Лусинда Райли
Сестра на луната (41) (Историята на Тиги)

39.

Вдигнах поглед и видях, че на перваза над мен падаше сняг. Може би това щеше малко да заглуши шума на постоянния манхатънски трафик под апартамента ми. Човекът, който ми го даде под наем, ми каза, че имал тройна изолация, но въпреки това нищо не можеше да спре бръмченето на двигателите и рева на клаксоните на ядосани шофьори трийсет и три етажа под мен.

— Млъкнете, по дяволите! — изстенах и осъзнах, че се фокусирам върху звука, което само го правеше по-силен. Отпих голяма глътка от бутилката, но знаех, че водката няма да заглуши шума, затова се надигнах от пода на кухнята и влязох, залитайки, в хола, за да пусна малко музика. От скритите тонколони гръмна „Born in the USA“ на Брус Спрингстийн.

— Хей, радвам се, че знаеш къде си роден, човече! — изкрещях на Брус, докато аз и бутилката водка се носехме из стаята в ритъма на музиката. — Щото аз не зная!

Въпреки увеличената докрай музика звукът на клаксоните още ехтеше в ушите ми. Проверих отново порцелановата купа, в която държах специалното си лекарство. Освен малко прашец по ръбовете, който обрах с навлажнен пръст и намазах по венците си, не беше останало нищо.

Тед, доставчикът ми, трябваше да дойде преди час и да донесе още, но още го нямаше. Би било лесно да взема асансьора до лобито и да подам скришом на Бил, портиера, банкнота от сто долара, както знаех, че правят другите обитатели на моята сграда. И десет минути по-късно, като с магия, щяха да ми доставят до вратата „колет“. Но колкото и да бях отчаяна, знаех, че не мога да поема риска. Беше достатъчно някой да прошепне няколко думи на пресата и щях да се превърна в новина от първа страница по целия свят. Особено сега, когато бях посланик на „натурални“ козметични продукти, насочени към момичета тийнейджърки, и наскоро беше излязла статия в „ELLE“ за моя „здравословен“ режим на живот.

— Натурални? Да бе… — промърморих, докато се клатушках към телефона, за да питам Бил дали гостът ми е дошъл. На снимките гримьорката ми беше казала, че всичко е измама — че основните съставки може и да бяха от естествени източници, но химикалите, които е трябвало да използват, за да заместят животинската мас в червилото, правеха продукта токсичен.

— Защо всичко е лъжа? — Поклатих тъжно глава и движението ме успокои, но и ме замая, затова се отпуснах на пода. — Животът е просто купчина лъжи. Дори любовта…

Тогава заплаках, от очите ми потекоха големи, влажни сълзи и взеха да падат от носа ми, и се запитах за хиляден път защо Мич ме заряза само три седмици след като ме помоли да се омъжа за него. Да, вярно, предложението беше в леглото, но аз му повярвах. Казах да, „ДА!“. Когато замина за Ел Ей на следващия ден, даже бях толкова глупава, че да се излегна на леглото и да си мисля кой дизайнер ще помоля да ми ушие роклята и къде да се оженим. Харесваше ми идеята за Италия — някой дворец в тосканските хълмове. И после… тишина. Макар да му пращах съобщения и имейли, да оставях гласови съобщения с молби да ми се обади, не чух нищо оттогава. Е, добре, може и да свиреше на „Холивуд Боул“, но, по дяволите, не можеше ли да намери малко време да се обади на годеницата си?!

Най-накрая получих от него текстово съобщение — съобщение! — в което казваше, че може би е по-добре да поохладим нещата, че и двамата сме заети хора и не е сега моментът за толкова сериозно решение. Може би след няколко месеца, когато световното му турне свършеше…

— Господи! — изкрещях и хвърлих празната бутилка от водка през стаята. — Защо всички ме разочароват?

Може би си мислеше, че понеже съм Електра, мога просто да изляза на тротоара и да си намеря нов мъж. На теория можех, но не в това беше въпросът. Бях се влюбила в него, бях се влюбила до полуда. Нямаше как да е по-идеален за мен: беше петнайсет години по-стар, но в идеална форма и световноизвестна рокзвезда, свикнал беше да е под светлината на прожекторите. Беше му писнало от партита и предпочиташе да си стои в къщата си на плажа в Малибу. Даже можеше да готви — обичаше да готви — не пиеше алкохол, не взимаше наркотици и ми влияеше добре. Обичах спокойствието му и твърдия му подход — беше ми писнало да върша опасни глупости. Даже намалих приема на химикали и дори не ми липсваха, бях решила, че съм готова да се преместя в Калифорния, за да бъда с него.

— Той се грижеше за мен — простенах, — знаеше как да се справя с мен…

Да, беше бащинска фигура, заместител на Татко Солт…

— Млъкни! — казах на гласа в главата си, защото тази идея беше толкова гадна по толкова много начини. Освен това не бях усетила нищо, когато Татко умря — съвсем нищо. Другите ми сестри не бяха на себе си от скръб и се почувствах като някаква странна аномалия. Опитах с водка, която ме накара да се разплача както винаги, но не успя да събуди в мен никакви реални емоции. Когато си мислех за смъртта му, у мен имаше само празнота.

— И може би вина — прошепнах, докато се изправях треперейки, и извадих от кухненския шкаф нова пълна бутилка с водка. Проверих часа и видях, че вече минаваше единайсет.

Вдигнах мобилния и набрах отново номера на Тед, но точно тогава портиерът се обади да ми каже, че „гостът“ ми е дошъл.

— Пращай го направо горе — наредих, обляна от облекчение. Отидох да потърся доларите, с които трябваше да го посрещна на вратата, за да направим размяната, и зачаках нетърпеливо във фоайето на апартамента.

— Здравей, кукло — каза един човек, който не беше Тед, когато отворих вратата. — Тед ме прати. Днес е зает.

Бях ядосана, че Тед е пратил друг човек, който може да не е надежден, но бях толкова отчаяна, че нямаше как да му кажа, че е в грешния апартамент.

— Мерси. Чао. — Тъкмо се канех да затръшна вратата в лицето му, когато той протегна ръка да ме спре.

— Хей, имаш ли проблеми със съня? — попита ме той.

— Понякога, защо?

— Ей сега получих едни страхотни таблетки с рецепта, които за нула време ще те пратят при Сънчо.

Това вече беше интересно. Лекарят ми тук, в Ню Йорк, беше отказал да ми предписва повече „Валиум“ и хапчета за сън. Използвах водка вместо тях, особено откакто Мич ме заряза.

— Какви са?

— Взех ги от квалифициран лекар, истински са. — Той извади пакета от джоба си и ми го показа.

— Колко?

Той назова цената за един блистер „Темазепам“. Беше потресаваща, но на кого му пукаше? Ако имах едно нещо, то бяха пари за харчене.

Когато той си тръгна, се върнах в дневната и с треперещи в очакване пръсти изсмърках една линия.

— Никога не взимайте наркотици и не се возете на мотоциклети — беше мантрата на Татко Солт, докато бяхме малки. Оттогава бях правила и двете, и много други неща, които знаех, че не би одобрил. Точно когато се строполих на дивана, чувствайки се по-спокойна, мобилният ми иззвъня. По инстинкт го вдигнах, за да видя дали не е Мич, защото може би беше размислил и щеше да ме помоли да се върна при него…

Беше Зед Езу. Почаках малко, докато телефонът не ми каза, че имам гласова поща, след което я прослушах.

— Здрасти, аз съм. Върнах се в града и се чудех дали не искаш да дойдеш на балета утре вечер. Имам два билета за Мария Ковроски на премиерата на „Синята огърлица“…

Макар това да бяха най-търсените билети в града в момента, не бях в настроение за два часа извиващи се тела и купища репортери отвън, които да ме разпитват защо не съм била на никой от разпродадените концерти на Мич. Знаех, че Зед ме използваше, за да вдига собствения си медиен профил и понякога ми изнасяше да излизам с него. Освен това беше много добър в леглото — макар да не беше мой тип, между нас имаше някаква странна алхимия, но редките ни срещи и преспивания заедно бяха спрели, когато срещнах Мич.

Това поне се беше харесало на татко, който ми се обади, когато по вестниците миналата година излезе моя снимка със Зед на бала „Мет“.

— Електра, знаеш, че не искам да се меся в живота ти, но те моля да стоиш далече от този мъж. Той е… опасен. Не е това, което изглежда. Аз…

— Прав си, че не трябва да се месиш — сопнах му се, вбесена като всеки път, когато Татко се опитваше да ми каже, че трябва да направя това или онова. Сестрите ми попиваха всяка негова дума. Аз го смятах за маниак на тема контрол.

Макар и Зед, като целият свят, да знаеше, че излизам с Мич, не беше спрял с обажданията си и аз ги игнорирах до едно. Досега…

— Може би трябва да изляза с него утре вечер — промърморих и взех още една линия кокаин, с идеята, че хапчетата за сън ще ме приспят по-късно, когато ефектът му свърши. — Да се появя по вестниците — това ще му покаже на Мич.

Запалих цигара. Ефектът от коката ме удари и ме накара да се чувствам повече като страхотната Електра, която бях обикновено. Пак пуснах силно музиката, отпих още една глътка от бутилката и затанцувах към гардеробната стая в спалнята си. Прерових безкрайните редове и реших, че нямам нищо достатъчно поразително, за да го облека. Щях да се обадя на стилистката си сутринта и да поръчам от „Шанел“ да ми донесат нещо от новата си колекция за сезона — след месец трябваше да изляза на ревюто им в Париж.

Написах съобщение на Зед, че ще мога да дойда, и реших да се обадя и на пиарката си Имелда, за да каже на медиите, че ще бъда в театъра утре вечер. Не бях излизала от известно време, дори отмених няколко работни задължения, защото не можех да понеса някой да ми спомене името на Мич. Мисълта за живота, който можехме да имаме, за който си мечтаех от мига, в който го срещнах, и който си бе отишъл безвъзвратно, ме разкъсваше отвътре. Бях се наслаждавала на факта, че той беше по-известен от мен, че нямаше нужда от мен за собствения си имидж — знаех, че е имал повече известни модели и актриси, отколкото можеше да преброи — и наистина вярвах, че ме искаше заради мен самата.

Бях му се възхищавала… бях го обичала.

— Да му го начукам! Никой не зарязва Електра! — изкрещях на стилните си бежови стени, носещи безценни платна, покрити с ярки завъртулки, но сега те ми изглеждаха все едно някой е повърнал върху тях.

Усетих как в стомаха ми се просмуква ужасното чувство, което винаги изпитвах, когато действието на дрогата започваше да отслабва, затова си свалих блузата и анцуга и влязох в хола гола, за да взема темазепама, който онзи човек ми беше дал, преди усещането да се е разпространило още. Взех две хапчета и ги преглътнах с малко водка, след което се излегнах на леглото си.

— Сега просто имам нужда да заспя — помолих се на тавана, защото не бях заспивала по естествен път, откакто Мич ми каза сбогом. Продължих да лежа там, но таванът се завъртя неприятно, а когато си затворих очите само стана по-лошо.

— Просто премини през тази нощ и утре отново ще бъдеш себе си — прошепнах и усетих как напират още сълзи. Защо вече нищо не ми действаше? Два темазепама плюс водката би трябвало да са достатъчни да приспят и полярна мечка.

— Някога замисляла ли си се да влезеш в рехабилитационен център? — попита ме терапевтката ми последния път, когато я видях. Аз не отговорих, просто станах и излязох от офиса й, възмутена от намека й. Уволних я на място чрез секретарката й. Не познавах никого, освен Мич, който да е чист — всички използвахме кока и алкохол, за да се справим…

Едва стигнах до банята, преди да повърна, проклинайки мъжа, — който ми беше дал темазепама. Очевидно хапчетата бяха направени от тебеширен прах и бог знае какво още и изобщо не биваше да му се доверявам. След като повърнах, отново явно съм изпаднала в безсъзнание, защото имах странен сън, че Татко е там, държи ме за ръката и ме гали по челото.

— Тук съм, скъпа моя, Татко е тук — каза познатият му глас, — ще ти намерим помощта, от която се нуждаеш, обещавам…

— Да, имам нужда от помощ — изхленчих. — Помогни ми, Татко, толкова съм самотна…

Заспах отново, успокоена, но ме събуди нов позив за повръщане. Този път не можах да стигна до тоалетната чиния — бях просто прекалено изтощена, за да стигна до нея. Опитах се да се изправя, огледах се за Татко, но отново бях съвсем сама и знаех, че си е отишъл.