Даниел Стийл
Пепел от диаманти (6)

6.

През първите няколко седмици след като узнаха какво им бе оставил Изи, Джейкъб и Еманюел бяха в шок. Но трябваше да се вземат решения, при това някои от тях — твърде бързо. Покупката на кооперацията, която Джейкъб бе уредил в деня, когато Изи почина, бе осъществена. Нямаше причина да се откаже от нея. Инвестицията беше добра, сградата — солидна, а апартаментите бяха дадени на добри наематели. Кварталът беше средна работа, но добре познат за тях, а и Джейкъб беше сигурен, че е перспективен. Можеха да си позволят нещо много по-добро сега, но той нямаше причина да се откаже от сделката, а и винаги можеше да продаде кооперацията, ако поискаше. Еманюел вече не се ядосваше за прахосаните пари и дори не се плашеше. Предстоеше им да решат много неща за бъдещето си. Зачудиха се дали да се нанесат в апартамента на Изи, но Еманюел предпочиташе да си останат в Лоуър Ийст Сайд, където живееха откакто пристигнаха в Съединените щати, а и кварталът бе почти изцяло еврейски. Месец след смъртта му, те обявиха жилището му в Ъпър Уест Сайд за продажба. Определиха му висока, но прилична цена, и веднага го продадоха. В него нямаше нищо, което да пожелаят да вземат, освен няколко дреболии за спомен. Запазиха негови снимки и на семейството му, а останалото продадоха на търг. Апартаментът се нуждаеше от ремонт и те не съжаляваха, че решиха да го продадат. Решиха да не се местят, защото си харесваха апартамента, в който се нанесоха преди две години. Джейкъб понякога казваше, че би искал да живее в Гринич Вилидж или друго по-лъскаво място, но Еманюел категорично отказваше. Тя се нуждаеше от време да свикне с новото им положение. Никога преди не бе познавала финансовата сигурност и мисълта, че можеха да направят почти всичко, което поискат, бе нова и чужда за нея. Понякога си мислеше, че сега имат още повече, което да загубят. Джейкъб я разбираше, затова не я притискаше да прави промени, но наследството от Изи го успокои и зарадва. Реши да не продава никой от недвижимите му имоти. Бяха чудесна инвестиция и носеха доста добра печалба, а цената им тепърва щеше да се увеличава. Не възнамеряваше да внася големи промени и в бизнеса и знаеше, че с разумни и предпазливи инвестиции, семейството му винаги щеше да е в безопасност, а Макс щеше да получи онова, за което бяха мечтали. Изи им бе спестил всички грижи за бъдещето с невероятно щедрия си подарък.

— Няма да започнем да откачаме сега, нали? — паникьосано попита Еманюел.

Тя беше на трийсет и две години, а Джейкъб — на трийсет и четири. Животът им бе по-различен сега, девет години след като пристигнаха в Ню Йорк с четирийсет долара в джоба, изгубили всичките си близки и всичко, което бяха притежавали. Бяха се надявали да се оправят и да намерят безопасно пристанище в Америка, но никога дори не бяха мечтали за нещо подобно.

Не искам да се местя в луксозен апартамент, нито да нося диаманти и кожи и да се фукам — настоя Еманюел. — Държа Макс да израсне със същите ценности като нас. И да разбира, че може да изгуби парите и да му се наложи да започне отначало като нас, ако не е разумен и внимателен с тях.

— Не искам Макс да живее в страх — замислено отвърна Джейкъб. — Подаръкът на Изи бе предназначен да ни освободи от постоянните тревоги.

И двамата живееха в страх откакто ги депортираха. Той в продължение на четиринайсет години, а тя — дванайсет. Този ужас ги беше белязал завинаги, но сега имаха лукса да правят избор и да решат как да живеят, докато парите и бизнесът продължаваха да се разрастват.

Еманюел се зарече да не променя нищо и продължи да шие собствените си дрехи, които бездруго бяха по-красиви от готовите. Шиеше и за Макс до момента, когато той възрази, че дрехите му били прекалено красиви и тузарски и иска да носи такива като на съучениците си. За майка му не бе приятно да купува готови дрехи, макар да пазаруваше в евтини квартални магазини или такива за дрехи втора ръка. Еманюел запротестира енергично, когато Джейкъб си купи няколко елегантни костюма, но те му напомняха за баща му и го караха да се чувства важен и преуспяващ, когато отиваше на работа. Той й обясни, че костюмите му са добри за бизнеса и тя се примири. Еманюел продължаваше да чисти апартамента сама и отказваше да излизат на вечеря, защото го смяташе за прахосване на пари. И макар да обичаше мисълта, че вече бяха подсигурени, Джейкъб също се плашеше понякога, че можеха да направят лоша инвестиция и удобствата им да се изпарят. Продължи да залага на недвижимите имоти, както Изи го бе посъветвал, и купи още няколко кооперации. Притежаваше вече шест сгради в Лоуър Ийст Сайд. Но когато човек погледнеше семейство Стайн и начина, по който живееха, никога не би предположил, че притежават значително състояние.

Бизнесът продължи да процъфтява и без Изи. Джейкъб купуваше по-големи и чисти камъни и ги продаваше на астрономични суми, които изненадваха дори самия него. Изглеждаше, че до каквото и да се докоснеше, изкарваше пари. Това бе дарба и Изи се оказа прав. Джейкъб беше умен бизнесмен и знаеше кога да поеме риск и кога не. Година след смъртта на Изи, той помоли Еманюел да отиде в службата с него.

— За какво да ходя там? — изненада се тя, макар идеята да й хареса.

Макс беше на осем години и по цял ден на училище и тя не бе заета у дома.

— Не знам абсолютно нищо за диамантите — призна тя.

— И аз не знаех, когато започнах — напомни й Джейкъб. — Ти си тази, която ме подтикна да си потърся работа сред търговците на диаманти, а Изи ме научи на всичко. Флорънс ще се омъжва и ти можеш да заемеш мястото й. Да посрещаш хората, които ме посещават, да организираш срещите ми. Бих искал да си близо до мен. Ще сме заедно, а можеш да си тръгваш навреме, за да вземеш Макс от училище.

Джейкъб се бе замислял дали да не запише сина си в частно училище, но Еманюел не искаше той да ходи всеки ден до горната част на града, а и Макс не искаше да се разделя с приятелите си.

— Ще си помисля — каза Еманюел, която предпазливо обмисляше решенията си.

Но накрая се съгласи, а след като започна, се влюби в работата. Тръгваха за службата заедно всяка сутрин, оставяха Макс в училище и взимаха метрото, а вечер имаха повече теми, по които да си говорят. Джейкъб винаги й обясняваше какво точно правеше. Когато някой му оставяше изключителен камък, той й го показваше, караше я да го разгледа през бижутерската лупа и й обясняваше за дефектите, чистотата, цвета и каратите. Еманюел имаше по-добро око, отколкото предполагаше, и след няколко месеца вече можеше да предположи размера и цвета на диаманта, ако го видеше дори от другия край на стаята. Джейкъб обичаше да работи с нея. Това ги сближи още повече.

Никога не бяха имали много приятели. Трудеха се усърдно, харчеха колкото се може по-малко, а и преживяванията им през войната ги различаваха и отдалечаваха от повечето хора. Не искаха да говорят за миналото си, което бе прекалено травмиращо, а ежедневният им живот бе усилена работа. Всеки момент извън службата пък бе съсредоточен върху сина им.

Макс започна да се оплаква от това, когато навърши дванайсет. Дотогава не го притесняваше, но изведнъж положението се промени. Приятелите му нямаха влюбени в децата си родители като него. Техните не се тревожеха за всичко, което децата им правеха, и не трепереха над всяка похарчена стотинка. Родителите на приятелите му изглеждаха много по-забавни от неговите. Семейство Стайн притежаваше бизнеса на Изи вече от пет години и той все още бе любимият дядо на момчето. Макс нямаше търпение да постъпи в гимназията след две години, а и започваше да харесва момичетата.

— Какво му става? Никога не съм се оплаквала от мама така, както той се оплаква от нас каза Еманюел на Джейкъб в метрото, на път за службата, след като се бяха разправяли с Макс на закуска.

Той искаше да се запише в бейзболния отбор, но Еманюел смяташе, че екипировката му е прекалено скъпа. Макс нямаше представа какво бяха наследили от Изи, но родителите му винаги изглеждаха изплашени от нещо.

— Той расте — отбеляза Джейкъб, който също не обичаше почти ежедневните им спорове.

Макс винаги бе готов да се разправя с тях. Беше добро момче и получаваше отлични оценки, но нямаше търпение да полети сам.

— Макс е само на дванайсет — намръщи се Еманюел.

Ако някога бях си позволила да говоря с мама с неговия тон, тя щеше да ме изпрати да си легна без вечеря.

Родителите на Джейкъб бяха по-снизходителни и никога не говореха за пари — не им се налагаше. Сега и на него не му се налагаше, но това бе станало навик за двамата с Еманюел след годините бедност и страх, след кошмарните преживявания и загубите им. Беше им невъзможно да се чувстват в пълна безопасност, независимо колко пари имаха в банката, колко солиден беше бизнесът им и какви имоти притежаваха. Бяха преживели сриването на цял свят, което никой никога не бе смятал за възможно.

Джейкъб купуваше всичко на името и на двама им, което ужасяваше Еманюел. Тя се страхуваше, че той може да изгуби всичко, а тя да бъде отговорна за дълговете им. Той най-после успя да я убеди, че общата собственост бе нещо хубаво, което правеше заради нея.

Бяха разказвали на Макс за войната в Европа, защото смятаха, че тя е важна част от историята. Той знаеше, че родителите му се бяха запознали в концлагера, но никога не му бяха обяснявали подробности. Смятаха ги за прекалено зловещи за хлапе, отраснало в топъл, удобен дом в Ню Йорк. Макс дори не би могъл да си представи кошмарите, които се бяха случили на родителите му. Той бе изучавал Холокоста в училище, но най-страшното бе спестено на децата. Джейкъб го увери, че никога вече не можеше да се случи нещо подобно. Еманюел, разбира се, не беше съгласна с него, но пазеше страховете си за себе си. Джейкъб бе наясно, че за нея нищо не се бе променило. И тя упорито отказваше да имат повече деца, в случай че им се наложи да бягат или ги депортират. Щеше да е достатъчно трудно с едно дете и тя не би рискувала с две. Джейкъб просто беше безсилен да промени мнението й. Той бе наясно, че тя ще прекара остатъка от живота си в постоянен страх, защото бяха евреи. Не бяха възпитали сина си в религиозност, тъй като самите те не бяха. Еманюел все още палеше свещи на Шабат, в памет на собственото си детство, и си разменяха подаръци на Ханука, но нищо повече. Джейкъб отиваше в синагогата всяка година на Йом Кипур в чест на семейството, което беше загубил. Повечето от приятелите на Макс в квартала щяха да отпразнуват бармицвата си след година, но той не беше подготвен за церемонията и се радваше, че не му се налага да прекарва часове в учене на иврит. Предпочиташе да играе бейзбол, а приятелите му го считаха за късметлия.

 

 

През 1960-а, когато Макс беше почти на четиринайсет, а баща му — на четирийсет, Джейкъб го заведе на обиколка из квартала един ден и му показа всички кооперации, които притежаваше. И седемте се намираха съвсем наблизо до дома им. Джейкъб се опита да му обясни смисъла на недвижимите имоти и солидните инвестиции.

— Когато с майка ти пристигнахме тук след войната, нямахме абсолютно нищо. Спонсорираха ни хора, които не познавахме. Аз станах чистач, а майка ти — шивачка във фабрика. Апартаментът ни беше по-малък от стаята ти, а леглото ни се сгъваше в гардероба. Година по-късно започнах работа при Изи и той ме научи всичко за бизнеса с диаманти. Трудихме се усърдно за това, което притежаваме сега. А Изи ни остави бизнеса, което бе невероятно щедро от негова страна. Когато пораснеш и завършиш колежа, трябва да си намериш добра работа, да се трудиш усилено, да пестиш парите си и да ги влагаш в солидни неща. Няма начин да се изкарат пари бързо и не трябва да се сключват рисковани сделки. За да успееш, трябва да си умен, да работиш здраво и да пестиш.

Това не звучеше забавно на Макс, който никога не виждаше родителите си да правят нещо весело или да се забавляват. Никога не ходеха на почивка и той ги смяташе за скучни и страхливи хора, които му обръщаха прекалено много внимание. Вечно го натискаха да учи повече, да получава отлични оценки, наблюдаваха внимателно с кого дружеше и бързо отхвърляха всичко, което смятаха за опасно или рисковано.

— Защо не купуваш сгради в други квартали? — попита Макс по време на обиколката.

Беше изненадан от факта колко много имоти притежаваха. Не го знаеше досега и смяташе, че са бедни, както майка му вечно повтаряше. Джейкъб не му разказа за наследените от Изи недвижими имоти, които притежаваше.

— Вместо седем кооперации тук, защо не купиш две-три в горната част на града в по-луксозен квартал? — попита Макс, а баща му се усмихна.

Синът му имаше по-големи мечти от него. Джейкъб се бе научил да играе на сигурно. А за имотите на Изи в пари Макс не биваше да узнава на неговата възраст.

— По-добре е да инвестираш в това, което познаваш твърдо — заяви Джейкъб. — Познаваме нашия квартал отлично.

— Тук всички са евреи — практично отбеляза Макс. — Защо трябва да живеем в квартал, където има само един вид хора?

— Познато е — отвърна Джейкъб поради липсата на по-добър отговор. — А и на майка ти й харесва тук.

— Но тук не е ли нещо като гето? Такива, каквито са имали в Европа преди стотина години? В Америка всички са заедно.

Но Ню Йорк си имаше обособени територии. Близо до техния квартал се намираше друг, чисто италиански, както и китайски на улица „Мот“. Ирландците също си имаха техни квартали, а в горната част на града имаше район, населен само от немци. Руснаците бяха в друга част.

— Може да ти прилича на гето, но не е. Всички сме свободни да живеем тук или да отидем някъде другаде. Не сме ограничени само до един район. Но е удобно да си сред своите хора.

Макс го погледна, сякаш това му звучеше глупаво, но се впечатли от кооперациите, които баща му притежаваше. Недвижимите имоти му се виждаха разумна инвестиция, но не мислеше, че всичките им сгради трябва да са в същия квартал. Нито пък че всички около тях трябваше да са от същия произход и религия. Това му се струваше ограничено. В училището го учеха, че страната е смесица от хора от цял свят. Джон Ф. Кенеди се бе кандидатирал за президент и американската мечта бе всеобщият идеал. Родителите на Макс все още му се виждаха истински европейци, затънали в собствените си страхове и традиции. Войната в Европа бе приключила преди петнайсет години, но той бе наясно, че родителите му и изборите, които правеха всеки ден, все още бяха засегнати от нея. Макс говореше френски, защото майка му го беше научила, но беше американско хлапе. Не чувстваше връзка с историите на родителите си в Европа. Те нямаха роднини там, а той самият никога не бе стъпвал на континента. Не разбираше защо и той трябва да бъде потърпевш от преживяванията им, преди да пристигнат в Съединените щати, нито от факта, че са били толкова бедни отначало. На четиринайсет години, той просто не можеше да проумее какво бяха загубили там. Макс гледаше към бъдещето, докато родителите му все още хвърляха поглед през рамо и бягаха от призраците на миналото.

През последната му година в гимназията Джейкъб му помогна да кандидатства за колежите, които бе избрал, най-вече от Бръшляновата лига: „Принстън“, „Харвард“, „Дартмут“, „Йейл“, „Дюк“ и „Кълъмбия“. Макс имаше отлични оценки и учителите го харесваха, но не бе сигурен, че ще го приемат в най-желаните колежи. Беше учил в кварталното държавно училище и не се радваше на привилегиите на частните училища. Когато Изи почина, Джейкъб бе поискал да го запише в частно училище в горната част на града, но Еманюел се възпротиви. Не искаше синът й да ходи на училище толкова далеч от вкъщи, твърдеше, че частните училища са снобски и може да му се подиграват задето е евреин. Джейкъб се страхуваше, че тя може да се окаже права, и накрая се предаде, макар да съжаляваше за възможностите, които синът му може би щеше да изпусне. Беше се опитал да убеди жена си отново, когато Макс започна гимназията, но не стигна доникъде, а и синът му вече не искаше да оставя приятелите си и се присъедини към възраженията на майка си. И така той остана в държавното училище и въпреки че оценките му бяха изключителни, а препоръките от учителите му — превъзходни, влизането в колеж от Бръшляновата лига не бе сигурно. С парите, оставени от Изи, и тези, които Джейкъб вече бе натрупал, можеха да си позволят да го изпратят в най-добрите колежи, ако го приемеха.

Еманюел се тревожеше, че синът й ще напусне дома им. Предлагаше му да се запише в университет „Брандайс“ и други, най-вече еврейски колежи, но Макс искаше да се измъкне от всичко познато, което му бе омръзнало, и да заживее в различен свят. Знаеше кои колежи иска и дори ако останеше в Ню Йорк, държеше да живее в общежитие. Не желаеше повече да е с мама и татко у дома. Смяташе, че е вече пораснал и съзрял.

Изпратиха документите му преди крайния срок през декември, а Макс навърши осемнайсет преди Коледа. Трябваше да чакат до март, за да разберат къде е приет. В сърцето си той вече бе напуснал дома си. Беше планирал да замине на Запад за месец през лятото заедно с трима от приятелите си. Решиха да обиколят Сан Франциско и Ел Ей, Йосемити, Йелоустоун и Гранд Каньон. Щяха да отидат навсякъде, където поискат. Макс бе обмислял дали да потегли към Европа, защото никога не беше ходил там, но и двамата му родители се възпротивиха. Спомените за всичко, което им се беше случило там, макар и преди двайсет години, все още бяха прекалено живи за тях. Но се съгласиха да го пуснат да замине на Запад. Едно от момчетата получи кола за дипломирането си и щяха да се редуват да шофират, да спят в палатки в националните паркове и в младежки хостели по градовете. Пътуването не беше луксозно, но щеше да е първото преживяване на Макс без родителите му, а той копнееше за независимостта си. Никога не се бе отделял от тях за повече от няколко дни през целия си живот и нямаше търпение да го направи. Мисълта го поддържаше въодушевен през всички месеци, когато очакваше новини от колежите, където бе кандидатствал. Джейкъб и Еманюел също напрегнато очакваха резултатите.

Когато писмата пристигнаха, се оказа, че Макс е приет в четири от най-добрите колежи и бе в списъка на чакащите за други три. Той се почувства на седмото небе и взе решение лесно. Прие предложението на „Харвард“, а родителите му изпитаха облекчение, че ще е в Бостън, който не бе прекалено далеч от Ню Йорк. Обеща да го посещават през уикендите от време на време, макар това да бе последното, което той искаше. Макс нямаше желание родителите му да са вечно над главата му. Според него, бяха го правили предостатъчно през последните осемнайсет години. Сега копнееше да е свободен, а на тях просто щеше да им се наложи да свикнат с това.

— Е, готова ли си да имаш син колежанин? — обърна се Джейкъб към жена си вечерта, след като Макс прие предложението на „Харвард“.

Синът им се бе втурнал незабавно да изпрати отговора си в университета. Това бе емоционален момент за всички тях. Гордееха се страхотно с Макс и знаеха, че и Изи щеше да изпитва същото.

— Как порасна толкова бързо? — тъжно попита Еманюел.

Струваше й се, че до вчера Макс бе нейното малко момченце. А той изведнъж заприлича на мъж и се почувства като такъв, макар че за тях щеше да си остане дете още много години.

— Той няма търпение да се измъкне оттук — отбеляза Джейкъб с леко горчива усмивка.

Живееха вече от двайсет години в Съединените щати и бяха женени от толкова. Джейкъб съжаляваше, че нямат друго дете. Това щеше да направи заминаването на Макс не толкова болезнено, но пък и второто им дете скоро щеше да напусне дома. Всички го правеха. Джейкъб мислеше, макар да не го сподели, че самият той бе едва две години по-голям от Макс, когато със семейството му бяха депортирани и затворени в концлагера. А на възрастта на сина си той се бе наслаждавал на същата свобода, бе очаквал със същото нетърпение да замине за университета и да се отдалечи от родителите си.

— Той е готов да полети — въздъхна Джейкъб. — Това трябва да ни е за урок. Може би трябва да отидем на почивка това лято докато обикаля Западното крайбрежие.

Еманюел кимна, но не изглеждаше убедена. Обичаше да си е вкъщи. Семейството й бе живяло по същия начин. Беше ходила в Нормандия през лятото с майка си и сестра си, но никога за дълго време. Нямаха пари, за да пътуват, майка й непрестанно трябваше да работи. А семейството на Джейкъб бе обиколило целия свят. Той често беше пътувал с тях и бяха ходили на почивка из цяла Европа. Но тези места вече бяха само имена за него.

— Можем да отидем в Ню Хампшър или Върмонт — предложи той.

Няколкото почивки, които си бяха позволили досега, до Флорида и Нова Англия, винаги включваха и Макс, но вече нямаше да е така. Той щеше да иска да си е у дома в Ню Йорк, за да се види с приятелите си по време на ваканциите.

Дипломирането му от гимназията бе емоционален ден и за тримата. Макс изглеждаше прекрасно с наметалото и шапката си, приличаше страхотно на дядо си по бащина линия. Имаше невероятно изискан вид за млад мъж и бе въодушевен, че най-после бе завършил. Заведоха го на вечеря в „Питър Лугър“ в Бруклин заедно с половин дузина от приятелите му, а две седмици по-късно четирите момчета се отправиха към Калифорния със спални чували и оборудване за къмпинг. Радиото в колата гърмеше докато те махаха на родителите си, застанали на тротоара. Джейкъб даде на Макс пари в брой, пътнически чекове и кредитна карта. Еманюел, разбира се, не одобри постъпката му, но Джейкъб държеше синът му да разполага с достатъчно пари, в случай че нещо се обърка и му се наложи да се прибере.

Без Макс апартамента им се стори пуст и празен. Спогледаха се тъжно, животът без сина им щеше да е съвсем различен. И както Джейкъб се страхуваше от самото начало, всичките им надежди бяха свързани с него. Радостта в живота им се дължеше на Макс, а сега трябваше да свикнат да живеят сами.

На следващия ден Джейкъб се прибра у дома с изненада за Еманюел. Беше направил резервация в малка гостоприемница в Ню Хампшър, притежавана от австрийска двойка. Имаха само шест стаи за гости и той беше чул за тях от един от бижутерите, с които работеше. Той бе му казал, че мястото е чаровно и ходел там с жена си всяка година. Собствениците напуснали Залцбург навреме, преди началото на войната. Сервирали традиционна австрийска храна, келнерките носели тиролски поли, а околността била великолепна. Джейкъб бе направил резервация за една седмица. След като съобщи новината на жена си, той извади малка кутийка от джоба си. Беше подбрал камъка грижливо и го бе монтирал на красив пръстен. Диамантът беше безукорен, а халката — семпла и от платина. Еманюел ахна, когато го видя. Джейкъб го сложи на пръста й и камъкът изглеждаше огромен на деликатната й ръка.

— Да не си полудял? Как мога да нося нещо такова? Защо го направи? — попита тя със сълзи в очите.

Еманюел никога не искаше нищо от него. Не държеше на материалното и не се хвалеше. Обичаше съпруга и сина си и не желаеше нищо повече.

— Това е благодарност, че ме търпиш вече двайсет години. Камъкът е двайсет карата и го заслужаваш. Би трябвало да получиш дори по-голям. Ще ти подаря трийсеткаратов за следващата ни годишнина. И очаквам да го виждам на ръката ти всеки ден — усмихна й се той.

— И в метрото ли? — ужаси се тя, а той се засмя.

— Може да го обърнеш на обратно или да носиш ръкавици. Спечели си го, скъпа. Честита годишнина!

Подаръкът намали болката от заминаването на Макс, което бе целта на Джейкъб. Еманюел цяла вечер седя вторачена във великолепния пръстен. Не можеше да си представи да носи толкова голям диамант всеки ден. Блясъкът на красивото бижу просто заслепяваше. За да достави удоволствие на съпруга си, тя го сложи, когато отиде на работа на следващия ден. Джейкъб се зарадва, когато я видя с пръстена, а тя се усмихваше всеки път, когато го погледнеше. Трудно бе да се повярва, че бяха женени вече двайсет години.

През уикенда заминаха на почивка и оставиха един от служителите да ръководи офиса. Трябваше просто да вдига телефона и да обяснява на клиентите, че семейство Стайн са на почивка за една седмица. Странноприемницата в Ню Хампшър се оказа точно каквато Джейкъб се бе надявал. Австрийските собственици бяха чаровни, дъщеря им помагаше в работата, храната беше вкусна и изобилна, а останалите гости не им досаждаха. Прекарваха дните в дълги разходки из планината, разглеждане на водопади и съзерцаване на природата. Районът бе рай за скиорите през зимата, през лятото провинцията бе невероятно красива, а планините — величествени. И двамата се почувстваха като на меден месец. Джейкъб беше на четирийсет и пет, а Еманюел — на четирийсет и три. Двамата се сближиха още повече и се любеха всяка сутрин и вечер. Намериха усамотено езеро, където никой не ходеше, и плуваха там голи. В края на ваканцията не искаха да се прибират в Ню Йорк.

Макс им се обади вечерта, когато се прибраха у дома. Той беше в Йелоустоун с приятелите си и каза, че се забавлявал страхотно. Родителите му звучаха щастливи, а Джейкъб му обясни, че са изкарали прекрасна ваканция в Ню Хампшър, и той се зарадва заради тях. И тримата бяха доволни. Седмицата, която Джейкъб и Еманюел прекараха сами, бе върнала романтиката във връзката им. Веднага щом се прибраха у дома, Еманюел извади пръстена от сейфа. Вече не се стесняваше, когато го носеше, а и оценяваше любовта, която бе вдъхновила Джейкъб да й го подари.

— Красив пръстен, госпожо Стайн — отбеляза той, когато го видя на ръката й докато тя приготвяше вечерята.

Еманюел се усмихна и го завъртя към него. Изглеждаше щастлива, сексапилна и отпочинала след седмицата в Ню Хампшър. Двамата се засмяха, а той я целуна и привлече в прегръдките си с многозначителен поглед.

— Заминаването на Макс за колежа май няма да е толкова лошо. Можем да се любим, когато си поискаме.

Еманюел вдигна очи към него и се усмихна. Джейкъб видя момичето, в което се влюби преди двайсет години. В неговите очи то въобще не се беше променило. Жена му бе красива, както винаги, а той я обичаше още повече.