Лусинда Райли
Сестра на луната (16) (Историята на Тиги)

14.

Когато се събуди на следващата сутрин, Мария се чувстваше все едно всичките й сили са изпити. Погрижи се синовете й да тръгнат навреме за работа. Карлос стана пръв от двамата. Ако нещо добро бе дошло от смъртта на Фелипе, то бе това, че вината, която изпитваше Карлос, бе поправила поведението му — поне засега.

След като си сипа малко портокалов сок от пресните плодове, които бе донесъл Рамон предната вечер, Мария седна на стъпалото и отпи. Някога бяха шестчленно семейство; сега бяха останали само половината. Някак трябваше да приеме, че Фелипе никога няма да се върне, но съпругът й и дъщеря й… Тя примигна, за да спре сълзите си под яркото слънце, уплашена, че и те са се превърнали в призраци във въображението й.

— Къде сте? — попита тя небесата. — Моля ви, пратете ми вест.

По-късно този ден тя си сложи траурния воал, взе две от скъпоценните яйца на кокошките си и отиде в пещерата на Рамон.

— Искам да пишеш до работодателя на съпруга ми в Барселона — каза му тя. Рамон бе сред малцината gitanos, които можеха да пишат, и бе готов да напише писмо срещу малко храна и дърва.

— Ето, донесох ти това — подаде му тя яйцата.

Той хвана ръцете й и поклати глава.

— Мария, никога не бих могъл да приема каквото и да било заплащане от теб, особено в такъв момент. — Той отиде до един шкаф, извади пособията си за писане и направи знак на Мария да седне с него на кухненската маса. — Първо на първо, този човек може ли да чете?

— Не знам, но е човек от града със собствен бизнес, значи трябва да приемем, че може.

— Тогава започвай.

— „Скъпи господин управител на «Бар де Манкет»“ — продиктува Мария. — „Доколкото зная, вие сте предложили работа на сеньор Хосе Албайсин като китарист преди няколко седмици, когато сте се срещнали с него и дъщеря ми Лусия на конкурса в Гранада. Ако още работи във вашето кафене, моля да му предадеше съобщение, че жена му има спешни новини за него…“

Рамон я погледна със съжаление, държейки писалката си над листа хартия.

— Не — отказа се тя, внезапно осъзнавайки, че пише на работодателя на Хосе и Лусия, който нямаше да погледне благосклонно на молба от една съпруга, която искаше служителите му да се върнат у дома незабавно. — Благодаря ти, но трябва да намеря някакъв начин да се свържа с Хосе директно.

— Разбирам, Мария — каза той, когато тя се изправи. — Ако мога да направя още нещо за теб, само кажи.

* * *

— Реших, че трябва да ида да намеря баща ви и Лусия в Барселона. Не мога да намеря покой, докато те не научат какво е станало с Фелипе.

Мария погледна синовете си над кухненската маса.

— Мамо, сигурен съм, че някой от вестоносците, които изпратихме, ще ги намери скоро — каза Едуардо.

— Но не достатъчно скоро. Освен това такава новина може да се предаде само от една съпруга и майка. — Мария хапна от яхнията, която бяха донесли момчетата от дома на майка й. Знаеше, че ще има нужда от всичката сила, която може да събере.

— Но не можеш да идеш сама. Ние ще дойдем с теб. — Карлос побутна Едуардо, който кимна несигурно.

— Не. Работата на дядо ви пострада достатъчно от отсъствията ви напоследък. А и трябва да останете тук, в случай че баща ви се върне, докато ме няма.

— Тогава аз ще остана, а Карлос ще тръгне с теб — предложи Едуардо.

— Казах не! — повтори Мария. — Карлос има късмет, че работи, а ние имаме нужда от парите, които печели.

— Мамо, това е абсурдно! — Едуардо удари с лъжицата си чинията. — Една жена не може да тръгне на такова пътуване без придружител. Татко не би го позволил.

— Сега аз съм главата на това домакинство и аз решавам какво е позволено! — тросна му се в отговор Мария. — Ще тръгна утре по изгрев. Ще хвана влака. Рамон казва, че е много лесно. Каза ми какво да направя и къде да сменя влака.

— Да не би някой дух да ти е взел разсъдъка, мамо? — попита Карлос, когато тя стана и събра чиниите.

— Не, точно обратното, Карлос. Върнах си разсъдъка.

* * *

Въпреки постоянните възражения на синовете й, че поне един от тях би трябвало да я придружи, Мария стана преди изгрев на следващия ден и опакова чанта с вода и малко храна, останала от погребението. По съвет на Рамон се уви с черно наметало и покри издайническите си къдрици на gitana с черен шал. По пътя щяха да я вземат за вдовица, което поне щеше да вдъхва уважение и да й осигури безопасност.

Рамон бе предложил да я закара до гарата с каруцата си. Чакаше я отпред с вече впрегнато муле.

— Готова ли си, Мария?

— Готова съм.

Когато тръгнаха, слънцето едва започваше да се издига в небето, а капки утринна роса блестяха по бодлите на кактусите, които подминаваха по тесния път към града. Когато влязоха през градската порта и тръгнаха по вече пълните с хора улици на Гранада, Мария се запита дали наистина не си е изгубила ума. Но знаеше, че трябва да направи това пътуване.

На оживената гара Рамон върза мулето и отиде да й помогне да си купи билет. После застана до нея на претъпкания перон, докато влакът не дойде сред облак пара.

— Не забравяй да слезеш във Валенсия — каза й той, докато й помагаше да се качи във вагон от трета класа. — Има приличен пансион, наречен „Каза де Сантяго“ точно до гарата, където можеш да прекараш нощта, преди да продължиш към Барселона на сутринта. Не е много скъпо, но… — Той притисна няколко монети в дланта й. — Vaya con Dios, Мария. Пази се!

Преди да успее да възрази, пазачът изсвири и Рамон слезе от влака.

* * *

Денят бе горещ и слънчев, а от двете страни на релсите имаше горички от маслинови и портокалови дръвчета. Върховете на планините Сиера Невада бяха поръсени със сняг, блестящ в бяло на фона на чистото синьо небе.

— Можеш ли да повярваш — прошепна на себе си, внезапно във възторг, — че никога през живота си не съм напускала Гранада?

Каквото и да я беше прихванало, за да тръгне на това пътешествие, Мария реши, че се радва. За пръв път в живота си виждаше света.

Този следобед слезе във Валенсия и прекара нощта в пансиона, който бе препоръчал Рамон, но не можа да заспи, стиснала чантата си от страх да не я откраднат.

На следващата сутрин се качи на нов влак, докато слънцето се издигаше над планините. Макар задникът да я болеше от твърдата седалка и кожата й да се потеше от фалшивите вдовишки дрехи, тя се чувстваше странно свободна. През прозорците от време навреме се показваше океанът зад малките селца, които подминаваха, и тя помисли, че усеща свежия аромат на море и сол.

С напредването на деня осъзна, че явно наближават Барселона, защото на всяка спирка се качваха все повече хора, говорещи каталунски; някои думи й бяха познати, други — не. Късно следобед Мария най-сетне видя очертанията на града на хоризонта.

— Dios mío, огромен е! — ахна тя. — Как ще ви намеря там?

Отдясно виждаше морето, увито около един полуостров като бляскава синя престилка, а обитателите на града имаха къщи, простиращи се по равнината, защитени от едната страна от планинска верига. На хоризонта се виждаха църковни кули, които се издигаха като кинжали към небето.

Тя слезе от влака на претъпканата гара и излезе навън, където широката улица бе пълна с трамваи и автомобили с постоянно свирещи клаксони. Мария се почувства като проста селянка, каквато си беше, когато видя жени пайос в поли, разкриващи глезените и част от пищялите им, с коси, подстригани късо като на момчета, и алени устни, сякаш боядисани с яркочервен пастел. В долната част на сградите имаше магазини със стъклени врати и прозорци, зад които бяха изложени кукли с човешки ръст, облечени в женски дрехи.

— Какво е това място? — каза си под нос, а няколко коли зад нея засвириха с клаксони.

— Ойе! Махни се от пътя! Правиш задръстване!

От шума и виковете я побиха тръпки, прилоша й и притича да се скрие в сянката на невъзможно висока сграда. Попита един минувач, възрастен мъж с тъмна кожа, когото взе за един от своите, къде може да намери Барио Чино. Мъжът говореше каталунски, но поне махна в посока към морето, накъдето реши да тръгне Мария.

Доста по-късно, когато почти бе загубила надежда, изгубена по безкрайните калдъръмени задни улички, тя излезе на една еспланада, от другата страна на която бе морето. Вече пъхтеше от жажда — беше си изпила водата преди доста време, но се успокои, като видя няколко колиби на плажа. Прекоси пътя и стъпи на белия пясък, а когато се приближи, чу ниския звук на фламенко китара.

Тя се наведе да вдигне шепа пясък и се засмя, когато песъчинките погъделичкаха дланта й.

— Като лунен прах е — въздъхна тя и забеляза по-нататък по плажа семейства пайос, които бяха излезли на пикник и се смееха, докато децата им се плискаха в морето. — Как ми се ще да можех да направя същото — промълви Мария, но осъзна, че като нищо можеше да се удави, ако опита, защото никога не се бе научила да плува.

Извърна се от щастливата сцена и тръгна към по-познатите колиби и звука на музиката — много от тях не бяха нищо повече от ламаринени листове, заковани за дървени греди. Всяка колиба имаше крив комин, стърчащ от покрива и изпускащ дим. Когато се приближи, усети силна миризма на гниещи зеленчуци и преливащи канали.

Тръгна, залитайки, по тясната пясъчна пътека между колибите и за пръв път в живота си се почувства късметлийка, че живее в пещера. Колибите бяха не по-големи от кухнята й и когато поглеждаше скришом през отворените врати, виждаше цели семейства, клекнали вътре да ядат или да играят карти на пода.

Накрая, запъхтяна и замаяна от жажда, тя седна на земята и облегна уморената си глава на коленете.

— Hola, сеньора.

Мария вдигна глава и видя малко, мръсно момченце, което я гледаше от входа на една колиба.

— Болна ли сте? — попита то на каталунски.

— Не, но имаш ли малко вода? — попита отчаяна Мария, като посочи езика си и запъхтя, за да покаже какво има предвид.

— Да, сеньора, разбирам.

Детето влезе вътре и се върна с чаша за кафе, сякаш правена за кукла. Мария посърна, но изгълта хладната течност, която беше като амброзия на езика й.

— Gracias — каза тя, — имаш ли още?

Момчето изтича обратно вътре и напълни отново малката чашка, а Мария пак му я върна, след като я пресуши. Той се закикоти и й напълни чашата още няколко пъти, все едно играеха игра.

— Къде е семейството ти? — попита Мария, когато най-накрая почувства, че се е свестила.

— Не са тук, отидоха на работа. — Момчето посочи големия град зад тях. — Тук няма никого, освен мен. Да играем chapas?

Тя се усмихна и кимна, а той извади няколко ярки капачки от бутилки от джоба си и заедно започнаха да удрят с пръсти капачките по пясъка, за да видят чия ще стигне по-надалече. Едва не се разсмя на абсурдната ситуация: да пристигне в Барселона и да седне да играе chapas с непознато момче, както правеше някога със собствените си деца.

— Стефано!

Мария вдигна поглед изненадана и видя едра жена, облечена в черно, която я гледаше остро, все едно беше крадла на деца.

— Стефано! Къде беше, навсякъде те търсих! Коя е тази?

Мария обясни и помоли за извинение.

— Той ми каза, че никой не го наглежда — обясни тя, докато се изправяше и бършеше пясъка от полите си.

— Все се губи някъде — оплака се жената. — Сега влизай вътре, хайде! — изпъди тя детето. — Откъде сте? — За радост на Мария, жената говореше диалекта на gitanos.

— Сакромонте.

— Ааа, Сакромонте! — Тя издърпа две столчета отвътре и предложи едното на Мария. — Къде е съпругът ви? Търси си работа в града ли?

— Не, той вече е тук и дойдох да го потърся.

— Скитащ съпруг! Познат ми е проблемът. Аз съм Тереза, как се казвате вие?

— Мария Амая Албайсин.

— Амая ли каза? Че аз имам братовчеди Амая! — Тереза плесна огромното си бедро. — Познаваш ли Леонор и Панчо?

— Да, живеят само на две пресечки от мен в Сакромонте. Леонор тъкмо роди момченце. Вече има седем деца — обясни Мария.

— Значи с теб трябва да сме кръвни роднини — усмихна се Тереза. — Добре дошла! Сигурно си гладна след дългото пътуване. Ще ти донеса малко супа.

Облекчена, че е извадила такъв късмет, и благодарейки на Светата Дева за обширната мрежа gitanos, простираща се по цяла Испания, Мария изяде рядката супа, която имаше странен солен вкус.

— Къде работи съпругът ти?

— В квартал Барио Чино, в „Бар де Манкет“.

— А какво прави?

— Той е китарист, а дъщеря ми е с него и танцува. Знаеш ли къде е?

— Да — кимна Тереза и посочи зад нея. — Барио Чино започва точно ей там, но ако отидеш вечерта, внимавай. Баровете са пълни с пияни докери и моряци. Не е място за сама жена.

— Но съпругът ми каза, че това е центърът на фламенкото и много уважавано място.

— Онези cuadros, които свирят тук, наистина са най-добрите в Испания. Синовете ми често ходят там, но това не значи, че е благоприлично място. — Тереза вдигна вежди. — Синовете ми ходят, когато имат пари. Единият ми каза, че там имало жена, която си сваля дрехите, търсейки бълха!

— Невъзможно! — Мария беше потресена.

— Това е Барселона, не Сакромонте. Тук можеш да правиш всичко, за да си изкарваш прехраната.

Главата на Мария се изпълни с видения как Лусия е принудена да си сваля дрехите, за да намери въображаема бълха.

— Е, трябва да отида да ги намеря веднага. Имам много тъжни новини, които трябва да им съобщя.

— Какви новини?

— Синът ни наскоро почина. Опитах се да пратя вест по пътници, тръгнали към Барселона, но не получих отговор.

Тереза се прекръсти и сложи дебелата си кафява длан на ръката на Мария.

— Много съжалявам. Слушай, ти остани тук със Стефано, а аз ще намеря някой от синовете ми да те заведе довечера до Барио Чино.

Тя се надигна и остави Мария в клаустрофобичната пясъчна уличка. Всяка кост в тялото й болеше от желание да се върне у дома в безопасните околности на Сакромонте.

Всичките й предишни фантазии за роднините в Барселона бяха погребани. Тя си ги бе представяла в красиви къщи с течаща вода и големи кухни, като пайос в Гранада. Вместо това, изглежда, живееха по-скоро като плъхове, гъмжащи по плажа, а местещият се пясък бе като метафора за несигурния им път между живота и смъртта. А някъде сред тях бяха съпругът й и дъщеря й…

Тереза се върна бързо с кльощав млад мъж със спретнат напомаден мустак.

— Това е Хоакин, най-малкият ми син. Той изяви желание да те заведе довечера в „Бар де Манкет“. Познаваш мястото, нали?

— Да, мамо. Hola, сеньора! — Хоакин се поклони леко на Мария, оглеждайки вдовишките й дрехи.

— А довечера си добре дошла у нас — увери я Тереза. — Макар да мога да ти предложа само сламеник на пода.

— Gracias — каза тя. — Има ли къде да се измия?

— На края на редицата — посочи Тереза.

Мария тръгна покрай редицата колиби и се нареди на опашката от жени, чакащи да използват публичните тоалетни. Вътре вонеше по-лошо от разлагащото се тяло на горкия й син, но поне имаше напукано и овехтяло огледало на стената и буре вода, в което да си измие ръцете и лицето. Избягвайки устните си от страх да не погълне някоя капка, тя плисна вода на лицето си и отми калните петна. Свали траурните си дрехи, пусна си косата, среса я и се погледна в огледалото.

— Стигна дотук сама, Мария — каза си. — А сега трябва да откриеш семейството си.

* * *

Когато Мария се върна в колибата на Тереза, група мъже и жени, които Мария не познаваше, но явно й бяха роднини, се бяха събрали навън да я посрещнат с добре дошла. Някой беше донесъл анасоново бренди, а друг — бутилка вино „Мансанила“, за да пият в памет на покойния й син. С падането на нощта се появи и китарист и Мария осъзна, че присъства на непланувано бдение с хора, които никога преди не бе срещала. Това беше обичаят на gitanos и тази нощ тя се радваше, че е така.

— Не е ли време да вървим? — прошепна тя на Хоакин, който поклати глава.

— Нищо не се случва в Барио Чино до късно вечерта.

Доста по-късно той й кимна и уведоми събралата се компания, която бе нараснала с напредването на вечерта, че ще заведе Мария да намери съпруга си. Когато потеглиха, Мария осъзна, че никой тук не бе споменал да е виждал Хосе или Лусия.

Мария не беше свикнала с алкохола и съжаляваше за чашата вино, която бе изпила от учтивост; сега й беше трудно да върви по пясъка след Хоакин. Вече чуваше звуците на фламенко от другата страна на улицата и стомахът й се преобърна при мисълта, че ще види Хосе.

Редицата светлини в далечината и постоянният наплив на хора показваха къде е целта им. Хоакин не говореше много и за разлика от майка си имаше силен каталунски акцент. След като пресякоха улицата, Хоакин я поведе в лабиринт от калдъръмени улички, всяка обградена от множество барове. Навън бяха изнесени столове и жени във впити рокли рекламираха храната и музиката, предлагани вътре. Звукът на китарите вече бе още по-силен и Мария продължи да следва Хоакин, докато не достигнаха малък площад, пълен с барове.

— „Бар де Манкет“ е ето тук — изсумтя Хоакин и посочи едно кафе, препълнено с хора, изливащи се навън, от вътрешността на което се разнасяше гласът на cantaor, пеещ меланхолична песен. Мария виждаше, че публиката не е особено изискана — хората около нея бяха или gitanos, или обикновени работници, пиещи евтино вино и бренди. Но навалицата отпред беше по-голяма, отколкото в което и да е друго кафе, което бяха видели.

— Ще влезем ли? — попита Хоакин.

— Да — кимна Мария, понеже не искаше да го изгуби в тълпата.

Вътре беше ужасно шумно, на масите и на бара седяха хора и нямаше и сантиметър свободно място.

— Знаеш ли кой е управителят тук? — попита Мария и хвърли поглед на малката сцена в дъното на кафето, където седеше певецът. Две момичета в рокли за фламенко пушеха на бара и говореха с клиентите пайос.

— Купи ми нещо за пиене и ще питам — предложи Хоакин.

Мария използва част от малкото си останали песети, за да купи на Хоакин чаша бренди. Той заговори на бърз каталунски с бармана, а зад тях се разнесе рев. Тя се обърна и видя, че на сцената се е качила танцьорка.

— Той казва, че управителят ще се върне по-късно — извика Хоакин в ухото й и й подаде чаша вода.

— Sí, gracias. — Мария се вдигна на пръсти, за да вижда танцьорката над главите на другите. Отново се надигна рев, когато на сцената се покачи и мъжът танцьор.

— Señores y señoritas! — извика някакъв мъж. — Посрещнете с аплодисменти Ла Ромерито и Ел Гато!

Тълпата избухна, а Ел Гато сложи длан на бузата на партньорката си. Тя му се усмихна и двамата кимнаха на китариста.

Когато двамата започнаха да се движат в синхрон, по гръбнака на Мария премина тръпка. Стъпалата на жената започнаха да тропат в ритъм, ръцете й се вдигнаха над главата, а Ел Гато прокара ръка по гърба й.

Гледайки танцьорите, Мария си спомни как танцуваха тя и Хосе като млади и се просълзи при мисълта за миналото. Макар това кафене да не изглеждаше впечатляващо и публиката да не беше от висока класа, танцьорите бяха сред най-добрите, които бе виждала. За няколко минути тя и останалите в публиката се пренесоха в друг свят, докато пред тях на сцената се разкриваха страстта и геният на двамата изпълнители. Мария вдигна ръце, за да аплодира, а те се поклониха и слязоха от сцената, за да освободят място за следващия изпълнител.

— Бяха прекрасни — обърна се тя въодушевена към Хоакин, но видя, че той вече не е до нея. Огледа се в паника и го видя да пуши на бара и да говори с някакъв познат. Погледът й се спря на Ла Ромерито, която се наслаждаваше на вниманието на обожаващите я клиенти, после се върна към сцената, където друга красива жена с големи, блестящи очи танцуваше zambra. Мария видя, че и тази жена, също като Ла Ромерито преди нея, беше брилянтна танцьорка. После я погледна по-внимателно, защото нещо в нея й се стори познато…

— Хуана ла Фараона! — промълви Мария.

Тя беше братовчедка на Хосе, която бе заминала за Барселона преди много години и бе уредила първия договор на Хосе в тукашен бар. Ако някой знаеше къде са съпругът и дъщеря й, това беше тази жена. Все пак беше от семейството.

След като Хуана слезе от сцената сред бурни аплодисменти, Мария си пое дълбоко дъх и си проправи път през навалицата, за да говори с нея.

— Perdón, Хуана, името ми е Мария Амая Албайсин. Аз съм съпругата на Хосе и майката на Лусия.

Красивите очи на Хуана се обърнаха към нея и я огледаха. Мария никога не се бе чувствала толкова раздърпана и невзрачна, колкото сега, до това екзотично създание. Във високите си обувки за фламенко Хуана се извисяваше над нея и въпреки потта по гладката й кожа, черната й къдрица все още стоеше в идеалния център на челото й.

— Hola, Мария — каза тя. — Нещо за пиене? — Тя й подаде бутилката „Мансанила“, която стоеше на бара в ъгъла на танцьорката.

— Не, gracias. Дойдох да намеря Хосе и Лусия; имам новини за тях. Хосе каза, че работят в този бар.

— Бяха тук, да, но напуснаха.

— Знаеш ли къде са отишли?

— Във „Вила Роса“. Управителят Мигел Борул им предложи повече пари.

— Колко далече е оттук? — попита Мария, а краката й омаляха от облекчение.

— Не е далече, но… — Хуана погледна часовника на стената — едва ли ще ги намериш там толкова късно. Детето танцува по-рано вечерта, за да не го хванат в някоя късна полицейска акция.

— Знаеш ли къде живеят?

— Да, на три врати от мен.

Мария заслуша внимателно обяснението на жената къде да отиде, за да ги намери.

— Gracias. — Мария се обърна и тръгна да излиза.

— Защо не отидеш утре? — В очите на Хуана се четеше предупреждение. — Вече е късно и може би са заспали.

— Не, пътувах дълго, за да ги намеря.

Хуана сви рамене и й предложи цигара, която тя отказа.

— Дъщеря ти е много талантлива, Мария; ще стигне далече, ако баща й не изпие огъня й, докато е още толкова малка. Късмет! — извика тя, докато Мария вървеше към изхода. Огледа се за Хоакин, но той бе изчезнал, така че тя излезе от бара.

Макар да беше след полунощ, улиците бяха пълни с пияни мъже, които я зяпаха похотливо и й крещяха неприлични фрази. Направи всичко по силите си да следва инструкциите на Хуана, която я бе уверила, че е само на пет минути от бара, но направи грешен завой и се озова в тясна задънена алея. Когато се обърна, към нея тръгна тромава мъжка фигура и й препречи пътя.

— Hola, сеньорита! Колко за един follaci. — Той се опита да я грабне, но тя се дръпна от пътя му и той падна тежко до стената.

— Dios mío! Dios mío! Как е могъл Хосе да доведе дъщеря ни да живее на такова място?

Сградата, която търсеше, беше от другата страна на улицата, в дъното на друга тясна алея. Задъхана, Мария почука на входната врата, но някой извика от прозореца си:

— Махай се! Тук спим!

Мария опита вратата, отчаяно търсейки начин да влезе, и откри, че е отворена.

В бледата светлина на единствената газена лампа, която осветяваше мястото, Мария видя, че се намира в коридор. Пред нея имаше стръмно дървено стълбище.

— Хуана каза на първия етаж, втората врата вляво — изпъшка Мария и се заизкачва по стълбите колкото можеше по-бързо. Светлината на лампата долу едва достигаше горния етаж, но тя намери точната врата и почука боязливо. Нямаше отговор. Почука още веднъж и натисна бравата, понеже се страхуваше да не събуди другите обитатели. Вратата се отвори.

Улична лампа осветяваше малката стаичка през прозорците без завеси. А там, на един матрак на пода, лежеше позната и обичана фигура на спящата й дъщеря.

Мария сподави сълзите си от радост при вида на детето. Мина на пръсти по пода до матрака и падна на колене.

— Лусия, мама е тук — прошепна тя, защото не искаше да уплаши детето, но знаеше, че Лусия винаги спи непробудно.

Погали заплетената коса на дъщеря си и обгърна тялото й с ръце. Лусия миришеше все едно не се е къпала отдавна, матракът вонеше още по-зле, но за Мария това нямаше значение. Някак, в този огромен град, сред хора, пред които жителите на Сакромонте изглеждаха като светци, тя бе открила дъщеря си.

— Лусия — каза Мария и я побутна леко, за да я събуди. — Мама е, тук съм.

Най-накрая Лусия се размърда и отвори очи.

— Мамо? — Тя я огледа, поклати глава и пак затвори очи. — Сънувам ли?

— Не! Наистина съм аз. Дойдох да намеря теб и татко ти.

Лусия се надигна рязко.

— Ти си истинска?

— Да. — Мария хвана пръстите на дъщеря си и ги притисна до бузата си. — Виждаш ли?

— Мамо! — Лусия се хвърли в ръцете на майка си. — Толкова ми липсваше!

— И ти на мен, querida. Затова дойдох да те намеря. Добре ли си?

— О, да, много добре — кимна Лусия. — Работим в най-добрия бар в цяла Барселона. Всички го наричат катедралата на фламенко! Представи си!

— А баща ти? Как е той? Къде е той? — Мария погледна миниатюрната стаичка, в която нямаше място за нищо повече от Лусия и нейния матрак.

— Може още да е във „Вила Роса“. Той ме води вкъщи да си легна и после се връща да свири отново. Не е далече.

— Оставя те тук сама?! — Мария беше ужасена. — Всеки би могъл да влезе и да те открадне в нощта.

— Не, мамо, приятелката на татко ме гледа, когато него го няма. Тя спи в съседната стая. Много е мила. И хубава — добави Лусия.

— А къде спи татко?

— О… — Лусия се поколеба. — Там, навън. — Тя помаха неуверено към вратата.

— Е, добре — каза Мария, опитвайки се да преглътне буцата в гърлото си. — След като изминах целия този път, по-добре да ида да видя дали се е върнал.

— О, не, не мисля, че ще се е върнал, мамо. Моля те, остани тук с мен. Късно е и може да се свиеш на моя матрак и да се прегърнем.

Мария вече беше на крака.

— Ш-ш-шт — прошепна тя. — Скоро ще се върна.

След като затвори вратата отвън, Мария изстена съкрушена. Разбира се, Лусия можеше и да греши, но някак не й се вярваше. Вътрешно се подготви, мина на пръсти до следващата врата и възможно най-тихо натисна бравата, за да я отвори. Същата улична лампа осветяваше месингово легло, на което съпругът й и една жена, на не повече от осемнайсет на вид, лежаха голи на матрака. Ръката на Хосе беше преметната през стегнатия корем на жената, точно над черните косъмчета, които защитаваха женските й части.

— Хосе, Мария е, жена ти. Дойдох в Барселона да те посетя.

Тя говореше с нормален тон, без да я интересува дали цялата улица ще й се развика да млъкне.

Момичето първо отвори очи. Изправи се до седнало положение и зяпна Мария, примигвайки, за да различи силуета й в мрака.

— Hola — каза Мария и тръгна към леглото. — А ти си?

— Долорес — изписука момичето и покри с тънкия чаршаф голото си тяло.

Мария едва не се разсмя. Беше като комедия.

— Хосе! — разтърси го Долорес. — Събуди се! Жена ти е тук!

Хосе се размърда, а Долорес скочи от леглото и грабна нощницата си. Когато вдигна ръце, за да я облече, Мария видя едрите й гърди, стройни бедра и гладкия задник, преди муселинът да ги покрие.

— Ще ви оставя да си поговорите — каза Долорес и тръгна на пръсти към вратата и Мария като наплашен фавн.

Мария я остави да мине. Все пак момичето беше почти дете.

— Той ми каза, че бил вдовец — каза Долорес и вдигна рамене, преди да затвори вратата зад себе си.

— Така. — Мария отиде до леглото и застана пред него със скръстени ръце. — Значи сега си вдовец, а? Тогава аз трябва да съм дух, който се е върнал да те преследва.

Хосе вече беше напълно буден и гледаше Мария с неприкрит ужас.

— Какво правиш тук?

— Бих могла да ти задам същия въпрос. — Мария посочи мястото до него на леглото.

— Не е каквото изглежда, Мария. Стаята, в която живеем с Лусия, е прекалено малка за двама ни, затова Долорес беше така мила да ми позволи да споделя…

— Недей да ме лъжеш повече, страхливец такъв! Да не мислиш, че съм и идиотка, освен предадена съпруга? Знам за другите ти жени от години, но като всяка добра съпруга gitana, която има деца, избрах да ги пренебрегна. Аз… — Мария си пое дъх и вулканът от гняв, който бе сдържала под повърхността с години, най-накрая избухна. — И докато лягаш с това момиче, дъщеря ти спи в съседната стая! Как можеш да ме обиждаш по този начин, свиня такава! — Мария го заплю. — Ти си боклук и родителите ми бяха прави от самото начало! Винаги си бил негодник!

Хосе прояви благоразумието да запази мълчание, докато тя изливаше гнева си върху него. Най-накрая проговори:

— Прости ми, Мария. Знам, че съм слаб човек, лесно се подвеждам. Но те обичам и винаги ще те обичам.

— Млъкни! — Мария се тресеше от ярост. — Ти не знаеш какво е любов. Мислиш само за себе си. Използва Лусия, за да се върнеш тук, и сега дъщеря ми лежи сама в мръсна стая в този мръсен град, заради твоите амбиции!

— Грешиш, Мария, Лусия обича това място! Тя събира почитатели, които се множат с всеки изминал ден, и учи фламенко от най-добрите във „Вила Роса“. Не — Хосе размаха пръст, — не можеш да ме обвиняваш за нейните амбиции. Попитай я и тя ще ти каже. — Подигравателна усмивка мина по лицето му. — Е, тук съм, успя да ме намериш. И какво искаш сега?

Развод… — беше първата дума, която премина през ума на Мария. Тя не й обърна внимание, защото никоя двойка gitanos не можеше да разтрогне брака си законно, и пое дълбоко дъх, за да се успокои.

— Дойдох да ти кажа, че Фелипе умря от болест на дробовете на седемнайсети юли, само ден след като го пуснаха от затвора.

Мария гледаше лицето на Хосе, за да види реакцията му. И в мига, в който през зачервените му очи премина израз на вина, тя разбра, че вече е чул новините.

— Пратих вестта по всички пътници за Барселона, които успях да намеря, помолих ги да ти кажат, че с Лусия трябва да се приберете вкъщи незабавно. Но не дойдохте. И накрая — Мария проплака гърлено, — тялото на момчето ни вонеше и трябваше да проведа погребението без татко му и сестра му.

Съобщаването на новината за смъртта на Фелипе на мъжа, който бе дал семето си, за да създаде живота му, веднага стопи всичкия гняв, който изпитваше. Вместо това скръбта й се изля с болезнени ридания и по бузите й потекоха сълзи на отчаяние. Тя се отпусна на пода с ръце върху лицето си, скърбейки отново за смъртта на скъпото си момче.

Груби ръце я прегърнаха през раменете и за няколко минути тя се отпусна в тях, понеже най-накрая бяха тук.

— Мия, толкова съжалявам. Малкият ни Фелипе…

През мъглата на емоциите си Мария си спомни виновния поглед в очите на Хосе. Отдръпна се и го погледна в очите.

— Ти вече знаеше, нали?

— Аз…

— Dios mío! Без повече лъжи, Хосе. Синът ни лежи в гроба! Знаеше ли?

— Да, но узнах чак пет дни след смъртта му. Знаех, че за толкова време трябва вече да си го погребала.

Мария преглътна и си пое дъх.

— Но дори да си пропуснал погребението, не ти ли хрумна да се върнеш в Сакромонте, за да утешиш скърбящата си съпруга и децата си?

— Мария, чух за смъртта на Фелипе в самия ден, в който трябваше да започнем новия договор във „Вила Роса“. Не можеш да разбереш каква чест е това за Лусия и мен. Ако си бяхме тръгнали тогава, ако ги бяхме разочаровали, когато влагаха толкова вяра в нас, това щеше да бъде краят на бъдещето ни.

— Дори ако им кажеше, че трябва да се върнеш у дома, защото малкият ти син е починал? — Мария проговори невярващо.

— Да. Знаеш много добре, че gitanos имат репутация на хора, на които не може да се разчита. Щяха да помислят, че лъжа.

— Хосе, те също са gitanos, щяха да разберат — поклати глава Мария. — Ти си този, който не е разбрал.

— Прости ми, направих грешка. Беше ме страх да си тръгна — след всичките тези години най-накрая си намерихме място в катедралата на фламенко. Парите, които можехме да спечелим за семейството, славата, която можеше да спечели Лусия…

— Няма извинение на земята за това, Хосе, и ти го знаеш. — Тя се надигна от пода и го погледна отгоре. — Може би щях да простя поредната ти изневяра, но никога не бих могла да простя това. Надявам се само мъртвият ти син да може.

Хосе потръпна и се прекръсти при думите на жена си.

— Казал ли си на Лусия? — попита го тя.

— Не. Както ти казах, това беше първият ни ден във „Вила Роса“ и не исках да я разстройвам с такива ужасни новини.

— Тогава ще отида да си легна при дъщеря си в съседната стая. А утре сутринта ще й кажа, че брат й е мъртъв. — Мария тръгна към вратата. — Приятелката ти може да се върне в леглото ти, ако иска. — Мария му кимна и излезе от стаята.

* * *

— Фелипе го няма? — Очите на Лусия се разшириха от неверие. — Къде е отишъл?

— Станал е ангел, Лусия, пораснали са му крила и е отишъл при Светата Дева.

— Като онези в абатството Сакромонте?

— Да.

— Но те са направени от камък, мамо. Фелипе не е.

— Не, но съм сигурна, че сега лети в небесата, и може би вече е отишъл да те види как танцуваш във „Вила Роса“.

— Може би е станал гълъб, мамо. Има много на площада пред „Вила Роса“. Или дърво — замисли се тя. — Микаела, нашата bruja, казва, че можем да станем всичко на света, когато се върнем. Но не бих искала да стана дърво, защото така ще мога само да махам с ръце, но не и да тропам с крака.

Мария внимателно решеше влажната коса на Лусия с гребен, докато детето говореше. Беше я измила по-рано в леген вода, който бе напълнила от един фонтан на площада, след което внимателно беше отстранила въшките. Въздъхна и си помисли, че не бе никак чудно колко са объркани представите на Лусия за задгробния живот, предвид факта, че испанските gitanos бяха принудени преди стотици години да се покръстят в държавната религия — католицизма, но заедно с нея пазеха собствените си вярвания и суеверия.

— Където и да е, мамо, надявам се да е щастлив — добави Лусия.

— И аз, querida.

— Няма да го видя повече още много години, нали?

— Да, на всички много ще ни липсва и е много тъжно, че вече не е с нас.

— Мамо! — Лусия очевидно бе решила, че е време да смени темата. — Ще дойдеш ли да ме видиш как танцувам тази нощ във „Вила Роса“?

— Разбира се, querida. Но снощи говорих с татко ти. Мисля, че може би си прекалено малка, за да стоиш тук, в Барселона, без майка си.

— Но нали имам татко! А ти би могла да останеш тук с нас.

— Не ти ли липсва Сакромонте? А Едуардо и Карлос? — Мария продължи да разресва ритмично косата на дъщеря си.

— Понякога да, но най-много ми липсваш ти. Татко не готви, нали разбираш, нито приятелката му Долорес, но ме хранят в кафето, дават ми колкото си искам сардини. Обичам сардини — усмихна се щастлива Лусия. — И научавам толкова много, мамо! Тук има една пайо, която танцува, Ла Тангера, и само да видиш нейното танго и balenasi. Има и една друга gitana, Ла Динара, която се съблича по долни дрехи, докато се опитва да хване бълха! А сеньор Мигел има дъщеря, която използва кастанети! Тя ми помага да се науча да ги използвам. Правят трак-трак, ей така. — Лусия изимитира движението с малките си пръстчета. — Отмерват ритъма, както краката ти. Помниш ли Чили? И той живее тук! Сега сме приятели, макар че той е странен, и понякога правим изпълнения заедно в бара. — Думите на Лусия се изляха в порой от вълнение, докато не й се наложи да спре, за да си поеме дъх.

Мария се замисли за чутото.

— Значи не искаш да се върнеш у дома в Сакромонте с мен?

— Не, мамо, искам ти и Едуардо и Карлос да дойдете тук при мен и татко.

— Едуардо и Карлос работят за дядо ти, Лусия. Освен това Сакромонте е нашият дом.

По-късно същия следобед, когато Хосе почука на вратата и каза, че е време с Лусия да тръгват за „Вила Роса“, Мария махна и им каза, че ще дойде по-късно. Седна на вонящия матрак в стаята на дъщеря си. Предния ден беше толкова сигурна, че ще си вземе детето и ще го заведе обратно в Сакромонте. Но сега, като видя страстта и решимостта на Лусия, вече знаеше, че не може да го стори. Момичето бе родено да танцува и ако Мария я завлечеше обратно у дома, не само Лусия щеше да бъде безутешна, че бъдещето й е провалено, а и Мария като майка никога нямаше да си прости, че й е отнела шанса.

Лусия и Хосе се върнаха от кафето в пет, за да си починат един час преди вечерното представление. Мария ги чакаше на входа на сградата.

— Трябва да поговорим — каза тя на Хосе, който остана навън, за да си допуши пурата, докато Лусия заподскача по стълбите нагоре.

— Какво имаш да ми казваш?

Хосе загаси остатъка от изпушената пура с ботуша си. Беше си възвърнал нормалната самоувереност след силните емоции от предната нощ.

— Ти си нарушил светия си обет към мен. От сега нататък повече не можем да живеем като съпруг и съпруга.

— Моля те, Мария, нека не прибързваме. Това е трудно време…

— Което няма да стане по-добро, докато продължаваме да се преструваме, че сме заедно.

— Ти сякаш не разбираш, че всичко, което правя, е за семейството ни, и за да развия огромния талант на Лусия.

— Няма да споря с теб повече, Хосе — въздъхна Мария. — Просто искам край и ново начало. Но макар всяка частица от мен да иска да вземе Лусия у дома, за да порасне със семейството около себе си като нормално дете, знам, че не мога да го направя. Тя трябва да получи своя шанс. Затова те умолявам да се грижиш за дъщеря ни, да я защитаваш с всичките си сили. Трябва да ти се доверя да направиш поне това.

— Можеш да ми имаш доверие, Мария, кълна се.

— Сега си свободен, Хосе. Но никога не позволявай Лусия да разбере истината за нас. За нея винаги ще бъдем съпруг и съпруга, нейните майка и баща.

— Както желаеш — съгласи се Хосе.

— А сега ще отида да прекарам малко време с Лусия, преди да тръгнете за „Вила Роса“. Ще дойда да я видя как танцува, а след това ще си отида в Сакромонте. — Мария си пое дълбоко дъх и се надигна на пръсти, за да целуне Хосе за последен път. — Благодаря ти за прекрасните ни деца.

Мария се извърна от него и влезе вътре, за да говори с дъщеря си.