Лусинда Райли
Сестра на луната (38) (Историята на Тиги)

36.

Мама влезе в стаята ми на следващата сутрин с таблата със закуската.

— Bon matin, chérie — каза тя, а аз се надигнах и седнах в леглото, за да може да сложи подноса на коленете ми. — Как спа?

Може би беше само въображението ми, но ми се стори, че видях намек за подозрение в яркозелените й очи.

— Чувствам се много добре, благодаря. Клаудия почивен ден ли има днес?

— Да, всъщност ще почива целия уикенд, за да посети свой роднина. Така че ще сме само двете. Както признах на Кики, когато бях у тях в Лондон, готвя много зле, но Клаудия остави специалната храна във фризера и трябва само да я размразя.

— Няма проблем, Мамо, а в най-лошия случай мога да направя и на двете ни печено с ядки — усмихнах се.

— Надявам се да не се стига дотам — сбърчи нос Мама. Като много парижани тя беше сноб по отношение на храната и смяташе ястията без месо за някаква ужасна пародия. — След като закусиш, ще ти премеря кръвното. Изглеждаш малко бледа днес, chérie. — Тя ме погледна отблизо, а аз се постарах да не се изчервявам. — Не си ли спала?

— Спах добре, наистина, Мамо. Всъщност се чудех дали не можеш да се свържеш с доктор Гербер и да го помолиш да препоръча кардиолог тук, в Женева.

— О, Тиги, доктор Гербер почина преди няколко месеца, но ще се обадя в клиниката му. Сигурна ли си, че не искаш да останеш под грижите на Чарли?

— Да, сигурна съм. Искам възможно най-скоро да се консултирам, с когото препоръчат от клиниката тук. Ще ходя на интервюто в Лондон и очевидно трябва да съм сигурна, че съм в добро здраве, ако ми предложат работата.

— Знаеш какво мисля по този въпрос, Тиги, но ти си възрастна жена, а не дете. Така че ще направя допитванията за теб. Сега, моля те, изяж си закуската, а аз ще се върна по-късно.

Докато се хранех, се замислих за мазето и непробиваемите му метални врати и реших, че просто ще трябва да попитам директно Мама, когато се върне. Тогава чух домашния телефон да звъни и две минути по-късно Мама се върна и ми подаде слушалката.

— За теб е. Казва, че ти е приятелка.

— Благодаря. — Взех слушалката и казах: — Ало?

— Здрасти, Тиги, Зара е. Как си?

— Здрасти, Зара, много се радвам да те чуя — усмихнах се. — Много по-добре съм, благодаря. Ти добре ли си?

— Добре съм. В момента съм на летището в Женева.

— Какво?!

— Можеш ли да ми кажеш как да стигна до твоята къща на езерото?

— Аз… Зара, откъде взе този номер?

— От телефона на татко.

— Ясно. Майка ти и баща ти знаят ли, че си тук?

— Ъ-ъ-ъ… Ще ти обясня всичко, като се видим.

— Почакай една минутка… Тя е в Женева — казах тихо на Мама. — Къде е Крисчън?

— Тъкмо остави Клаудия на летището, така че би трябвало още да е наблизо — каза тя.

След като казах на Зара да почака до гишето за информация на летището, Мама се обади на Крисчън да я вземе оттам.

— Какво прави тук, Тиги? Родителите й знаят ли? — попита Мама.

— Съмнявам се. Винаги е обичала да бяга от училище и от вкъщи.

— Тогава трябва веднага да се обадим на Чарли.

— Можеш ли да се обадиш вместо мен, Мамо?

— Мога, но… не искаш ли да говориш лично с него?

— Кажи му, че ще накарам Зара да му се обади, когато пристигне.

— D’accord, но… Чарли направи толкова много за теб, Тиги. Защо не искаш да говориш с него?

— Просто… не искам.

— Разбирам — предаде се Мама. — Е, щом ще идва тук, ще я сложа в стаята на Али по-надолу по коридора, chérie.

— Благодаря ти.

— Това дете проблеми ли има, Тиги?

— Зара е прекрасна, но има семейни трудности, да.

— Е, надявам се пристигането й да не възпрепятства възстановяването ти. Тя е отговорност на родителите си, не твоя. Така че ще се обадя на баща й. — С тези думи Мама се врътна на елегантното си токче и излезе от стаята.

* * *

— Тиги! — Зара влезе в спалнята ми и дойде да ме прегърне. — Как се чувстваш? — попита тя и седна на леглото ми.

— Чувствам се съвсем добре, Зара, но Мама настоява да стоя тук през повечето време.

— Това е за твое собствено добро, Тиги. Всички искаме да си добре.

— Вече съм добре — казах сприхаво, — но въпросът е какво правиш ти тук? Мама се обади на баща ти да каже, че си у нас и той заръча да му позвъниш веднага щом пристигнеш.

— Изумена съм, че е забелязал, че ме няма, честно казано. Бях си вкъщи във ваканция и почти не съм го виждала.

— Ами майка ти?

— Това е наистина странното. Тя е горе, в Кинеърд, Тиги. По собствено желание. Не знам какво става — въздъхна Зара, — но нещо става. Знаеш, че мама винаги е мразила това място, но сега изведнъж каза на татко, че ще поеме управлението на имението, защото той е прекалено зает.

— Това е хубаво, нали? Така и ти можеш да прекарваш повече време там.

— Да, бих могла, ако бях поканена — озъби се Зара. — Мама каза, че не може да се кача с нея, защото трябвало да си остана вкъщи и да наваксам уроците, които съм изпуснала, докато не бях на училище.

— Мога да го разбера, Зара. Наистина щеше да се разсейваш в Кинеърд.

— Предполагам. — Зара погледна през прозореца към Женевското езеро. — Еха, Тиги, това място е като замък от приказките! Толкова е красиво, а твоята Мама е много мила. Крисчън каза, че ще ме научи да карам моторницата, ако искам. Той е много добре сложен, нали, Тиги, макар да е стар?

— Да, предполагам, че е така — усмихнах се на коментара й. — Бил е тук през целия ми живот, откакто се помня, така че не бях забелязала.

— Но пък сестра ти Електра му се обади, докато караше насам. Няма да ме погледне, като има номера на световноизвестна моделка, нали? — сви рамене небрежно Зара.

— Електра се е обадила на Крисчън? — Бях смаяна, не бях чувала сестра си от месеци.

— Да, а тя що за човек е?

— Електра е природна стихия — казах само. Всички имахме правило никога да не обсъждаме прочутата ни сестра с външни хора. — А сега какво ще кажеш да ти покажа стаята, в която ще спиш, и да се освежиш след пътуването?

— Добре.

Поведох Зара по коридора на сестрите към вратата на Али.

— Трябва да е било много яко да си едно от шестте момичета тук горе — отбеляза Зара, когато влязохме в стаята. — Като да си на забавен пансион през цялото време; хващам се на бас, че винаги е имало с кого да си играеш — каза замечтано тя. — Едва ли някога си била самотна.

— Като дете боледувах много, така че прекарвах много време сама, но си права, беше хубаво сестрите ми да са около мен. А сега трябва да се обадиш на баща си.

— Добре — каза Зара и видях уплахата в очите й.

Слязохме долу заедно и заведох Зара в кухнята.

— Chérie, какво правиш? Знаеш, че не бива да…

— Сериозно, Мамо, чувствам се чудесно, кълна се. И ще обядвам тук долу с вас двете, след като Зара се обади на баща си. — Вдигнах слушалката и й я подадох.

— Благодаря — каза Зара и излезе, набирайки номера.

— Надявам се да мога да й имам доверие да му се обади — казах на Мама, която беше клекнала до печката и гледаше притеснено съдържанието й.

— Колко време му трябва на печеното с ядки да се стопли, Тиги?

— Не се притеснявай, аз ще се оправя, Мамо.

— Merci — каза Мама с облекчение, точно когато Зара се върна в кухнята.

— Включи се гласовата поща на татко, така че му оставих съобщение, че съм тук с теб и съм добре.

— Харесваш ли печено с ядки, Зара? — попита я Мама, докато подреждаше масата.

— Да, много, благодаря ви. Откакто се запознах с Тиги, се опитвам да не ям месо, макар че понякога не може да не ми се прииска да хапна сандвич с бекон.

— Не се притеснявай, мисля, че с всички ни е така — усмихнах й се. — В моя случай нямам представа защо, понеже изобщо не обичах свинско, когато ядях месо. Мамо, може ли да нарежа малко зеленчуци за гарнитура?

Накрая седнахме да обядваме и Зара обсипа Мама с въпроси за Атлантис и сестрите ми. Видях как Мама започна да се отпуска, докато разказваше любимите си спомени от детството ни.

— Ще ми се да бях израснала тук с вас — въздъхна Зара, когато отидох да взема лимоновата торта, която Клаудия беше оставила за десерт, и да налея обичайното следобедно еспресо на Мама.

— Десерт, Зара? — попитах я.

— Не, мерси — отвърна тя. — Само ще ида до тоалетната.

— Тиги — каза Мама, след като Зара излезе от стаята, — тя е мило момиче, но не от това имаш нужда в момента. Постоянно събираш безпризорни животни и хора…

— Те ме намират, Мамо. Работи и в двете посоки. Освен това харесвам Зара. А сега искам да подишам малко чист въздух, преди да се стъмни — казах, когато Зара се върна. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Да, много ще се радвам — кимна Зара и излязохме, преди Мама да е успяла да възрази.

— Тук е толкова спокойно — каза Зара, докато вървяхме по ливадите. По връхчетата на тревичките вече имаше миниатюрни капки вода, които скоро щяха да се втвърдят в остър нощен скреж.

— Не беше така, когато бях малка, не и с петте ми сестри — предупредих я, — някой винаги крещеше на някого. А това тук е специалната градина на Татко. Жалко е, че е март и има само кокичета и зимни теменуги, но през лятото всички рози на тази беседка разцъфтяват. — Седнах на пейката, а Зара взе да се разхожда и стигна до армиларната сфера в центъра на градината. Повика ме да й обясня сферата и надписите по нея.

— Значи има липсваща сестра? Леле, Тиги, не искаш ли да я намериш?

— Дори не знам дали съществува. Ако съществуваше, Татко със сигурност щеше да я е открил.

— Освен ако тя не е решила, че не иска да бъде намерена — каза тя и седна с мен на пейката. — Би ми харесало да имам брат или сестра — добави с копнеж тя.

Вече се стъмваше и застудяваше, затова бързо се върнахме и открихме Мама в коридора. Тя подаде телефона на Зара.

— Баща ти те търси, chérie — каза тя.

Докато Зара говореше с баща си, аз отворих гостната, място, което винаги свързвах особено силно с Коледа. Удобните дивани бяха подредени в полукръг около камината, където винаги имаше готови дърва, за да се запали огън. Драснах клечка и я сложих при дървата, които веднага се запалиха — бяха изсъхнали напълно след седмици в къщата.

— Какъв красив изглед има тази стая — каза Зара, когато влезе и седна пред разгарящия се огън с мен.

— Какво каза баща ти?

— Каза, че трябва да се прибера у дома. Ще ми запази самолетен билет за утре и ще ме вземе от летището в Инвърнес, за да не избягам пак.

— Е, така вероятно е най-добре. Но мисля, че трябва да поговориш с него за това, което става у вас, как той постоянно е в болницата, а майка ти я няма.

— Моля те, ела с мен — примоли ми се Зара, а сините й очи ме погледнаха умолително. — Толкова се притеснявам за татко. Той изглежда ужасно, Тиги, все едно не е спал от месеци. И отказва да отиде в Кинеърд. Той ти има доверие. Нуждае се от теб…

— Зара, аз…

— Моля те, Тиги, ела с мен! И аз имам нужда от теб, ти си единственият човек, с когото мога да говоря.

Изправих се да пъхна машата в огъня, за да избегна умолителния поглед на Зара. Упоритият ми вътрешен глас ми казваше, че е добра идея да се върна в Кинеърд, поне за да си взема нещата и да се сбогувам с Кал, Бодил и Берил. Освен това така или иначе трябваше да се върна във Великобритания тази седмица за интервюто…

— Добре — предадох се. — Ще дойда.

Зара изписка от радост и ме прегърна, а аз се ненавиждах заради тръпката на въодушевление, която премина през тялото ми при мисълта, че отново ще видя Чарли.