Лусинда Райли
Сестра на луната (15) (Историята на Тиги)

13.

— Един месец? — Мария погледна ужасена Хосе и Едуардо. — Не обясни ли на съдията, че той е само на тринайсет години? Dios mío! Той е дете, а ще го затворят с всички тези престъпници, когато единствената му вина е, че е следвал брат си!

— Опитахме се, мамо — обясни Едуардо, — но в съдебната зала беше лудница — имаше толкова много хора за осъждане, че не можахме да се доближим, за да се застъпим за него. Доведоха ги всички заедно, цялата банда. Прочетоха обвинението и след няколко секунди съдията произнесе присъдата.

— Това не е справедливост! — извика Мария.

— Gitanos никога не получават справедливост, само наказания — каза Хосе и отиде до кухненския шкаф, където държеше бутилката с анасоново бренди. — Можеше да е и по-зле, крадците преди него получиха шест месеца. — Той извади тапата на бутилката и отпи голяма глътка. — Всички сме виновни в очите на пайос.

— Бедният ми син! — заплака Мария. Не я интересуваше дали сълзите ще потекат по бузите й.

— Да се надяваме, че поне ще научи нещо от това изпитание. А ти! — излая той към Карлос, който тъкмо излизаше от спалнята. — Виж какво причини на майка си!

— Прости ми! — замоли се Карлос и протегна ръце да прегърне Мария. Тя се извърна от него.

— Мога ли поне да отида да го видя? — попита тя и си изтри грубо сълзите.

— Да, записал съм тук часовете — отвърна Едуардо, единственият в семейството, който можеше да чете. Подаде парче хартия на майка си. — Ще дойда с теб.

— Какво е станало с Фелипе? — Лусия се вмъкна през входа на пещерата. — Някой току-що ми каза, че той е в затвора в града. Вярно ли е?

— Да, вярно е — каза Хосе. — Фелипе е направил нещо лошо, откраднал е пари на конкурса, затова сега ще бъде наказан. Ти никога не би откраднала, нали, mi princesa!

— Няма да имам нужда, тате, защото ти и аз ще направим семейството богато с нашите песни и танци!

— Какво има предвид Лусия? — обърна се Едуардо към баща си.

— По-добре кажи на синовете си, Хосе. — Мария си избърса носа в престилката си, докато Едуардо и Карлос гледаха озадачени.

Хосе им обясни, а въодушевената му дъщеря се качи на коляното му.

— И докато ме няма, вие, момчета, по-добре да се грижите за майка си, иначе ще отговаряте пред мен.

Застанала в мизерната малка кухня, за миг на Мария й се прииска тя да беше тази, която ще бяга в Барселона. В селото вече се бе разчуло за Фелипе и колкото и талантлива да бе дъщеря й, нищо не можеше да компенсира унижението, което изпитваше като негова майка.

След като Карлос се скри обратно в спалнята си, а Хосе обяви, че има „работа за вършене“, преди да тръгне, Едуардо седна с майка си на стъпалото отвън. Хвана ръката й в своята и тя видя, че по младата му кожа вече имаше мазоли и белези от тежката работа, която вършеше в ковачницата на дядо си.

— Ще се грижа за теб, мамо, докато татко го няма.

Мария се обърна към него, хвана лицето му с ръце и му се усмихна немощно.

— Знам, че ще го направиш, прекрасното ми момче. И благодаря на Бога за това.

* * *

— Довиждане засега, Мия — Хосе взе ръцете на Мария в своите и ги целуна.

— Как ще разбера, че сте пристигнали? Че и двамата сте добре? — попита тя, докато семейството стоеше до каруцата и мулето на братовчеда на Хосе, на което беше качен багажът на Хосе и Лусия, с кутията за китарата на съпруга й на почетно място.

— Ще ти пратя съобщение по някой, който пътува насам, колкото мога по-скоро. Лусия, кажи довиждане на майка си.

— Adiós, мамо — каза послушно Лусия. Но докато я прегръщаше силно, Мария разбираше, че дъщеря й няма търпение да потегли.

— Жалко, че не успя да посетиш сина си в затвора, преди да тръгнеш — прошепна тя на Хосе.

— Посещенията са чак в петък, а обещах на шефа си, че Лусия и аз ще сме там в четвъртък. Само един месец е, Мария. Ще мине бързо и ще му предаде урок, който никога няма да забрави.

— Ако оцелее след него — промърмори Мария, виждайки, че Хосе искаше да замине триумфално, без негативни мисли за сина си в затвора.

— Е, добре. — Хосе издърпа Лусия от прегръдките на майка й, сякаш се страхуваше, че тя никога няма да я пусне, и вдигна детето на грубата дървена пейка отпред на каруцата. — Трябва да тръгваме. — Той се покачи до братовчед си Диего, който хвана юздите. — Пратете новини по всеки, който пътува към Барселона. Кажете им да дойдат в „Бар де Манкет“ и да видят новата звезда! Vamos!

Диего плесна мулето с юздите и каруцата потегли по пътя.

Бяха наизлезли и други хора пред пещерите, за да помахат на заминаващите за сбогом, затова Мария се постара да не показва прекалено много емоции и се облегна на здравата ръка на Едуардо.

— Adiós, мамо, ела да ме видиш как танцувам в Барселона! Обичам те! — извика Лусия от отдалечаващата се каруца.

— И аз те обичам, querida! — Мария продължи да маха, докато не се отдалечиха толкова, че се виждаше само една точка на хоризонта.

— Добре ли си, мамо? — попита Едуардо, докато влизаха вътре. — Може би ще е добре да дойдеш с мен и да прекараш малко време с баба. Днес трябва да е труден ден за теб.

— Те ще се върнат. — Мария трябваше да задълбае дълбоко, за да каже думите. — И аз им желая всичкия успех, който заслужават.

— Тогава трябва да тръгвам за работа. Карлос ще дойде с мен, да види дали може да изкове тиган.

Мария хвърли поглед на втория си син, който сви рамене смутено в знак на послушание. Когато двамата тръгнаха, тя се утеши, че поне удрянето на метал беше по-добро от удрянето на човек в ръкопашен бой.

— Е, останах сама — каза тя сама на себе си. — Какво ще правя? — Тя огледа объркана пещерата си. Макар много от дните й да започваха така, без съпруга и децата й, разликата днес беше, че трима от тях нямаше да се върнат довечера.

Но имаше и добри новини, каза си тя твърдо. Може би Лусия и Хосе щяха да успеят да съберат достатъчно пари, за да се премести цялото семейство в Барселона, макар това да означаваше да напусне единствения дом, който някога бе познавала. Може би това щеше да даде на всички новото начало, от което се нуждаеха.

* * *

— Не знам как понасяш да си показваш лицето в селото, Мария — промърмори Паола следващия петък, докато Мария се приготвяше да иде в Гранада да посети Фелипе в затвора. — Синът ти посрами и двете ни семейства. Нека се надяваме клиентите пайос на баща ти да не чуят, че е наш внук, за да не спрат да купуват от нас.

— Толкова съжалявам, мамо — въздъхна тя, — но стореното е сторено и сега всички трябва да се справим, както можем.

Центърът на Гранада беше препълнен с хора, бързащи за пазара, и Мария и Едуардо си проправяха път покрай каручки, натоварени с купчини смокини, лимони и портокали, изпълващи прашния въздух със свеж аромат. Наредиха се на дългата опашка посетители пред затвора и зачакаха под жаркото слънце да ги допуснат вътре.

Накрая ги пуснаха да влязат в затвора, където, в контраст със слънчевия ден навън, въздухът беше застоял и зловонен, а миризмата на немити и гниещи тела бе толкова силна, че Мария трябваше да си покрие носа с кърпичка. Пазачът ги поведе надолу по дълго стълбище, осветявайки пътя със свещ.

— Като че ли затворниците са погребани живи тук — прошепна Мария, докато го следваха по тесен коридор, чийто под бе мокър, като че ли от отходни води.

— Синът ви е там, вътре — каза им пазачът, сочейки голяма килия. Зад решетките Мария едва успяваше да различи масата тела, седящи, стоящи или лежащи, където намерят място.

— Фелипе! — извика тя. Няколко затворници се надигнаха, после отместиха погледи. — Фелипе! Вътре ли си?

Отне му известно време да се промъкне през навалицата. Когато най-накрая хвана ръцете му през металните решетки, Мария зарида.

— Как се справяш, hermano? — попита Едуардо, и той задавен от емоциите.

— Добре съм — каза дрезгаво Фелипе, но не изглеждаше никак добре. Изпитото му лице беше бледо като луната, дългите му черни къдрици бяха грубо отрязани, оставяйки белези по голата му глава. — Мамо, не плачи, само един месец е, ще се оправя. — Устната му затрепери. — Прости ми, мамо, не знаех какво правя, не разбирах. Толкова съм глупав! Сигурно искаш да ме прободеш с нож в сърцето за срама, който докарах на семейството.

— Querido, всичко ще бъде наред, мама ще ти помогне, всичко ти прощавам. — Тя стисна ръката му — беше влажна и лепкава, въпреки ужасния студ. — Хранят ли те? Къде спиш? Трябва да има повече място някъде, нали? — Мария замлъкна, когато синът й поклати глава.

— Спя, където има място, а те ни хранят, да, веднъж на ден… — Той се хвана за гърдите изведнъж, внезапна кашлица разтърси тялото му.

— Ще ти донеса бутилка отвара от Микаела за тази кашлица. О, милият ми Фелипе, аз…

— Моля те, мамо, не плачи. Аз сам си докарах това. Скоро ще се прибера у дома, обещавам.

— Имаш ли нужда от нещо, hermano? — намеси се Едуардо, виждайки колко е разстроена майка му.

— Тук има черен пазар за всичко и най-силните мъже разпределят провизиите на останалите — призна Фелипе. — Каквото можете да донесете… малко хляб и сирене и може би някакви топли дрехи. — Той потръпна неволно.

— Разбира се — съгласи се Едуардо, а пазачът дойде да им каже, че времето е свършило. — Дръж се, а ние ще дойдем да те видим другата седмица. Бог да бъде с теб — прошепна той и поведе разстроената си майка навън.

През следващите седмици Мария продължи да изминава ужасния път към затвора. И всяка седмица синът й изглеждаше по-слаб.

— Тук е толкова студено нощем — прошепна й той — а одеялото, което ми даде, го откраднаха веднага. Нямах сили да се бия за него…

— Фелипе, остават ти само още две седмици, това е всичко, и тогава можеш да започнеш отново, нали?

— Да, мамо. — Той кимна уморен, а сълзите набраздиха мръсното му лице. Сърцето на Мария се сви, когато чу свистенето в дъха му.

— Ето отварата за дишането ти, Фелипе. И изяж това тук, преди някой друг да го е видял.

Тя му подаде малко парче хляб и той веднага погълна половината, след което скри остатъка под тънката си риза.

Да го остави, след като свърши времето за посещения, беше най-трудното нещо, което Мария бе правила. Тя плака по целия път към дома, щеше й се Хосе да беше тук, за да говори с него. Не искаше да натоварва другите си синове.

— Ще се справя, дори само заради Фелипе — каза си тя, когато се върна в тихата си пещера. Още не бе събрала смелост да каже на Фелипе, че баща му и малката му сестра са заминали за Барселона.

— Hola!

Мария се обърна и видя Рамон на входа на пещерата.

— Нали не се натрапвам?

— Не — сви рамене Мария. — Всички са… навън.

— Донесох ти нещо — каза той и й подаде кошница.

— Още портокали? — попита тя с бледа усмивка.

— Не, само кексчета, които донесе майка ми, прекалено много са, за да ги изядем сами.

Мария знаеше, че кексчетата magdalenas в кошницата са деликатес, който всеки може да яде до пръсване, и бе трогната от жеста.

— Благодаря ти.

— Как е Фелипе?

— Той… не е добре, но се бори — каза тя и отхапа от едното кексче с надеждата, че захарта ще й помогне да се съвземе, понеже й призляваше.

— Не се и съмнявам. Е, сега ще те оставя, но ако мога да помогна с нещо, само кажи.

— Благодаря ти, ще го направя — отвърна тя.

Рамон й кимна и излезе от пещерата.

* * *

През всеки ден в онзи горещ и сух месец юли Мария спираше пътуващи gitanos и в града, и извън стените в Сакромонте. Никой от тях не носеше новини от Барселона. Попита и Микаела, когато отиде да вземе отварите на Фелипе.

— Ще ги видиш по-скоро, отколкото си мислиш — каза само тя.

Поне всеки изминал ден я доближаваше до освобождаването на Фелипе.

Най-накрая дойде денят, за който мечтаеше. Мария стоеше пред затвора с другите майки, изпълнена с въодушевление и страх. Вратите се отвориха и излезе мръсна, опърпана редица мъже.

— Mi querido, Фелипе! — Мария изтича до сина си и го притисна до себе си. Усещаше, че е само кожа и кости, дрехите му висяха като парцали по тялото му, а от вонята му й се доповръща. Няма значение — каза си тя, хващайки го за измършавялата ръка. — Той е свободен.

Макар да бе довела мулето Пака, дългият път към дома беше труден. Дълбоката кашлица на Фелипе кънтеше по калдъръмените улици на Сакромонте, когато най-после започнаха да се изкачват по стръмния хълм, и Мария трябваше да го държи да не падне, защото едва се задържаше на гърба на мулето.

Когато се върнаха у дома, Мария му съблече дрехите и внимателно изми мръсотията от тялото му с мокра кърпа, след което го уви в одеяла на леглото. Дрехите му бяха пълни с бълхи и тя ги остави настрани, за да ги изгори по-късно.

През цялото време, докато го обгрижваше, Фелипе лежеше неподвижно със затворени очи, едва говореше и дишаше тежко.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита го Мария.

— Не, мамо, искам само да спя.

През цялата онази нощ кашлицата на Фелипе ехтеше в пещерата, а когато Мария се надигна на сутринта, откри Едуардо и Карлос да спят в кухнята.

— Преместихме се заради шума — обясни Едуардо, докато Мария му подаваше плоските питки за закуска. — Мамо, Фелипе е много болен. Има треска, а тази кашлица… — Той поклати глава в отчаяние.

— Ще отида да се погрижа за него. Вие двамата отивайте долу в ковачницата.

Мария влезе в спалнята на момчетата и откри, че Фелипе гори. Отиде бързо до шкафа с билки и смеси отвара от сушена върбова кора, блатен тъжник и моминска вратига, вдигна с ръка главата на Фелипе и вкара течността между устните му с лъжица. Той я повърна няколко секунди по-късно. Тя седя с него цял ден, налагаше челото му с мокра кърпа, за да го охлади, и капеше вода в устата му, но треската не намаля.

По залез Мария вече чуваше, че Фелипе диша с мъка, тресейки се от усилието.

— Мария, болен ли е Фелипе? Чух кашлицата му през стените — чу се глас от кухнята. Мария погледна покрай завесата и видя Рамон, който държеше два портокала.

— Да, Рамон, Фелипе е много болен.

— Може би тези ще му помогнат? — посочи той плодовете.

— Gracias, но мисля, че ще трябва нещо повече от това. Трябва да доведа Микаела да му даде отвара, но не смея да го оставя, а момчетата още не са се прибрали от работа — поклати глава Мария. — Dios mío, мисля, че положението му е много сериозно.

— Не се страхувай, аз ще ида да доведа Микаела.

Преди да е успяла да го спре, Рамон напусна кухнята.

Микаела дойде половин час по-късно с изписано по лицето притеснение.

— Остави ме с него, Мария — нареди тя. — Тук има въздух само за двама ни.

Мария изпълни заповедта и се опита да се концентрира върху приготвянето на рядка картофена супа с един-единствен морков за другите си синове.

Микаела дойде в кухнята с мрачно изражение.

— Какво му е?

— Фелипе има болест на белите дробове. Трябва да я е хванал в онези влажни килии, защото е много напреднала. Премести го тук, в кухнята, където има повече въздух.

— Ще се оправи ли?

Микаела не отговори.

— Ето, опитай се да го накараш да глътне малко макова тинктура. Поне ще му помогне да заспи. Ако не се подобри до сутринта, трябва да помислиш дали да не го заведеш в някоя болница на пайос в града. Дробовете му се пълнят с вода и трябва да се източат.

— Никога! Никой gitano не излиза от тази болница жив! А и виж какво направиха вече пайос на горкото ми момче!

— Тогава предлагам да запалиш свещ на Дева Мария и да се молиш. Съжалявам, querida, но нищо повече не мога да направя. — Тя стисна ръцете на Мария. — Стигнало е прекалено далече, за да помогна.

Когато Едуардо и Карлос се върнаха от ковачницата, занесоха Фелипе в кухнята и го сложиха да легне. Мария потръпна, когато видя, че възглавницата му е изцапана с кръв, която беше изкашлял. Взе по-чистата възглавница от собственото си легло и я подложи внимателно под главата му. Той едва помръдваше.

— Кожата му изглежда посиняла, мамо — каза уплашено Карлос и погледна Мария, надявайки се тя да успокои страха му. Но тя нямаше какво да каже.

— Да изтичам ли долу да доведа баба и дядо? — попита я Едуардо. — Може да знаят какво да правят. — Той започна да крачи из стаята, докато брат му лежеше на пода и се бореше за всеки дъх.

— Ще ми се татко да беше тук — добави остро Карлос.

Мария ги изпъди навън и коленичи до Фелипе.

— Мама е тук, mi querido — прошепна тя и навлажни челото му. Малко по-късно повика момчетата да донесат чували слама от обора, за да облегнат брат си на тях и да му помогнат да диша.

С напредването на нощта дишането на Фелипе стана все по-неравно, сякаш нямаше сили дори да се изкашля и временно да си прочисти дробовете. Тя се изправи и излезе навън, където другите й двама синове нервно пушеха.

— Едуардо, Карлос, идете да доведете баба си и дядо си. Трябва да дойдат сега.

Те разбраха какво има предвид и очите им се насълзиха.

— Да, мамо.

Тя им подаде газена лампа, за да си осветят пътя и да тичат колкото може по-бързо, после клекна до своя Фелипе.

Очите му се отвориха и се фокусираха върху нея.

— Мамо, страх ме е — прошепна той.

— С теб съм, Фелипе. Мама е тук.

Той се усмихна леко, прошепна „Te amo“ и няколко секунди по-късно затвори очи за последен път.

* * *

След като пратиха вест по всеки пътник до Барселона, че Хосе и Лусия трябва да се приберат у дома, Мария и семейството й потънаха в траур. Тялото на Фелипе бе положено в обора, след като преместиха животните, за да могат роднините и съселяните да дойдат да му отдадат почит. Около него бяха подредени бели лилии и яркочервени цветчета от нар, чийто силен аромат се смесваше с този на тамяна и свещите, които горяха край него. Мария седеше там ден и нощ, често в компанията на други, които идваха да й помагат да прогони духовете. Микаела направи традиционните заклинания и магии, за да защити душата на Фелипе, тъй че тя да отлети безпрепятствено в небесата. Отново и отново Мария молеше за прошка за всички неща, които не бе успяла да направи за сина си. Никой не докосваше тялото от страх да не попречи на духовете.

Най-постоянният й спътник беше Карлос, който плачеше и ридаеше за брат си. Мария знаеше, че го е страх Фелипе да не се върне и да го преследва цял живот. Два пъти се качи на поклонение до абатството Сакромонте на върха на планината, за да се помоли за душата на брат си. Може и да го бе направил, за да се измъкне от постоянното седене в жегата и вонята на пещерата, но Мария повярва, че мотивите му са благородни.

Животът спря за всички в семейството — традицията повеляваше никой да не яде, да не пие, да не се мие и да не работи, докато Фелипе не бъде положен в гроба.

На третия ден, когато Мария усети, че ще припадне от жажда, глад, потрес от случилото се и вонята на разлагаща се плът, която изпълваше въздуха, Паола седна до нея и подаде на дъщеря си малко вода.

— Трябва да пиеш, mija, или скоро ще следваме твоя ковчег.

— Мамо, знаеш, че не ни е позволено.

— Сигурна съм, че Фелипе би простил на майка си, че е пийнала малко вода, докато бди над него. Сега пий!

Мария отпи.

— Има ли новини от Барселона? — попита Паола.

— Не.

— Тогава те моля да погребеш Фелипе без Хосе. Освен всичко останало, и вонята е ужасна… — сбърчи нос Паола. — Вече привлича мухи и ще разпространи болести.

— Тихо, мамо! — Мария сложи пръст на устните си, уплашена, че Фелипе може да чуе как обсъждат тленните му останки, все едно не са нищо повече от парче гниещо месо. — Не мога да погреба сина ни без баща му. Хосе никога не би ми простил.

— А според мен ти си тази, която не трябва да му прощава, че замина, когато синът му бе хвърлен в затвора. Мария, трябва да го погребеш утре. Това е.

Когато майка й си тръгна, Мария излезе от вонящия обор и се прибра, залитайки, в кухнята. Дори тя знаеше, че повече не може да отлага погребението.

Позволи си малка усмивка, когато огледа кухнята. Сякаш цялото село бе донесло за подарък храна, бренди или сладкиши. Поне щеше да има какво да предложи за ядене след погребението. Запали свещ и отиде да коленичи пред избелялата икона на Дева Мария. Помоли я за прошка, после се обърна и помоли за същото духовете на Горния свят. След това излезе навън, където Едуардо и Карлос пушеха унили.

— Можете ли да разпространите новината в селото, че ще проведем погребението утре? — каза тя.

— Да, мамо, тръгваме веднага. Аз ще взема долния път, а ти тръгни по горния, hermano — предложи Едуардо на Карлос.

— Момчета… — спря ги тя, когато тръгнаха да тичат. — Мислите ли, че баща ви ще се ядоса?

— Ако се ядоса, значи си го е заслужил — отвърна рязко Едуардо. — Не трябваше изобщо да заминава.

* * *

Погребалното шествие се проточи по хълма, обсипан с кипариси и разцъфтели кактуси, придружено от силния аромат на лилиите, с които бяха закичени мулетата. Мария вървеше пред ковчега, който баща й бе изработил с помощта на синовете й от остатъците от дъбово дърво в работилницата му. Чу се скръбен вопъл и Мария разпозна гласа на майка си, която поде да пее погребална елегия. Макар да бе загрубял от възрастта и скръбта, гласът на Паола се извиси и тълпата запя с нея. Мария остави сълзите да текат по лицето й и да падат върху сухата земя.

Церемонията беше странна смесица от традиционно католическо погребение и заклинанията на Микаела, която тихо мърмореше неразбираеми думи, за да защити душата на Фелипе и онези, които бе оставил сред живите.

Мария погледна надолу, към долината, и после нагоре, към Алхамбра, която бе видяла толкова кръвопролития в хилядагодишната си история. По някаква причина винаги се бе страхувала от нея и сега разбра защо. Там бе произнесена смъртната присъда на сина й.