Лусинда Райли
Сестра на луната (7) (Историята на Тиги)

5.

Когато се събудих сутринта на Коледа, се чувствах много по-весела. През нощта бе навалял още сняг, а първите проблясъци на утрото на порозовяващия хоризонт обещаваха възхитителен изгрев.

Бях чула Кал и Кейтлин да се прибират около три сутринта. Не исках да ги притеснявам, затова, след като се увих хубаво, излязох на пръсти от къщата и отидох да нахраня котките. Макар за хората да беше празник, природата не спираше на произволни календарни дати. Когато стигнах върха на склона, видях висок мъж долу край клетките, облечен в яке „Барбур“ и вълнена шапка, с вдигната яка заради студа. Пулсът ми се ускори, когато осъзнах, че е Чарли Кинеърд.

— Весела Коледа! — надигнах леко глас, когато се приближих.

Той се обърна стреснат към мен.

— Тиги! Не те чух, такава лека стъпка имаш. Весела Коледа и на теб — добави той с усмивка.

Отблизо вече виждах тъмните кръгове под сините му очи и наболата брада под острите му скули.

— Слязох да видя котките, но се сетих, че не знам комбинацията — продължи той.

— Четири седмици е, да знаеш в бъдеще — осведомих го. — Не искам да те обезкуражавам, но котките рядко излизат, дори за мен. Вече са подушили новата ти миризма и ще трябва да дойдеш няколко пъти, преди да благоволят да се покажат.

— Разбирам. Кал ми каза, че си положила много усилия да ги насърчиш да излязат. Не искам да ги притеснявам, Тиги. Ако предпочиташ, ще си тръгна.

— О, не, недей! Ти си този, който им предостави този прекрасен нов дом. Ужасно са темпераментни, но ще си струва, ако ги накараме да се размножат.

— Макар да не са точно пухкави големи панди — отбеляза унило Чарли.

— Е, това вече би привлякло тълпите — усмихнах му се.

— Вместо да ги притеснявам повече, какво ще кажеш да се поразходим? — предложи той, докато аз слагах дневната доза месо на котките в ограждението.

— Добре — съгласих се.

Качихме се обратно нагоре по склона и завървяхме в тишина, докато не достигнахме скалисто възвишение, което изкачихме, за да бъдем възнаградени от най-добрия изглед към изгрева. Когато слънчевите лъчи започнаха да се подават иззад планината, се обърнах към Чарли.

— Какво е усещането да знаеш, че всичко това е твое? — попитах.

— Честно? — Той сведе поглед към мен.

— Честно.

— Ужасяващо е. Бих избрал отговорността за спасяването на човешки живот пред тази да оправя Кинеърд. Поне в болницата знам какво правя — има установен метод, който или ще реши проблема, или няма. Докато това… — Чарли посочи дивия терен — е до голяма степен извън контрола ми. Макар да искам да направя най-доброто, на което съм способен, за Зара и бъдещите Кинеърд, се чудя дали не е отвъд способностите ми. Всичко, което бих искал да постигна, като че ли изисква още повече разходи и време.

— Но всичко това си струва усилията — въздъхнах и не можах да се сдържа да не разтворя ръце към невероятния пейзаж, разкриващ се пред нас, блестящ със собствен живот в светлината на изгряващото слънце. Той се вгледа в мен за миг, след което последва примера ми и обърна поглед към долината, вдишвайки дълбоко, докато наблюдаваше своето кралство.

— Знаеш ли какво? — каза той след кратка пауза, през която раменете му сякаш се отпуснаха и част от напрежението ги напусна. — Права си. Трябва да мисля позитивно, да си дам сметка какъв късмет имам.

— Имаш късмет, да, но напълно разбирам, че ти е в повече. Но всички стоим зад теб, Чарли, наистина.

— Благодаря, Тиги.

Той спонтанно протегна ръка и докосна ръкава на якето ми, а погледите ни се срещнаха. Аз първа се дръпнах и моментът свърши също толкова бързо, колкото бе започнал.

Чарли прочисти гърло.

— Слушай, искам да ти се извиня за неприятната сцена, на която стана свидетел снощи.

— Не се притеснявай. Надявам се всичко да е приключило добре.

— Не, не приключи, и никога няма да приключи — каза рязко той. — Изобщо не можах да заспя снощи, затова станах рано и дойдох тук. Надявах се чистият въздух да ми прочисти главата.

— Съжалявам, Чарли, за каквото и да става дума. Баща ми ми казваше, че има някои проблеми, които можеш да разрешиш, а онези, които не можеш, трябва просто да приемеш, да затвориш вратата и да продължиш напред.

— Баща ти явно е бил мъдър човек. За разлика от мен — сви рамене той. — Но е прав. Фрейзър се е върнал в Кинеърд по неизвестни причини и не мога да направя нищо по въпроса. Е, добре, по-добре да се връщам, иначе обилната шотландска закуска на Берил ще изстине.

— Това няма да й хареса — усмихнах се.

— Определено няма — съгласи се той и се обърнахме, за да се върнем в съответните си домове. — Къде ще прекараш деня?

— Маргарет ме покани на обяд в бунгалото си.

— Предай й много поздрави от мен, ако обичаш. Винаги съм я харесвал — каза Чарли, когато се спряхме пред хижата. — Отново ти пожелавам весела Коледа, Тиги. Благодаря, че ми направи компания тази сутрин. Надявам се да имаме шанс да поговорим още.

— И аз се надявам. Весела Коледа, Чарли.

* * *

Бунгалото на Маргарет беше точно каквото трябваше да бъде едно ново бунгало и двете издавахме радостни звуци, докато тя демонстрираше как от чешмите веднага потича топла вода, докосвахме всички радиатори и сменяхме каналите на телевизора.

— Тук е толкова уютно, Маргарет — казах аз, а Маргарет ме поведе към новия си розов диван и ми подаде чаша уиски. Изглеждаше в добро здраве и отпочинала, а двете й кучета и котката спяха спокойно пред камината.

— Трябва да призная, че хич не ми липсва ставането по изгрев-слънце. След всичките тези години е истински лукс да се излежавам до седем! А сега се отпусни, Тиги, аз ще се погрижа за обяда.

Бавно отпивах от уискито, а горещината му се стичаше приятно по гърлото ми. Накрая последвах Маргарет до малката масичка, която бе украсила с яркочервена коледна звезда и свещи.

Докато се наслаждавах на рулото си от ядки, което само Маргарет можеше да прави толкова добре, тя си хапваше пуешки гърди.

— Как бяха коледните танци в хижата снощи? — попита ме тя. — Зара беше ли там?

— Бях много уморена и не останах за танците, но да, запознах се със Зара. Доста колоритна личност е — едва сдържах усмивката си. — Всъщност, когато излязох от хижата, там имаше един много висок мъж, който стоеше отвън. После Чарли излезе и… ами, не изглеждаше много щастлив, че го вижда — свих рамене.

— Казваш, че бил много висок?

— Много — потвърдих. — И май имаше американски акцент.

— По-скоро канадски. Не… не може да бъде. — Маргарет остави вилицата си и се вторачи в светлината на свещите.

— Името му беше Фрейзър — съобщих й. — Чарли ми каза тази сутрин.

— Значи е бил той! Какво, по дяволите, прави този негодник тук? Ха! — Маргарет отпи голяма глътка уиски и плесна с ръка по масата. — Хващам се на бас, че зная!

— Какво знаеш?

— Нищо, Тиги, но стой далече от него. Само неприятности носи тоя тип. Горкият Чарли — само това му трябваше точно сега. Чудя се дали той знае? — попита Маргарет, сякаш говореше сама на себе си; очевидно не искаше да споделя с мен. — Както и да е, да забравим за него. Все пак е Коледа.

Кимнах, защото не исках да я разстройвам. След основното ядене, седнахме и си хапнах един от домашните й пайове. Гледахме традиционната коледна реч на кралицата, а след това Маргарет си подремна, докато аз миех чиниите. Постарах се да не мисля за Татко, нито колко ми липсваха сестрите ми и чувството за принадлежност, което ми даваха. Макар да бяхме съвсем различни една от друга, без никаква кръвна връзка помежду ни, коледните ни събирания винаги бяха топли и страшно успокоителни, споени от традициите ни. Винаги украсявахме елхата заедно в деня преди Коледа, след което Татко вдигаше Ася, за да постави звездата на самия връх. Клаудия, икономката ни, винаги приготвяше най-страхотната храна, и докато другите ядяха фондю с месо или печена гъска, аз си хапвах малки вегански лакомства, приготвени специално за мен. После, когато всички се чувствахме заситени, отваряхме подаръците в топлата дневна, през чиито заскрежени прозорци проникваше светлината на блещукащите звезди в нощното небе. Сутринта на Коледа притичвахме до спалнята на Татко, за да го събудим, слизахме долу за една от традиционните закуски на Клаудия със сладки палачинки, последвана от ободряваща разходка, след която се стопляхме с по чаша от нейното греяно вино.

Когато Маргарет се събуди, изпихме по чаша чай и хапнахме от фантастичния й коледен кейк, остатъкът от който, по нейно настояване, взех за вкъщи, за да го занеса на Кал. Посочих вече смрачаващото се небе и снежинките, които започнаха да падат от другата страна на прозореца.

— Мисля, че трябва да тръгвам.

— Разбира се, Тиги, карай внимателно и идвай насам, ако се случи да си в града.

— Ще идвам, Маргарет — обещах и я целунах за довиждане. — Благодаря ти за днес. Беше прекрасно.

— Впрочем, вече видя ли се с Чили? — подвикна ми тя, докато се качвах на Берил.

Осъзнах, че в суматохата около Коледа бях забравила за него.

— Не, но скоро ще го направя, обещавам.

— Гледай да не забравиш, скъпа! Довиждане засега.

* * *

В деня след Коледа се събудих в обичайния ранен час и отидох да нахраня котките. Снегът бе дълбок тази сутрин и докато им слагах порциите месо, реших, че не мога да ги обвинявам, че предпочитат да си стоят на топло в скривалищата. Бях изненадана, но и се зарадвах, когато излязох от ограждението и видях, че Чарли ме чака.

— Добро утро, Тиги. Надявам се нямаш нищо против, че пак съм тук. Събудих се рано и не можах да заспя отново.

— Няма проблем, Чарли — уверих го.

— Какво ще кажеш пак да се поразходим? Освен ако нямаш работа другаде — добави той.

— В къщата не ме чака нищо, освен миризлива стара хрътка и сакат таралеж. Дори Кал ме изостави. Той е със семейството си в Дорнох.

Чарли се засмя.

— Разбирам.

Докато се разхождахме, той изглеждаше доста по-позитивно настроен към имението: показваше ми любимите си места и ми разказваше повече за историята му.

— Тук е имало страхотна къща, която е изглеждала като средновековен замък. Била е точно вдясно от хижата — обясни той. — Там са живели господарите и семействата им докъм 1850 г., когато прапрадядо ми успял да я изгори, като заспал с дебела пура в устата. И той пламнал с къщата; тогава бил над осемдесет, а цялата сграда изгоряла до основи. Още можеш да видиш остатъците от основите в горичката до хижата.

— Леле, имаш толкова много семейна история, а аз нямам никаква!

— Но дали това е благословия или проклятие, чудя се? Напоследък определено ми тежи. Макар че разговорът с теб вчера много ми помогна, Тиги. Май че в последните месеци почти бях спрял да забелязвам красотата на Кинеърд — гледах на имението повече като на тежест, отколкото ценност.

— Е, това е разбираемо, Чарли. Голяма отговорност е.

— Не е само това — призна той. — Има го и факта, че имението донякъде обърка визията ми за собственото ми бъдеще.

— Каква беше визията ти?

Последва дълга пауза, сякаш Чарли се чудеше дали да ми се довери.

— Ами, мислех си да отида да работя в чужбина с „Лекари без граници“, щом Зара завърши училище. Националната здравна служба е прекрасна институция, но работещите за нея са затрупани с документация и ограничени от правителствените бюджети. Искам просто да бъда свободен да използвам уменията си там, където са наистина необходими, някъде, където мога да постигна нещо значимо.

— Знам точно какво имаш предвид. Винаги съм си мечтала да работя със застрашени видове в Африка. Не че не обожавам дивите котки, разбира се, но…

— Разбирам — прекъсна ме Чарли и се усмихна съчувствено. — Тук не е точно африканската савана. Мечтите ни като че ли си приличат.

— Е, на мечтите им трябва време да се реализират, а дори тогава невинаги са на мястото, където очакваме да ги намерим. Предполагам, че трябва да имаме търпение и да се концентрираме върху това, което имаме днес.

— Да, права си, и като сме отворили темата, помисли ли за други животински видове, които бихме могли да заселим тук?

— Мисля, че червените катерици са добър вариант в бъдеще, след като залесяването напредне. Проучих онези сьомги, които спомена, но развъждането им звучи много сложно, а както ти казах, не съм експерт по рибите, така че ще трябва да поговоря със специалист. Междувременно ми се струва, че европейските лосове биха могли да бъдат следващата стъпка — познавам човек в зоопарка „Сервион“, който може да ни помогне. Макар че очевидно ще имаме нужда от бюджет; мислех си, че може да успееш да кандидатстваш за някои субсидии.

— Да, знам за субсидиите — въздъхна Чарли. — Опитах се да попълня заявка за субсидии по Програмата за развитие тук, в Шотландия, както и няколко до Европейския съюз, но са истински кошмар. Просто нямам време да събера информация в такива детайли, каквито изискват.

— Мога да ти помогна, имам много свободно време.

— Можеш ли? Имаш ли някакъв опит в тази област?

— Да, в университета и в „Сервион“ трябваше да подавам заявки за финансиране за изследователски проекти. Правила съм само няколко, но имам представа от процеса и бюрокрацията около него.

— Е, това би било прекрасно! Само си скубя косата над тия заявления. Откакто баща ми умря, или съм в болницата, или се занимавам с правни документи. Жена ми все ме убеждава да продам мястото или да го направя на голф игрище, и не мога да я обвинявам.

— Чух, че тя се е заела с обновяването на хижата. Свършила е страхотна работа, великолепно е.

— Да, макар че проектът надмина първоначалния бюджет доста. Но не е честно да я критикувам. Не й беше лесно и само се опитваше да помогне.

— Сигурна съм, че хижата ще привлече много изискани клиенти в бъдеще — заявих твърдо, а Чарли си погледна часовника.

— Трябва да се връщам. Може да ти донеса формулярите за заявките в къщата, за да ги прегледаш?

— Когато пожелаеш, Чарли.

* * *

Докато се върна в къщата, навън вече виеше бурен вятър, така че след като закусих, запалих огъня и се свих на дивана с книга в ръка. Предната нощ, знаейки, че Кал го няма, бях пуснала Бодил в къщата и тази сутрин той отново беше на прага ми. Веднага се опита да се качи в скута ми, но накрая успях да го сваля от себе си и той се сви в краката ми. Хриптящото му хъркане и тихото пращене на огъня ме успокояваха, докато четях.

Подскочих, когато чух стъпки пред вратата. Знаех, че ако беше Кал, щеше да ми се скара заради Бодил, но вместо това през вратата се показаха две ясни сини очи.

— Здрасти, Тиги, притеснявам ли те? — каза Зара.

— Не, изобщо, само си четях — отвърнах и се изправих на дивана до седнало положение. — Как вървят коледните ти празници? Добре ли си прекарваш?

— Когато съм в Кинеърд, винаги си прекарвам добре — отговори тя и седна до мен на дивана. Бодил веднага скочи до нея и сложи глава в скута й. — Тази сутрин отидох с колата до хижата Дийних — мама и татко пак се караха, така че исках малко мир и покой. Там долу е фантастично, ходила ли си?

— Не, но Зара, разумно ли е да караш сама по тези места? Пътищата са опасни в този сняг…

— Карам из земите на имението, откакто станах на десет, Тиги! Това е нашата земя, не помниш ли? Тук не ми трябва книжка или нещо подобно. Взимам радиото, гореща бутилка и тъй нататък, в случай че нещо стане — знам правилата. Отидох да занеса коледния подарък на Чили. Задигнах бутилка уиски от татко, за да го поразвеселя. — Зара ми намигна съзаклятнически. — Пийнахме по чашка и изпушихме по няколко цигари. Той може да е откачен и да мирише лошо, но е по-забавен от всички други наоколо. Освен теб, разбира се.

— Приятелката ми Маргарет ми спомена за него вчера. Бих се радвала да се запознаем.

— Мога да те отведа там по всяко време, ако искаш. Може би е най-добре първо аз да ви запозная и да обясня коя си, защото той не обича много непознатите.

— Малко като моите диви котки — усмихнах й се.

— Да, точно така! А какво ще кажеш в замяна на това, че ще те запозная с Чили, да ми позволиш да се запозная с котките? Вървя много тихо, като теб, Тиги, кълна се, и наистина много искам да ги видя. Как се казват?

Казах й, но си помислих, че ако заведа Зара да ги види, ще ми е трудно да обясня на майка й защо съм изгонила нея оттам.

— Какво ще кажеш първо да видя колко приятелски настроени се чувстват утре? Просто много ме е страх да не се скрият отново, когато подушат непознати.

— Разбирам, Тиги. Ще бъда тук до деня преди Хогманей, така че имам още няколко дни. Чудех се дали не може, докато съм тук, да ти бъда… нещо като асистентка? Да вървя след теб и да гледам какво всъщност правиш?

— Боя се, че в момента, докато не уредим да доведем още животни в имението, се занимавам само с котките.

Зара погледна часовника на телефона си.

— По-добре да тръгвам. Разни съседи ще идват за вечеря и мама ще ме принуди да облека рокля! — Тя завъртя очи, изправи се и тръгна към вратата. — Ако няма проблем, ще намина утре към обед.

— Добре дошла си по всяко време, Зара. Довиждане!

— Чао, Тиги!

* * *

Зара се появи на другия ден малко след обяда и се зарадвах, че е тук. Кал цял ден беше навън с някаква ловна дружинка и аз се чувствах като самотна стара мома.

— Здрасти, Тиги! — усмихна ми се тя, когато влезе. — Слизам в Дийних Глен да занеса обяда на Чили. Искаш ли да дойдеш да ви запозная?

— Да, би било чудесно. — Грабнах връхната си дреха. — Ти водиш.

Зара седна до мен на предната седалка и подкарах колата.

Вчерашният пронизващ вятър бе стихнал през нощта и денят беше слънчев и спокоен. Снегът блестеше навсякъде около нас, когато тръгнахме надолу по склона, но прикриваше опасния лед, който се криеше отдолу. Зара ми каза в коя посока да карам и започна да бърбори колко била скучна снощната вечеря и с какъв ужас очаквала да се върне в училището си в Северен Йоркшир след Нова година.

— Това, че поколения Кинеърд са ходили там, не значи, че е подходящо за мен. Не е ли безумно, че на шестнайсет можеш законно да се ожениш, да правиш секс и да пушиш, но в интерната още се държат с теб като с десетгодишен и светлините се гасят в девет?!

— Остават ти само осемнайсет месеца, Зара. Ще преминат много бързо, наистина.

— Нямаме много време на тази земя, тъй че защо да губя толкова много от него — повече от петстотин и четирийсет дни, преброих ги — на място, което мразя?

Вътрешно бях съгласна, но бях станала достатъчно благоразумна възрастна, за да не го казвам на глас.

— Светът е пълен с глупави правила, но има и някои добри, които са направени, за да ни защитават.

— Имаш ли гадже, Тиги? — попита Зара, след като ме насочи по един тесен дървен мост над малката река; водата по скалите под нас бе заледена и образуваше невероятни ледени скулптури.

— Не. А ти?

— Може да се каже. Имам предвид, има едно момче в училище, което много харесвам.

— Как се казва?

— Джони Норт. Много е атлетичен и всички момичета в моя курс са влюбени в него. Срещали сме се няколко пъти в гората, да изпушим по цигара. Но… той е лошо момче, нали разбираш?

— Да, разбирам — промърморих, чудейки се защо толкова много момичета бяха вечно привлечени от типа мъже, които щяха да ги използват и наранят, когато добрите момчета, каквито имаше много, стояха наоколо и се чудеха защо не могат да си намерят приятелка.

— Всъщност не мисля, че наистина е лош, само обича да се преструва на такъв, за да изглежда готин в очите на приятелите си. Когато сме насаме, говорим по много дълбоки теми — продължи Зара. — Той е имал трудно детство, нали разбираш? Под повърхността е много уязвим и чувствителен.

Погледнах замечтаното изражение на Зара и разбрах, че току-що е отговорила на въпроса ми: всяка жена, която хлътнеше по лошо момче, смяташе, че всъщност изобщо не е лошо, а само неразбрано, че само тя го разбира и следователно може да го спаси…

— Станахме много близки миналия срок, но всичките ми приятелки казват, че той иска само да ме вкара в лег… — Зара се спря и прояви благоприличието да се изчерви. — Знаеш какво искам да кажа, Тиги.

— Приятелките ти може и да са прави — отвърнах, изумена от откровеността на Зара.

На нейната възраст никога не бих си помислила да говоря за секс с възрастен човек, особено ако едва го познавам. Внимателно спрях Берил и усетих как гумите се плъзнаха леко по заледения сняг на няколко метра от дървената колиба от трупи, построена на закрито в един процеп. Планините се издигаха в изящна арка около нас; изолацията беше едновременно зловеща и величествена. Слязохме от колата и тръгнахме към колибата, а леденият вятър хапеше всеки сантиметър от голата ми кожа. Увих си шала около носа, защото буквално ме боляха белите дробове, когато вдишвах ледения въздух.

— Леле, тук трябва да е поне минус десет. Как оцелява Чили?

— Предполагам, че е свикнал. А и сега си има колибата и е добре. Ти почакай тук — каза Зара, когато се спря пред прага. — Ще вляза и ще му кажа, че има посетител, но не от социалните служби. — Тя ми намигна, прекоси снега и влезе през входната врата на колибата.

Огледах колибата и видях, че е добре построена от здрави борови трупи, наредени едни върху други като в старите скиорски хижи по планините в Швейцария.

Вратата се отвори и Зара се показа навън.

— Вече можеш да влизаш! — подвикна ми тя.

Отдалечих се от колата и отидох при Зара. Когато влязох вътре, ме посрещна добре дошла вълна топъл, задимен въздух. Очите ми постепенно свикнаха със сумрака в стаята, осветена само от две газови лампи и трепкащите пламъци в печката на дърва. Зара ме хвана за ръката и ме заведе две крачки по-близо до изтърканото кожено кресло пред огъня.

— Чили, това е приятелката ми Тиги.

Две ясни тъмнокафяви очи се вгледаха в мен. Лицето беше толкова набръчкано, че приличаше на пътна карта на просторен столичен град. Осъзнах, че силният мирис на дим не идваше от огъня, а от дълга дървена лула в устата на дребния човек на креслото. С напълно плешивата си глава и сбръчкана кожа ми напомняше на престарял монах.

— Здравей, Чили — поздравих го, пристъпих към него и му подадох ръка. Той не ми подаде своята, само продължи да се взира в мен. Сърцето ми започна да бие по-бързо. Затворих очи, за да се успокоя, и в ума ми изплува образ: бях в пещера и гледах нагоре, в очите на една жена. Тя ми шепнеше тихо, докато отнякъде наблизо се вдигаше дим и плуваше пред лицето й, а аз кашлях и кашлях…

Тогава осъзнах, че действително кашлям. Отворих очи и залитнах леко, когато се върнах в реалността. Зара ме хвана за ръката.

— Добре ли си, Тиги? Боя се, че въздухът тук е много мръсен и застоял.

— Добре съм — отвърнах, а насълзените ми очи се втренчиха в тези на Чили. Не можех да откъсна поглед от него, макар да исках.

Какъв си ми ти?

Устните му се размърдаха и той започна да мърмори нещо на език, който не разбирах, после ме повика да дойда с кокалестия си пръст, докато не застанах само на няколко сантиметра от него.

— Седни! — каза той на английски със силен акцент и посочи единственото друго място за сядане в стаята — грубо издялано дървено столче край печката.

— Сядай, аз мога и на пода — каза Зара и взе възглавница от месинговото легло, за да омекоти голия бетон, от който бе направен подът.

— Хочиуичи! — възкликна внезапно Чили, клатейки изкривения си, подобен на нокът на хищник пръст към мен. После отметна глава назад и се засмя, сякаш беше възхитен от нещо. — Pequeña bruja!

— Не се притеснявай, той все си бърбори безсмислици на английски и испански — промърмори Зара. — Татко казва, че говорел и малко от стария ромски език.

— Ясно — казах, макар да бях доста убедена, че Чили току-що ме бе нарекъл вещица^[1].

Чили най-сетне отмести поглед от мен и започна да пълни лулата си с нещо, което приличаше на мъх. След като я запали ми се усмихна.

— Говориш английски или испански?

— Английски и френски, но съвсем малко испански.

Чили зацъка неодобрително и продължи да пуши лулата си.

— Взимаш ли хапчетата, които ти даде докторът? — попита Зара от възглавницата си.

Чили се обърна и я изгледа със смесица от веселие и пренебрежение в очите.

— Отрова! Опитват се да ме убият с тази модерна медицина!

— Чили, това са обезболяващи и противовъзпалителни за артрита ти. Помагат ти.

— Използвам си моите начини — каза той и вдигна брадичка към дървения таван. — И ти ще го правиш… — Той посочи към мен. — Дай ми ръцете си! — заповяда.

Подадох му ги, с дланите нагоре, и Чили ги хвана в своите. Докосването му беше учудващо меко. Усетих изтръпване във върховете на пръстите си, което ставаше все по-силно и по-силно, докато той проследяваше линиите на ръцете ми и леко стискаше пръстите един по един.

— Значи магията ти е в тях — обяви той, сочейки ръцете ми. — Ти помагаш на малките земни създания… los animales. Това е твоят дар.

— Ами, да… — Погледнах с неразбиране Зара, която само вдигна рамене.

— Сила на bruja. Но не пълна, защото кръвта ти не чиста, виждаш ли? Какво правиш, Хочиуичи?

— Имаш предвид работата ми?

Той кимна и аз обясних. Когато приключих, той ме погледна и цъкна с уста.

— Изхабена. Твоята сила тук. — Той посочи ръцете и сърцето ми. — Не там. — Посочи главата ми.

— О! — възкликнах обидена. — Е, поне дипломата по зоология ми помага да разбирам поведението на животните.

— За какво са ти статистики и документи и компютърни машини? — Той пак размаха кокалестия си пръст към мен. — Избираш грешен път.

— Изяде ли онова пуешко, което ти донесох вчера? — намеси се Зара, като видя очевидното ми смущение. Тя се изправи, отиде в единия ъгъл на колибата и отвори някакъв стар бюфет, който съдържаше множество очукани тенекиени кутии и съдове.

— Sí. Бла! — Чили издаде звуци като от повръщане. — Стара птица.

— Е, добре, днес е пуешка супа — сви рамене Зара, извади алуминиева купа от бюфета, напълни я със супа от бутилката, която бе донесла със себе си, и му я донесе. — Хайде, изяж това, а аз ще ти донеса още дърва. — Зара вдигна една кошница за дърва и излезе от колибата.

Гледах как Чили сърба глътка след глътка, сякаш изобщо не усещаше вкуса. След като изпразни купата я остави до себе си, избърса си устата с ръкав и пак запали лулата.

— Ти усещаш Духа на Земята, сестро?

— Да, усещам го — прошепнах, изненадана, че за пръв път разбирах точно какво има предвид.

— „Истински ли е“, питаш ти.

— Да, точно така.

— Ще ти помогна да повярваш в него, преди да си тръгнеш оттук.

— Не мисля скоро да напускам Кинеърд, Чили, едва пристигнах!

— Така си мислиш ти! — изкикоти се той.

Зара се върна с кошницата дърва и ги остави до печката. След това извади кутия коледен кейк и бутилката уиски, която бе откраднала от баща си и от която вече бяха останали само две трети, и сипа малко в тенекиена чаша.

— Ето, Чили — каза тя, като остави уискито и кейка на малката масичка до креслото му. — Сега трябва да тръгваме.

— Ти — каза той, сочейки към мен, — да дойдеш скоро, нали?

Не беше молба, а заповед, затова свих рамене вместо отговор. Сбогувахме се и тръгнахме обратно към Берил по заледената земя. Чувствах се много странно, все едно се носех, като че бях имала някакво извънтелесно преживяване. Който и какъвто и да беше Чили, изглежда ме познаваше и въпреки грубостта му и аз усещах странна близост с него.

— Проблемът е, че той е много горд — заговори Зара, докато пътувахме обратно. — Цял живот се е грижил сам за себе си, а сега не може. Татко дори предложи да му сложи генератор, но той отказва. Берил казва, че се превръща в тежест за нас и ни отнема прекалено много време, че за негово собствено добро би било по-добре да отиде в дом.

— Тя ми каза — отвърнах, — но проблемът е, Зара, че сега, след като го видях, разбирам защо иска да остане, където е. Би било като да вземеш животно от естествения му хабитат, след като цял живот е живяло в природата. Ако го отведат в някой град, вероятно ще умре до дни. А дори и да запали колибата погрешка или да получи сърдечен удар, със сигурност би предпочел да умре така, вместо да е затворен в старчески дом с централно отопление. Аз определено бих го предпочела.

— Да, сигурно си права. Както и да е, той май те хареса, Тиги. Покани те да се върнеш пак. Ще отидеш ли?

— О, да — казах аз, — определено ще отида.