Даниел Стийл
Пепел от диаманти (21)

21.

Когато Елен започна втората си година в гимназията, седем години след като Джули ги изостави, Макс държеше под контрол живота, работата, домакинството и децата си и се справяше отлично. Гувернантките останаха при тях и живееха в същата къща, а децата ходеха на училище. Животът им не се беше разпаднал, както се страхуваха отначало, но първите една-две години бяха доста тежки, най-вече за Макс. Успя да се справи с алкохола и не припадаше пиян на канапето всяка вечер. Все още пътуваше по работа, но за кратко, и поддържаше постоянна връзка с децата, когато отсъстваше. Ако възникнеше сериозен проблем — от висока температура до разправия с учител, той веднага долиташе у дома. Стана много по-добър баща, отколкото докато беше женен за Джули. Беше се поучил от грешките си.

Джули изпълни това, което им беше обещала, когато ги заряза. Видя се с тях шест пъти за седем години. За децата бе истинска агония, когато я видяха за първи път, и Кендра и Елен дълго я молиха да се върне. Дейзи просто я гледаше объркано, а Саймън въобще не я познаваше. Джули очевидно се чувстваше неудобно и не остана дълго, а после не се срещна с тях цяла година. Макс я мразеше заради това. Но следващия път беше по-лесно, тъй като очакваха по-малко. Тя им звънеше рядко, обикновено по Коледа, а те се шокираха, когато прочетоха в „Ню Йорк Таймс“, че се бе омъжила година след като ги изостави.

Новината бе публикувана на първа страница на всички вестници. Ричард Рандал се бе омъжил за неизвестна жена на име Джули Морган. Макс побесня, когато я прочете. Искаше му се да знае дали връзката им беше отскоро или Джули му бе изневерявала с Ричард откакто се запознаха в кметството, когато тя беше бременна със Саймън. Но нямаше начин да разбере. В статията пишеше, че имат къщи в Лондон и Хонконг, апартамент в Ню Йорк и друг в хотел „Риц“ в Париж и строят къща в Сардиния. Освен това имаха седемдесетметрова яхта в Средиземно море, където прекарваха лятото, най-вече в Италия и Гърция.

Макс беше любопитен дали Джули ги бе зарязала заради Ричард, но тя стоеше далеч от децата и почти не поддържаше връзка с тях. А Макс винаги присъстваше, когато тя ги посещаваше, за да ги подкрепя и защитава. Двамата с Джули почти не си говореха. Той бе прекалено ядосан, за да води нормален разговор. Джули имаше бляскав тузарски живот с изискан мъж и не ходеше по футболни мачове, балетни рецитали и лекари. По всичко личеше, че не изпитва желание да е майка на децата си, точно както им беше казала. Беше честна и с тях, и със себе си.

След пет години Макс най-после започна да се успокоява. След седем, се чувстваше почти щастлив. Почти.

Децата му се караха, когато изпадаше в лошо настроение. Не можеше да подмине щастлива двойка по улицата, нито хора, които се държаха за ръце или се целуваха, или говореха за предстояща сватба, без да отбележи мрачно какви глупаци са и как един ден ще съжаляват за връзката си.

— Татко, трябва да престанеш! — крещеше му Елен, когато го правеше. — Хората ще те сметнат за смахнат. Звучиш като обзет от параноя.

— Не страдам от параноя, но се опарих.

— Трябва да забравиш за това. Минаха седем години.

— Мога да сумтя колкото си искам. Официално съм заядливо старче. Това е част от личността ми.

— Преди всичко, не си стар, а си само на петдесет и една. Второ, все още си готин, но никога няма да намериш друга мадама, ако продължиш да дрънкаш тези дивотии.

— Излизам с много жени — защити се Макс.

— Да — кимна Кендра, която вече беше на дванайсет години. — На първа среща. Кога имаше втора за последен път? Никоя жена не иска да излезе отново с теб.

— Може би това не е толкова лошо.

— Да бе — отвърна Кендра и се отдалечи.

Децата бяха свикнали с гневните му, заядливи забележки относно любовта и майка им, но жените, които Макс канеше от време на време на вечеря, не можеха да ги приемат. И точно както каза Кендра, почти никога не приемаха и покана за втора среща, макар че на него му беше безразлично.

— Обичам първите срещи — продължи той спора си с Елен, която тъкмо бе навършила шестнайсет и поддържаше ред сред сестрите и брат си като най-голямата от тях. Бяха останали само с две гувернантки — една за деветгодишната Дейзи и една за Саймън, който беше на седем. Дейзи се бе обявила за ексцентричката в семейството и беше доволна от репутацията си. Нямаше търпение да порасне достатъчно, за да си боядиса косата розова, да си направи татуировка и да си сложи обица на пъпа. Саймън беше на седем и харесваше всички. Той беше най-милото дете на планетата и сестрите му се грижеха за него с радост. Тъкмо бе започнал втори клас, а Дейзи взимаше специални уроци по четене. Наскоро бяха открили, че страда от дислексия, но това никак не я притесняваше. Беше се научила да свири на пиано по слух и обичаше всякаква музика, особено рап. Имитираше страхотно Снуп Дог, включително псувните и неприличните му думи, което вбесяваше баща й.

Всички те се оказаха чудесни деца, макар и много различни едно от друго. Елен беше спокойна и задълбочена и напомняше на Макс за майка му. Беше се захванала сериозно с изучаване на юдаизма и сама посещаваше еврейския храм всяка седмица. Четеше всичко, което можеше да намери за Холокоста, за да научи повече за баба си и дядо си и преживените от тях кошмари. Знаеше всеки факт за „Бухенвалд“, където Еманюел и Джейкъб се бяха запознали. Искаше да работи в музей на еврейското изкуство или Холокоста. Искаше да е като баба си, когато порасне. Мами Ем беше примерът й в живота. А героят на Кендра беше баща й. Тя искаше да му помага в работата, когато порасне, и си падаше по всичко, свързано с числата и бизнеса. Дейзи пък копнееше да се занимава с музика. А Саймън просто искаше да е щастлив. Искаше да стане полицай или пожарникар, но не беше решил още. Или пък бейзболист, или ветеринар. Желанието му се променяше заедно с настроението.

И макар Макс да беше убеден, че за децата травмата ще остане завинаги, никое от тях не бе пострадало тежко от това, че майка им ги беше зарязала. Положението беше далеч от идеалното, но те се справиха учудващо добре, най-вече благодарение на баща си. Макс се нагърби с всички отговорности и задачи, когато Джули замина. А също и на Елен, която помагаше във всичко.

Дори сестрите на Джули бяха възмутени от постъпката й, но те живееха в Калифорния, прекалено далеч, за да виждат децата и да помагат. Изпращаха им поздрави от време на време. Те също не поддържаха връзка със сестра си. Джули бе изоставила всичките си близки и рядко посещаваше децата си. Според бившия й съпруг, това бе непростимо престъпление, особено след като ги бе заменила с богат мъж. Тя бе омъжена за Ричард от шест години и изглеждаше щастлива.

След нейната постъпка никое от децата не вярваше в брака. Според Елен браковете винаги се проваляли и човек оставал с разбито сърце. Кендра, семейната математичка и финансистка, твърдеше, че бракът е глупав и скъп и трябва да плащаш издръжка. Дейзи казваше, че възнамерява да се омъжи и иска да има петнайсет шаферки, облечени в цветовете на дъгата и с подходящи татуировки. Явно гените на майка й присъстваха някъде в нейното ДНК. Или пък заявяваше, че иска много деца, но без съпруг. Саймън пък искаше да се ожени за една от сестрите си, като си избираше някоя според настроението си, а те се мръщеха гнусливо и му се смееха.

Никое от момичетата все още нямаше гадже, което бе страхотно облекчение за баща им. В училище децата се справяха чудесно и получаваха добри оценки, а Дейзи се бореше с дислексията. Елен беше в гимназията, Кендра — в средното училище, а Дейзи искаше да се запише в музикално училище, но и тя, и Саймън трябваше да почакат. Всеки от тях имаше някакви занимания след училище, което поддържаше Макс доста зает, когато беше в града, а двете гувернантки помагаха, когато пътуваше.

Липсата на сериозна връзка през последните седем години направи семейния живот на Макс по-прост и лесен, но веднъж Кендра каза на по-голямата си сестра: „Ние го обичаме, но никоя жена не би го търпяла. Той трябва да спре да се заяжда с жените заради мама. Сигурно го мислят за абсолютен кретен“. Истината беше, че Макс бе дълбоко наранен и вече дори не беше сигурен дали беше обичал Джули или само илюзията за нея, която си беше създал. Но което и от двете да беше вярно, тя го изостави и забрави за него. Той излизаше на срещи с други жени след първите няколко години, но не беше имал сериозна връзка, а и не желаеше. Твърдеше, че е прекалено зает с децата си.

Всички вечеряха заедно, когато си бяха вкъщи. Вечерята бе свещено време, което Макс бе наложил като правило веднага след заминаването на Джули. Той реши, че това ще им свърши добра работа в бъдеще, когато вече няма да искат да се хранят у дома или с него. И затова им се радваше докато можеше.

Вечеряха тамали, енчилада и рейенос^[1], когато Кендра напомни на баща си, че го беше записала да участва в „Деня на кариерата“ в училището й на другия ден.

— Мамка му! — изруга той. — Съвсем бях забравил.

— Не ми казвай, че ще пътуваш. Всички очакват с нетърпение да чуят какво ще им кажеш.

— Съжалявам, скъпа, забравих. Имам среща, но ще я отменя. Радвам се, че ми напомни. Какво трябва да говоря?

— Кажи им колко пари изкарваш — отговори тя, а баща й се намръщи. — Шегувам се. Не знам. Обясни им как купуваш скапана земя и я превръщаш в луксозни молове.

— Не е точно кариерата, за която повечето хора мечтаят.

— Чудесна си е. Имаме полицайка-детектив, дресьорка на коне, писателка на криминалета, зъболекар, дизайнерка и теб.

— Странна смесица — отвърна баща й.

— Те са или родители, или нечии приятели. Авторката на криминалета звучи интересна, зъболекарят е скапан, но е нечий баща, дизайнерката е приятелка на учителката по рисуване, а детективката е майка на моя съученичка. Не знам откъде се появи дресьорката на коне, но теб те наричаме бизнес магьосник.

— Трябва да им разкажа как баща ми е започнал като доставчик в магазин за диаманти, а накрая е притежавал бизнеса. Това ще е много по-интересно.

— Мисля, че те биха предпочели да чуят твоята история.

— Струва ми се малко страшно да се изправя пред толкова деца. Ами ако започнат да ме освиркват? — пошегува се Макс, а дъщеря му се засмя.

— Ще ги набия вместо теб, ако го направят.

Кендра ходеше на курс по карате два пъти седмично и се справяше отлично.

— Детективката е много готина и секси — добави тя. — Работи под прикритие и е разведена.

— Вероятно ще ме застреля, ако започна да се заяждам.

Приключиха с вечерята и Кендра му напомни да е в класната й стая точно в десет сутринта. Макс обеща да е там. Последните седем години бяха хубави за него, защото беше се сближил много с децата си. Вероятно Джули му беше направила услуга със заминаването си, макар да не гледаше на постъпката й по този начин. А и все още се тревожеше какъв щеше да е ефектът й върху децата един ден. Засега обаче всичко вървеше добре.

На следващата сутрин Макс закара Кендра на училище, както беше обещал, и се появи в класната стая малко по-рано. Притесняваше се и бе се подготвил. Не искаше да изложи дъщеря си, която смяташе, че той едва ли не може и да ходи по вода. Макс се надяваше да запази вярата й в него поне докато Кендра навлезе в пубертета, когато вероятно щеше да реши, че баща й е тъпак. Досега беше имал късмет с Елен. Тя бе нежна и мила и винаги го защитаваше. Тийнейджърските й години вървяха лесно, нещо твърде необичайно. Но тя просто се опитваше да замени майка си откакто тя ги изостави.

Макс звънна няколко телефона от колата си и забеляза привлекателна червенокоса жена, която пушеше пред училището. Тя му се усмихна, когато мина покрай нея. Забеляза, че жената имаше хубава фигура, носеше къса черна пола и високи токчета. Нещо в нея му напомни за майка му, въпреки късата пола. Той влезе в училището, намери класната стая на Кендра и попадна на група буйни хлапета и група притеснени възрастни. Жената, която пушеше пред училището, влезе последна и отново му се усмихна. Макс видя, че Кендра го наблюдаваше, и се престори, сякаш не бе забелязал нищо. Реши, че тя сигурно е ченгето, може би заради прекалено късата пола, но пък хубавицата имаше страхотни крака.

Учителката призова учениците да запазят тишина и представи гостите им. Хлапетата заръкопляскаха и презентациите започнаха. Стана ясно, че жената всъщност е дизайнерката, а не полицайката. Дресьорката на коне започна първа и им разказа много интересни неща. Обясни им някои трикове за опитомяването на коне и децата наистина я харесаха. После се изправи зъболекарят, който наистина се оказа скучен, но пък раздаде безплатни четки за зъби на децата. След това беше ред на дизайнерката. Тя извади парче плат и малка кутийка с бои и им показа как изпробва дизайни и цветове върху платовете. Каза, че отначало била художничка, но се заинтересувала от пръските боя по престилката си и започнала да се занимава с дизайн на платове. Призна, че така изкарва повече пари, отколкото с картините, което разсмя всички. Макс усети по акцента й, че е французойка, което обясняваше цигарата и късата пола. Всички й ръкопляскаха оживено, а после дойде неговият ред и той се почувства глупаво. Обясни на учениците как разбрал, че ако купиш земя, върху която никой не може да отглежда посеви в земеделските райони, можеш да построиш огромни молове. Хората в тези райони се нуждаели от тях, а печалбата била фантастична. Макс им разказа за различните места, където бе купувал земя, и им показа някои снимки преди и след строежите. Търговските центрове бяха наистина красиви.

— А после можете да продадете мола и да изкарате още повече пари — обясни той.

Хлапетата се впечатлиха, когато чуха, че понякога човек може да увеличи парите си четиристотин пъти.

— Вълнуващо е да превърнете парче изоставена земя в привлекателно и забавно място, където всеки иска да отиде — каза той накрая.

Децата го харесаха, а и той тях. Учителката им благодари за участието и поднесе понички и кексчета за децата и гостите. Кендра дойде при него и го прегърна.

— Беше страхотен, татко.

— Ти си предубедена — засмя се той и я прегърна.

— На мен също ми беше интересно — обади се дизайнерката.

Без да знае защо, Макс й обясни на чист френски, че майка му бе от Париж.

— Говорите перфектен френски — похвали го тя.

— Благодаря ви. Научих го като дете. Но вече не го говоря често.

— Баща ви също ли беше французин?

Двамата си бъбреха на френски и Кендра изглеждаше леко засрамена.

— Не, австриец. От Виена.

— И немски ли говорите?

— Само няколко думи.

След минути всички си тръгнаха. Макс видя отново жената пред училището и се заговориха докато отиваха към колите си.

— Дъщеря ви е много красива — каза тя. — И страшно се гордее с вас.

— И аз се гордея с нея. Но сигурно след две години ще започне да ме мрази. Радвам й се докато мога — каза той, а тя се засмя.

— Тя единственото ви дете ли е?

Жената изпитваше любопитство. Макс не знаеше защо, но и той искаше да научи нещо повече за нея. Откриваше много познато у нея, може би защото беше французойка. Елегантен стил, начин на поклащане на главата или оправяне на косата. Французойките бяха различни.

— Не, имам четири деца — отговори той.

— О! Впечатлена съм.

— А вие?

— Нямам деца.

Макс кимна. Тя го погледна странно, бръкна в чантата си и му подаде визитната си картичка.

— Ако някога се нуждаете от дизайнер на платове — усмихна му се тя.

Имаше невероятно красиви зелени очи и червена коса.

Макс извади една от своите визитки и й я подаде.

— Ако някога се нуждаете от предприемач в Оклахома или Ню Мексико — каза той и тя се засмя.

Очевидно го харесваше.

— Трябваше да вземем визитка и от зъболекаря. Щеше да е по-полезна.

Тя му се усмихна, пресече улицата и се отправи към колата си. Макс видя, че шофираше малък очукан фиат. Разгледа визитната й картичка, когато седна в колата, имаше адрес в Гринич и друг в града. Потърси информация за нея в интернет, когато се върна в кабинета си, и видя, че имаше впечатляващи препоръки от Сорбоната и Боз Ар. Беше преподавала и в двете, а също и във факултета по изкуствата в „Йейл“. Очевидно знаеше какво прави и имаше талант. Макс прибра визитката й в портфейла си.

Кендра спомена за жената по време на вечеря.

— Дизайнерката беше много секси, татко.

— Всъщност по-скоро приятна, отколкото секси. Двамата излязохме заедно от училището и тя каза, че си много красива.

— Направила го е, защото си пада по теб. Ще я поканиш ли на среща?

— Не ставай глупава, разбира се, че не.

Но по-късно, когато остана сам в кабинета си, той се замисли, извади картичката й отново и видя имейл адреса й. Написа й бързо послание на френски.

Приятно ми беше да се запознаем днес. Страхотна презентация. Доскоро.

Подписа се и се почувства като идиот, когато изпрати имейла. Уплаши се, че прилича на пъпчив ученик, който сваля красавицата на класа в двора. Но докато все още се чувстваше глупаво, тя му отговори, също на френски.

И на мен ми беше приятно. Винаги си добре дошъл в студиото ми.

Чувствайки се още по-глупав, но и дързък, той написа: „Обяд?“, а тя отговори светкавично: „Чудесно!“. Макс се усмихна широко. Това беше най-абсурдното нещо, което бе правил от доста дълго време. После попита делово: „Гринич или в града?“, а тя отговори:

Утре в града? В понеделник, сряда и петък съм в студиото в града, а във вторник и четвъртък — в Гринич. Ела в студиото към 12:30.

Макс не спомена и дума пред Кендра по време на закуска, но беше развълнуван, когато тръгна на работа. Не беше ходил на среща от доста време, а дизайнерката беше привлекателна жена и притежаваше изискан, но и секси стил.

Студиото й беше страхотно. Навсякъде имаше платове, бои, снимки, графики. Тя каза, че се занимавала и с промишлен дизайн, но най-вече с мода, и имаше сериозен бизнес. Четири млади жени работеха за нея с бои и копринени платове. Тя го разведе наоколо, после отидоха в „Ле Бернардин“, луксозен френски ресторант за морски деликатеси, смятан за един от най-добрите в града. Родителите му го харесваха много и той често ги водеше там. Обслужването беше безукорно.

— Прекалено елегантен обяд за обикновена художничка — каза тя, сведе очи и се отдаде на лек флирт, който французойките бяха превърнали в изкуство още преди векове.

Той се усмихна.

— Родителите ми обичаха този ресторант, макар че баща ми предпочиташе виенски шницел пред риба. Но майка ми беше влюбена в „Ле Бернардин“.

— Вече не са живи? — предпазливо попита тя, а той поклати глава.

— За съжаление. Починаха по-млади, отколкото трябваше, а имаха един от онези бракове, в които никой не може да оцелее без другия. Майка ми си отиде няколко месеца след баща ми, и двамата бяха малко над шейсет. Бяха женени четирийсет и пет години.

— Впечатляващо. Дали са ти добър пример.

— Не съвсем — отвърна той с усмивка. — Моят брак приключи след единайсет години. Разведен съм.

— Съжалявам — каза тя искрено.

— А ти?

— Никога не съм се омъжвала. Родителите ми не бяха романтици като твоите. Останаха женени, но татко се държеше ужасно, имаше милион любовници и мама беше нещастна. А пък аз реших, че бракът не е особено привлекателно нещо. Имах две дълги връзки, но не се омъжих. Не виждам смисъл да легализираш инквизицията след това, което видях с родителите ми. Твоите са имали рядко срещан дар от Бога — усмихна се тя.

— Да, бяха прекрасни хора.

— Дошли са тук след войната?

Макс кимна и се поколеба за момент, притеснен, че истината бе прекалено сериозна за първа среща.

— Запознали се в „Бухенвалд“. И двамата загубили целите си семейства там, а после дошли в Щатите.

Тя потръпна и инстинктивно докосна ръката му. Макс се вгледа в очите й и му се стори, че вижда очите на майка си. Осъзна защо зелените очи му се струваха толкова красиви и познати, а и тя изглеждаше изпълнена с искрено съчувствие, което го трогна.

— Сигурно са били забележителни хора.

— Да, бяха.

— Израснах в Париж след войната, през петдесетте години. Там имаше много хора като тях, но и стотици хиляди не се бяха върнали.

Макс кимна.

— Най-голямата ми дъщеря иска да работи в един от музеите на Холокоста след колежа. Струва ми се много трогателно.

— Да, така е — замислено каза тя. — Семейството ми не беше еврейско, но бяха загубили страшно много приятели. Наистина е немислимо как подобно нещо може да се случи в цивилизовано общество.

— Майка ми прекара целия си живот убедена, че ще се случи отново.

— Много хора имат подобни страхове — кимна тя, после забеляза часа и скочи. — Мили боже, имам среща след двайсет минути.

Макс също имаше работа, но се забавляваше чудесно.

— Радвам се, че обядвахме заедно. Почувствах се прекалено дързък, когато ти писах снощи — призна той.

— А аз се радвам, че го направи — погледна го тя топло.

— Би ли искала да вечеряш с мен и децата някой уикенд?

— Да, би било чудесно каза тя, след като той плати сметката и станаха. — Благодаря ти за елегантния обяд.

Бяха си говорили на френски през цялото време, за удоволствие и на двамата.

Макс й хвана такси пред ресторанта, а той тръгна пеша към службата. Струваше му се, че току-що се бе видял с любим стар приятел. Дизайнерката се казваше Паскал Боайе и той знаеше, че майка му страшно щеше да я хареса. В нея имаше нещо истинско и мило.

Вечерта Паскал му изпрати имейл, с който му благодари за обяда, а той я покани на неделна вечеря в дома му. Нямаше представа какво щяха да кажат децата, но тя беше толкова мила и дружелюбна, че надали щяха да възразят. Не им каза до неделя сутрин. Беше направил палачинки, яйца и бекон за всички и спомена за Паскал, когато привършваха закуската. Кендра го погледна изненадано.

— Това не е ли жената, която беше в училище, татко?

Макс се засрами леко, но кимна. Нямаше тайни от децата си.

— Да, тя е. Даде ми визитната си картичка и аз я поканих на обяд. Много е мила.

Уха, татко! — извика Кендра и всички се засмяха. — Е, колко лошо се държа? Ужаси ли я с речта си, че всички жени са изневеряващи лъжкини, които зарязват съпрузите си? Това е един от шедьоврите ти. Жените обикновено побягват още по време на ордьовъра.

— Коригирах поведението си. Говорихме най-вече за родителите ми.

— Тя интересува ли се от Холокоста, татко? — полюбопитства Елен.

— Така изглежда.

— Еврейка ли е? — заинтересува се Кендра.

— Не мисля.

— Ние евреи ли сме? — обади се Саймън.

— Не, тъпчо. Ние трите сме протестантки, а ти си нищо.

Джули си тръгна след раждането на Саймън и нямаше време да го кръсти, а родителите й вече бяха починали.

— Защо съм нищо? — разплака се той. — Искам да съм нещо.

— Аз съм еврейка — поправи сестра си Елен.

— Всички сме евреи — обясни им баща им. — Но не и в религиозен смисъл. Освен Елен, която иска да е еврейка и ходи в синагогата. Родителите на майка ви кръстиха момичетата в епископалната църква, към която принадлежаха. А ти можеш да бъдеш всичко, което си поискаш — обърна се той към Саймън, който спря да плаче.

— Искам да съм евреин, като Елен. А ти какъв си, татко? — попита Саймън с ококорени очи.

— Евреин, но не съм религиозен. Не посещавам храма.

— Може би аз ще бъда всичко — замислено каза Саймън.

— Чудесно — усмихна се Макс, после огледа останалите. Е, приемате ли това, че Паскал ще дойде на вечеря днес?

— Разбира се — отговори Кендра.

— С удоволствие — подкрепи я Елен, което беше чудесно, тъй като той вече бе отправил поканата.

Готвачката им беше оставила лазаня, а Макс обичаше да прави барбекю в неделя вечер. Паскал пристигна точно в седем с шоколадова торта в ръка. Макс я запозна с децата и всички заговориха едновременно. Седнаха в градината, а Макс се захвана с грила. Паскал изпита удоволствие от компанията на децата. С Елен говориха за Холокоста, после обсъждаха различните колежи. Елен се опитваше да реши къде да кандидатства през последната година в гимназията. Паскал й каза, че е преподавала в „Йейл“ и там много й харесваше, а също и в „Браун“ и „Боз Ар“ в Париж.

— Искам да отида в колеж в Париж — намеси се Дейзи. — Там е страхотно.

Паскал се забавлява чудесно с тях и много ги хареса, а когато децата се прибраха в стаите си, тя разпита Макс за майка им.

— Делите ли си грижите по децата? — попита тя, макар да имаше чувството, че Макс бе единственият родител, никой не бе споменал бившата му съпруга по време на вечерята.

— Не, аз се грижа за тях сам — въздъхна той и я погледна. — Децата ми твърдят, че съм откачил заради развода. Опитвам се да съм нормален. Имахме проблеми още преди раждането на Саймън.

Макс не искаше да навлиза в подробности и да обяснява, че жена му не беше искала деца.

— Един ден се прибрах у дома, Саймън беше на около месец, и нея я нямаше, беше ни оставила писма. Пишеше, че ни напуска, защото вече не иска да е съпруга и майка. Даде ми попечителство над децата. Виждала ги е пет-шест пъти оттогава, а минаха седем години. Обясни, че не искала да е майка, но го разбрала чак след четвъртото дете. Доста жестоко е към децата да бъдат отхвърлени от собствената си майка. Непрестанно очаквах да се случи нещо още по-ужасно например да станат серийни убийци, но засега нещата вървят добре. Трябва да съм честен с теб и ще ти спестя горчивите си речи, но никога няма да й простя за това. Не беше проблем, че заряза мен, но не можеш да постъпиш така с децата си. Тя се омъжи отново година по-късно, за изключително богат и влиятелен човек, с когото се запозна, преди да ни изостави. Не знам дали той имаше нещо общо с решението й. Нямам представа дали е имала връзка с него, преди да ни напусне.

Паскал не можеше да повярва на думите му.

— Ама че ужасно нещо. Гнусно е да постъпи така с теб и децата.

— Да, отначало беше доста тежко, но се справихме. Предполагам, че наистина съм бил скапан съпруг, за да я накарам да причини такова нещо на децата.

Макс погледна мрачно и Паскал видя болката му.

— Не! — възрази тя, като вдигна ръка с типично френски жест. — Не си ти! Тя просто е жена със сериозни недостатъци и липса на нещо много важно — възмутено каза Паскал. — Не си ти причината.

Паскал прозвуча отново като майка му и той се усмихна.

— Не знам защо, но непрестанно ми напомняш на майка ми.

— Вероятно защото съм французойка усмихна му се тя.

— Както и да е, бях огорчен дълго време. Предполагам, че все още съм до известна степен. Трудно ми е да се доверя на някого. Издигам стени между себе си и хората. Но и аз имах вина. Бях лош съпруг. Вечно пътувах и пренебрегвах и нея, и децата. Странното е, че родителите ми я смятаха неподходяща за мен. Предполагам, че бяха прави. Но аз бях прекалено тъп и ми бяха нужни единайсет години, за да го разбера. Знам, че звуча като абсолютен глупак.

— Не, просто като обичлив и доверчив човек — мило каза тя.

— Както и да е, вече сме добре — усмихна се Макс, но тя виждаше, че все още е наранен от постъпката на жена си. — Бяхме млади и тя бе невероятно красива. Но е нужно много повече от това, за да отгледаш четири деца.

Паскал беше проверила в интернет и бе впечатлена от кариерата му и империята, която бе създал съвсем сам.

Останаха навън дълго време, но после захладя, а и тя не искаше да прекалява с гостоприемството му. Тръгна си към девет и половина.

— Имаш страхотно семейство — каза Паскал. — Децата ти са фантастични.

— Иска ми се да можеше да се запознаеш с родителите ми — отвърна той и внезапно се сети за думите на майка си. — Бяха сродни души. Татко казваше, че го осъзнал още първия път, когато тя откраднала за него картоф от зеленчуковата градина в концлагера, където работела. Мама беше изключително смела жена. Щели са да я убият заради картофа, ако я бяха видели.

— Съжалявам, че не мога да се запозная с тях.

Макс кимна и я изпрати до колата й. Погледна я и се замисли за картофа.

— Вечеря тази седмица? — предпазливо попита той, а тя кимна. — Предупреждавам те, през последните седем години съм станал малко особен и недоверчив.

— Имаш основателна причина за това — кротко каза тя, като го потупа по ръката, качи се в колата, махна му и потегли.

Макс се върна бавно в къщата.

— Тя е готина — каза Кендра, минавайки покрай него. — Добре ли се представи, татко?

— Обидих я само два пъти — засмя се той.

— Е, това е страхотен напредък.

После дъщеря му се качи горе, а той се върна в кабинета си и се замисли за Паскал. Чувстваше връзка с нея и по някакъв странен начин картофът имаше нещо общо. А погледът в очите й му беше толкова близък, сякаш я познаваше от години.