Лусинда Райли
Сестра на луната (23) (Историята на Тиги)

21.

След още много часове самолетът ми кацна на пистата на летище Гранада. За щастие бях спала по време на цялото пътуване от „Гетуик“. Докато слизах по стълбите, най-сладкият мирис на топлина, цитруси и плодородна земя нахлу в носа ми. Макар да беше началото на февруари, температурата беше десет градуса, дори толкова късно през нощта, което след зимата с температури под нулата ми се стори направо като тропически климат. След като минах паспортния контрол и си взех багажа, попитах за хотел в Сакромонте на гишето за туристическа информация. Жената ми подаде картичка.

— Gracias. Ъ-ъ-ъ, дали можете да се обадите в хотела и да питате дали имат свободна стая?

— Няма телефон в хотела, сеньорита. Ще има стая. Не се притеснявайте.

— Ясно, благодаря.

Отидох да изтегля малко евро от един от банкоматите на летището, след което излязох навън да потърся такситата.

— Къде отива, сеньорита? — попита ме шофьорът.

— Сакромонте, por favor, сеньор — отвърнах с жалките остатъци от испанския, който бях учила в училище.

— Отива на фламенко шоу?

— Не, в хотел — „Куевос дел Албанико“. — Подадох му картичката, която ми бе дала жената на гишето за информация.

— Ah, sí, comprendo!

Потеглихме с бясна скорост и съжалих, че беше толкова тъмно и не можех да видя къде се намирам. Нямаше сняг по земята, това поне беше сигурно, помислих си, докато си свалях суичъра във влажния въздух. Трябваха ни двайсет минути, за да стигнем до града, който явно имаше преуспяващ център, съдейки по количеството хора по улиците дори в единайсет часа вечерта. После таксито зави наляво по нещо, което повече приличаше на тясна алея, отколкото на улица, и започнахме да се изкачваме нагоре.

— Тук спираме, вие върви, сеньорита. Направо — посочи той към отворена порта в дебела стена пред нас. — Пет минути до хотел.

— Muchas gracias, сеньор.

Платих му, метнах си раницата на гърба и погледнах криволичещия път пред мен, осветен само от някоя и друга старомодна лампа, с ниска каменна стена от едната страна. Чух как таксито обръща и тръгва надолу по хълма. С туптящата рана отстрани на корема си започнах да вървя.

Завих зад един ъгъл и видях горе над себе си, от другата страна на долината, осветена от мека светлина, древната красота на Алхамбра.

Тази гледка ме накара да се просълзя, защото знаех, просто знаех, че съм била там преди. Стоях като хипнотизирана от неземната гледка — всичко друго около двореца беше потънало в такъв мрак, че той сякаш се рееше във въздуха.

— Лусия е танцувала там… — промълвих, изумена, че виждам наяве онова, което досега бе съществувало само във въображението ми.

Продължих по тясната пътека, обикаляща планината. От едната страна бяха подредени варосани каменни жилища, издълбани в скалата, със затворени за през нощта цветни кепенци. В тях почти нямаше светлини и се надявах само жената от информационното гише да не е сгрешила и хотелът да не е затворен през зимата.

— Ако се окаже така, ще трябва просто да спя, където падна — изпъшках задъхана, усещайки как сърцето ми започва да протестира.

За щастие точно зад следващия ъгъл видях няколко светлинки и малка табела с името на хотела, който търсех. Отворих портите от ковано желязо и влязох.

— Puedo lo-ayudar?

Обърнах се наляво и видях жена, която седеше на една от масичките на малката тераса, пушеше цигара и ме гледаше косо.

— Ъ-ъ, имате ли стая?

— Sí, сеньорита. — Тя се изправи и ме покани да вляза през вратата. — Вие сте англичанка? — попита ме на английски.

— Всъщност съм швейцарка, така че знам и френски.

— Ще останем на английски, да? Аз съм Марсела, собственичка на този хотел.

Тя ми се усмихна и бръчките по лицето й станаха по-дълбоки. Заведе ме на рецепцията и осъзнах, че хотелът се състои от серия варосани пещери. Тя извади комплект ключове и ме заведе в стая с няколко дивана, покрити с одеяла на многоцветни шарки. В дъното Марсела отвори вратата към друга пещера с хубаво малко дървено легло в центъра.

— Банята. — Домакинята ми посочи тесен вход, покрит със завеса, зад която имаше тоалетна и малък душ.

— Идеално е — усмихнах й се. — Gracias.

Последвах я обратно до рецепцията и й дадох данните от паспорта си в замяна на ключа.

— Вие гладна? — попита ме тя.

— Не, благодаря. Ядох в самолета. Ако имате чаша вода, би било чудесно.

Тя се скри в малко кухненско помещение и ми донесе чаша и пластмасова бутилка.

— Да спите добре — каза тя, когато тръгнах към стаята си.

— Gracias.

Вместо да си взема душ, направих онова, което Мама наричаше „котешко измиване“, защото ме беше страх да се къпя с раната. След това си легнах в леглото, което се оказа много удобно, и погледнах тавана. Беше идентичен с този, който бях виждала толкова често в главата си.

— Наистина съм тук — прошепнах удивена, преди сънят да ме надвие.

Когато проверих часа на будилника с флуоресцентни стрелки, който стоеше върху един сандък до леглото ми, с изумление видях, че минава десет сутринта. Никакъв проблясък на дневна светлина не проникваше в пещерата.

Изкашлях се, понеже в гърлото ми влезе малко прах, и звукът отекна в стаята. Можех само да си представям какъв ужасен звук е издавал Фелипе, докато е умирал в пещера точно като тази…

Преди да направя каквото и да било друго, извадих от чантата си комплекта за първа помощ, който бях купила на летището. От раната беше прокапало малко кръв, но не много, предвид това какво й бях причинила вчера. Почистих я със стерилни кърпички, намазах я с антисептичен гел и я покрих с нов пластир. След като се успокоих, че зараства добре и няма да умра от инфекция на мястото, където съм се родила, измих останалата част от тялото си и облякох памучната рокля, която бях купила от безмитния магазин на летището. Сложих си отгоре якето с качулка и добавих обувките на ток, купени при същата обиколка по магазините, за да заменят тежките ботуши, които носех в нощта, когато Пегас умря.

— Е, Тиги — засмях се, когато погледнах към роклята на цветя, — в тези дрехи определено се сливаш с пейзажа.

Излязох от стаята си и отидох на рецепцията. От малката кухня встрани се разнасяше аромат на силно, прясно смляно кафе.

— Buenos dias, сеньорита. Добре ли спахте?

— Да, благодаря — отвърнах, питайки се дали Марсела, с нейната дълга катраненочерна коса и мургава кожа, също беше циганка.

— Мисля, че е достатъчно топло, за да закусим навън — каза тя.

— Sí.

Последвах я навън под ясното слънце и замигах като къртица, докато очите ми се приспособят.

— Седнете там — каза Марсела. — Ще донеса закуската.

Едва я чух, защото вниманието ми бе привлечено от онова, което се виждаше отвъд портите от ковано желязо, затварящи предната тераса. Отидох до тях, бутнах ги да се отворят, прекосих тясната пътека пред хотела и се наведох над стената, за да се насладя на великолепието както на тучната долина пред мен, така и на величествената Алхамбра над нея. Под дневната светлина вече виждах как оранжевите като залеза стени се издигат от тъмнозелената гора, която ги обграждаше.

— Вече разбирам какво е имала предвид Мария, говорейки за най-добрата панорама в света — ахнах аз. — Мисля, че наистина е така.

Докато закусвах с филийки с няколко вида вкусно сладко, плюс чаша пресен портокалов сок, препрочетох писмото, което ми бе написал Татко Солт.

— Търсиш синята врата — напомних си шепнешком.

— Вие сте туристка? Отивате в Алхамбра? — попита Марсела, докато ми допълваше кафето.

— Всъщност дойдох тук да намеря семейството си.

— Тук в Сакромонте? Или в Гранада?

— Сакромонте. Дори знам точната врата, на която трябва да почукам.

— Вие сте gitana?

— Мисля, че съм, да.

Тя ме изгледа с присвити очи.

— Имате доста пайо, съмнение няма, но може да имате и кръв на gitana.

— Знаете ли за семейство на име Албайсин?

— Разбира се! Семейство Албайсин бяха сред най-големите в Сакромонте, когато всички живеехме тук.

— Значи ци… gitanos вече не живеят тук?

— Някои, но повечето пещери тук сега са празни. Много от нас се преместиха в модерни апартаменти в града. Вече не живеят по стария начин. Жалко е, но е истина. Сакромонте е като изоставен град тези дни.

— Вие циганка ли сте?

— Да, семейството ми е тук от триста години — отвърна гордо тя.

— Защо сте отворили този хотел?

— Защото единствените посетители тук вече са туристите, които идват за фламенко шоуто в „Лос Тарантос“, или да видят в музея как сме живели в пещерите горе над нас. Мислех си, че тази улица има един от най-добрите изгледи в света. Прекалено добър е, за да се хаби. — Тя се усмихна. — А и мястото ми е тук.

— Английският ви е много добър. Къде сте го научили?

— В училище и после университета. Когато баща ми и майка ми умряха, продадох техния апартамент и използвах парите да купя стария семеен дом, за да го превърна в това, дето наричат „хотел бутик“.

— Станало е много красиво. И сте права за изгледа — невероятен е. Откога е отворен хотелът?

— Само от година. Върви бавно, но за всичко трябва време и имам много добри резервации за лятото.

— Е, вече обичам това място — усмихнах се аз.

— И къде е семейството ви?

— Казаха ми да търся синя врата на „Кортихо дел Айре“ и да питам за жена на име Анхелина. Чувала ли сте за нея?

— Дали съм чувала? — Мария примигна невярващо. — Разбира се! Тя е последната bruja в Сакромонте. Роднина ли ви е?

— Да, мисля, че може би е.

— Вече е старица, но когато бях дете, помня опашките пред вратата й за билкови лекове и врачуване. Не идваха само gitanos, а и много пайос. Вече не идват толкова хора, но ако искате да знаете бъдещето си, Анхелина може да ви го каже.

— Тя наблизо ли живее?

— Сеньорита, тя ми е съседка!

През мен премина тръпка, когато Марсела посочи наляво.

— Има ли синя врата?

— Да, има. Много от гостите ми ходят при Анхелина, когато им кажа за уменията й. Тя помага на нашия бизнес, а ние — на нейния.

— Изобщо не очаквах толкова лесно да я открия!

— Когато нещо е предопределено, животът може да е лесен. — Кафявите очи на Марсела ме изгледаха преценяващо. — Може би най-трудната част от пътуването е било решението да поемете на път.

— Да — съгласих се, изненадана от интуицията й. — Така беше. — Нещо прищрака в ума ми, когато я погледнах. — Чух, че съседът на семейството ми бил човек на име Рамон. Това да не е неговата пещера?

— Така е! — Марсела плесна с ръце от радост. — Аз съм прапраплеменница на Рамон. Моята прапрабаба била негова сестра! Никога не съм го виждала, разбира се, но чувам истории, че Лусия Албайсин репетирала фламенко точно тук. — Марсела посочи пътеката пред портата. — И баба ми помни това. Лусия някога била най-прочутата танцьорка на фламенко на света! Чувала ли сте за нея?

— Да, и ако човекът, с когото говорих, е прав, тя ми е била баба.

— Dios mío! — ахна удивена Марсела. — Танцувате ли? Имате същата фигура като нея.

— Като дете танцувах балет, но не като за кариера. Аз… мисля, че трябва да ида да видя Анхелина, не сте ли съгласна?

— Почакайте още час — като повечето gitanas, тя е нощна птица, не става преди обяд. — Марсела ме потупа по ръката. — Мисля, че е много смело да дойдете тук, сеньорита. Много gitanas на ваша възраст искат да забравят откъде са дошли, срам ги е.

Марсела вдигна вежда и се скри вътре. Аз останах да седя на слънце, замислена за онова, което ми бе казала току-що Марсела. Беше трудно да го възприема наведнъж. Очаквах да ми се наложи да търся Анхелина, ако изобщо успея да я намеря, а не да я открия в съседната къща до хотела си.

Може би животът ти е станал много сложен напоследък, Тиги, и заслужаваш почивка…

Изправих се и отново отворих портите, обърнах се наляво и направих няколко стъпки по криволичещата пътека. Спрях се пред съседната пещера. Вратата наистина беше яркосиня и през мен премина още една тръпка.

Животът ти е започнал там, вътре… — каза вътрешният ми глас. Обърнах се с лице към панорамата и си представих как Мария и Лусия са седели на прага и са плетели кошниците си сред постоянната какофония на съселяните си. Сега се чуваше само чуруликането на птичките, скрити в маслиновите горички, разстилащи се по склона под мен.

— Изоставен град — промълвих, натъжена, че животът го е напуснал, но и внимавайки да не романтизирам живота в Сакромонте преди толкова години без дори най-необходимите неща. Но, по ирония, модерната епоха бе унищожила живото сърце на тази общност.

Седнах на стената, загледана в Алхамбра. До мига, в който Марсела изрази изненада, че съм се върнала при корените си, не се бях замисляла, че може да е срамно да имаш циганска кръв. Чили почиташе културата, от която явно и двамата идвахме, затова просто се бях зарадвала, че съм част от нея. Но сега, като се замислих, ситуацията беше много различна за мен — заради неутралния ми западноевропейски външен вид и швейцарския ми паспорт никога не бях подлагана на каквато и да било дискриминация. Докато онези, които някога са живели на този хълм, са били прогонени от града, преследвани и никога не са били приети от по-широкото общество, в което са живеели.

— Защо? — промълвих на себе си.

Защото сме различни и не ни разбират, затова се страхуват от нас…

Изправих се и отидох малко по-нагоре по пътеката, където видях табела „Музей“ на стената до тясно стълбище, водещо нагоре. Започнах да се изкачвам, после усетих стягане в гърдите си. Тялото ми очевидно още се възстановяваше от стрелбата, затова бавно се върнах до хотела и седнах на слънце, докато болката намалее.

— Вратата на Анхелина е отворена — каза ми Марсела, когато се върна с кошница яйца двайсет минути по-късно. — Това значи, че е будна. Ето. — Марсела извади три яйца от кошницата и ми ги подаде. — Може да й занесеш тези яйца от мен — окуражи ме тя.

— Добре.

Върнах се в стаята си, разресах си набързо косата и взех два ибупрофена, за да успокоя болката в сърцето и в страничната част на корема си.

— Е, добре. — Взех яйцата. — Courage, mon brave — промърморих, докато отварях портата с крак, и изминах няколкото метра надолу до синята входна врата. Беше отворена, а понеже ръцете ми бяха пълни, не можех да почукам, за да съобщя за присъствието си.

— Здравейте! Hola? — заговорих на мрака вътре.

Накрая се появи мъж с най-впечатляващите мустаци, които някога бях виждала. Главата му бе покрита със същата гъста сребристосива коса. Беше добре сложен, с кафеникава кожа, силно набръчкана от годините под андалуското слънце, и очи с цвят на шоколад. Държеше метла, която протегна, сякаш се канеше да използва като оръжие.

— Тук ли е Анхелина? — попитах.

— Няма гледане до седем вечерта — каза той на английски със силен акцент.

— Не, сеньор, не искам гледане. Пратиха ме да видя Анхелина. Може да съм й роднина.

Мъжът ме погледна и сви рамене.

— No comprendo, сеньорита.

После затвори вратата в лицето ми. Внимателно сложих яйцата на прага и почуках на вратата.

— Имам яйца — успях да кажа на испански, като добавих: — От Марсела.

Вратата пак се отвори, мъжът се наведе и грабна яйцата.

— Gracias, сеньорита.

— Моля ви, може ли да вляза? — Не бях минала целия този път, за да ме спре някакъв старец с метла.

— Не, сеньорита — отвърна той и се опита да затвори вратата, но аз я подпрях с крак.

— Анхелина? — извиках. — Тиги е. Чили ме прати!

Мъжът спечели битката за вратата и пак я затръшна в лицето ми. Въздъхнах и се върнах в хотела да потърся Марсела.

— Нямаше ли я? — Марсела изглеждаше объркана.

— Мисля, че беше там, но имаше един мъж, който не искаше да ме пусне.

— А, Пепе много си пази Анхелина. Нали й е чичо — обясни Марсела. — Пробвай да почукаш отново.

Дори не бях стигнала до портата, когато мъжът се показа зад ъгъла и тръгна към мен. Без да каже дума, хвана ръката ми в своята и се усмихна.

— Наистина си ти… вече си жена — каза той и кафявите му очи се насълзиха.

— Съжалявам, аз н-не… — заекнах.

— Аз съм Пепе, твоят tío, прачичо ти — обясни той, след което ме притисна до себе си. После ме поведе обратно по пътя към синята врата. — Perdón, сеньорита — каза той и промърмори нещо на испански. — Не разбрах, че си ти!

— Говориш английски?

— Разбира се! Само се преструвам на „no comprendo“, ако дойдат туристи твърде рано — изсмя се той. — Сега те водя при Анхелина, братовчедка ти.

На вратата стоеше дребна жена с гъста златиста коса с посивяващи корени. Беше дребна като мен, облечена в кафтан в червено и синьо, който стигаше до стъпалата й, обути в удобни кожени сандали. Сините й очи блестяха между дълги, черни мигли, а очната й линия беше дебела като веждите й.

— Hola — казах й и се вгледах в нея.

— Hola, Ерисо. — Тя ми се усмихна и в очите й избиха сълзи. — Ти тук — каза тя на развален английски. — Ти идваш вкъщи. — После разтвори ръце и аз се мушнах в прегръдките й.

Тя се разплака на рамото ми, а аз не знаех какво да направя, освен да последвам примера й. После и двете си избърсахме очите и чух Пепе да си духа шумно носа зад нас. Обърнах се към него и той се присъедини към прегръдката ни. Сърцето ми туптеше и се почувствах замаяна, местейки поглед от прачичо си към жената, която ми бе казано да намеря. Накрая се разделихме и ме поканиха в малко павирано дворче точно до пещерата, където имаше множество растения в саксии. Подуших мента, градински чай, копър и лавандула, а Пепе ми посочи разнебитена дървена маса и два също толкова разнебитени стола. Всички седнахме. Пепе и Анхелина се движеха плавно, въпреки очевидно напредналите си години.

Анхелина протегна ръка и стисна моята.

— Мой английски става, но говори бавно — посъветва ме тя. — Как ни намери?

Обясних колкото можех по-ясно за писмото на Татко Солт, преместването ми в Кинеърд и срещата ми с Чили. Анхелина и Пепе плеснаха с ръце от радост.

— Радва се сърцето ми да чуя, че старите методи още вършат магията си — каза Анхелина.

— Познаваш ли Чили? — попитах я.

— Не, само по име. На Чили му казала Микаела, която се грижила за мен като дете, че ще те прати у дома. Усещам, че Чили е стар и болен. Дните му свършват — добави трезво Анхелина. — Sí?

— Sí — прошепнах, понеже и аз го знаех, колкото и да мразех тази мисъл. Бях разбрала веднага, че не мога да скрия мислите си от тази жена. Каквато и дарба да имаше Чили, тя беше нищо пред тази на Анхелина. Усещах електричеството около нея, силата й, а тя пробуждаше моята собствена.

— Разбира се, твоята кръв е разредена от прадедите ти пайос, но… — Усетих как Анхелина ме преценява. — Усещам, че имаш дарбата в теб. Ще те науча, както Микаела научи мен.

Тогава Анхелина ми се усмихна и в погледа й имаше толкова топлина, че в гърлото ми заседна буца. Всичко у нея беше толкова… живо. Тя пак се спря да ме огледа, после хвана ръката ми в меката си длан и я задържа.

— Ти си болна, Ерисо. Какво ти се е случило?

Разказах историята за смъртта на Пегас толкова сбито, колкото можах. Видях как очите на Анхелина се завъртяха леко. Все още държейки ръката ми, тя наклони ухо, сякаш слушаше нещо в далечината.

— Това създание пратено да те защитава — каза тя. — Той твой духовен водач и ще приеме много форми в твоя живот. Разбираш ли?

— Да, мисля, че разбирам.

— За всичко има причина, Ерисо, нищо не става случайно. Смъртта не е краят, а началото… — Тя взе да оглежда внимателно дланта ми. — Пепе — обърна се към него — Трябва ми la pocíon. — После обясни на испански какво трябва да съдържа, отброявайки съставките на пръсти. — Донеси й я.

Пепе изчезна за известно време, а Анхелина продължи да ме гледа.

— Pequeño Erizo… малко таралежче…

— Така ме наричаше и Чили! — ахнах. — Само че неговата дума беше хочиуичи — усмихнах се.

Пепе се върна с чаша с някаква гадна на вид течност.

— Ще помогне да се излекува раната в сърцето и душата ти — каза тя, а Пепе я остави пред мен.

— Какво е?

— Не е важно — каза Пепе. — Анхелина казва, че трябва да я изпиеш.

— Добре. — Вдигнах чашата със съмнение и се поколебах, когато подуших странната силна миризма.

— Просто пий — подкани ме Анхелина.

— Колко ще останеш? — попита Пепе, щом преглътнах последната глътка от отвратителната течност.

— Дори не съм се замисляла за това. Просто се качих на самолета и дойдох тук. Не мислех, че ще ви намеря толкова лесно.

— Сега, когато си тук, трябва да останеш известно време, защото Анхелина има да те учи на много неща.

Обърнах се и погледнах прачичо си и братовчедка си.

— Някой от вас познавал ли е някога майка ми или баща ми?

— Разбира се — каза Пепе. — Бяхме им съседи много години. Бяхме там, когато се роди. — Пепе посочи външната стена на пещерата. — Ти си родена ей там.

— Как се казваше майка ми?

— Исадора — каза мрачно Пепе, а Анхелина склони глава.

— Исадора… — повторих, опитвайки с език името.

— Ерисо, колко знаеш за миналото си? — попита ме Анхелина.

— Чили ми разказа какво се е случило преди Лусия да отиде в Барселона. И после как Мария отишла да търси нея и Хосе там. Ще ми кажете ли какво е станало по-нататък, моля? — попитах ги.

— Да, но първо трябва да се върнем там, където е спрял Чили — каза Анхелина. — Трябва да знаеш всичко. Ще отнеме много часове да разкажа историята.

— Имам всичкото време на света — усмихнах се, защото осъзнах, че наистина го имах.

— Трябва да знаеш откъде си дошла, за да видиш накъде отиваш, Ерисо. Ако имаш енергията да се концентрираш, ще започна. — Анхелина протегна ръка към мен и провери пулса ми. — Добре. По-добре е.

— Чудесно — кимнах аз и помислих, че действително се чувствах по-добре. Сърцето ми се беше успокоило и се чувствах необичайно спокойна.

— Е, добре, значи знаеш, че Лусия останала с баща си да танцува в Барселона, след като майка й се върнала в Сакромонте?

— Да.

— Лусия стояла далеч от Сакромонте повече от десет години, учела изкуството си. Танцувала на много места, но винаги с Хосе се връщали в Барселона. Така че ще започна, когато Лусия била на двайсет и една. Трябва да е било, нека да видя… 1933 година…