Даниел Стийл
Пепел от диаманти (8)

8.

Пътуването до Париж бе по-чудесно, отколкото Макс някога си беше мечтал. Отседнаха в малък хостел на Левия бряг. Той пазеше списъка на майка си със забележителности в джоба си, но двамата със Стив първо решиха да разгледат най-популярните туристически места. Разходиха се по булевард „Сен Жермен“, пиха кафе в „Ле Дьо Маго“, посетиха Нотр Дам и Сакре Кьор. Разгледаха Лувъра и Гран Пале и се разходиха из Пале Роял. Застанаха пред хотел „Риц“ и „Плаза Атене“, но не се чувстваха достатъчно издокарани, за да влязат вътре. Посетиха църкви, музеи, Тюйлери, Багател и Булонския лес, качиха се на Айфеловата кула и се насладиха на гледката към града. Прекараха три дни в обиколки из Париж, возиха се с корабче по Сена, видяха церемонията в чест на Незнайния войн от Първата световна война, която се провеждаше всеки ден под Триумфалната арка, ядоха сладкиши в „Ладюре“.

После се заеха със списъка на майка му. Макс застана пред лицея, където тя бе ходила на училище, и видя хлапета в яркосини престилки, които излизаха от клас. Представи си майка си там като дете. Отидоха да ядат сладолед в „Бертийон“, парка, където Еманюел си бе играла на любимата й въртележка, в бистрото, където баба му водела майка му и сестра му на вечеря в специални случаи. Посетиха любимия й музей и накрая застанаха пред къщата, където беше живяла. Макс се зачуди дали същите хора, които бяха присвоили апартамента, още живееха там. Еманюел му бе разказала историята с насълзени очи. Никога преди не бе споделяла толкова много с него и той започваше да разбира защо майка му вечно се страхуваше от нещастия. Целият й свят се бе сринал, когато е била едва на осемнайсет години. Човек трудно би могъл да се съвземе от подобно нещо. Макс вече бе достатъчно пораснал, за да го разбере.

Беше очарован от красотата на Париж и историята му. Усети някаква могъща и дълбока връзка с града чрез майка му, която бе родена там. За първи път се почувства свързан с Франция и му се стори, че част от него принадлежеше там, при това говореше идеален френски и превеждаше на Стив по време на обиколките. Макс бе американец, но сега се чувстваше и наполовина французин.

Той мина през площад „Конкорд“ и дузина по-малки площади, възхити се на скулптурите в парковете, застана на „Шанз Елизе“ и разгледа Триумфалната арка от другия край, после се разходи по авеню „Фош“ сред красивите Наполеонови сгради и хората, които живееха там и разхождаха кучетата си. Дори не можеше да си представи да живее в толкова красив град, бе израснал в Лоуър Ийст Сайд в Манхатън, в грозна, претъпкана, шумна и напълно лишена от чар сграда. Внезапно Макс осъзна колко силно липсваше на майка му красотата на града, където бе израснала, както и езика, обичаите и традициите. Не беше виждал и толкова великолепно небе, приличаше на картина над елегантната архитектура и паметниците на Париж. Беше прекалено перфектно, за да е истинско. Посещението им в Париж бе прекрасно и достатъчно дълго, за да се позабавляват, да скитат късно вечер и да говорят с френските момичета. Макс превеждаше на Стив, когато приятелят му харесаше някое момиче, но най-много от всичко му допаднаха местата от детството на майка му. Стив посети повечето от тях с него, заедно отидоха и до кооперацията, където беше живяло семейството на майка му. Пътуването до Париж бе страхотно и много по-хубаво, отколкото бе очаквал.

После хванаха влак до Барселона и Мадрид, разгледаха всички музеи и църкви, вечеряха в полунощ, гледаха как циганките танцуваха фламенко, говориха развален испански на местните момичета.

Следващото място от списъка им бе Германия. Посетиха Западен Берлин и Мюнхен, видяха още музеи и ресторанти с градини, където пиха великолепна бира, а някои места в Берлин им напомниха за Париж. Дойде време за последната им дестинация. Макс мълча във влака на път за там, като се чудеше дали не правеше ужасна грешка и се натрапваше в миналото на родителите си. Те не искаха синът им да го познава и никога не говореха за него. Не беше им казал, че ще идва тук, и сега усети как сърцето му се сви. Стив забеляза изражението му.

— Добре ли си?

— Да — увери го Макс.

Не беше споделил с приятеля си защо отиваха там, но Стив се бе досетил. Помнеше какво им бе казал Макс, когато се запознаха. Искаше да подкрепи морално приятеля си, а и бе любопитен.

Хванаха такси от гарата и помолиха шофьора да ги изчака отпред. Макс мина под арката на входа. Стив вървеше безмълвно зад него. Надпис на английски, френски, руски и немски съобщаваше, че това е „Бухенвалд“ и обясняваше, че по-голямата част от концлагера е срината през 1950-а, но крематориумът, наблюдателните кули и клиниката за експерименти са запазени. Имаше снимки на бараките с надписи, които поясняваха, че били предназначени за осемдесет коня, но подслонявали хиляда и двеста затворници, по петима на нар, с един клозет за хиляда човека. Надписът казваше просто, че двеста трийсет и осем хиляди души са били затворени в концлагера докато е работел, а петдесет и шест хиляди са загинали там, избити от нацистите. Мъже, жени и деца, най-вече евреи, депортирани от собствените им страни. Над окопите, където погребвали труповете, се издигаше монумент в памет на всички загинали. Момчетата бяха шокирани, не можеха да промълвят и дума.

Приближиха безмълвно до паметника и останаха там дълго. Макс бе зашеметен от мисълта, че трима от дядовците и бабите, четирима от прабабите и прадядовците му и три от лелите му, които са били деца по онова време, бяха загинали там, а той стоеше на гроба им. Това не бе само мястото, където родителите му се бяха запознали. Там животът им се бе променил завинаги, семействата им са били унищожени, а цивилизацията и човечността са се стопили в тъмнината.

Отидоха до крематориума и Макс се разплака, а Стив го прегърна през рамото. И двамата осъзнаха, че животът им вече никога нямаше да е същият, след като бяха посетили това ужасяващо място. Макс се докосна до всичко премълчавано от родителите му дълги години. Не беше просто някакво място или трагедия, а кошмар, който нормалният мозък не можеше да осмисли. Една раса решила да унищожи друга с жестокост и геноцид, невиждани дотогава. Но дори и това не обясняваше убийството на малки деца и невинни хора, просто така, без причина.

Тръгнаха обратно по пътеката, по която бяха дошли. Макс се замисли колко ли често родителите му бяха минавали оттам, заплашени от смърт и побоища. Беше виждал зловещите белези по телата им, но никога не говореха за това. Сега вече знаеше какво им се беше случило.

Сега „Бухенвалд“ бе място за почит и памет за хората, загинали там. За Макс бе цяло чудо, че родителите му бяха оцелели там и дори се бяха намерили един друг. Това бе признание за силата на човешкия дух. Имаше снимки от освобождението на концлагера от Трета армия. Макс ги разгледа внимателно, като се чудеше дали ще види родителите си. Фигури, застанали зад бодливата тел, не приличаха на хора. Нямаше как да познае родителите си, дори да бяха там. Хвърли един последен поглед през рамо и се качи в таксито със Стив. Шофьорът не проговори по обратния път, знаеше как въздейства мястото на посетителите. А и много от тях бяха загубили членове на семействата си там. Таксито ги остави на гарата, хванаха следващия влак и мина дълго време преди Макс да погледне приятеля си и да каже нещо.

— Благодаря, че дойде с мен. Не знаех много за миналото на родителите си, преди да дойда тук — каза той, като избърса сълзите си. — Не знам как някой би могъл да извърши подобно нещо, нито как те са оживели. Винаги съм смятал майка ми за леко странна, тормозена от вечни тревоги и желание да ме предпази от всичко. Но сега осъзнавам, че е светица, а също и баща ми. Как е възможно да не мразят целия свят след такъв ужас? И двамата са мили и обичливи.

Никой от тях не бе изпълнен с горчивина и омраза и Макс им се възхити още повече. Стив също не можеше да осмисли видяното. Сега и двамата искаха само да се махнат от Германия колкото се може по-скоро. Макс разбра защо родителите му не желаеха да стъпят в Европа. Хубавите спомени не бяха достатъчно силни, за да прогонят лошите.

Вечерта се качиха във влака и пристигнаха във Виена. Градът приличаше на красиво бижу. Архитектурата и паметниците бяха великолепни и изискани. Това бе последното поклонение на Макс. Той посети всички места, за които баща му му беше разказал. Банката, дома им, операта, любимите ресторанти, паркове и места, които Джейкъб бе обичал като малко момче и млад мъж. А когато застана пред огромната елегантна семейна къща, Макс разбра за произхода на баща му и колко драматично се бе променил животът му, колко много бе изгубил. Джейкъб никога не се оплакваше и не говореше за това. Животът му в Лоуър Ийст Сайд бе в различен свят от този, в който бе израснал и живял преди войната. Съдбата бе благосклонна към него, но той никога вече нямаше да живее като навремето. Целият му свят на разкош, изисканост, елегантност и красота бе унищожен.

Макс мислеше за баща си, когато напуснаха Виена и се качиха на влака до Италия на другия ден. Изпита облекчение, че отиваше в Италия, където за него нямаше история. Разгледаха Венеция с красотата й и прекрасните й църкви, Флоренция с невероятните произведения на изкуството, Рим с неговата лудост и радост. Момчетата се забавляваха чудесно, но знаеха, че никога няма да забравят онова, което бяха видели в „Бухенвалд“. Сега Макс виждаше родителите си в различна светлина и знаеше, че винаги щеше да е така.

Пристигнаха в наетата от бащата на Стив вила в Сен Пол де Венс изтощени, но въодушевени. Пътуването бе вълнуващо и интересно, особено за Макс, но и Стив му се бе насладил. То заздрави приятелството им още по-силно и Макс се радваше, че не беше сам.

Прекараха две фантастични седмици с бащата на Стив. Посетиха нощни клубове в Монако и Кан, вечеряха в Сен Пол де Венс и Антиб, плуваха в Средиземно море и в басейна на хотел „Дю Кап-Еден-Рок“, прекараха и един ден на яхтата на приятел. Това бе най-страхотното пътешествие в живота на Макс.

Стив остана във Франция с баща си за още няколко седмици преди началото на учебната година, а Макс отлетя обратно за Ню Йорк. Двете момчета се прегърнаха на сбогуване. Макс благодари на бащата на Стив за чудесното прекарване, а по време на полета до Щатите си припомни цялото пътуване.

Беше събота и родителите му си бяха у дома, когато той пристигна. Те знаеха, че Макс ще се прибере, но нямаха представа по кое време. Макс отиде при майка си и я прегърна толкова здраво, че тя едва успя да си поеме дъх. По бузите му се стичаха сълзи.

— Радвам се, че си толкова щастлив от завръщането си усмихна се Еманюел. — Хубаво ли беше?

Той кимна, седна и я хвана за ръката.

— Отидохме там, мамо — каза той.

Джейкъб стоеше до тях и ги наблюдаваше любопитно. Не беше сигурен какво се случва и защо Макс бе разстроен, след като бе прекарал толкова добре с приятеля си.

— В Париж ли? — попита Еманюел объркано.

— Ходихме в Париж, Виена и на много други места — отговори Макс. — Посетих всичко отбелязано в списъците ви. Отидохме и в Германия. В „Бухенвалд“ — добави той.

Внезапно в стаята се възцари пълно мълчание, сякаш някой бе изсмукал целия въздух. Родителите на Макс се вторачиха в него ужасено.

— Той е още там? — едва промълви Еманюел.

Макс я беше изстрелял в миналото с една-единствена дума.

— Не. Само крематориумът, клиниката, наблюдателните кули и паметникът в чест на загиналите. Останалото е разрушено преди петнайсет години. Но има снимки на лагера от освобождението му. Не мисля, че някога щях да ви разбера напълно, ако не бях отишъл там — призна Макс.

Еманюел го прегърна здраво и също заплака. Не искаше синът им да види какво бяха преживели. Според нея, Макс не се нуждаеше от това, но не беше така. Той трябваше да научи миналото. И за себе си, и заради тях. То бе важна част от живота им.

— Нямаше нужда да виждаш това, нито дори да знаеш за него — каза тя измъчено, а Джейкъб седна до сина си и го прегърна.

— Не си права, имах нужда да го зная. Как сте преживели този ужас? Как въобще е възможно да се случи такъв кошмар? Сега разбирам защо винаги се страхувате, че може да избухне нова война или да започнат да депортират евреите отново.

Сега всичко му изглеждаше логично. Страхотиите бяха прекалено реални за родителите му и завинаги щяха да си останат такива. Как бе възможно нещо друго?

— Това няма да се случи отново — заяви баща му твърдо.

— Надявам се. Но разбирам защо го мислите. Когато видиш Париж и Виена, колко са красиви, цивилизовани, и домовете, където сте живели, а после видиш онова място… как са могли да затворят хората там като животни, да ги избият жестоко… как някога вече можеш да имаш вяра в нещо?

— Понякога нямаме — отговори Джейкъб и за двама им. — Но това беше изключение, банда извратеняци, които взеха властта. Светът няма да допусне това да се случи отново. Вярвам го, а мисля, че и майка ти също.

— Да, вече го вярвам — меко каза Еманюел. — Но ми бе нужно доста време. Никога не забравяш нещо подобно. А и не би трябвало. Светът трябва да помни какво се случи в „Бухенвалд“, а и във всички останали концлагери. Просто не исках ти да го виждаш. Обичам те толкова много — каза тя, като го прегърна отново и се усмихна през сълзи.

— Радвам се, че отидох там.

За първи път в живота си Макс искаше да е евреин и да е можел да защити хората, измъчвани и избити в лагера. Но пък щяха да убият и него, ако бе живял по онова време.

Вечеряха заедно, поговориха още за концлагера, после Макс им разказа за останалата част от пътуването си. Беше се влюбил във Венеция и Барселона, Флоренция и Рим, а най-вече в Париж и момичетата от Южна Франция. Той целуна родителите си и си легна рано, а Джейкъб погледна жена си разчувствано. Синът им беше пораснал. Беше мъж, научил труден урок за света и родителите си. Вече не беше дете.