Лусинда Райли
Сестра на луната (17) (Историята на Тиги)

15.

Главата ми рязко се повдигна, когато се съвзех. Преместих тежестта си и усетих как мускулите на гърба ми се оплакват, че толкова дълго бях издържала изправена на трикракото столче. Вече беше тъмно и въздухът в стаята бе застоял; огънят в печката явно бе загаснал преди известно време. Извадих си мобилния от джоба на дънките и използвах светлината на екрана, за да намеря газената лампа и да я запаля отново. Видях, че Чили беше заспал в стола си, а главата му се люшкаше на една страна. Нямах идея кога сме заспали и двамата, но знаех, че преди да се случи това, бях влязла в един друг свят — свят, изпълнен с бедност, отчаяние и смърт. Но картините, които бе извикал Чили в ума ми, бяха пълни също и с цветове и страст.

— Свят, който е част от мен… от миналото ми — прошепнах.

Тръснах глава, за да се върна на земята, да напусна този нереален свят, в който като че ли влизах всеки път, когато прекрачех вратата на колибата на Чили. Дори Чили да можеше да си позволи да живее постоянно в него, аз не можех, а точно сега усещах, че има опасност да се удавя в него. След като запалих отново печката и донесох още дърва, които Чили да използва през нощта, му направих горещо кафе и го оставих до стола му.

Погледнах надолу към набръчканото му лице и се опитах да си го представя като малкото момче, свирещо на китара за братовчедка си, Лусия…

— Това означава — промълвих на глас, — че и ти си ми далечен роднина… — Поколебах се. Как беше възможно да намеря роднина тук, сред шотландските планини? Дали историята му изобщо беше вярна?

— Довиждане, Чили — промърморих и се наведох да го целуна по челото, но той не помръдна.

Излязох от колибата в убийствения студ и тръгнах обратно към къщата, все още замаяна от дима на печката и лулата на Чили.

— Къде се губиш цял ден? — погледна ме обвинително Кал, когато влязох и си окачих якето на куката. — Не си се забавлявала със специалния ни гост, надявам се?

Никога не се бях радвала толкова да видя солидната му, успокояваща фигура, запълваща ниската стая.

— Бях с Чили в колибата му. Той, ъ-ъ-ъ, не се чувстваше добре днес.

— Вие с него сте си гъсти, спор няма. Ти си доброволна жертва на приказките му — засмя се той. — Напълнил ти е главата с детски приказки и истории от миналото си, не се съмнявам.

— Той е интересен човек. Обичам да го слушам — защитих се аз.

— Да, такъв си е, но не му се връзвай на приказките, моме. Веднъж ми каза, че в предишния си живот съм бил мечка гризли и съм преследвал плячката си в планините, тук, в Шотландия. — Кал се изсмя силно, но както стоеше надвесен над мен, не беше трудно да си представя, че наистина някога е бил мечок. И до днес, вече като човек, Кал още преследваше беззащитната си плячка…

— Хей, Тиг, имаш някакъв замаян поглед. Трябва да се съвземеш, а аз имам новини, които ще те върнат в реалността.

— Какви? — Тръгнах към кухнята да си потърся нещо за ядене. Не бях яла нищо от закуска насам.

— Обожателят ти моли да отидеш в хижата утре в десет.

— Защо? За какво?

— Не питай мен. Искал да те заведе на специално място — каза Кал, застанал на вратата на кухнята, докато аз режех дебела филия хляб и я мажех с маргарин.

— Очевидно ще кажа „не“. Наета съм тук да върша работа. Не мога просто да тръгна за бог знае къде само защото скъпият ни гост иска така. А и какво ще каже господарят? А Берил?

— А, Берил ще се зарадва. Каза, че поне щял да й се махне от главата, че да може да отвори прозорците на Голямата стая и да я проветри, да махне дима от пурите. Негово Превъзходителство не обичал студеното, така каза.

— За бога, Кал — казах, след като преглътнах хапка хляб, — чувствам се все едно ме използват като проститутка! Аз съм тук като консултант по дивите животни, не като компаньонка! Съжалявам, но отговорът е не. Сега ще се кача в хижата и ще кажа на Берил, че имам да върша много работа по… ъ-ъ-ъ, проучването на европейските лосове. Или нещо подобно — добавих, докато отварях хладилника, за да видя какво има за вечеря, което не беше много, така че пак го затворих ядосана.

— Хайде, Тиг, не ти е присъщо така да се палиш. Той скоро ще си отиде, а и нека признаем, че все пак не си точно засипана с работа тук, нали?

— И по чия вина е това? Тук съм почти от месец, а още не съм сядала да говоря с Чарли за бъдещето. Свикнала съм да съм заета, Кал, и абсолютно отказвам да го играя домакиня на някакъв изперкал богаташ, който си мисли, че мога да зарежа всичко, за да съм му на разположение.

— Тиг, какво ти става тази вечер? Нещо не е наред. Ето. — Кал посочи две бутилки червено вино, които се бяха появили на плота. — Берил ни ги прати в знак на благодарност за помощта на Нова година. Сега ще отворя едната. Струва ми се, че тази вечер имаш нужда да си пийнеш.

— Няма с каква вечеря да го съчетаем, Кал. Днес не съм ходила до магазина заради Чили и… о, боже! — въздъхнах, усещайки как сълзите ми напират. — Съжалявам, днес просто не съм на себе си.

— Това го виждам — каза спокойно Кал и извади тапата на бутилката с лекота, все едно вадеше запушалка на вана, и бръкна в един шкаф, за да извади две чаши за вино. — Ето, вземи — подаде ми пълна до ръба чаша. — Вземи това и иди да се понакиснеш във ваната, докато аз направя нещо за вечеря.

— Но нали ти казах, че няма нищо и…

— Тръгвай! — побутна ме той до вратата на банята. — Влизай вътре!

Когато излязох половин час по-късно, вече малко по-спокойна, от кухнята се разнасяше великолепен аромат.

— Репи и патати, тоест картофи, както би казала ти, плюс тайната рецепта за сос на баба ми — каза Кал и тупна две чинии на масата. — Добавих към моята и пиле, но се кълна, че в твоята няма никакво месо, нито млечни продукти.

— Благодаря, Кал! — отвърнах аз и потопих лъжицата си в купата със зеленчуци, покрити с гъст кафяв сос, от която се издигаше пара. Кал ми доля чашата с вино и седна срещу мен.

— Всъщност е много вкусно — казах след няколко хапки.

— Може да се изненадаш, ама преди да пристигнеш ти, някак успявах да се изхранвам. Е, кажи сега, кой те е разстроил? Само Зед ли, или и Чили?

— И двамата.

— Е, вече обясни какво мислиш за твоя милиардер, дето си мисли, че може да купи компанията ти, така че да минем на откачения циганин.

— Ти само ще кажеш, че е луд, Кал, което може и да е вярно, и че аз също съм полудяла, ако вярвам и на една дума, която казва, но…

— Какво?

— Той каза, че като малък му е било предречено, че един ден ще ми помогне да се върна у дома. Казва също, че знае коя е баба ми. И днес ми разказа всичко за нея.

— Ясно. А ти му вярваш?

— Мисля, че да. Той ми каза неща, които каза и баща ми в писмото си, и… наистина е абсурдно, но… не знам. Вероятно просто съм объркана и емоционално изтощена. Макар винаги да съм вярвала, че има друго, духовно измерение, това, което се случи този следобед, беше прекалено дори за мен. И работата е там, че просто не знам дали да вярвам в това, което ми каза.

— Разбирам — кимна Кал и ми направи знак да продължа.

— В крайна сметка, става дума за това, че… срам ме е да си го призная, но съм изпаднала в криза на вярата. Аз съм тази, която винаги казва на всички останали да разчитат на вселената, да вярват в по-висша сила… а ето ме сега, тази вечер, съсипана, защото ме е страх, че всичко, което ми каза Чили, може да е само плод на въображението на един самотен старец. Разбираш ли?

— Да, разбирам. Е, добре тогава. — Кал остави подноса си встрани. — Ще ти кажа нещо за нищо: може да се майтапя, че Чили е луд като мартенски заек, но не мога да кажа, че има и капка злоба у себе си. Татко ми каза, че в старите дни хората наоколо все ходели при него с животните, за да вземат от билковите му лекове и да им предскаже бъдещето. И никога не съм чул да е мамил някого. Да, сега, като е остарял, вече никой не иска нито него, нито обичаите му, но той е добър човек. А ако вярвам, че някой има дар да вижда и да лекува, това е той. Освен това е очевидно за всички, че се е привързал към теб. Той не би ти причинил вреда, Тиг, наистина.

— Знам всичко това, Кал, но ако наистина си е изгубил ума на старини? Може би просто иска да вярва, че между нас има някаква връзка, че аз съм момичето, за което му е било казано… че наистина съм свързана с него по някакъв начин…

— Звучи ми все едно те е страх да му повярваш. Знаеш какъв циник съм, но дори аз не виждам причина да те подведе. Помни, той е циганин, а колко хиляди хора вярват в техните сили да врачуват? А щом и татко ти ти е казал същото нещо, защо се съмняваш?

— Защото наистина ме е страх — прошепнах искрено. — Може би защото е толкова лично… искам да кажа, биологичното ми семейство, откъде идвам… прекалено много е.

— Може би някой ден ще ми кажеш какво е казал Чили за семейството ти, Тиги, но определено мисля, че трябва да идеш и сама да видиш каквото и да е това място.

— Да, но не мога просто да се вдигна и да напусна работа, нали? Доколкото имам работа — завъртях очи към Кал и отпих още една голяма глътка вино.

— Господарят ще уреди нещата скоро. Трябва само да имаш търпение.

— Другото странно нещо е, че едно от първите неща, които ми каза Чили, беше, че скоро ще си отида. Искам да кажа, котките вече са общо взето добре. За Чарли би било много по-добре да наеме някой да ти помага да се грижиш за имението.

— Всъщност Лохи ще почва работа след няколко дена. Обадих се на господаря и той се съгласи.

— Кал, това е страхотна новина! Лохи като че ли е точно човекът, който ти трябва.

— Господарят се съгласи само защото Лохи получава субсидия от правителството по една от техните програми за обучение, имай предвид, но все пак съм щастлив. А сега, тъй като е ясно, че не си добре, защо не идеш да си легнеш рано?

— Имаш предвид да спя, за да се разхубавя за Зед? Може би няма да е зле и да си извадя най-хубавото бельо и да си лакирам ноктите на краката…

— Аха. — Кал се изправи. — Ясна ми е позицията ти и съм съгласен с нея. Сега ще ида в хижата и ще кажа на Берил, че утре си заета?

— Но тогава ще ми е мъчно за Берил. Искам да кажа, вината не е нейна, а в момента изглежда толкова стресирана…

— Не бой се, моме, аз ще се оправя. — Кал вече вървеше към вратата. — Отивай да си лягаш.

* * *

За щастие спах, без да сънувам, и се събудих на другата сутрин много по-спокойна. Докато хранех котките, реших, че в някакъв момент ще трябва да се престраша да вляза в хижата, не само за да се свържа с човека с европейските лосове, който още не беше отговорил на имейла ми, а и за да потърся в интернет Сакромонте и Лусия Албайсин. Само тогава щях да разбера дали Чили ми е казал истината.

— По-добре ли си тази сутрин? — попита Кал, когато се върнах.

— Да. Съжалявам за снощи, не бях на себе си, но днес съм добре. Благодаря ти, Кал, беше страхотен.

— Не ставай глупава. Сега слушай, що не дойдеш с мен тази сутрин? Отивам да броя елените в долчинката.

— За да намалиш бройката им утре?

— Да, но няма лошо да научиш къде обичат да се крият, нали? А и така ще си в безопасност тази сутрин, в случай че Негово Превъзходителство не приеме „не“ за отговор от Берил.

— Значи си й казал?

— Казах й и тя се съгласи. Така че тръгвам след десет минути, ще вземем с нас и обяда на Чили. Между другото, може да се наложи аз да се оправям с нашия гост вместо теб. Снощи ме хвана на излизане от хижата и попита дали мога да му намеря пушка и да организирам стрелба по мишени, докато е тук.

Замислих се за информацията, която ми беше съобщил Кал, докато си навличах обичайните няколко ката дрехи, за да изляза навън. Излязох на двора и подсвирнах на Бодил, който излезе тромаво от хамбара и щастливо се покачи на задната седалка на Берил. После, въоръжени с бинокли, тръгнахме бавно към долчинката. Кал спираше от време навреме и посочваше малките горички, зад които се криеха елените и кошутите в отделни групи от двете страни на долината.

— Скоро ще се качат по-високо, за да пасат, затова ранното утро е най-доброто време да ги броиш — обясни Кал и посочи малка горичка точно зад замръзналия поток, който се виеше през долината. — Колко са там, Тиг?

Фокусирах бинокъла си върху горичката, където седем елена се бяха струпали близо един до друг. После погледнах още веднъж. И още веднъж…

— Кал, бързо!

— Какво?

— О, боже! Мисля, че има бял елен, ей там, отляво…

Кал обърна собствения си бинокъл към моя прозорец.

— Виждаш ли го? Точно зад онези двата е, стои отделен от другите, точно отзад…

— Не виждам, Тиг. — След малко той пусна бинокъла си и поклати глава. — Така става, като гледаш сняг много дълго. Почва да се мести и да приема странни форми пред очите ти.

— Не! Сигурна съм, че го видях!

Без да чакам отговора на Кал, отворих вратата с усилие и скочих навън. Щом напуснах тесния път, затънах в сняг до коленете; дървеният мост беше като подмолна ледена пързалка. Когато си проправих път по него и от горичката вече ме разделяха само около четирийсет метра, отново вдигнах бинокъла, но елените явно бяха чули хрущенето на стъпките ми по снега и се бяха скрили между дърветата.

— По дяволите! — изпсувах под нос. — Видях те, знам, че те видях!

Върнах се в колата, където Кал седеше със скръстени ръце. Намръщи ми се по начин, подсказващ, че според него се държа глупаво.

— Видя ли някаква следа от него?

— Не, цялото стадо беше изчезнало.

— Наистина ли? — каза той с капещ от гласа му сарказъм, докато се отдалечавахме. — Така става, като прекарваш толкова време с нашия цигански приятел. След малко ще почнеш да виждаш и еднорози, глупаче.

Пред колибата на Чили десет минути по-късно Кал ме спря с ръка, когато тръгнах да слизам от колата.

— Предвид обстоятелствата по-добре аз да му занеса днешния обяд. Ти почакай тук.

Докато Кал го нямаше затворих очи и видях белия елен в ума си.

— Видях го — прошепнах на себе си. — Наистина го видях. — Бодил облегна глава на рамото ми, сякаш в знак на съчувствие, а аз го погалих разсеяно.

Кал се върна няколко минути по-късно и ме увери, че Чили изглеждал добре и попитал за мен. Докато карахме към вкъщи чухме оглушителен шум над главите си и погледнахме нагоре, където един хеликоптер летеше ниско над долината.

— Леле, никога не съм виждала хеликоптер да лети тук — отбелязах аз.

— Сигурно са спасители, които водят някой към болницата в Инвърнес. Снощи морето е било бурно, така казаха по морската прогноза.

Но когато се върнахме в къщата, видяхме хеликоптера, кацнал в центъра на поляната пред хижата.

— Трябва да е за Негово Превъзходителство — каза Кал, докато слизахме от колата. — Може би му трябва, за да го заведе в града да си купи бутилка от най-доброто бренди и още няколко пури.

Пет минути по-късно, докато с Кал пиехме кафе, за да се постоплим, на вратата се почука.

— Това хич не е на хубаво, така ми се струва — промърмори Кал и отиде да отвори.

— Тиги тук ли е? — попита познат глас.

— Да — отвърна рязко Кал. — Ще я доведа. Тиг? Имаш посетител. — Кал се обърна към мен и сви рамене. — Ще бъда в бараките.

— Здравей, Тиги — каза Зед и пристъпи вътре, а Кал излезе навън, въпреки неистовите ми усилия да му покажа с очи, че искам да остане. — Виждам, че си се върнала тъкмо навреме.

— За какво?

— За панорамна обиколка над земите на имението. После обяд в едно местенце, което знам в Евимор. Това е ски курорт само на половин час с хеликоптер оттук.

— Аз… благодаря, но имам работа.

— Но трябва да имаш обедна почивка, нали? Ще се върнеш преди три, обещавам.

Очевидно не беше чул нищо от обяснението на Берил, че съм заета.

— Сега трябва да облечеш тези неща — каза той и ми подаде черна чанта на „Шанел“.

— Какво е това? — успях да отроня.

— Просто няколко неща, които избрах за теб и поръчах да ми донесат с хеликоптера. Сетих се, че може да нямаш пълен гардероб със себе си. Сега, моля те, иди да се преоблечеш и може да тръгваме.

Бях толкова шокирана, че не знаех какво да кажа, затова реших, че ще е най-добре да се скрия в спалнята и да използвам няколкото минути, за да се съвзема. Затворих вратата и се свлякох на леглото с чантата между краката си.

Любопитството ме надви — отворих я и извадих няколко пакета, красиво опаковани в бяла хартия с по една малка бяла камелия, залепена за всеки. В първия, който отворих, имаше кремав пуловер, подобен по стил на моя продупчен арански пуловер, но направен от най-мекия кашмир. В следващия имаше чифт красиво ушити по мярка черни вълнени панталони, третият и най-голям голям пакет съдържаше прекрасно кремаво яке за ски, а в последния имаше черна кашмирена шапчица с шал и ръкавици в същия цвят.

Не можах да се спра да не погаля пуловера и да не почувствам желание за нещо толкова красиво. Нещо, което можеше да бъде мое, ако…

Тиги, дръж се прилично!

Мразейки се за съжалението, което изпитвах, докато връщах дрехите в пакетите, поех дълбоко дъх и слязох да се изправя срещу Зед — тоест срещу личната ми версия на Ричард Гиър в „Хубава жена“.

— Благодаря, че ми донесе тези неща, но не мога да ги приема.

— Защо не?

Дойдоха ми на ум милион отговора, всеки от които би бил повече от груб. Успях да се спра, понеже знаех, че Чарли има нужда от клиентелата на Зед. Затова само смотолевих неубедително:

— Просто не мога.

— Чудесно! — За моя изненада той плесна с ръце зарадван. — Току-що премина първия тест! Сега мога да заявя без съмнение, че си различна от всяка друга жена, която съм срещал.

— Наистина ли? — попитах с надигащ се гняв. — Е, щастлива съм, че съм те зарадвала, преминавайки тест, на който не знаех, че се явявам. А сега, ако нямаш нищо против, може ли да се върна към работата си тук? — Обърнах се да си тръгна, но той пристъпи напред и ме хвана леко за ръката.

— Тиги, виждам, че съм те ядосал. Много съжалявам; вече виждам, че не биваше да постъпвам така. Но, ами, не можеш да си представиш какво е да си на мое място.

— Не, не мога — съгласих се охотно.

— Искам да кажа, жените, които срещам… Може да звучи като глупаво оплакване на разглезен богаташ, но никога не мога да бъда сигурен дали ме харесват заради мен или заради това, което мога да им предложа.

А аз не съм сигурна дали изобщо те харесвам…

— Да, точно така звучи — отвърнах аз.

— Просто исках да се уверя, че не можеш да бъдеш купена.

— Ясно. Е, сега, като знаеш, че не мога, трябва да излизам.

— Да, разбира се. Ще отпратя хеликоптера, беше глупава идея, но исках да отлетим от Кинеърд заедно, за да се опознаем по-добре. Направих го с добри намерения. Прости ми.

— Разбира се. Все пак благодаря за предложението.

Той тръгна към вратата, но се обърна.

— Случайно да искаш… искам да кажа, хеликоптерът така и така е тук, дали да не направим един тур над имението? Нищо повече, обещавам, и ще се върнем най-късно в два.

Всъщност бих искала — помислих си, — би било страхотно да го видя от въздуха. Но…

— Ъ-ъ, не, благодаря, Зед, боя се, че мразя хеликоптерите. Трябваше да летя на такъв, когато пътувахме от Ла Моле към кораба на баща ми в Сен Тропе и ми ставаше ужасно лошо. А сега, ако ме извиниш, наистина имам работа за вършене.

С тези думи отидох до вратата на къщата и му я отворих. Зед най-накрая схвана намека и излезе с наведена глава като непослушен ученик.