Лусинда Райли
Сестра на луната (40) (Историята на Тиги)

38.

Събудих се на следващата сутрин под меката светлина, проникваща през прозорците, и погледнах будилника си, който показваше осем и двайсет. Очевидно бях спала непробудно цяла нощ. Съвзех се бавно, мозъкът ми постепенно събра нишките на случилото се вчера.

— Това наистина ли беше ти? — промълвих, спомняйки си как стоях в кухнята и хладнокръвно обясних на Фрейзър, че знам, че той е бил стрелецът. Не знаех къде съм намерила куража да се изправя срещу него, защото бях най-малко войнствената личност на света.

След като се събудих, като облях лицето си със студена вода, чух леко почукване по вратата.

— Влез! — отговорих, докато се връщах в леглото.

Чарли влезе в спалнята с поднос за закуска, на който бяха подредени пълен чайник, препечени филийки и уред за измерване на кръвното налягане. Освен това на врата на Чарли висеше стетоскоп.

— Как се чувстваш, Тиги? Наминах два пъти през нощта да проверя пулса ти, но искам да ти измеря и кръвното налягане и да преслушам сърцето ти.

— Наистина съм добре, Чарли, спах добре.

— Е, аз пък не спах никак добре — каза Чарли и остави подноса на леглото. — Искам да ти се извиня, че те накарах да преминеш през това изпитание снощи; беше напълно егоистично от моя страна. Всичкият този стрес е последното нещо, от което се нуждаеш.

— Чувствам се добре, честно — уверих Чарли, а той вкара слушалките на стетоскопа в ушите си и преслуша сърцето и гърдите ми, след което ми провери кръвното налягане.

— Кажи ми сега, направи ли си изследванията в Женева, преди да заминеш?

— Не, долетях тук със Зара, но…

— Никакво „но“, ще ти запиша изследвания в Инвърнес утре. Колкото и да е изненадващо обаче, всичките ти показатели са наред — каза Чарли, свали уреда от ръката ми и ми наля чай.

— Е, все пак прекарах по-голямата част от последните три седмици, като си почивах в леглото. И освен това снощи беше като извънтелесно преживяване. Не мога да си спомня какво точно казах. Беше все едно някой друг казваше вместо мен думите, които трябваше да изрека.

— Но беше ти, Тиги, и беше великолепна. Не знам как ще ти се отблагодаря. Не съжаляваш за решението си, нали? Не мислиш, че е трябвало да се обадиш в полицията?

— Не, защо ми е, след като се отървах от Фрейзър? Това, че не успя да ти вземе Кинеърд, е също толкова лошо наказание за него колкото да отиде в затвора. Заминал е, нали? — попитах, а сърцето ми леко подскочи.

— Да, заминал е, но Улрика беше тук в седем сутринта. Беше в истерия. Искаше да знае какво съм казал на Фрейзър, за да го накарам да си стегне багажа и да си тръгне рано сутринта без нея.

— Не я е взел със себе си?

— Не. Всъщност й е казал, че всичко е свършило и че се връща в Канада сам. Явно е решила, че съм му разказал нещо за нея, което го е отблъснало. Изумен съм, че не си чула крясъците.

— Не, не съм. Тя още ли е тук? — попитах го притеснена.

— Не, замина си с бясна скорост и каза, че ще се видим в съда. Кинеърд още не е в безопасност — въздъхна Чарли. — Сигурен съм, че Улрика ще поиска собствения си дял по време на развода.

— О, не бях помислила за това.

— Ами просто ще трябва да намеря начин да й платя — може би ще продам няколкостотин акра на съседното имение, те се мъчат да вземат от земята на Кинеърд от години, а благодарение на теб, Тиги, поне ще запазим основната част от земята. А сега си изяж закуската.

— Благодаря ти — усмихнах му се и се зарадвах да видя, че макар да изглеждаше недоспал, очите му бяха изгубили безнадеждния си поглед и бяха яркосини. — Какво каза Зара, когато й обясни какво сме направили? — попитах, докато си хапвах филийка.

— Думите, които използва, не стават за повтаряне пред възпитани хора… но с други думи, беше на върха на щастието.

— Каза ли още нещо за развода с Улрика? Знам, че снощи беше смела, но новината трябва да й е повлияла.

— Ако изпитва някаква тъга, значи я крие много добре, честно казано, Тиги. А и може би за нея наистина ще е по-добре да ни вижда поотделно. Тя винаги си е била „момичето на татко“ още от бебе, а Улрика вероятно си мисли, че съм насърчавал това, че съм злословил срещу нея пред Зара, а аз категорично не съм. Винаги съм искал да се разбират, но просто никога не се получаваше. Но Зара вече повдигна идеята да се премести в Кинеърд с мен. Лохи й е разказал за колежа, в който ходи. Може би трябва да помисля по въпроса — каза Чарли. — Искам да кажа, само защото аз и всичките ми предци Кинеърд сме ходили в интернат, това не значи, че е най-добрият вариант за Зара, нали? Освен това ще се нуждая от всичката помощ, която мога да получа, за да се опитам да спася Кинеърд за нея.

— Ще се местиш тук? — попитах го, несигурна дали съм разбрала правилно.

— Да, Тиги. След като те сложих да си легнеш снощи, обмислих много неща и добрата новина е, че с помощта на малко уиски, не отричам, всичко ми се изясни.

— Какво например?

— Като за начало Кинеърд е в кръвта ми и това е положението. Може би само когато си на път да загубиш нещо, разбираш колко много означава за теб. Така че поне за това мога да благодаря на Фрейзър. Реших да си взема една година почивка от болницата. Това ще ми даде възможност да се фокусирам върху имението и да разбера какво точно може да се направи, за да бъде възстановено. И да видя дали е добре за мен да съм тук през цялото време. Дължа поне това на предците си и на Зара, а ако не се получи, винаги мога да се върна към медицината. Или може би да изчезнем заедно в Африка, както веднъж си говорихме — усмихна се Чарли.

— Ъм, като стана дума за това — признах, чувствайки се виновна по някаква причина, — имам интервю другата седмица за работа в резерват в Малави.

— Малави в Африка?

— Да.

— О. Разбирам. — Видях загриженост и нотка на паника в очите му. — Ами — преглътна той, — аз действително ти казах, че бъдещето ти в Кинеърд е несигурно, и не бих искал да те разубеждавам. Но трябва да кажа, че бих се притеснил за здравето ти, защото се съмнявам наблизо да има свястна болница. Освен това…

— Какво?

— Ами, очевидно се надявах да останеш тук и да ми помагаш в Кинеърд.

Между нас се спусна напрегната тишина, пълна с думите, които и двамата искахме да кажем, но не знаехме как. Отпих от чая си и погледнах през прозореца. Чувствах се ужасно неудобно. Чарли се изправи и закрачи напред-назад с ръце в джобовете си.

— Снощи, докато с теб крояхме това, което сега ще нарека „Фрейзъргейт“, си помислих, че… ами че сме отбор. И беше фантастично, Тиги.

— Да, и за мен беше така — признах.

— И… знам, че още е рано и че дори да си успяла да спасиш Кинеърд за мен, все още предстои да го превърна в нещо достатъчно устойчиво в бъдещето, което може просто да се окаже невъзможно. Освен това ми предстои и много неприятен развод, но се надявах ти… да си с мен.

— Като служителка в Кинеърд? — поисках разяснение, макар да знаех истината, защото имах нужда да чуя думите от него.

— Да, и това, разбира се, но имам предвид… да си с мен.

Чарли се върна до леглото и седна на ръба. Ръката му се прокрадна към моята — дългите му изящни пръсти молеха да бъдат приети. Видях как ръката ми се разтваря сама, хваща ги и ги стиска здраво. Усмихнахме се срамежливо един на друг, без нужда от думи, защото и двамата знаехме.

В добро и зло, в богатство и бедност, в болест и здраве…

Чарли премести подноса със закуската от коленете ми, протегна ръце и ме притисна до себе си. Облегнах глава на гърдите му и той започна да гали косата ми.

— Искам да се грижа за теб до края на живота ти — прошепна той. — Искам да построим Кинеърд заедно, да станем семейство… щастливо семейство. Искам го от първия миг, в който те видях в болницата. Мечтая за това от месеци, но не виждах начин да се случи. А сега има начин.

— И аз мечтаех за това. — Изчервих се, а той повдигна брадичката ми, за да ме погледне в очите.

— Наистина ли? Това ме изненадва. Аз съм доста по-възрастен от теб и имам куп проблеми, които няма да се разрешат дълго време… няма да е лесно, Тиги, а последното, което бих искал, е да ме ненавиждаш като Улрика.

— Аз не съм Улрика — казах бързо. — Аз съм си аз и не ненавиждам никого.

— Не, ти правиш вълшебства… ти си вълшебство — каза той, а очите му се изпълниха със сълзи. — Боже, колко съм глупав, погледни ме! Плача. Ще останеш ли?

— Аз…

Колкото и да ми се искаше да кажа да, знаех, че дължа на себе си малко време да премисля. Понеже този скъп на сърцето ми мъж беше преживял твърде много и ако се съгласях, трябваше да е завинаги.

— Дай ми няколко часа, може ли? — попитах го. — Има някого, с когото първо трябва да се видя.

— Разбира се. Мога ли да попитам кой?

— Не, защото ако ти кажа, ще ме помислиш за луда.

— Вече те мисля за луда, Тиги. — Чарли ме целуна по челото и се изправи. — И все пак те обичам — добави с усмивка.

Той ме обича…

— Добре, тогава ще ми кажеш ли къде сте погребали Чили?

— Разбира се — кимна Чарли, опитвайки се да сдържи усмивката си. — В семейното ни гробище, разбира се — той все пак беше част от семейството. Зад параклиса е. — Той се изправи. — Ще се видим по-късно — отивам в къщата на Берил да й кажа какво стана и да я помоля да се върне.

* * *

— Здравей, скъпи Чили — промълвих, когато клекнах и погледнах простия кръст, също като онези в гробището в Сакромонте. Носеше само първото му име, защото никой тук не би могъл да знае фамилията или датата на раждане на Чили. — Толкова съжалявам, че не бях тук, за да се сбогуваме, както подобава, но ти благодаря, че се спря по пътя онази нощ.

Потупах снега върху гроба с облечената си в ръкавица ръка, изправих се и обърнах поглед нагоре, защото той в действителност беше там.

— Ти ми каза, че ще напусна Кинеърд още в първия ден, когато се срещнахме. Е, вече се върнах и Чарли ме помоли да остана. Би означавало да се откажа от мечтите си за Африка, но… можеш ли да попиташ другите там, горе, какво мислят?

Не получих отговор, но и не очаквах такъв, защото въпреки многото трудности, които вече виждах в бъдещето ни, вече знаех. И всяка частица от мен тръпнеше от щастие и увереност.

— Кажи на Анхелина, че скоро ще се върна да я видя с господин Чарли — казах на висок глас, докато вървях край гробовете на всички поколения Кинеърд от последните триста години към Берил.

Тук ще лежиш един ден, хочиуичи — каза един глас в главата ми, докато се качвах в колата. Изсмях се, защото беше точно в стила на Чили, както и защото фактът, че някой ден ще лежа тук, означаваше, че колкото и време да имам на тази земя, с Чарли ще сме заедно завинаги. А само това ми трябваше да зная.

* * *

— И така, нашата героиня се завръща! — каза Кал, когато влязох в къщата му, все още развълнувана от последните няколко часа и посещението ми при Чили. — Как се чувстваш, Тиг?

— Малко съм зашеметена, честно казано — признах си, когато отидох да седна на дивана.

— Зара намина да ми разкаже какво е станало. Явно си изиграла страхотен номер. И си спасила всички ни. На всичкото отгоре се чува, че господарят ще се развежда. Вярно ли е?

— Не мога нито да го отрека, нито да потвърдя — отвърнах весело.

— Е, време беше тези двамата да се разделят. А сега — каза той, изправи се и ме погледна изотгоре. — Трябва да ти покажа нещо друго, което ще те зашемети. Готова ли си, Тиг?

— Не е нещо лошо, нали?

— Не, изобщо. Истинско чудо е! Идваш ли?

— Да, стига да е хубаво — отвърнах, макар вече да бях смазана от умора от емоционалното напрежение.

Няколко минути по-късно слязохме с колата надолу по хълма към хамбарите, където стояха бременните юници.

— Насам. — Кал посочи друг малък хамбар вляво. Извади ключ от джоба си и отключи катинара. — Готова ли си? — попита ме той.

— Готова съм.

Кал отвори вратата и го последвах вътре. Чу се тихо шумолене от ъгъла и в светлината, която проникваше през вратата, видях слаба кошута, която лежеше на сламено легло. Виждах, че е много изнемощяла, понеже отчаяно се мъчеше да се изправи, но не можеше.

— Какво й се е случило? — прошепнах.

— Намерих я снощи в брезовата горичка, Тиг. Беше паднала на колене, с издут корем, който ми подсказа, че ражда. С Лохи успяхме да я вкараме на задната седалка на Берил и да я доведем тук — прошепна Кал. — И малкото не е в добра форма — роди се в малките часове, вероятно преждевременно, но когато проверих за последно, беше още живо. Майка му обаче вече отслабва — въздъхна той.

Погледнахме я и видяхме, че се е отпуснала отново върху сламата, вече неспособна да се движи.

— Иди да видиш бебето — подкани ме Кал.

— Обадил ли си се на Фиона?

— Не и след малко ще видиш защо — каза той и ме побутна леко към кошутата.

Шепнейки успокоителни думи, както на глас, така и на ум, се приближих до нея постепенно, по няколко сантиметра на крачка. Спрях се на ръба на сламеника и бавно коленичих.

— Здравей — прошепнах. — Казвам се Тиги и съм тук да ти помогна.

Останах там, коленете ми усещаха студа и влагата на пода на хамбара, но не отместих очи от нейните.

Довери ми се, аз съм ти приятелка… — повтаряше отново и отново вътрешния ми глас на кошутата.

Накрая тя сведе красивите си влажни очи и слабото й тяло най-сетне се отпусна, а аз се приближих.

— Погледни на сламата до нея — прошепна Кал зад мен. — Ето фенерче.

Той ми го подаде и аз го насочих в сумрака, осветявайки две тънки крачета, които се подаваха между тези на майката. Прокарах светлината по тялото му, което лежеше плашещо неподвижно. Тогава ахнах от удивление и отново прокарах светлината по малкото телце, понеже не можех да повярвам на очите си.

— О, божичко! — прошепнах и се обърнах към Кал.

— Знам, Тиг. Казах ти, че е истинско чудо.

От очите ми потекоха сълзи и се преместих на сламата. Погледнах над отпуснатото тяло на кошутата, за да видя по-отблизо малкото й.

— Бяло е, Кал, чисто бяло! Аз…

Кал кимна и видях, че и в неговите очи напираха сълзи.

— Проблемът е, Тиг, че майка му може би умира, а то почти не е помръднало, откакто се роди. Трябва да започне да суче.

— Остави ме да опитам да се приближа — казах аз и се преместих малко по-близо, за да мога да поставя ръката си под носа на кошутата, за да ме подуши. Останах така колкото можах по-дълго, после вдигнах ръка и я сложих на врата й. Когато я докоснах, тя вдигна поглед към мен и разчетох всичката болка и страх, които изпитваше. И знаех, че времето й на тази земя свършва.

Преместих се в по-удобна позиция, за да погледна пак малкото, което лежеше до изтощената си майка. Положих ръка на меката козина на хълбока му и започнах да го галя нежно, местейки ръка по тялото му, за да го прегледам. Внимателно повдигнах един от задните му крака, за да проверя костите, и открих, че макар да беше слабо, нямаше физически увреждания.

— Как е той? — попита Кал.

— Идеален е, но много крехък. Не знам дали ще оцелее, но…

Трябва да го спасиш, Тиги… — каза вътрешният ми глас.

— Добре, ще се опитам. — Затворих очи и помолих за помощта, от която се нуждаех.

Както ме беше научила Анхелина, си представих как всичката животворна енергия на вселената се влива в ръцете ми, докато ги местех по тялото на малкото. Повторих процеса може би пет или шест пъти, като изсмуквах лошата енергия от него и я пусках в етера. Не мога да кажа колко дълго стоях там, но когато се съвзех, видях, че очите му бяха отворени и се взираха в мен с интерес.

— Здравей — казах му.

В отговор малкото протегна крака по-далече от майка си, за да облегне глава на коленете ми.

— Не си ли прекрасно момченце? — казах му и се наведох да целуна бялото му кожухче.

Видях как майка му се помъчи да вдигне глава от сламата. Отвори отново големите си срамежливи очи и се вгледа в мен.

— И ти си красива — промълвих, поглеждайки дългите й мигли и бялата звезда в центъра на челото й. — Пегас те е избрал специално, нали?

Сложих другата си ръка на главата й и един от слабите й предни крака се повдигна към мен, сякаш тя се опитваше да ме докосне. Виждах, че не й остават много сили, нито време.

— Не се страхувай — прошепнах, галейки главата й, и се наведох да я целуна. — Ще бъдеш на сигурно място там, където отиваш, и не бива да се страхуваш за малкото си. Кълна се, че ще се погрижа за него.

Стори ми се, че в окото на кошутата сякаш се оформи сълза, преди да се отпусне на сламата и да склопи очи за последен път.

Собствените ми сълзи се посипаха по топлото кожухче на осиротелия й син, понеже не ми беше убягнал паралелът със собственото ми раждане. Седях в хамбара с малкото еленче, облегнато на коляното ми, и заедно скърбяхме за майките, които бяхме изгубили, преди да сме ги познавали.

— Добре ли си, Тиг? — попита накрая Кал.

— Да. Тъжно е, че майката си отиде, но мисля, че малкото й ще оцелее. Виж!

Еленчето беше заровило нос в ръката ми, очевидно търсейки мляко.

— По дяволите, Тиг — въздъхна Кал. — Това значи, че ще трябва да го храним на ръка.

— Имаш ли бутилки в бараките?

— Ще отида да взема една-две, и малко мляко, но малкото вероятно ще го откаже. Ще донеса и преносимата газова печка, че ще умреш от студ тука долу.

— Благодаря, Кал — отвърнах, макар чак след думите му да забелязах, че треперя; може би беше повече от емоциите, отколкото от студа.

— Какво ще правим с теб? — прошепнах, за да се опитам да успокоя малкото еленче, което вече беше напълно будно и прегладняло. — Може да те боядисаме в кафяво, така че никой, освен нас да не разбере…

Кал се върна двайсет минути по-късно, когато вече много се зарадвах да видя газовата печка. Видях, че Лохи и Зара бяха с него и им махнах да дойдат да видят сина на Пегас.

— Намерих тези двамцата да пушат пред хижата — каза Кал и погледна строго Зара. — Помислих си, че може да поискат да кажат здрасти.

— О, Тиги! — ахна Зара, когато дойде при мен. — Толкова е сладък!

— Не мога да повярвам, Тиги — каза Лохи и коленичи до Зара. — Кой би си го помислил? Може ли да го докосна?

— Да, трябва да свикне да го докосват хора, за да оцелее — отговорих и загледах как Лохи и Зара започнаха да галят предпазливо новороденото.

— Кал каза, че си му вдъхнала нов живот, Тиги. Бива те с животните, също като мама — отбеляза Лохи, докосвайки колебливо бледата козина.

— Ето бутилката, Тиг — каза Кал и ми я подаде, след което бутна печката по-близо до нас.

Много нежно плъзнах биберона на бутилката между устните на еленчето, но то отказа да разтвори челюстта си. Тогава пробвах да изстискам малко топло мляко на венците му, молейки се да го приеме.

— Хайде, миличък — прошепнах, — трябва да пиеш, да станеш голям и силен, заради майка ти и баща ти.

След още няколко опита, за наше всеобщо облекчение, той отвори уста и най-после започна да суче.

— Той мисли, че ти си майка му, Тиг — усмихна се Кал, когато малкото привърши бутилката и започна да побутва ръката ми за още. — Въпросът е какво ще правим сега с нашето сираче? Ти поне няма как да прекараш нощта тук. Няма да поема отговорността да се разболееш отново, но никой не бива да чува за раждането му, иначе малката му главичка ще увисне на някоя стена, преди да успееш да кажеш „еленско печено“!

— Може да го занесете у нас — предложи Лохи. — Мама ще се зарадва да си има ново животинче, особено ако е такова специално.

Кал и аз се спогледахме, виждайки изгряващата светлина на възможно решение.

— Сигурен ли си, Лохи? — попитах го. — Искам да кажа, ще идвам всеки ден, но да отхранваш на ръка малко еленче е постоянна работа.

— И аз ще помагам — включи се Зара.

— Няма да е проблем, Тиги — увери ме Лохи. — Сигурен съм, че като се съберем всичките, ще можем да се грижим за него. Нашата ферма е далеч от човешки очи, така че ще е на сигурно място с нас.

— Това е правилното решение, Тиг — каза Кал. — Този път няма да поемаме никакви рискове. А сега какво ще кажеш да занесем малкото до Берил и Лохи да те закара във фермата? Колкото по-скоро го извадим оттук, толкова по-добре.

Изправих се и отнесох към колата еленчето, чиито дълги, тънки крачета висяха извън люлката, която бях оформила с ръце. Докато Кал ми помагаше да се кача на седалката до шофьора, Зара седна отзад, а Лохи зад волана.

— Ще остана тук да се погрижа за майката — каза Кал.

— Моля те, недей да я одираш и да й източваш кръвта — замолих му се.

— Разбира се, че няма, Тиг. Ще я погреба в гората до хижата и ще маркирам мястото с две клонки.

— Благодаря.

Държах здраво скъпоценния си товар, докато карахме по неравния път. На входа на имението завихме наляво към параклиса и продължихме още няколко километра нагоре по склоновете. Накрая пред нас се появи ниска, сива къща, от чийто комин се издигаше дим, а обкръжаващата я земя бе осеяна с рошави бели точки, още видими в падащия здрач.

— Скоро ще е време за агнене — отбеляза Лохи, спирайки Берил, след което излезе да отвори вратата и да ми помогне да сляза с еленчето. Аз и Зара последвахме Лохи в кухня с нисък таван.

Фиона стоеше до печката и бъркаше голяма тенджера със супа.

— Здрасти, Тиги, Зара — поздрави ни тя с усмивка. — Каква изненада! Колко се радвам да ви видя и двете! Какво носите там? — Тя дойде да погледне по-отблизо.

— Това е нещо много специално, мамо, и с татко трябва да се закълнете да не казвате и дума на никого — каза Лохи.

— Все едно има нужда да ме молиш! — вдигна вежда Фиона към Лохи и погледна малкото. — О, божичко, Тиги, това наистина ли е каквото си мисля?

— Да. Ето, вземи да го гушнеш.

— Толкова се радвам! — възкликна Фиона, очевидно възхитена.

Подадох й върлинестото животинче и отстъпих леко, за да видя как ще реагира малкото на новите ръце, които го държаха. Но когато Фиона го прегърна и започна да му шепне успокоителни думи, то почти не шавна. Въздъхнах от облекчение, защото всичките ми инстинкти ми подсказваха, че Фиона е идеалният заместител на майката, а самата ферма е перфектното скривалище.

— Лохи, свали тази тенджера от котлона и сложи чайника — нареди Фиона на сина си и направи знак на мен и Зара да седнем около захабената кухненска маса. Посочи ми стола до своя собствен. — Предполагам, че майката е мъртва?

— За жалост, е така. Но от естествена смърт.

— Лохи ми каза, че си била простреляна, докато си се опитвала да спасиш белия елен от бракониер.

— Да.

— Значи това е… искам да кажа, трябва да е син на мъртвия елен — генът на левкизма обикновено се предава по наследство.

— Да, мисля, че трябва да предположим, че е така. Кал каза, че се е родило тази сутрин. Успях да го нахраня от бутилка, но очевидно още е слабо.

— Но изглежда съвсем будно, което е добър знак. Ще го прегледам, ако нямаш нищо против.

— Много ще се радвам. Не беше будно, когато го видях за пръв път — обясних, докато Фиона отиде да си вземе медицинската чанта от пода до задната врата и си извади слушалките.

— Кал каза, че Тиги е положила ръцете си върху малкото и му е вдъхнала отново живот — каза Зара, докато Фиона преслушваше сърцето на малкото.

— Да, чух, че имаш ръце на лечител, Тиги. Вярно ли е? — попита Фиона.

— Така казва Кал — отговори на майка си Лохи.

— Лохи, защо не заведеш Зара да види котенцата в хамбара? Да дадем на малкото повече пространство — предложи Фиона.

— Добре.

Докато Лохи извеждаше Зара през задната врата, Фиона продължи да преглежда еленчето.

— Искаш ли да дойдеш да работиш с мен? Мисля, че го споменах последния път, когато говорихме. Имам голяма вяра в използването на холистична медицина заедно с традиционната.

— О, боже, много бих се радвала, Фиона, но нямам никакви официални квалификации.

— Квалификациите могат да се уредят, важното е дали имаш таланта.

— Сериозно ли говориш? — попитах удивена.

— Абсолютно — потвърди тя. — Хайде да уредим час, в който да го обсъдим, най-добре над голяма чаша вино. Готово. — Фиона върна медицинските си уреди в чантата. — Той е в отлично състояние. А сега можеш ли да го подържиш, докато разбъркам супата? Бащата на Лохи ще се върне всеки момент и ще си иска вечерята.

В този момент реших, че Фиона Макдугъл беше жената, която се стремях да бъда някой ден: съпруга, майка, домакиня, ветеринар на пълен работен ден и прекрасно човешко същество.

— Знаеш ли, митичният Пегас всъщност е бил сирак, отгледан от Атина и музите…

— Тогава мисля, че трябва да го кръстим на баща му — прошепнах, заровила лице в козината му, а майчинските ми инстинкти се пробудиха по начин, който почти ме изплаши.

— Ще останеш ли за вечеря, Тиги? Тогава можем да обсъдим грижите за Пегас — каза Фиона, а през вратата влезе един мъж, който ми напомняше на Кал със здравото си телосложение и обрулено от вятъра лице.

— Здравей, скъпи — усмихна се Фиона и той я целуна, преди да си свали якето. — Можеш ли да повикаш Лохи и Зара от хамбара? Те са с котенцата.

— Разбира се, но кой е това? И… — Той се приближи, за да погледне отблизо Пегас. — Кой е това?

— Хамиш, това е Тиги, която работи в Кинеърд като консултант по дивите животни на господаря.

— Здравей, Тиги, радвам се да се запознаем. — Хамиш ми се усмихна и видях топлотата в очите му.

— А това — продължи Фиона — е Пегас, който се е родил тази сутрин. Той ще остане тук с нас известно време, на сигурно място. А сега, скъпи, ще идеш ли да намериш онези деца, преди супата да е изстинала? — добави Фиона и започна да я сипва в купи.

Пет минути по-късно всички седяхме около старата дъбова маса в кухнята, хапвахме от вкусната зеленчукова супа и топяхме в нея дебели парчета топъл бял хляб.

— Значи и ти си вегетарианка като жена ми? — попита Хамиш.

— О, много по-лошо е — веганка съм — отвърнах ухилена.

Изведнъж откъм Зара се чу леко мяучене и цялата маса се обърна към нея.

— Не можех да го оставя в хамбара — изчерви се Зара, отвори якето си и извади рижаво котенце на райета като миниатюрен тигър и също толкова свирепо на вид. — Мама мрази котки, но сега татко ще се мести в Кинеърд и може да си имаме котка, или дори две в хижата. Не е ли прекрасен? — каза тя и го погали по главичката.

— Да, Зара, но не на кухненската маса — каза твърдо Фиона. — Сега го пусни на пода. Може да отиде да каже здрасти на Пегас.

Зара го направи и всички загледахме как котенцето се понесе из кухнята на малките си крачета, преди да се насочи към печката, пред която Пегас лежеше и спеше на едно одеяло.

— Толкова са сладки! — възкликна Зара, когато котенцето подуши еленчето и замърка, сгушвайки се в меката му бяла козина.

— Един ден домът ми ще е такъв — оповести тя, обръщайки се към Лохи, който й се усмихна предано.

Изглежда толкова хубава тази вечер — помислих си — просто защото сияе от щастие.

— Значи господарят се мести тук горе за постоянно? — Фиона попита Зара.

— Да, както и аз, стига татко да не си промени решението. Другата седмица отиваме да посетим колежа „Норт Хайленд“ в Дорнох, за да видим какви специалности предлагат — много се интересувам от онези, свързани с грижи за дивите животни. Ако отида там, ще мога да живея в Кинеърд с татко.

— Правилно е господарят да дойде тук и да поеме ръководството — кимна в знак на съгласие Хамиш.

— Ами майка ти, Зара? — попита Фиона. — Тя доволна ли е от преместването?

— Мама и татко се развеждат — сви рамене Зара. — Така че не е нейна работа.

— Разбирам. И ти нямаш проблем с това?

— Боже, разбира се, че нямам! Трябва да започна кампания за деца като мен, които живеят в нещастни бракове. Повярвай ми, родителите никога не бива да стоят заедно заради нас. Както и да е, добрата новина е, че ще навърша седемнадесет след няколко дни и вече съм пуснала заявка за шофьорски изпит. Ако го мина, ще мога да идвам с колата и да се грижа за Пегас, докато си на работа, Фиона. Дотогава ти ще ме караш, нали, Лохи? — попита срамежливо тя и разбрах от погледа в очите й, че Джони Норт е тотално забравен.

— Когато пожелаеш — съгласи се охотно той.

— Сега, най-важното нещо е никой от нас да не казва и дума за новороденото ни. — Фиона посочи Пегас, който се беше събудил и гледаше котенцето, което танцуваше из къщата, гонейки въображаеми мухи.

— Може да съставим график за храненето му — предложих. — Не е честно само ти да държиш нощната смяна, Фиона.

— Аз ще се заема с това — предложи Лохи.

— А аз ще идвам денем, когато ти си на работа — добавих аз. — Сигурни ли сте, че нямате нищо против да остане тук?

— Разбира се, че сме сигурни. — Хамиш наклони глава и погледна еленчето. — Може да излиза на склона с агнетата, като се родят. Същият цвят са — добави с усмивка.

— Това, за което се притеснявам, е бъдещето му. Би трябвало да го върнем в дивата природа колкото може по-скоро, но ако направим това, ще му подпишем смъртната присъда. Виж какво стана с татко му.

— Знам, Тиги, и може да се наложи да остане тук до края на живота си — каза Фиона. — Просто ще трябва да решаваме в крачка. Имаме предостатъчно горски площи наоколо — може да заселим други еленчета, за да не е сам, а Кал да помогне на Лохи да ги отдели с ограда…

— Какво да отдели Кал с ограда?

Всички подскочихме, когато задната врата се отвори и видяхме огромната фигура на Кал да изпълва рамката.

— Добър вечер на всички. — Той пристъпи вътре, следван от Чарли. — Аз и господарят се чувствахме изоставени долу в Кинеърд и дойдохме да се присъединим към партито.

— Влезте на топло и двамата, моля — подкани ги Фиона.

— Съжалявам, че идвам без покана, но Кал ми каза за новороденото и исках да го видя — обясни Чарли. — Къде е то?

— Добре дошъл, милорд — каза Хамиш и стана да му стисне ръката. — За нас е чест да ви посрещнем.

— Той е тук, долу, татко — каза Зара и вдигна рижото котенце, преди да е успяло да избяга през отворената врата. — Името му е същото като на баща му: Пегас. Той е истинско чудо!

Чарли отиде до печката и се наведе към малкото, което шаваше и се опитваше да разбере как да се изправи.

— Здравей — прошепна Чарли и протегна ръка, за да го погали. Пегас веднага зарови нос в нея и разбрах, че е гладен.

— Ще стопля бутилка на печката — казах и се изправих.

— Ето тенджера, Тиги — каза Фиона, свали тенджерата от сушилнята и ми я подаде. — Хайде, деца, ще почистите ли масата?

— А аз ще ида да отворя нещо специално, за да отпразнуваме случая — заяви Хамиш и излезе от кухнята.

— Той наистина е чудо — промълви Чарли и вдигна очи към мен. — В добро здраве ли е?

— Отлично — каза му Фиона. — И според твоите думи, Кал, за това трябва да благодарим на Тиги и вълшебните й ръце. Може да ти я открадна и от време навреме да работи при мен. Виж, почти се изправи! — посочи Фиона. — Ще му помогнеш ли, Чарли?

Чарли внимателно обгърна с ръце малкото и го вдигна да се изправи.

Първия път крачетата му не издържаха, но накрая, на четвъртия опит, разбраха какво трябва да направят и понесоха тежестта му. И синът на Пегас направи първите си колебливи стъпки, преди да се строполи на коляното на Чарли.

Всички аплодирахме, а Хамиш се върна в кухнята с бутилка уиски.

— Боже, наистина ли ще я отвориш след всички тези години? — подкачи го Фиона.

— Да, точно тъй ще направя. — Хамиш разпечата бутилката и наля течността в седем чаши, които раздаде. — Старият господар ми даде това преди години, след като му помогнах да изрови новородените агнета след един снеговалеж… Бих казал, че това е идеалният момент да го изпием. За новите начала!

— Новите начала! — вдигнахме тоста.

След като изпи на екс уискито си, Кал бръкна в джоба на палтото си и извади кръгъл предмет с размера на голям грейпфрут, увит в муселин.

— Какво пък е това? — попитах го, когато го тупна на масата и всички погледи в стаята се насочиха към него.

— Туй е хагис, моме. Но мисля, че ще ми трябва още чашка, преди да почне следващото. — Той подаде чашата си на Хамиш, който му наля щедро. — Веднъж обещах на Тиг, че ако в имението се яви бял елен, ще тичам навън гол, само с един хагис да ми покрива ония части. А аз съм човек, който държи на думата си — обясни той на събралата се компания и тръгна да си разкопчава копчетата на ризата.

— Кал, не държа да изпълняваш точно това обещание — спрях го и всички се разсмяхме. — Освен това мисля, че вече си сторил достатъчно и за двамата Пегаси, не си ли съгласен?

— Струва ми се, че този е гладен. — Чарли посочи малкото, което шаваше в скута му и търсеше мляко.

— Заведи го в съседната стая, където е по-тихо — предложи Фиона, докато аз вадех бутилката от горещата вода и проверявах температурата й на ръката си.

— Благодаря. — Посегнах да взема Пегас от Чарли.

— Аз ще го занеса — каза той. Когато седнах в дневната, той настани Пегас на коляното ми и малкото засмука жадно биберона.

Чарли стоеше и ме гледаше. Видях, че очите му бяха влажни, също като моите.

— Говори ли с Берил? — попитах го и наруших мълчанието.

— Да. След много сълзи и безкрайни извинения от нея успях да я убедя да се върне.

— Слава богу! Само тя знае как да работи с онези електрически печки.

— Всъщност и двамата се съгласихме да ги махнем и да сложим печка като старата. — Чарли вдигна вежда. — Същото ще направим и с онези индустриални лампи, и огромния централен плот. Оригиналната чамова маса още е в хамбара, така че ще върнем и нея.

— Кухнята определено е сърцето на една къща, както току-що видях — съгласих се.

— Освен това поговорих с Кал на път за насам. Мислех си го още преди Фрейзър да се появи по Коледа — след всичките години, в които семейството му е служило на Кинеърд, е време да получи собствена земя. Така че казах на Кал, че като сватбен подарък ще дам на него и Кейтлин сто акра точно до входа на имението. Там има стара къщичка, празна от години. С малко труд ще стане хубав дом за него и Кейтлин.

— Това е прекрасен жест, Чарли, сигурна съм, че се е зарадвал много.

— Зарадва се, но не е нищо повече от това, което заслужава. Казах му и че ще разпродам малко земя на съседите си, което ще плати както за развода, така и за още персонал и нова „Берил“.

— Леле, доста си бил зает — усмихнах се.

— Да, трябваше да се занимавам с нещо, за да не мисля за това какво мислиш ти.

— Ясно.

— Тоест, ако ти трябва още време…

— Не ми трябва, Чарли.

— Е, ще останеш ли, или ще избягаш в Африка при лъвовете и тигрите си?

Погледнах надолу към Пегас, който беше излочил цялата бутилка и дремеше доволен, после нагоре към Чарли.

— Струва ми се, че тук има достатъчно диви животни за опазване, не си ли съгласен?

— Искаш да кажеш, че ще останеш?

— Да. Макар че искам някой ден да видя онези лъвове и тигри.

— Както и аз. — Той протегна ръка към мен за втори път този ден и аз я хванах без колебание.

Гледах как я целуна нежно, след което устните му докоснаха моите.

— Толкова съм щастлив, Тиги. Наистина.

— Аз също.

— Няма да е лесно…

— Знам.

— Но заедно можем поне да опитаме, нали? Имам предвид имението, животните, ние…

— Да.

— Е, добре. — Чарли стана и ме дръпна да се изправя с Пегас. — Време е да тръгваме.

— Накъде?

— Обратно в Кинеърд, разбира се — усмихна се той. — Имаме работа за вършене.