, но привързаността им бе искрена и дълбока.

Джейкъб се справяше добре в бизнеса под ръководството на Изи. Беше си научил уроците, а и познанията му по бизнес и финанси помагаха. Взимаше разумни решения и даваше чудесни съвети на Изи, които той ценеше. А благодарение на спечелените комисиони, спестяванията му нарастваха.

Когато Макс навърши четири годинки, се преместиха в двустаен апартамент в същата кооперация. Чувстваха се като в замък в сравнение с миниатюрното студио. Купиха си мебели втора ръка и Еманюел ги претапицира сама. Двамата пребоядисаха цялото жилище.

— Защо не се преместите на по-хубаво място? — предложи им Изи, но Еманюел не желаеше.

— Тя иска да остане, където сме — обясни Джейкъб.

Кварталът бе станал по-приличен през петте години, откакто живееха там. Кооперацията не беше по-различна, но познаваха всички в нея и се чувстваха у дома. Наемът беше много нисък и можеха да си го позволят. Еманюел не обичаше да харчи прекалено.

Изи скоро щеше да навърши седемдесет години и имаше дребни проблеми със здравето, но нищо сериозно. Работеше дълги часове, тъй като нямаше при кого да се прибере у дома, и Джейкъб често оставаше до късно с него. Обсъждаха камъни, в които Изи възнамеряваше да инвестира. Джейкъб го посъветва да купи огромен ценен диамант, но съвсем сам, без партньори. Печалбата от него беше астрономична, когато го продадоха на търг. Диамантът предизвика война на наддаване между „Хари Уинстън“ и „Ван Клиф и Арпелс“. Крайната сума бе четири пъти по-голяма от тази, която очакваха. За Изи това бе истински джакпот, а комисионата на Джейкъб от продажбата бе гигантска. Изи обмисляше да направи Джейкъб партньор, тъй като нямаше син, нито други роднини, на които да остави бизнеса. Но дори и без партньорството, Джейкъб вече имаше солидна сума в банката и Изи го посъветва да купува недвижими имоти. Той самият го правеше от години и бе натрупал доста пари.

— Не можеш да сгрешиш, ако купиш кооперация с апартаменти — каза му Изи.

Когато Макс навърши пет години, Джейкъб започна да оглежда сградите в квартала им и намери една, която му хареса. След като я проучи внимателно, той сподели идеята си с Еманюел.

— Ще купуваш кооперация? Да не си полудял? — шокира се тя.

— Имаме пари, които само седят в банката срещу ниска лихва, а Изи твърди, че недвижимите имоти са отлична инвестиция — спокойно й обясни Джейкъб.

— Той може да си го позволи, богат е. Ние не сме. Ами ако изгубиш всичко или той те уволни?

Джейкъб се усмихна на познатия рефрен. Еманюел бе спряла да предрича война в Ню Йорк преди няколко години, но все още си представяше бедствие, когато Джейкъб се опиташе да я изкара от комфортната й зона. Харченето на пари я ужасяваше. Тя обичаше да знае, че имат пари в банката, и се плашеше от инвестиции, които считаше за рисковани. Ами ако изгубеха всичко? Ами ако не можеха да си купят храна или да платят училището на Макс? Той беше в кварталната детска градина, но Джейкъб искаше да го изпрати в колеж един ден и пестеше пари за образованието му още от самото му раждане.

— Помисли за парите, които ще изкарваме от наеми, ако купим кооперация — напомни й Джейкъб.

— Или за парите, които ще загубим, ако всички се изнесат или ни намразят, и непрестанно трябва да се разправяме с ядосани наематели. Всички мразят хазаите си — заяви тя, обрисувайки обичайната мрачна картина, с която той бе свикнал.

На следващия ден Джейкъб разказа на Изи за кооперацията и той одобри идеята, но не хареса местоположението й.

— Защо не купиш кооперация в горната част на града? Ще струва много повече един ден. Никой не иска да живее в Лоуър Ийст Сайд, с изключение на старите евреи, които са там от години. Нуждаеш се от млади наематели, които могат да си позволят по-високи наеми, като теб.

— Един ден кварталът ще се подобри. Погледни Гринич Вилидж. Става все по-популярен с всяка изминала година.

— За бохемите. Отиди там, където са истинските пари. Какво ще кажеш за Ъпър Ийст Сайд?

— Ще ми се наложи да платя прекалено много за кооперацията. А тази в квартала ни е много евтина — практично отбеляза Джейкъб.

— Направи това, което те съветва инстинктът ти — окуражи го Изи.

Той имаше пълно доверие в нюха на Джейкъб за бизнес. Инстинктът му за добри сделки бе страхотен.

Джейкъб сключи сделката за кооперацията след няколко месеца и запази слънчев тристаен апартамент на последния етаж за семейството си. В сградата имаше асансьор, което бе страхотно предимство. Както и очакваше, Еманюел побесня, когато чу новината. Но това винаги бе първоначалната й реакция. Впоследствие се успокояваше и виждаше ползата, защото имаше вяра на мъжа си. Но винаги й бе нужно известно време да стигне дотам.

Отне му шест месеца да я уговори да се пренесат в новия апартамент. Еманюел настояваше, че е прекалено голям за тях, че нямат достатъчно мебели, че не се нуждаят от трета спалня, тъй като няма да имат повече деца, а той не се нуждае от кабинет, нито пък тя. Идеята й се струваше прахосническа.

— Можеш да използваш третата спалня за стая за шиене — каза й той.

Еманюел все още изработваше всичките си дрехи, а и тези на Макс, дори панталоните му от рипсено кадифе и малките костюмчета за училище, с които приличаше повече на французин, отколкото на американец. Единствените вратовръзки, които Джейкъб носеше, бяха ушити от нея, от скъпа коприна, закупена от магазини за остатъци от платове. Беше ушила и няколко като подарък за Изи и той много ги харесваше. Джейкъб се опитваше да я убеди да започне да продава вратовръзки, но тя не искаше. Беше домакиня, съпруга и майка и не желаеше да се занимава с друго. Оставяше бизнеса за съпруга си. Накрая, макар и неохотно, склони да се пренесат в големия апартамент. Отказа да наеме бояджия и го направиха сами. Той й купи великолепна нова шевна машина и я сложи в третата спалня в деня, когато се нанесоха. Еманюел страшно я хареса и превзе стаята незабавно, а всичките й възражения към новия дом бяха забравени.

Апартаментът беше великолепен, а кооперацията — чиста и в отлично състояние. Наемателите бяха склонни да плащат по-високи наеми, отколкото хората в старата им кооперация, а и беше на четири преки по-близо до училището на Макс. Той учеше в държавното квартално училище и бе умно хлапе.

— Как мина? — попита Изи в понеделника след преместването им.

— Еманюел е влюбена в апартамента, но вероятно ще минат десетина години преди да го признае, а Макс много хареса новата си стая. Ще я хареса още повече, когато порасне и започне да кани гости. А и Еманюел вече не предрича Холокост в Ню Йорк, нито война. Само се тревожи, че в кооперацията може да се появят плъхове, наемателите да се изнесат, а ние да фалираме. Но ми е по-лесно да се справя с това, отколкото със световната политика.

И двамата се засмяха на предвидимата реакция на Еманюел. А шест месеца по-късно тя призна на Джейкъб, че е влюбена в новото им жилище. Апартаментът имаше южно изложение и беше слънчев, съвсем различен от окаяното студио. Все още не напомняше с нищо на мястото, където Джейкъб бе израснал, но Еманюел каза, че е два пъти по-голям от този на майка й в Париж.

Сградата бе чудесна инвестиция и Джейкъб беше доволен от покупката. Продължаваше да обмисля как да печели повече, за да спре да се тревожи за пари някой ден. Чудеше се дали този ден въобще щеше да настъпи някога. Войната го бе изпълнила с ужас, че може да остане беден, да не успее да издържа семейството си, нито да плати колежа на Макс. На трийсет и две години, той бе осигурил хубав живот на семейството си, печелеше значителни комисиони, беше купил държавни ценни книжа и притежаваше доходоносен недвижим имот, който считаше за чудесна инвестиция. Но все пак не се чувстваше в безопасност. Искаше да купи още сгради. За момента не разполагаше с достатъчно пари да го направи, но беше сигурен, че един ден щеше да ги има. И той, и Еманюел бяха пестеливи и внимаваха как харчат. А с помощта на Джейкъб, бизнесът на Изи се разрастваше и през последните две години бяха сключили няколко много изгодни сделки.

Когато Макс навърши седем, Изи го заведе на върха на Емпайър Стейт Билдинг и му показа великолепната гледка. Видяха Сентръл Парк, долната част на Манхатън, където живееше Макс, Ню Джърси, Статън Айлънд и Лонг Айлънд.

— Виждаш ли всичко това? Един ден, когато пораснеш, можеш да притежаваш толкова от него, колкото поискаш. Няма ограничение за възможностите ти. Първо трябва да завършиш колежа, а после можеш да се захванеш с бизнес като баща ти. И да имаш всичко, което поискаш. Ако си умен и пестиш парите си, можеш да получиш всичко. Зависи само от теб.

— Мога ли да си купя „Янките“? — изненада се Макс.

— Би могъл, ако поискаш. Първо ще ти се наложи да купиш някои други неща и да ги продадеш за много пари, а после можеш да си купиш и „Янките“ — сериозно отговори Изи.

— Добре. Значи ще направя така — решително каза Макс.

Другите момченца искаха да играят бейзбол, но не и той. Макс искаше да притежава отбора. Изи му се усмихна и разроши косата му. Надяваше се, че един ден Макс ще си спомни какво му беше казал. Тайната на живота бе да не вярваш в ограниченията. Ако човек вярваше в себе си, можеше да постигне мечтите си. Изи бе обяснил същото и на сина си, когато беше на възрастта на Макс. И Дейвид щеше да стане чудесен бизнесмен, ако не беше загинал във войната.

Веднага щом се прибраха у дома, Макс се втурна в стаята на родителите си и заяви, че ще си купи „Янките“.

— Дядо Изи каза, че мога — каза той решително. — Каза, че мога да правя каквото поискам.

— Но първо трябва да завършиш колеж — напомни му Изи, а Джейкъб се ухили.

Познаваше тази философия и я одобряваше. Той също вярваше в големите мечти. Когато пристигна в Ню Йорк, не би могъл да мечтае, че някой ден щеше да притежава собствена кооперация, а сега се канеше да купи втора, макар още да не бе го споделил с Еманюел. Изи го подкачи и нарече „хазаин кожодер“, но одобри идеята му. Инвестициите в недвижими имоти бяха солидни, стига сградите да бяха хубави. Кварталът беше приличен и имаше потенциал, а Джейкъб бе убеден, че Лоуър Ийст Сайд щеше да стане по-добър. Настояваше, че някой ден ще бъде уреден и обитаван от хора от средната класа, както стана с Гринич Вилидж, където наемите непрестанно нарастваха. Районът около Вашингтон Скуеър бе чудесна инвестиция, както и долната част от Пето авеню. Дори Изи се замисли да си купи апартамент там. Харесваше му идеята да е по-близо до семейство Стайн и винаги прекарваше уикендите с тях.

Еманюел изглеждаше раздразнена, когато Изи си тръгна.

— Не би трябвало да пълни главата на Макс с откачени мечти, като купуването на „Янките“. Това не е реално. Би струвало милиони.

— Откъде знаеш, че Макс няма да притежава милиони един ден? Възможно е — отвърна Джейкъб.

— И как ще ги изкара? — намръщи се тя на съпруга си. — Чрез купуването на недвижими имоти в Лоуър Ийст Сайд като теб?

Еманюел все още смяташе идеята му за рискована и глупава, макар да харесваше сградата, в която живееха.

— Може би ще купува и продава по-скъпи недвижими имоти. Никога не е лошо да имаш големи мечти. Виж колко постигнахме ние през осемте години откакто сме тук. Това е Америка. Всичко е възможно.

— Ами ако нещо се случи с Изи? Ще останеш без работа и Господ знае каква работа ще си намериш след това.

— Може пък да намеря нещо още по-хубаво — отвърна той.

Еманюел го изгледа мрачно и изчезна в стаята си за шиене. Винаги се криеше там, когато не беше съгласна с него, което се случваше само при разговорите за неговите инвестиции.

Джейкъб си тръгна от работа рано на следващия ден, за да се срещне със собственика на кооперацията и да преговаря с него. Все още бяха далеч от постигане на споразумение, но Джейкъб беше сигурен, че ще успее да го убеди да свали цената. Преди да си тръгне, той каза на Изи къде отива. Очакваха следобед да им доставят скъп камък. Бяха назначили нов доставчик преди няколко години, но напоследък повечето доставки се правеха чрез бронирани коли и Изи не се нуждаеше от помощта на Джейкъб, а и искаше да хвърли едно око на резачите на диаманти следобед. Предишната година ги бяха преместили в нова работилница и бяха наели още трима, защото работата им се бе увеличила значително.

Джейкъб хвана метрото до квартала и прекара два часа със собственика на кооперацията, обсъждайки сделката. Посочи му няколко проблема, които го притесняваха. Беше си подготвил домашното отлично и накрая собственикът смъкна цената. Стиснаха си ръцете и сключиха сделката. И двамата бяха доволни. Джейкъб правеше интелигентен и изискан бизнес, също като баща си и дядо си навремето.

Чувстваше се щастлив от сделката, докато се прибираше у дома, и възнамеряваше да съобщи новината на Еманюел по време на вечеря. Стресна се от пребледнялото й и уплашено лице, когато влезе у дома.

— Къде беше? — попита го тя измъчено.

— На среща със собственика на кооперацията. Защо? Какво не е наред?

— Нещо се е случило на Изи. Флорънс звъня повече от десет пъти.

Флорънс беше рецепционистката в офиса, заменила старицата, която работеше там, когато Джейкъб започна. Тя се бе пенсионирала и преместила във Флорида.

— Какво искаш да кажеш с това, че нещо се е случило на Изи? — намръщи се Джейкъб разтревожено.

— Не знам. Помислих си, че е сърцето му, но не е. В болница „Ленъкс Хил“ е от два часа. Звучи сериозно. Флорънс плачеше, когато се обади.

— Това не означава нищо. Тя плаче, когато настине.

Джейкъб вдигна телефона и набра номера на болницата, уплашен за Изи. Но единственото, което сестрата от спешното отделение му каза, бе, че Изи е в болницата и още не бяха определили състоянието му. Лекарите бяха при него. Веднага щом затвори, Джейкъб грабна палтото си.

— Обади ми се да ми кажеш какво става — извика Еманюел, когато вратата се затвори зад него и стъпките му затрополяха надолу по стълбите.

Джейкъб не искаше да чака асансьора, който винаги идваше бавно. Махна на такси и пътуването до горната част на града му се стори безкрайно. Плати бързо, остави бакшиш на шофьора, изскочи от колата и се втурна в спешното отделение, където попита за Изи на информационното гише. Попитаха го дали е роднина на господин Хоровиц и след кратко колебание той отговори, че е негов син. После сестрата го отведе до кабинката, където преглеждаха Изи. Веднага щом го видя, Джейкъб разбра какво бе станало. Лицето му бе изкривено на една страна, ръката и кракът му висяха отпуснато от същата страна и не можеше да говори. Беше получил масивен инсулт. Джейкъб застана до леглото и хвана ръката му, а Изи стисна неговата здраво.

— Ще се оправиш — увери го Джейкъб. Просто си почивай.

Изи бе свързан с няколко машини и монитори и изглеждаше спокоен. След няколко минути лекарите извикаха Джейкъб да поговорят в коридора. Той се наведе и се усмихна на Изи, преди да излезе от стаята и му обеща да се върне след минута. Новините, които му съобщиха, не бяха добри. Изи имаше мозъчен кръвоизлив и се тревожеха заради подуването в мозъка му. Бяха му дали лекарства и планираха операция, за да облекчат напрежението. Страхуваха се, че може да получи втори инсулт, ако не го оперират. А вторият удар можеше да го убие.

— Ще изчакаме още час-два. Наистина не искаме да го вкарваме в операционната веднага. Не е достатъчно силен още.

— Какви са шансовете му, ако го оперирате? — прямо попита Джейкъб.

Петдесет на петдесет, в най-добрия случай. Не е стабилен, а и сърцето му е слабо. Ако получи инфаркт, ще загубим битката още преди да я започнем. По-разумно е да се изчака, но пък може да получи друг инсулт докато чакаме.

Положението наистина беше лошо. Джейкъб звънна на Еманюел, преди да се върне в стаята на Изи и я помоли да не казва нищо на Макс.

— Разбира се, че няма да му кажа — отвърна тя разстроено.

Джейкъб също бе разстроен, но се опита да го скрие, когато се върна, застана до Изи и го хвана за ръката. Очите му бяха затворени и изглеждаше заспал, но ги отвори в мига, когато усети ръката на Джейкъб в своята. Очите му бяха пълни с въпроси, които не можеше да изрече.

— Казаха, че си издръжлив тип и ще се оправиш. Просто си искал да дойдеш тук, за да флиртуваш със сестрите и да получиш малко съчувствие. Помолиха ме да те изкарам оттук колкото се може по-скоро.

Половината лице на Изи се усмихна и той стисна здраво пръстите на Джейкъб, който си придърпа стол до леглото му и му заговори успокояващо.

Не искаше да влошава положението и след няколко минути възрастният мъж затвори очи отново и се унесе. В стаята имаше сестра, която проверяваше мониторите, а лекарите се върнаха няколко пъти през следващия час, но нищо не се промени. Изи сякаш потъваше във все по-дълбок сън. Малко по-късно пронизително изпищя аларма и половин дузина лекари и сестри се втурнаха в стаята.

— Получава инфаркт! — изкрещя една от сестрите.

Лекарят започна да натиска гърдите му енергично.

Джейкъб наблюдаваше монитора и видя, че сърцето на Изи заби отново, но веднага щом лекарят спря, забави ритъма си. Джейкъб не смееше да попита какво става, не искаше да разсейва медицинския персонал. Очевидно Изи се бореше за живота си. Сложиха му инжекция в гърдите и той отвори очи за миг, погледна Джейкъб, кимна леко, сякаш искаше да му каже, че всичко е наред, после ги затвори. Не, нищо не беше наред. Алармата изпищя отново, после цялото тяло на Изи се скова и още доктори се втурнаха в стаята. Наредиха на Джейкъб да излезе и той се заразхожда нервно из коридора. След половин час двама лекари дойдоха при него.

— Направихме всичко възможно — бяха първите им думи, които казаха на Джейкъб всичко.

Той потръпна отчаяно, когато му съобщиха, че Изи е получил втори инсулт и инфаркт. Беше на седемдесет и две години, не прекалено стар, но всичките му важни органи изведнъж бяха отказали. Джейкъб почувства, че изпада в шок докато слушаше лекарите. Изи беше съвсем добре следобед, когато той си тръгна от офиса, а сега, само няколко часа по-късно, вече го нямаше. Джейкъб не знаеше какво да направи. Увериха го, че много съжаляват за загубата му, наричаха го „господин Хоровиц“, което го обърка отначало, но после си спомни, че се бе представил за син на Изи, за да го допуснат при него.

Джейкъб се върна в стаята да го види, преди да си тръгне. Изи лежеше спокойно, сякаш просто спеше дълбоко. Джейкъб го погали нежно, но ръката му вече бе изстинала. Младият мъж се просълзи. Обичаше Изи като собствен баща и знаеше, че и старецът го обичаше като свой син. Той промени живота му. Джейкъб не можеше да си представи живота си без него. Работеха заедно от седем години, а и непрестанно бяха заедно през уикендите. Знаеше, че и Макс ще бъде съсипан от смъртта му. Цялото семейство щеше да тъгува безкрайно.

Джейкъб каза на болничните служители, че ще им се обади веднага щом уреди погребението, целуна Изи по челото и си тръгна. Лицето му бе обляно в сълзи, когато излезе навън да хване такси. Нямаше сърце да се обади на Еманюел от болницата и да й съобщи новината по телефона. Но когато се прибра у дома, дори не му се наложи да изрече и дума. Тя веднага разбра какво бе станало по израза на лицето му. Най-добрият му приятел и учител бе починал. Изи бе вторият баща на Джейкъб и винаги се отнасяше чудесно с тях. Еманюел го прегърна нежно и го остави да се наплаче. Макс вече спеше дълбоко.

Тази нощ седяха и говориха до късно. Джейкъб трябваше да планира погребението, а не знаеше откъде да започне. Но нямаше кой друг да се заеме с това. Изи нямаше друго семейство, освен тях. Джейкъб звънна на равина, помоли го да съобщи новината, а той се съгласи да изпълни церемонията, след като Джейкъб я организираше. Внезапно му се наложи да мисли за безброй неща. Службата, гробището, некролога. Много хора щяха да искат да поднесат съболезнованията си и да почетат покойника. Изи беше най-уважаваният човек в бизнеса. По-късно Джейкъб трябваше да затвори офиса, а сейфът бе пълен с камъните, които Изи беше купил през последните няколко месеца. Джейкъб нямаше представа какво да прави с тях сега. Ако ги продадеше, при кого щяха да отидат парите? Изи нямаше роднини, нито наследник. Беше го казвал неведнъж през изминалите години. И Наоми, и Дейвид бяха починали и той нямаше на кого да остави огромното си наследство — инвестициите в недвижими имоти, апартамента, бизнеса. Всичко това прелиташе през ума на Джейкъб, докато се губеше в прегръдките на Еманюел.

— Успокой се — нежно каза тя. — Утре ще се разправяме с всичко това. Макс ще е на училище цял ден. Аз ще ти помогна. Ще организираме всичко.

Въпреки страховете си, тя винаги бе на разположение на съпруга си и бе като скала в тежките времена. Тогава захвърляше собствените си тревоги настрани и подкрепяше любимия си.

— А после какво? Какво ще правя без него? — попита Джейкъб отчаяно.

Чувстваше се като изгубено дете без човека, който го взе под крилото си, научи го на толкова много неща и му помогна безкористно. Изи бе мъртъв само от час, а той не можеше да си представи живота без него. И за първи път Еманюел се оказа права. Джейкъб следобед бе купил кооперация, а сега беше без работа. Но това бе дреболия в сравнение със загубата на най-близкия му приятел.

Той остана буден през по-голямата част от нощта, като мислеше за Изи и за онова, което му предстоеше на следващия ден. Искаше да изпълни всичко правилно, както Изи би го направил. Но дори не бе сигурен какво точно трябваше да свърши. Щеше да обмисли всичко на сутринта. След мъчителната нощ, той стана в шест часа, но все още беше прекалено разстроен, за да види сина си и да говори спокойно, затова се скри в спалнята, докато Макс тръгна на училище. После двамата с Еманюел се обадиха на всички, на които трябваше, и организираха службата на следващия ден. Джейкъб написа некролога и го издиктува по телефона на Флорънс, която изпрати доставчика да го занесе в „Ню Йорк Таймс“. Затвориха офиса и той уреди погребалното бюро. В три часа, когато Еманюел трябваше да вземе Макс от училище, всичко важно бе свършено. Останалото бяха подробности. Джейкъб помоли Флорънс да се обади на адвоката на Изи и да го уведоми за смъртта му. Адвокатът веднага звънна на Джейкъб, но той не вдигна. Щеше да говори с него по-късно. Първо трябваше да погребат приятеля му.

Равинът беше уредил всичко и се бе обадил в гробището. Джейкъб седеше замаяно във всекидневната, когато внезапно осъзна, че това беше и погребението, което никога не направиха на баща му. Сега жалееше двама мъже едновременно и всички други, които бе изгубил. Можеше да направи за Изи това, което никога не бе могъл да направи за тях. Когато близките му загинаха в „Бухенвалд“, нямаше начин да ги почете, но сега можеше да уважи Изи.

Когато Макс се прибра у дома, двамата с майка му му съобщиха новината. Синът им се разплака.

— Той беше моят дядо — захлипа Макс отчаяно.

— Знам. Всички ние го обичахме. Понякога хората просто умират по-рано, отколкото очакваме. Изи не беше прекалено стар, но мисля, че бе много тъжен след загубата на сина и съпругата си — каза Джейкъб и прегърна Макс.

— Кой ще ме води на бейзболни мачове сега? — попита Макс през сълзи, а Джейкъб се усмихна.

— Аз ще те водя — обеща той, макар да не беше почитател на бейзбола.

— Ти не знаеш нищо за бейзбола — мрачно отбеляза Макс.

— Можеш да ми обясниш правилата.

— Все още ли ще мога да купя „Янките“, когато порасна?

Макс изглеждаше разтревожен, сякаш вълшебството току-що се бе изпарило от живота му.

— Можеш да направиш всичко, което дядо Изи ти казваше, че можеш — отговори Джейкъб сериозно.

Не искаше синът му да изгуби куража и увереността, които Изи се бе опитвал да му вдъхне.

— Но няма да е забавно, ако дядо Изи не е там, когато ги купя — тъжно каза Макс.

— Ще бъде — възрази баща му, за да го успокои.

Трябваше да е силен заради него сега, точно какъвто щеше да е Изи, ако Джейкъб го нямаше.

— Той винаги ще е с теб, а ти винаги ще го помниш. Той би искал да купиш „Янките“. Можеш да го направиш, заради него.

Макс кимна и повярва на баща си. Седяха заедно дълго време тази вечер. Макс бе спрял да плаче, но изглеждаше много тъжен и баща му остана при него докато заспа, после се върна във всекидневната при Еманюел. Бяха изкарали тежък ден и двамата бяха разтърсени от смъртта на приятеля си.

Джейкъб спа съвсем малко през нощта и отиде рано в синагогата, за да се види с равина. Джейкъб бе помолил Флорънс да му донесе снимка на Изи. Беше чудесна снимка, направена от него преди няколко месеца. Изи беше усмихнат, изглеждаше хубав и елегантен, господар на света си, точно такъв, какъвто би искал да го помнят.

Еманюел пристигна с Макс малко по-късно. Храмът бе препълнен с хора, когато службата започна. Повечето бяха видели некролога в „Ню Йорк Таймс“. Търговци на скъпоценни камъни, бижутери, продавачи, старите приятели на Изи, хора, с които Джейкъб се бе запознал чрез бизнеса на Изи през последните седем години — всички бяха там. Двамата по-стари резачи на диаманти седяха точно зад Джейкъб, другите — малко по-назад. Еманюел и Макс бяха до Джейкъб на първия ред. Службата беше трогателна и равинът разказа с почит за човека, когото всички уважаваха и обичаха. После отидоха на гробището. Вечерта, когато се прибраха у дома, Джейкъб беше напълно изтощен. Беше се ръкувал с абсолютно всеки в синагогата и на гробището, а жена му и синът му бяха стояли до него, семейството, което Изи осинови, след като изгуби своето.

— Беше чудесна служба, точно каквато Изи би искал — тихо каза Еманюел, като му подаде чаша кафе.

Той отпи и я остави на масичката. Не бе хапнал нищо цял ден, но и сега не би могъл да докосне храна. И стомахът му бе разстроен като мозъка му. Беше казал на Флорънс, че ще отиде в офиса на другия ден, за да се опита да организира нещата. Най-напред трябваше да прегледа документите на фирмата. Флорънс му съобщи, че адвокатът на Изи, Марвин Розенбаум, звънял няколко пъти. Обещал да се обади отново на сутринта и го направи в мига, когато Джейкъб влезе в службата. Джейкъб знаеше, че Марвин беше адвокат и съветник на Изи от трийсет години. Беше дошъл на погребението, но само се поздравиха и не говориха, тъй като наоколо имаше прекалено много хора.

— Здравей, Марвин, съжалявам, че не ти се обадих вчера. Просто не можах. Беше страхотна суматоха.

— Разбирам. Исках да дойда да обсъдим следващите ти действия. Имаме много неща, за които да поговорим и планираме.

— Знам. Ще трябва да затворим бизнеса, но това ще отнеме известно време. Изи има сейф с чудесни камъни, които ще продам, но нямам представа на кого да предам парите от тях.

— Защо не поговорим по въпроса, когато дойда при теб? Единайсет ще ти бъде ли удобно?

— Да, чудесно — отговори Джейкъб и отново се почувства съкрушен.

Той прегледа съдържанието на сейфа. Имаше повече, отколкото предполагаше, включително няколко великолепни диаманта, които бе убедил Изи да купи като краткосрочни инвестиции и без партньори, за да не му се налага да дели печалбите.

Марвин пристигна, влязоха в кабинета на Изи и Джейкъб се настани зад бюрото му, макар да не се чувстваше добре на мястото на приятеля си.

— Ще се зарадваш да научиш, че Изи остави всичко в идеален ред — незабавно каза Марвин. — Знаеше какво иска и как би трябвало да се разпредели. Беше много практичен и решителен човек, което сега ще те улесни.

— Все пак ще са ми нужни няколко месеца да закрия бизнеса — тъжно отговори Джейкъб.

— Това ли реши? — изненада се адвокатът.

— Какъв друг избор имам? Не мога да управлявам бизнеса без Изи.

— Мисля, че можеш — възрази Марвин. — И Изи мислеше така. Смятам, че той би се разочаровал, ако решиш да приключиш. Плановете му не бяха такива.

— Какви бяха плановете му? Какво друго можем да направим, след като той няма наследници?

— Има наследници — тихо каза адвокатът и Джейкъб го погледна учудено.

— Мислех, че няма живи роднини след смъртта на Наоми.

— Вярно е, нямаше кръвни роднини.

Двамата мъже се спогледаха, но Джейкъб още не загряваше.

— На кого тогава е оставил бизнеса?

Изи нямаше приятелка. Дори не бе излизал с друга жена след смъртта на Наоми.

— Остави всичко на теб — отговори Марвин спокойно, а Джейкъб се вторачи в него невярващо. — А и солиден тръст за образованието на сина ти.

Джейкъб не преговори дълго време, а очите му се изпълниха със сълзи. Заляха го вълни от емоции.

— Не е възможно! Как е могъл да направи това? Мислех, че ще остави всичко за благотворителност или на синагогата промълви той, когато най-после успя да проговори.

— Не искаше да постъпва така. Знаеше, че можеш да управляваш бизнеса без него и държеше да ти го остави. И не само него, а и апартамента си, недвижимите имоти, акциите и инвестициите си. Всичко вече е твое. Опитах се да се свържа с теб вчера преди погребението, за да ти го кажа.

— Мили боже! — шашна се Джейкъб.

— Има повече от достатъчно, за да се платят данъците по наследството. Всичко е твое, Джейкъб. Това е, което Изи искаше, и той изпита огромно облекчение, след като взе решението. Мислех, че ще ти каже, но очевидно не го е направил.

Джейкъб изглеждаше така, сякаш всеки момент щеше да припадне. Бе толкова изненадан, че дори не успя да се зарадва. Не беше убеден, че знаеше достатъчно за бизнеса, за да го управлява добре, но явно Изи бе вярвал в способностите му. Това бе най-големият комплимент, който някой някога му бе правил. А също и най-страхотният подарък. Наследството щеше да промени живота им завинаги, както и бъдещето на Макс. Изведнъж се сети за цитат от библията, който говореше за замяната на пепелта с венец от красота. Беше изгубил толкова много през войната, а сега Изи му оставяше цялото си имущество и бизнеса, който бе градил грижливо в продължение на четирийсет години.

— Изи каза, че си му помагал много в трудните решения и си му давал отлични съвети. Уважаваше силно деловите ти умения. Беше уверен, че бизнесът му ще остане в добри ръце — каза Марвин почтително.

— Надявам се да е бил прав — отвърна Джейкъб замислено.

Щеше да му се наложи да реши какво да прави с неочакваното наследство. Не трябваше да затваря бизнеса, а щеше да го управлява така, както Изи би искал. Сега двамата бяха партньори завинаги.

Адвокатът си тръгна малко по-късно, след като остави екземпляр от завещанието на Джейкъб. Каза му, че ще поговорят отново след няколко дни, за да му даде време да го прочете и осмисли, и му предложи да отговори на всичките му въпроси. След като изпрати Марвин, Джейкъб се върна в кабинета на Изи и се вторачи в празния му стол. Представи си го седнал на него с широка усмивка, каквато озаряваше лицето му винаги след добра сделка. Джейкъб се усмихна, с обич и благодарност.

— Благодаря ти, приятелю — каза той на празния стол, после отиде в кабинета си.

Взе си палтото и каза на Флорънс, че излиза за няколко часа. Махна на такси и му даде адреса си. Трябваше да съобщи на Еманюел какво бе направил Изи за тях. Вече никога нямаше да се тревожат за пари. Изи се бе погрижил за това, а и бе осигурил образованието и бъдещето на Макс. А и каквато и да беше реакцията й, когато й кажеше, в Ню Йорк нямаше да избухне война и никога вече нямаше да преживеят Холокоста. Джейкъб бе напълно сигурен в това.