Лусинда Райли
Сестра на луната (3) (Историята на Тиги)

1.

— Помня точно къде бях и какво правех, когато чух за смъртта на баща ми.

— И аз помня къде бях, когато се случи на мен.

Пронизващите сини очи на Чарли Кинеърд се насочиха към мен.

— И къде бяхте?

— В убежището за диви животни на Маргарет, събирах с лопата еленски изпражнения. Иска ми се да беше в по-добра обстановка, но не беше. Всъщност не е проблем. Макар че… — Преглътнах с мъка, чудейки се как този разговор, или по-скоро интервю, се бе насочило към смъртта на Татко Солт. В момента седях в задушна болнична столова срещу доктор Чарли Кинеърд. Още когато влезе, забелязах как присъствието му привлича вниманието. Не беше само заради удивителната му красота, стройната му, елегантна фигура, облечена в добре скроен сив костюм, и вълнистата му тъмнокестенява коса с червен оттенък; той просто притежаваше естественото излъчване на човек с авторитет. Няколко души от персонала на болницата се спряха и вдигнаха очи от кафетата си, за да му кимнат уважително, когато мина край тях. Сега, когато седеше пред мен, гледах как дългите му пръсти си играят неспирно с пейджъра, който държеше между тях, издавайки скритата му нервност и енергия.

— Макар че какво, госпожице Д’Аплиез? — подкани ме Чарли с мек шотландски акцент. Разбрах, че няма намерение да ме остави да се изплъзна от куката, на която сама се бях увесила.

— Ъъъ… просто не съм сигурна, че Татко е мъртъв. Искам да кажа, разбира се, че е, защото си е отишъл, а той никога не би инсценирал смъртта си или нещо подобно, като знае колко болка ще причини на нас, момичетата, но просто го усещам около себе си през цялото време.

— Ако това ще ви успокои, смятам реакцията ви за съвършено нормална — отвърна Чарли. — Много от опечалените роднини, с които разговарям, казват, че усещат присъствието на близките си около себе си след смъртта им.

— Разбира се — казах аз, чувствайки, че отношението му беше леко снизходително, но не биваше да забравям, че говоря с лекар — с човек, който всеки ден се сблъскваше със смъртта и с близките на покойниците.

— Странно е, нали — въздъхна той, вдигна пейджъра от ламиновата маса и започна да го върти в ръцете си. — Както споменах преди малко, собственият ми баща почина наскоро, а мен ме преследват кошмарни видения, че може да стане от гроба!

— Значи не сте били близки?

— Не. Може и да ми беше биологичен баща, но отношенията ни започваха и свършваха с това. Нямаше нищо друго общо помежду ни. Вие и баща ви очевидно сте имали много общи неща.

— Да, макар че е доста иронично — аз и сестрите ми сме били осиновени от него като бебета, така че нямаме никаква биологична връзка. Но го обичах страшно много. Беше наистина страхотен човек.

Чарли се усмихна.

— Е, това само доказва, че биологията не играе водеща роля в това дали се разбираме с родителите си. Като лотария е, нали?

— Всъщност не мисля така — казах аз, понеже реших, че можех да бъда само себе си, дори по време на интервю за работа. — Мисля, че сме дадени един на друг по определени причини, независимо дали сме кръвни роднини или не.

— Значи смятате, че всичко е предопределено? — Той вдигна вежда с известен цинизъм.

— Да, но знам, че повечето хора не биха се съгласили.

— Боя се, че и аз съм от тях. Като сърдечен хирург всеки ден ми се налага да се занимавам с човешкото сърце, което всички свързваме с емоциите и душата. За жалост съм принуден да го виждам като купчина мускули, която при това често не функционира правилно. Обучен съм да гледам на света от чисто научна гледна точка.

— Мисля, че има място за духовност в науката — възразих аз. — И аз получих строго научно образование, но има толкова много неща, които науката още не е обяснила.

— Права сте, но… — Чарли си погледна часовника. — Съвсем се отклонихме от темата, а ще ме чакат за клинично обучение след петнайсет минути. Така че, извинете ме, но ще трябва да се върнем към работата. Колко точно ви е казала Маргарет за имението Кинеърд?

— Че представлява четирийсет хиляди акра дива земя и че търсите някого, който познава местните животни, по-специално дивите котки.

— Да. След смъртта на баща ми ще наследя имението Кинеърд. Татко го използваше за лично забавление в продължение на години: ловуваше, стреляше, ловеше риба и лочеше до дъно местните дестилационни фабрики, без да се замисля за екологията на имението. Ако трябва да съм честен, вината не е изцяло негова — баща му, дядовците и прадядовците му с радост са взимали пари от дървосекачите за строеж на кораби в последния век. Стояли са и са гледали как огромни площи каледонски борови гори се изсичат. В онези дни не са знаели колко е лошо това, но ние, в нашето просветено време, знаем. Осъзнавам, че няма да е възможно напълно да обърнем часовника, определено не и докато съм жив, но искам поне да започна. Наел съм най-добрия управител в шотландските планини да води проекта по залесяването. Освен това поосвежихме ловната хижа, където живееше татко, така че можем да я даваме под наем на гости, които искат да подишат свеж въздух и да ходят на организирани ловни дружини.

— Ясно — отвърнах, опитвайки се да потисна тръпката си.

— Не одобрявате лова за намаляване на популацията?

— Не, не мога да одобря ненужната смърт на което и да е невинно животно. Но разбирам защо трябва да се случва — добавих бързо. Все пак, казах си, кандидатствах за работа в шотландско имение, където ловът за контрол над популацията на елените беше не само стандартна практика, а и задължителен по закон.

— С вашия опит със сигурност знаете как хората са унищожили естествения баланс на природата в Шотландия. Няма естествени хищници като вълците или мечките, които да държат под контрол популацията на елените. В днешно време тази задача е наша. Можем поне да я изпълняваме колкото може по-хуманно.

— Знам, макар че трябва да бъда напълно честна и да ви кажа, че никога няма да съм способна да помагам по време на лов. Свикнала съм да защитавам животните, не да ги убивам.

— Разбирам чувствата ви. Погледнах автобиографията ви и е много впечатляваща. Освен първокласната ви диплома по зоология сте специализирали и опазване на застрашените видове?

— Да, техническата част на образованието ми — анатомия, биология, генетика, поведение на местните животински видове и тъй нататък — беше незаменима. Известно време работих в отдела по изследвания в зоопарка „Сервион“, но скоро осъзнах, че повече искам да върша нещо, с което пряко да помагам на животните, а не само да ги изучавам от разстояние и да анализирам ДНК-то им в лабораторията. Аз… просто изпитвам естествена емпатия към живите животни и макар да нямам ветеринарно образование, като че ли ме бива да ги лекувам, когато са болни. — Свих рамене, като се почувствах неудобно, че се хваля по този начин.

— Маргарет много похвали уменията ви. Каза ми, че сте се грижили за дивите котки в нейното убежище.

— Вършех всекидневната работа, да, но Маргарет е истинският експерт. Надявахме се котките да започнат да се размножават този сезон като част от програмата за връщане в природата, но сега, когато убежището затваря и животните отиват в нов дом, вероятно няма да стане. Дивите котки са изключително темпераментни.

— Така ми казва и Кал, управителят на имението. Никак не се радва, че ще осиновяваме котките, но понеже са местен шотландски вид и са толкова редки, смятам, че е наш дълг да направим каквото можем, за да спасим породата. А Маргарет смята, че ако някой може да помогне на котките да свикнат със смяната на хабитата, това си ти. Ще искаш ли да дойдеш с тях за няколко седмици и да им помогнеш да се приспособят?

— Да, макар че дивите котки няма да са достатъчни за работа на пълно работно време, щом се настанят. Има ли нещо друго, което бих могла да върша?

— Ако трябва да съм честен, Тиги, досега не съм имал възможност да премисля в детайли бъдещите си планове за имението. С работата ми тук и усилията да легализирам наследството след смъртта на баща ми съм затънал до гуша. Но докато си с нас, ще се радвам, ако можеш, да проучиш терена и да прецениш, доколко е подходящ за други местни видове. Обмислях дали да не заселим червени катерици и местни планински зайци. Проучвам и доколко са подходящи дивите глигани и лосовете, както и развъждането на дива сьомга в потоците и езерата, строенето на стълби за сьомга^[1] и тъй нататък, за да се подпомага размножаването. Има много потенциал, ако се вложат достатъчно ресурси.

— Добре, всичко това звучи интересно — съгласих се. — Макар че трябва да ви предупредя, че рибите не са ми специалност.

— Разбира се. А аз трябва да ви предупредя, че поради състоянието на финансите ми мога да предложа само минимална заплата, плюс храна и жилище, но ще бъда много благодарен за всякаква помощ, която можете да ми дадете. Колкото и да обичам мястото, Кинеърд се оказва времеемко и сложно начинание.

— Трябва да сте знаели, че някой ден имението ще бъде ваше, нали? — позволих си да попитам.

— Да, но смятах татко за един от онези хора, които едва ли не живеят вечно. До такава степен, че дори не си е направил труда да напише завещание и умря без такова. Макар да съм единствен наследник и да остават само формалности, това означава още една купчина документация, с която трябва да се занимавам. Както и да е, всичко ще е уредено до януари, както ме уверява адвокатът ми.

— Как е починал? — попитах.

— Колкото и да е иронично, споминал се от сърдечен удар и го докараха с хеликоптер тук, при мен — въздъхна Чарли. — Тогава вече ни беше напуснал, отнесен в небето върху облак от алкохолни изпарения, както показа аутопсията.

— Трябва да е било ужасно за вас — казах аз и потръпнах при мисълта.

— Да, беше голям шок.

Пръстите му отново хванаха пейджъра, издавайки безпокойството му.

— Не можете ли да продадете имението, щом не го искате?

— Да го продам след триста години в собственост на рода Кинеърд? — Той завъртя очи и се изсмя. — Всички призраци в семейството ще ме преследват цял живот! А и най-малкото трябва да се погрижа за имението заради Зара, дъщеря ми. Тя обожава това място. На шестнайсет е и ако можеше, щеше да прекъсне училище и да се качи да работи в Кинеърд целодневно. Казах й, че първо трябва да завърши образованието си.

— Ясно. — Погледнах Чарли с изненада и веднага коригирах вижданията си за него. Изобщо не изглеждаше на възраст да има деца, да не говорим за шестнайсетгодишни.

— Ще стане страхотна господарка на имение, когато порасне — продължи Чарли, — но първо искам да поживее малко — да отиде в университет, да пътува по света и да се увери, че наистина иска да се посвети на семейното имение.

— Аз знам с какво искам да се занимавам още откакто бях на четири и гледах документален филм за избиването на слонове за слонова кост. Не направих пауза между училището и следването, веднага отидох в университет. Почти не съм пътувала — свих рамене, — но човек се учи, като работи.

— Така ми казва и Зара — усмихна се леко Чарли. — Имам чувството, че с нея ще се разберете много добре. Разбира се, би трябвало да се откажа от това — той посочи болницата наоколо, — и да посветя живота си на имението, докато не дойде моментът Зара да го поеме. Проблемът е, че докато не вкараме имението в по-добра форма, не е разумно от финансова гледна точка да се отказвам от работата си. А и между нас да си остане, още дори не съм сигурен дали ставам за господар на имение. — Той пак погледна часовника си. — Е, трябва да тръгвам, но ако се интересуваш от работата, най-добре ще е да отидеш в Кинеърд и да го видиш сама. Още не е навалял сняг там горе, но се очаква скоро. Трябва да знаеш, че е съвсем отдалечено от цивилизацията.

— Живея с Маргарет в къщичката й в средата на нищото — изтъкнах аз.

— Къщичката на Маргарет е като Таймс Скуеър в сравнение с Кинеърд — отвърна Чарли. — Ще ти пратя номера на Кал Макензи, управителя на имението, както и домашния телефон в ловната хижа. Ако оставиш съобщения и на двата, рано или късно ще получи едното или другото и ще ти върне обаждането.

— Добре. Аз…

Звукът на пейджъра на Чарли прекъсна потока на мислите ми.

— Вече наистина трябва да тръгвам. — Той се изправи. — Ако имаш други въпроси, прати ми имейл, а ако ми кажеш кога смяташ да се качиш до Кинеърд, ще се опитам да дойда с теб. И те моля да го премислиш сериозно. Наистина имам нужда от теб. Благодаря ти, че дойде, Тиги. Чао засега.

— Чао — казах аз, а той се обърна и тръгна между масите към изхода.

Чувствах се странно въодушевена, защото бях изпитала истинска връзка с него. Чарли ми се струваше познат, сякаш винаги съм го познавала. И тъй като вярвах в прераждането, вероятно си беше така. Затворих очи за секунда и прочистих ума си, за да се опитам да се фокусирам върху това каква емоция се събуждаше първа в мен, когато мислех за него. Бях шокирана от резултата. Вместо да се изпълня с топло чувство към човек, който би могъл да бъде бащинска фигура и работодател, съвсем друга част от мен реагира.

Не! Отворих очи и се изправих, за да си тръгна. Той има дъщеря тийнейджърка, което значи, че е много по-възрастен, отколкото изглежда, и вероятно женен — скарах се на себе си, докато вървях по ярко осветените коридори на болницата. Излязох през входа в мъгливия ноемврийски следобед. Над Инвърнес вече се спускаше здрач, макар едва да минаваше три часът.

Стоейки на опашката за автобуса, който щеше да ме закара на гарата, потръпнах — дали от студа или от вълнението, не знаех. Знаех само, че изпитвах инстинктивен интерес към работата, дори да беше временна. Затова намерих номера на Кал Макензи, който ми беше дал Чарли, извадих мобилния си и го набрах.

* * *

— И така — попита Маргарет същата вечер, когато седнахме за обичайната чаша какао пред огъня, — как мина?

— В четвъртък отивам да видя имението Кинеърд.

— Чудесно! — Ярките сини очи на Маргарет светеха като лазери на сбръчканото й лице. — Какво мислиш за господаря на имението — лорда, както биха казали англичаните?

— Беше много… мил. Да, така беше — успях да кажа. — Изобщо не беше какъвто очаквах — добавих с надеждата да не съм се изчервила. — Мислех, че ще е много по-възрастен човек. Може би плешив и с голямо шкембе от прекалено много уиски.

— О, да — изкикоти се тя, сякаш ми четеше ума. — Радва окото, няма съмнение. Познавам Чарли от момченце — баща ми работеше за дядо му в Кинеърд. Прекрасен младеж беше, ама всички знаехме, че направи грешка, като се ожени за оная негова жена. И толкова млад беше… — Маргарет завъртя очи. — Момичето им, Зара, е доста приятно, ако и да е малко диво, но детството й не беше лесно. Хайде, кажи ми, какво още каза Чарли?

— Освен да се грижа за котките иска и да изследвам какви местни видове можем да заселим в имението. Честно казано, не изглеждаше много… организиран. Мисля, че ще е само временна работа, докато котките свикнат с обстановката.

— Е, дори да е само за малко, да живееш и работиш в имение като Кинеърд ще те научи на много неща. Може там да почнеш да се учиш, че не можеш да спасиш всяко животно, което попадне под грижите ти. Това се отнася и за ранените създания от човешкия вид — добави тя със суха усмивка. — Трябва да приемеш, че животните и хората си имат своя съдба, която да следват. Можеш само да дадеш най-доброто от себе си и нищо повече.

— Никога няма да закоравея към мъките на страдащо животно, Маргарет. Знаеш, че няма.

— Знам, скъпа, и тъкмо това те прави толкова специална. Такова крехко момиченце си, а с такова голямо сърце, но гледай да не го излагаш на показ с всичките си емоции.

— А що за човек е Кал Макензи?

— А, изглежда малко груб, но отвътре си е мекичък, нашият Кал. Мястото е в кръвта му и би научила много от него. Освен това, ако не приемеш тази работа, къде ще отидеш? Знаеш, че аз и животните по Коледа вече няма да сме тук.

Поради острия си артрит Маргарет най-накрая щеше да се премести в град Тейн, на четирийсет и пет минути път от влажната, рушаща се къща, в която бяхме в момента. Тя се намираше на брега на Дорнох Фърт и прилежащите й двадесет акра земя по хълмовете бяха домът на Маргарет и многобройните й и разнообразни животни през последните четирийсет години.

— Не ти ли е тъжно, че заминаваш? — попитах я за пореден път. — Ако бях аз, щях да си изплаквам очите нощ и ден.

— Разбира се, че ми е тъжно, Тиги, но както се опитах да те науча, всички хубави неща свършват. И с Божията воля започват нови и по-добри. Няма смисъл да съжаляваш за миналото, трябва само да приемеш това, което идва. Знаех отдавна, че това ще се случи, а благодарение на твоята помощ успях да остана тук още една година. А и новото ми бунгало има радиатори, които можеш да усилиш, когато има нужда, и телевизионен сигнал, който функционира през цялото време!

Тя се изсмя и ми се усмихна, макар че дори аз, която се гордеех с естествената си интуиция, не знаех дали наистина очаква с радост бъдещето, или само проявява смелост. Което и да беше, станах и я прегърнах.

— Мисля, че си страхотна, Маргарет. Ти и животните ме научихте на толкова много! Всички ще ми липсвате ужасно много.

— Ама хич няма да ти липсвам, ако приемеш работата в Кинеърд. На две крачки съм, долу в долината, и ще бъда на разположение, ако имаш нужда от съвет за котките. А и ще трябва да посещаваш Денис, Гинес и Батън, иначе и на тях ще им липсваш.

Погледнах надолу към трите хилави създания, които лежаха пред огъня: престаряла трикрака рижава котка и две стари кучета. И трите бяха излекувани като малки от Маргарет.

— Ще се кача да огледам Кинеърд и тогава ще взема решение. Ако не стане, ще се върна у дома в Атлантис и ще премисля нещата. А сега, искаш ли да ти помогна да се приготвиш за лягане?

Задавах този въпрос на Маргарет всяка вечер и тя отвърна с обичайния си горд отговор.

— Не, ще поседя още малко край огъня, Тиги.

— Приятни сънища, скъпа Маргарет.

Целунах я по бузата с кожа като пергамент и се качих по тясното, неравно стълбище към спалнята си. Спалнята някога беше на Маргарет, докато тя не откри, че вече не може всяка нощ да изкачва стълбите. Впоследствие преместихме леглото й на долния етаж, в трапезарията, и може би беше по-добре, че никога не бе имала средства да премести тоалетната горе, защото тя още си беше в мразовития външен нужник само на няколко метра от стаята, която сега служеше като спалня на Маргарет.

Докато изпълнявах обичайните си действия — да съблека дневните си дрехи и да сложа няколко пласта нощни, преди да се пъхна между леденостудените чаршафи — се почувствах спокойна, че решението ми да дойда тук, в убежището, е било правилно. Както казах на Чарли Кинеърд, след шест месеца в изследователския отдел на зоопарка „Сервион“ в Лозана осъзнах, че искам да се грижа и да защитавам самите животни. Затова отговорих на обява за работа, която видях онлайн, и дойдох в тази рушаща се къщичка край шотландско езеро, за да помагам на една стара дама с артрит, в убежището й за диви животни.

Следвай инстинктите си, Тиги, те никога няма да те подведат.

Така ми казваше често Татко Солт. „В живота най-важна е интуицията, с малко логика. Ако се научиш да използваш и двете в точното съотношение, повечето ти решения ще бъдат правилни“ — каза ми Татко, когато стояхме заедно в личната му градина в Атлантис и гледахме как пълната луна изгрява над Женевското езеро.

Помня, че тогава му разказвах за мечтата си един ден да отида в Африка и да работя с невероятните създания в естествения им хабитат, вместо зад решетките.

Тази нощ, докато свивах пръстите на краката си в парченце от леглото, което бях стоплила с коленете си, осъзнах колко далече се чувствах от осъществяването на мечтата си. Отглеждането на четири шотландски диви котки не беше точно върхът на професията.

Изгасих лампата и, лежейки, се замислих как всичките ми сестри ме закачаха, защото бях единствената в семейството, която се занимаваше с духовните неща. Не можех да ги обвинявам, защото като малка не разбирах, че съм „различна“, и просто говорех за нещата, които виждах и усещах. Веднъж, когато бях много малка, казах на сестра ми Кики да не се качва на любимото си дърво, понеже я бях „видяла“ да пада от него. Тя ми се изсмя без злоба и ми каза, че се е катерила там стотици пъти и да не ставам глупава. След това, когато наистина падна половин час по-късно, извърна поглед от мен, смутена, че пророчеството ми се беше сбъднало. Оттогава разбрах, че е най-добре да си държа устата затворена, когато „зная“ неща. Точно както знаех, че Татко Солт не е мъртъв…

Ако беше, щях да усетя, когато душата му е напуснала земята. Но не бях усетила нищо, освен тоталния шок от новината, когато ми се обади сестра ми Мая. Бях напълно неподготвена, нямах никакво „предупреждение“, че идва нещо лошо. Така че или духовната ми система беше нещо повредена, или просто отказвах да приема истината, понеже не можех да я понеса.

Мислите ми се завъртяха обратно към Чарли Кинеърд и странното интервю за работа, на което бях днес. Продължавах да изпитвам същите неприлични усещания, когато въображението ми се концентрира върху поразителните му сини очи и тънките ръце с дълги, чувствени пръсти, които бяха спасили толкова много животи…

— За бога, Тиги! Вземи се в ръце! — промърморих сама на себе си. Може би беше само защото живеех такъв изолиран живот и привлекателните, интелигентни мъже не се редяха пред вратата ми. Освен това Чарли Кинеърд трябва да беше поне десет години по-възрастен от мен…

Все пак, когато затворих очи, очаквах с голямо нетърпение да посетя имението Кинеърд.

* * *

Три дни по-късно слязох от малкия влак с два вагона на гарата в Тейн и тръгнах към един очукан ленд роувър — единствения автомобил, който виждах пред главния вход на миниатюрната гара. Мъжът зад волана свали прозореца.

— Ти ли си Тиги? — попита със силен шотландски акцент.

— Да. А ти си Кал Макензи?

— Същият. Качвай се!

Така и направих, но не можах да затворя тежката врата след себе си.

— Вдигни я и я тръшни — посъветва ме Кал. — Тая тенекия е виждала по-добри дни, като повечето неща в Кинеърд.

Изведнъж чух лай зад себе си, обърнах се и видях огромна шотландска еленова хрътка^[2], която седеше на задната седалка. Кучето се протегна напред, за да подуши косата ми, след което облиза лицето ми с грапавия си език.

— Ой, Бодил, долу, момче! — нареди Кал.

— Няма проблем — казах аз и се протегнах да почеша Бодил^[3] зад ушите. — Обичам кучета.

— Хубаво, ама недей да го разглезваш, той е работещо куче. Айде, тръгнахме!

След няколко неуспешни опита Кал успя да запали двигателя и минахме през Тейн — малко градче, построено от сиви шистови камъни, което служеше като център на малка селска община и притежаваше единствения сносен супермаркет в околността. Скоро напуснахме околностите на града и тръгнахме по дълъг, криволичещ път, заобиколен от гладки, полегати хълмове, покрити с туфи пирен и тук-там каледонски борове. Върховете на хълмовете бяха скрити сред гъста сива мъгла, а след един завой отдясно се появи езеро. Под лекия дъждец то ми напомняше на гигантска сива локва.

Потръпнах от студ, въпреки че Бодил, който бе решил да облегне рошавата си сива глава на рамото ми, топлеше бузата ми с горещия си дъх, и си спомних първия ден, когато пристигнах на летище Инвърнес преди близо година. Бях оставила чистото, синьо, швейцарско небе и първия лек сняг за сезона по върховете на планините срещу Атлантис само за да се озова в негово мрачно подобие. Докато таксито ме возеше към къщичката на Маргарет, се запитах знаех ли всъщност какво вършех. Година по-късно, след като бях прекарала и четирите сезона в планинската част на Шотландия, знаех, че дойде ли пролетта, пиренът ще обагри склоновете в меко лилаво, а спокойното езеро ще блесне в синьо под благосклонното шотландско слънце.

Хвърлих поглед скришом на шофьора си: набит, но добре сложен мъж с почервенели бузи и оредяваща червена коса. Големите ръце, които държаха кормилото, очевидно бяха на човек, който често се труди с тях: бяха покрити с драскотини, с кал под ноктите и почервенели кокалчета. Предвид физически изтощителната работа на Кал, реших, че трябва да е по-млад, отколкото изглеждаше, между трийсет и трийсет и пет.

Като повечето хора тук, които бяха свикнали да живеят и да обработват земите си в изолация от останалия свят, Кал не говореше много.

Но той е добър човек… — прошепна ми вътрешният ми глас.

— От колко време работиш в Кинеърд? — наруших тишината.

— Още от мъничък. Баща ми, дядо ми, прадядо ми и прапрадядо ми са вършили същата работа. Излизах с тате, откак се научих да ходя. Времената се промениха оттогава и спор няма! Промените носят и проблеми обаче. На Берил хич не й се нрави някакви sassenach^[4] да нахлуват в територията й.

— Коя е Берил? — попитах.

— Икономката в хижата Кинеърд. Работи там от четирийсет години.

— А какво е „sassenach“?

— Англичаните; ще идват цял куп превзети богаташи от другата страна на границата да прекарат Хогманей^[5] в хижата. Берил хич не е доволна. Ти си първата гостенка след реновацията. Съпругата на господаря се занимаваше с това и не е пестила от нищо. Само за пердетата трябва да са отишли хиляди.

— Е, надявам се да не си е правила толкова труд заради мен. Свикнала съм да спя на неудобни места — казах аз, защото не исках Кал да ме помисли за някаква разглезена принцеса. — Трябва да видиш къщичката на Маргарет.

— А, виждал съм я, много пъти. Тя е брат’чедка на брат’чед ми, та сме далечни роднини, като повечето хора по тия краища.

Между нас отново се спусна тишина. Кал направи остър ляв завой край малък, западнал параклис с избелял знак „Продава се“, закован накриво на стената. Пътят се бе стеснил и вече карахме между селски поляни с каменни стени от всяка страна, които задържаха овцете и добитъка вътре.

В далечината виждах сиви облаци по върховете на още планини. От време навреме от двете ни страни се появяваше по някоя каменна къща със струйки дим, издигащи се от комините. В четири следобед вече се бе здрачило. Пътят бе осеян с дупки, а амортисьорите на стария ленд роувър все едно ги нямаше. Кал се провираше по множество тесни, извити мостове над буйни потоци, които образуваха гъста бяла пяна, когато водата се спускаше върху камъните, с което показваха, че се изкачваме нагоре.

— Още колко остава? — попитах аз, след като си погледнах часовника и открих, че е минал цял час, откакто напуснахме Тейн.

— Не е далече — каза Кал, след като завихме рязко надясно и пътят се превърна в чакълена пътека, чиито подмолни дупки бяха толкова дълбоки, че калта от тях се плискаше нагоре и опръскваше прозорците. — Вижда се входът на имението ей там, отпред.

Видях за момент две каменни колони в светлината на фаровете и ми се прииска да бях дошла по-рано, за да мога да се ориентирам.

— Почти стигнахме — увери ме Кал, докато се въртяхме, обръщахме и клатехме по алеята. Ленд роувърът се заизкачва по стръмен склон и колелата се завъртяха в опит да се захванат за разхлабения от водата чакъл. Кал най-сетне спря колата.

— Добре дошла в Кинеърд — обяви той, отвори вратата и слезе. Забелязах, че се движи много леко за размерите си. Той заобиколи колата, отвори ми вратата и ми подаде ръка, за да сляза.

— Мога да се справя — настоях аз, скочих долу и веднага потънах в една локва. Бодил скочи до мен и ме близна приятелски, след което отиде да подуши около алеята, очевидно зарадван, че е на позната територия.

Огледах се и видях под лунната светлина ясните очертания на хижата Кинеърд с високите й стръмни покриви и дълги комини, хвърлящи сенки в нощта, с топлите светлини, блестящи зад широките прозорци в здравите стени от шистов камък.

Кал извади сака ми от задната седалка на ленд роувъра и ме поведе покрай хижата към задната врата.

— Входът за прислугата — промърмори той, чистейки ботушите си на стъргалото отвън. — Само господарят на имението, семейството му и гостите ползват предния вход.

— Ясно — казах аз и пристъпихме вътре, където ни удари добре дошла вълна от топъл въздух.

— Тука е като в пещ — оплака се Кал, докато вървяхме по коридор, който миришеше силно на прясна боя. — Жената на господаря е инсталирала някаква засукана нова отоплителна система и Берил още не се е научила да я управлява. Берил! — провикна се той и ме въведе в голяма, ултрамодерна кухня, осветена от множество кръгли лампички. Примигнах, за да помогна на очите ми да се приспособят, и видях огромното, блестящо централно отделение, редиците лъскави стенни шкафове и двете ултрамодерни печки.

— Много е стилно — казах на Кал.

— Да, такова си е. Трябваше да я видиш тая стая, преди да умре старият господар — сто години се беше събирала мръсотия, имаше и цяло семейство мишки. Ама всичко ще се провали, ако Берил не се научи да работи с тия нови печки. Тя си готви на старата печка на дърва, откак е тук, а за тия двете ти трябва диплома по компютърно програмиране.

Докато Кал говореше, в кухнята влезе елегантна, стройна жена със снежнобяла коса, прибрана на кок на тила й. Усетих как сините й очи, обграждащи орлов нос върху дълго, ъгловато лице, ме оценяват.

— Госпожица Д’Аплиез, предполагам? — каза тя с лек намек за шотландски акцент.

— Да, но ме наричайте Тиги, моля ви.

— А ти ме наричай Берил, така ми казват всички тук.

Помислих си, че името й създава грешно впечатление за нея.

Когато го чуех, в ума ми изникваше жена с майчински вид, с широка пазва, червени бузи и големи, груби ръце, също като тиганите, които използва всеки ден. Изобщо не си представях тази чаровна, строга на вид жена с безупречна черна рокля на икономка.

— Благодаря ви, че ми позволявате да пренощувам тук тази нощ. Надявам се, че не ви създавам неудобство, докато сте толкова заета — казах аз, чувствайки се като дете, което говори с директорката на училището. Берил излъчваше авторитет, който чисто и просто изискваше уважение.

— Гладна ли си? Направих супа — общо взето само това мога да сготвя безопасно, докато разбера програмите на новите печки. — Тя се усмихна мрачно на Кал. — Господарят каза, че си веганка. Морков и кориандър ще свършат ли работа?

— Да, благодаря ви.

— Добре тогава, аз ще ви оставя — каза Кал. — Имам да варя едни еленски глави от вчерашния лов. Лека нощ, Тиги, да спиш добре!

— Благодаря, Кал, подобно — отвърнах аз, потискайки желанието си да повърна след прощалните му думи.

— Хайде, ще те заведа горе в спалнята ти — каза рязко Берил и ми направи знак да я последвам.

В края на коридора завихме и влязохме в огромно антре с каменен под и впечатляваща каменна камина, над която висеше глава на елен с великолепни рога. Тя ме поведе по покритите с чисто нов килим стълби, покрай портретите на предците на рода Кинеърд и до широката площадка горе, където отвори вратата на голяма спалня, декорирана в меки оттенъци на бежовото. На почетното място стоеше огромно легло с балдахин, покрито с червен тартан; до камината имаше кожени кресла с пухкави възглавнички, а на полираните до блясък махагонови нощни масички стояха две старинни месингови лампи и излъчваха мека светлина.

— Толкова е красиво — казах тихо аз. — Чувствам се като в петзвезден хотел.

— Тук спеше старият господар, чак до деня, в който умря. Сега обаче едва би познал стаята, особено банята. — Берил посочи вратата вляво от нас. — Използваше я като гардеробна. Накрая сложих там нощно гърне и умивалник — банята беше в другия край на коридора, нали разбираш.

Берил въздъхна тежко и по изражението й личеше, че мислите й са се върнали към миналото — минало, към което може би изпитваше носталгия.

— Хрумна ми, че мога да те използвам като опитно зайче: да тестваш стаята за проблеми, ако искаш — продължи Берил. — Ще ти бъда благодарна, ако си вземеш душ и ми кажеш колко време отнема да потече топлата вода.

— За мен ще бъде удоволствие. Там, където живея в момента, топлата вода е рядкост.

— Добре тогава, още чакаме масата за хранене да се върне от реставратора, така че най-добре ще е да ти донеса вечерята тук.

— Както е най-лесно за теб, Берил.

Тя кимна и излезе. Седнах на ръба на матрака, който изглеждаше много удобен, и си помислих, че не мога да реша що за човек е Берил. А и тази хижа… луксът, който ме заобикаляше, бе последното нещо, което очаквах да открия. Накрая се надигнах от леглото и отворих вратата на банята. Вътре открих двойна мраморна мивка, свободно стояща вана и душкабина с един от онези големи кръгли душове, под който нямах търпение да застана след месеци къпане във ваната с напукан емайл на Маргарет.

— Истински рай! — въздъхнах, когато се съблякох, пуснах душа и прекарах под него неприлично много време. Излязох, изсуших се и си облякох прекрасната пухкава хавлия, която висеше от вътрешната страна на вратата. Подсуших с кърпа непослушните си къдрици и се върнах в спалнята, където Берил тъкмо поставяше поднос на масата до едно от кожените кресла.

— Донесох ти домашен сок от бъз към супата.

— Благодаря! Впрочем водата потече веднага и беше съвсем гореща.

— Чудесно — отвърна Берил. — Сега ще те оставя да хапнеш. Лека нощ, Тиги.

И с тези думи напусна стаята.