Лусинда Райли
Сестра на луната (8) (Историята на Тиги)

6.

Рано на другата сутрин, както се бяхме договорили, се срещнах със Зара в двора и слязохме с кошница месо да видим котките. Не мислех, че ще има особена вреда — нощес бе навалял още сняг и всяко благоразумно животно щеше да се зарови дълбоко в уютното си гнездо, така или иначе.

— Е, добре — започнах, когато стигнахме пътеката над ограждението. — Оттук нататък трябва да си колкото може по-тиха, ясно?

— Слушам, шефе! — прошепна Зара и ми козирува. Спуснахме се до първата клетка, отворих вратата и хвърлих вътре месото.

— Моли? Полсън? Поузи? Игор? — повиках ги, минах, следвана от Зара, покрай всички клетки, като хвърлях храна във всяка от тях и говорех на невидимите си приятели. Когато поклатих глава в знак, че няма да излязат, Зара отказа да си тръгне.

— Още пет минутки, моля? Може ли аз да се опитам да ги повикам? — помоли ме тя шепнешком.

— Добре, защо не? — свих рамене.

Тя се изправи и отиде до най-близката клетка. Прокара обвитите си в ръкавица пръсти през телената ограда, опря лице в нея и повика котките по име. Последвах я, докато ходеше около клетките и говореше на котките. Внезапно видях движение в кутията, която предпочиташе Поузи.

— Виж! — изсъсках и посочих кутията, скрита под ниска растителност.

Две кехлибарени очи се взираха в нас от тъмнината.

— О, Господи! — прошепна възхитена Зара. Погледна котката право в очите и примигна много бавно. — Здрасти, Поузи, аз съм Зара — каза тихо тя, и за моя огромна изненада и радост, Поузи примигна в отговор. После изведнъж се чуха стъпки по снега и котката веднага се скри.

— По дяволите! — изруга Зара. — Мислех, че се кани да излезе.

— Може би се канеше — казах аз, докато се връщахме обратно нагоре по хълма, за да видим кой бе изплашил котката. Там, на върха на склона, стоеше Чарли Кинеърд.

— Татко! — Зара се заизкачва бързо към него. — Тъкмо успях да примамя една от котките да излезе, когато чу стъпките ти и се скри — каза тя с пресилен шепот.

— Съжалявам, скъпа. И аз дойдох да видя котките — прошепна в отговор Чарли. — Както и теб, Тиги. Може би е по-добре да се качим в къщата, където е по-топло и ще можем да говорим?

Чарли ми се усмихна и усетих как се стопявам отвътре като сняг под слънцето.

— Ето къде сте били! — чу се висок глас отгоре. Вдигнах очи и видях Улрика да върви към нас по пътеката. — Мислех, че никой не може да се доближава до тези животни, освен теб? — посочи ме Улрика. — Оказва ви се висока чест — отбеляза тя, когато Чарли и Зара изкачиха остатъка от склона преди мен. — Мен ме изгониха преди няколко дни.

Висока, надвесена над мен от върха и с ръце на кръста, Улрика ми напомняше на ядосана валкирия.

— Тя ме заведе само защото й се молих сто пъти, докато не се умори и не отстъпи — каза Зара в опит да я успокои.

— Значи другия път трябва да падна на колене и също да ти се помоля? — гласът на Улрика звучеше безгрижно, но погледът й бе суров и студен.

— Ела в къщата с нас, Тиги, да пийнем кафе и да поговорим — предложи Чарли, докато вървяхме обратно към хижата.

— Съжалявам, скъпи, но трябва да ме закараш в Дорнох да се видя с лейди Мъри. Тя ме очаква на кафе в единайсет. Може би някой друг път, Тиги? — предложи студено Улрика.

— Разбира се.

— Ще мина през малката къща по-късно, когато се върна — каза Чарли. — Искам да ти дам онези формуляри за субсидиите и да поговорим за идеята да заселим европейски лосове в имението напролет.

— Добре. Е, довиждане, Зара, довиждане, Улрика! — сбогувах се и побързах да се прибера на сигурно място в къщичката.

— Еха! — възкликнах, след като се свлякох на дивана.

— На какво викаш „еха“? — попита Кал, влизайки в дневната с препечена филийка в ръка.

— Улрика Кинеърд — въздъхнах. — Имам чувството, че не ме харесва особено.

— Не мисля, че харесва особено когото и да било, Тиг. Не го приемай лично. Какво ти е казала?

Обясних на Кал какво се бе случило и той се изсмя.

— Опа — каза той, — мисля, че няма да ти праща коледни картички в следващите няколко години. Улрика не обича да я оставят неинформирана, особено когато е намесен съпругът й. Може би просто е много несигурна в себе си, а?

— Може би ще каже на съпруга си да ме уволни.

— Господарят много държи на теб, Тиг, не се притеснявай. А сега трябва да тръгвам. Нейно Величество помоли да изчистя снега от алеята и да поръся сол, за да не падне на скъпоценния си задник. — Кал ми намигна и излезе от къщата.

— Е, успя ли господарят да дойде да си поговорите на чаша чай? — попита Кал, когато влезе през вратата в осем вечерта.

— Не, не дойде — отвърнах, докато наливах на Кал уискито, за което бе помолил, и му го подадох.

— Аха, сигурно е изникнала някаква друга работа.

— Може би, но не сме толкова далече от хижата, че да не може да дойде да ми каже. Цял ден седя тук и го чакам.

— Да, а определено си бяха в хижата, видях колата им да се връща около три часа. Хайде, Тиг, недей да се мусиш.

— Е, сега определено няма да дойде, така че отивам да се изкъпя.

Водата не беше съвсем топла, но все пак легнах във ваната и се замислих дали думите на Чили, че скоро ще си замина, имаха нещо общо с появата на русата валкирия тази сутрин.

Изведнъж на вратата на банята се почука.

— Тиг? Готова ли си вече?

— Ъъъ, почти — отговорих, извадих тапата и започнах да се оправям. — Кой е?

Зачаках със затаен дъх отговора на Кал, надявайки се само да не беше Чарли Кинеърд. Наистина не исках да вляза в дневната в старата си опърпана хавлия и да трябва да бягам до спалнята, за да си взема дрехите.

— Зара е, и изглежда много разстроена — изсъска той.

— Добре, идвам! — извиках през вратата.

Когато я отворих и влязох в дневната, видях Зара, която седеше на дивана, покрила лицето си с ръце, и хлипаше шумно.

— Ще ви оставя насаме, дами — вдигна вежда Кал и излезе.

— Зара, какво има? — попитах и седнах на дивана до нея.

— Татко обеща, че може да останем до деня преди Хогманей, но сега казва, че си тръгваме! Можех да прекарам тук още цели два дни, а сега трябва да се върна в Инвърнес!

— Защо?

— Не знам. Някакъв мъж дойде в къщата тази сутрин и имаше голяма кавга с татко. Не посмях да сляза долу, но ги чух как си крещят. После татко се качи горе и ми каза, че си отиваме вкъщи. А аз не искам да си тръгвам!

— Знаеш ли за какво е била кавгата? Или кой е бил мъжът?

— Не, не ми каза.

— Зара, скъпа — прегърнах я и заговорих, — толкова съжалявам. Трябва само да помниш, че скоро ще си на осемнайсет, и щом ги навършиш, никой няма да може да те спре да останеш в Кинеърд, ако това искаш.

— Татко каза, че мога да прекарам цялата коледна ваканция тук горе, ако искам, но мама не ми позволява да остана. Тя мрази това място.

— Може би имението просто не е начинът на живот, който й допада.

— Никой начин на живот не й допада, Тиги — въздъхна Зара с изражение, излъчващо умора и отчаяние. — Тя все казва, че ще бъде щастлива, ако татко направи това или онова, например да я води на луксозни почивки с пари, които няма, или да й купи нова кола или някоя картина, която й харесва, защото това ще подобри положението. Но никога не се получава. Тя просто е много нещастен човек, разбираш ли?

Седях и галех копринената коса на Зара, мислейки си, че дори момичето да преувеличаваше и драматизираше заради тийнейджърските хормони, бях видяла достатъчно от Улрика, за да разбера, че има труден характер. И изведнъж осъзнах факта, че макар да бях осиновена и отгледана от жена, наета от пастрока ми, и често да бях мечтала да имам семейство с женени биологични родители, бях идеализирала този образ. Нямах никакъв опит със скандали между родители. Нито веднъж не бях чула Татко Солт и Мама да се карат в Атлантис — бяхме отгледани в мир и за пръв път осъзнах колко рядко срещано бе това. Преживяванията на Зара бяха същите като тези, за които ми бяха разказвали от собствен опит много от приятелите ми в училище. Ние, сестрите, живеехме фантастичен, перфектен живот в нашия приказен замък поне що се отнася до двамата ни „родители“. Разбира се, имаше го и факта, че бяхме шест и определено не живеехме в пълна хармония. Някой все се караше с някого и този някой друг обикновено беше малката ми сестричка Електра.

Продължих да галя косата на Зара и между нас се спусна тишина. Продължи толкова дълго, че се зачудих дали момичето не е заспало, но изведнъж главата й се вдигна.

— Сетих се! Мога да питам татко дали не може да остана с теб и Кал във вашата къща! Може да кажа, че имаш нужда да ти помагам до края на ваканцията! — Лицето й светна от въодушевление от новата й идея. — Може ли, Тиги? Обещавам, че няма да създавам проблеми. Мога да спя тук на дивана, стига Кал да няма нищо против, а съм сигурна, че няма да възрази, защото се разбираме добре и той ме харесва, и…

— Много бих се радвала да отседнеш при нас, Зара, но майка ти едва ме познава и едва ли би поверила скъпоценното си момиче на непозната.

— Но Берил е в хижата, а мама й има доверие, а татко познава Кал откакто се е родил и…

— Зара, единственото, което можеш да направиш, е да говориш с родителите си. Ако те са готови да те пуснат да останеш с мен и Кал, ние ще се радваме да те приемем.

— Ще говоря с тях — обеща тя, — а и да не ме пуснат, може просто да избягам.

— Не говори така, Зара, това е заплаха, а ако искаш всички да повярват, че си пораснала достатъчно, за да взимаш решения, това не е начинът да постигнеш целта си. Защо не се върнеш в хижата и не ги попиташ? Ако се съгласят, трябва да им дадеш време да слязат и да се видят с мен, преди да тръгнат — окуражих я.

— Добре, така ще направя. Благодаря, Тиги! — Тя стана и тръгна към вратата. — Кълна се, че един ден ще дойда да живея тук, в Кинеърд. За постоянно. И дори мама няма да може да ме спре. Лека нощ, Тиги!

Както очаквах, тази нощ не ме посетиха нито Чарли, нито Улрика, а липсващият рейндж роувър на другата сутрин потвърди, че тримата са заминали за Инвърнес.

— Горкото дете, заклещено в центъра на цялата тая бъркотия — отбеляза Кал, докато отпиваше от кафето си. — Нефункционални семейства, а? Моето не е перфектно, но поне бих казал, че сме доста нормални. А сега трябва да тръгвам.

Кал отвори входната врата, наведе се и вдигна някакъв плик от изтривалката.

— Имаш поща, Тиг — каза той и ми го подаде, а Бодил подаде глава през отворената врата. — А ти, Бодил, идваш с мене — каза той и изпъди кучето навън.

Отворих плика и прочетох кратката бележка вътре.

Мила Тиги, много бързам, извинявам се за внезапното си заминаване и че не дойдох да те видя. Изникна правен проблем. Скоро ще се свържа с теб.

Хиляди извинения,

Чарли

Нямах представа за какво говори, но предположих, че е свързан с големия скандал снощи.

Върнах се в спалнята си; от всички тези разговори за семейства се бях затъжила за своето. Отворих чекмеджето на нощното си шкафче и извадих писмото си от Татко Солт. Бях го чела толкова много пъти, че изглеждаше вече изцапано. Разгънах го и започнах да го препрочитам. Дори само гледката на изящния почерк на Татко ме успокояваше.

Атлантис

Женевското езеро

Швейцария

 

Мила моя Тиги,

Няма много смисъл да си губя времето с обичайните банални фрази за внезапното ми изчезване от живота ти — знам, че няма да повярваш, че съм си отишъл. Но е така. Макар да знам, че ще продължиш да усещаш присъствието ми около себе си, трябва да приемеш, че никога няма да се върна.

Разбира се, пиша това писмо на бюрото си в Атлантис, все още между живите, така че не мога да ти кажа какво има от другата страна, но със сигурност не изпитвам страх. С теб много пъти сме си говорили за чудотворната ръка на съдбата, за предопределението и по-висшата сила, която някои наричат Бог, и която докосва живота ми. Тя ме спаси като дете и вярата ми в нея, дори през трудните моменти от живота ми, никога не ме е напускала. И твоята вяра не бива да те напуска.

С другите ти сестри внимавах да им дам само ограничена информация за произхода им, за да не обърквам живота им. Но ти си различна. Семейството ти се съгласи да те даде на мен само при изричното условие да обещая, че един ден, когато усетя, че времето е дошло, ще те пратя обратно при тях.

Ти си част от древна култура, Тиги, която тези дни е презирана от мнозина. Смятам, че това е, защото много от нас, хората, са забравили корените си в природата и къде лежи сърцето и душата им. Ти, както ми казаха, идваш от специален род на даровити прорицатели, макар жената, която те предаде на мен, да поясни, че дарбата често пропуска едно поколение или не се развива докрай.

Казаха ми да те наблюдавам, докато растеш, и го сторих. Ти се превърна от нервно и болнаво бебе в любопитно дете, което най-много от всичко обичаше да бъде сред природата, заобиколено от животни. Макар да не можеше да имаш свой домашен любимец заради алергията на Мама, ти се посвещаваше на всяко ранено врабче, което намереше, и на таралежите в градината, които хранеше.

Едва ли помниш онзи момент, когато беше на пет и дойде при мен, за да прошепнеш в ухото ми, че си говорила с фея в гората. Тя ти казала, че името й е Лусия, и двете сте танцували заедно, боси в гората.

Не е необичайно за дете на тази възраст да вярва във феи, но в твоя случай веднага разбрах, че си наследила дарбата. Мила Тиги, Лусия беше името на баба ти.

Затова сега ще изпълня обещанието си, като ти кажа, че в някакъв миг от живота си трябва да отидеш в Испания, в град на име Гранада. На хълма срещу великолепната Алхамбра, в квартал, наречен Сакромонте, трябва да почукаш на синя врата на тясна алея, наречена „Cortijo del Aire“ и да попиташ за Анхелина. Там ще откриеш истината за биологичното си семейство. А може би и собствената си съдба…

Преди да завърша писмото си, трябва също да ти разкрия, че ако не беше едно изречение, което ми каза твоя роднина преди много години, нямаше да бъда дарен с всичките си обични дъщери. Тя ме спаси от отчаянието и никога няма да мога да изплатя дълга си към нея.

Давам ти всичката си любов, мое мило, даровито момиче. Толкова се гордея с теб.

Татко

След това извадих листа с информацията, гравирана на армиларната сфера, която се бе появила внезапно в градината на Татко няколко дни след смъртта му. Всеки от обръчите около нея носеше името на една от нас, цитат на гръцки и координати, които показваха къде по света ни е намерил Татко.

Цитатът на Татко за мен, преведен от най-голямата ми сестра Мая, ме накара да се просълзя, защото толкова идеално ми пасваше:

Дръж краката си на свежата земя, но извиси ума си до прозорците на вселената.

Що се отнася до координатите, Али, която беше моряк и бе свикнала с тези неща, ни показа към кои места сочат. Моите отговаряха точно на това, което ми бе казал Татко в писмото си. До днес не бях посмяла да разбера какво е имал предвид Татко с думите си, че произлизам от специален и „даровит“ род. Но Чили сякаш знаеше коя съм и дори ми каза, че имам „сила“ в ръцете си. Станах и отидох до малкото огледалце, което висеше на стената над скрина. Разгледах чертите на лицето си — светлокафяви очи, тъмни вежди и мургава кожа. Да, ако си приберях косата, можеше да мина за човек със средиземноморска кръв. Но косата ми, макар да беше тъмна, имаше плътен кестеняв оттенък. Всички цигани — ако наистина бях такава, — които бях виждала по телевизията, имаха гарвановочерна коса, така че дори да имах циганска кръв, явно не бях чистокръвна, както ми бе казал самият Чили. Но тези дни кой ли беше? След две хиляди години смесване всички бяхме мелези.

Не знаех нищо за циганите, освен че нямат най-добрата репутация, но Татко често бе казвал на мен и на сестрите ми: „Никога не съдете за книга по корицата. Едно скучно парче земя може да крие най-прекрасния скъпоценен камък…“.

Гордеех се с факта, че винаги вярвах в доброто у хората, докато не се докажеше, че греша. Всъщност най-голямата ми слабост вероятно беше наивността ми по отношение на останалите, която по ирония произлизаше от най-доброто ми качество: нестихващата ми вяра в доброто в човешката природа. Останалите завъртаха очи, когато казвах, че доброто винаги тържествува над злото. Все пак, най-просто казано, ако не беше така, тогава всички зли души щяха да са избили добрите, а после да са се избили една друга и човешката раса вече нямаше да съществува.

От която и раса да беше Чили, знаех, че има добра душа. Той беше първият циганин, с когото съзнателно се бях срещала, и определено исках да науча повече, помислих си, докато връщах скъпоценното писмо в чекмеджето до леглото си.