Лусинда Райли
Сестра на луната (12) (Историята на Тиги)

10.

Въздухът бе странно притихнал, сякаш дори птиците бяха затаили дъх в маслиновите горички под стръмните, лъкатушещи пътеки, виещи се между пещерите на Сакромонте. Стоновете на Мария отекваха сред стените на пещерата, гърлени звуци, усилени от неестествената тишина.

— Къде са всички? — попита тя Микаела.

— На сватбата на Пако и Фелисия, не помниш ли? — отговори Микаела. Дългата черна коса на bruja бе прибрана в практичен кок на тила й, в контраст с пищната рокля, която носеше.

— Разбира се, разбира се… — промърмори Мария, а Микаела сложи хладна кърпа на потното й чело.

— Не остана много, querida, но трябва да напънеш отново. Бебето има нужда от помощта ти.

— Не мога — простена Мария, докато поредната контракция разтърсваше тялото й. — Нямам повече сили…

— Слушай, Мария! — каза Микаела, наостряйки слуха си. — Чуваш ли го? Започват да свирят alboreas. Слушай ритъма и напъвай!

Мария чу бавните, равномерни удари на ръце по барабана cajón, ритъм, който скоро щеше да се въздигне до експлозия от веселие. Китарите се включиха и земята под тях започна да вибрира от тропането на сто чифта крака, когато танцът започна.

— Dios mío! — изкрещя тя. — Това бебе ще ме убие! — Тя отново простена, докато бебето се местеше все по-надолу през тялото й.

— Иска да излезе и да танцува, като мама. Слушай, те пеят за двама ви! Това е alba, началото на нов живот!

Минути по-късно, докато въздухът бе изпълнен от великолепните звуци на фламенко китара и гласове, когато alboreas достигна връхната си точка, бебето се появи на бял свят.

— Момиче е — обяви Микаела, докато режеше пъпната връв с нож. — Много е малка, но изглежда достатъчно здрава. — Тя обърна бебето и го потупа по дупенцето. С леко покашляне то отвори уста и заплака.

— Ето — каза Микаела, докато умело повиваше новороденото, сякаш увиваше парче месо. — Изцяло твоя е. Нека Пресветата Дева я благослови със здраве и щастие!

— Амин — Мария погледна малкото личице — големите очи, издутия нос и дебелите устни, които изглеждаха прекалено големи за него. Малките ръчички бяха стиснати в юмручета и удряха ядно въздуха, докато бебето ревеше с цяло гърло. Две решителни крачета се измъкнаха от чаршафа и се присъединиха към ръчичките в изучаването на новооткритата свобода след излизането от утробата.

— Огнено момиче е това. Има силата, duende, у себе си, усещам я. — Микаела кимна на бебето, подаде на Мария няколко парцала, за да спре кървенето, и си изми ръцете във вече кървавия леген. — Ще ви оставя двете да се опознаете. Ще кажа на Хосе, че си има дъщеря; сигурна съм, че скоро ще се върне от фиестата, за да я види.

Микаела излезе от пещерата, Мария въздъхна и сложи бебето на гърдата си, за да успокои плача му. Нищо чудно, че bruja толкова държеше раждането да мине бързо — цялото село Сакромонте беше на сватбата, чакана от месеци, защото булката бе внучката на Чорохумо, покойния цигански цар. Щеше да се лее бренди и да има кралско пиршество. Мария знаеше, че е толкова вероятно съпругът й да напусне фиестата, за да види жена си и новородената си дъщеря, колкото и да тръгне по улиците на Гранада гол на гърба на мулето си.

— Само аз и ти сме, мъничката ми — прошепна тя, когато бебето най-сетне засука и в пещерата отново се възцари тишина. — Родила си се момиче и това е лошият ти късмет.

Мария се надигна с усилие от леглото, все още притискайки бебето до себе си, защото имаше отчаяна нужда от глътка вода. Микаела толкова бързаше да си тръгне, че дори не бе напълнила канчето на пациентката си. Тя влезе от спалнята си в кухнята в предната част на пещерата, замаяна от жажда и изтощение. Погледна през малкото прозорче, издълбано в скалата в предната част на пещерата, и видя, че беше красива, ясна нощ и звездите светеха ярко, ограждайки идеална месечина.

— Светлина — прошепна тя и целуна бебето си по главата. — Ще те нарека Лусия, мъничката ми.

След като се добра обратно до леглото, все още стискайки бебето в една ръка и каната в другата, Мария най-сетне заспа от изтощение под далечните звуци на фламенко китари.

1922 г., десет години по-късно

— Къде си била, лошо момиче такова? — Мария стоеше с ръце на кръста на входа на пещерата на Албайсин. — Алисия казала на майка си, че днес пак не си била на училище.

— Алисия е подла дяволица, която не бива да си вре носа в чуждите работи. — В очите на Лусия проблесна гняв.

Мария видя, че дъщеря й подражаваше на позата й и също бе сложила ръчички на кръстчето си.

— Стига си нахалствала, pequeña^[1]! Знам къде си била, защото Томас те е видял край фонтана, да танцуваш за монети.

— И какво от това? Някой тук трябва да печели пари, нали? — Лусия сложи няколко песети в ръката на майка си, метна дългата си черна коса и я подмина, за да влезе в пещерата.

Мария погледна монетите, които щяха да стигнат да купи зеленчуци от пазара и даже малко кървавица за вечерята на Хосе. Все пак това не извиняваше нахалството на детето. Десетгодишната й дъщеря живееше по собствените си закони — можеше да я вземеш за шестгодишно детенце заради ниския й ръст, но крехката обвивка криеше горещ и пламенен характер, който според баща й само допринасяше към изключителните й умения във фламенкото.

— Тя е родена под звуците на alboreas! Духът на duende живее в нея — каза Хосе същата вечер, докато качваше дъщеря си на мулето, за да я заведе да танцува на главния площад на града под звуците на неговата китара. Хосе знаеше колко пари ще изкара, когато стъпките и въртежите на мъничката Лусия утроят подаянията от пиещите по околните барове.

— Да не я върнеш много късно! — викна Мария след съпруга си, докато мулето тропаше надолу по криволичещата пътека.

След това клекна обратно на прашната земя пред пещерата, за да продължи да плете кошницата си от трева еспарто, сушена от жътвата насам. Опря глава на стената за момент, за да се наслади на меката топлина на слънцето по лицето си. Отвори очи и погледна надолу към долината, през която течеше река Даро, придошла от пролетното топене на снега в планините Сиера Невада. Залязващото слънце огряваше с наситено оранжево сияние Алхамбра, която се намираше над нея, от другата страна на долината, с дребните си кули, издигащи се от тъмнозелената гора.

— Макар да не живеем много по-добре от мулета, поне имаме красота — промълви тя. Докато работеше, я заля чувство на спокойствие, въпреки постоянната тревога, че Хосе използва Лусия, за да изхранва семейството. Той беше прекалено мързелив, за да си намери работа, и предпочиташе да разчита на скъпоценната си китара и таланта на дъщеря си. Понякога получаваха оферти от някой богат пайо — не циганин — да изнесат представление в някоя от големите къщи в Гранада. Това само засилваше илюзиите за величие на Лусия — тя не разбираше, че пайос идват от друг свят, до който никога не би могла да се домогне.

Но Лусия като че ли цъфтеше от това. На Мария й беше трудно да си спомни време, когато Лусия да не е потропвала в ритъм — дори като бебе, седнало във високия си стол с желязната си лъжица, краченцата й постоянно тактуваха. Детето никога не стоеше неподвижно. Мария си спомняше, когато Лусия, само на девет месеца, се вдигна на крака, като се хвана за крачето на масата, и решително направи първите си несигурни стъпки без помощ. Беше като да гледаш как крехка порцеланова кукла става и прохожда. Жителите на Сакромонте се дърпаха назад от страх при вида й, когато Мария я изведе навън.

— Дяволско дете — бе чула да казва една съседка на мъжа си, и действително, когато ушите й пропищяваха от детските пристъпи на ярост на Лусия, и Мария си мислеше същото. Отчаяно търсейки покой, накрая бе разбрала, че дъщеря й се успокояваше само от звуците на фламенко китарата на баща си, като започваше да тупка с малките си ръчички и крачета в ритъма на музиката. По-късно, докато Мария се упражняваше да танцува alegrías в кухнята, за да се подготви за една фиеста, погледна надолу и видя как малкото телце на двегодишната Лусия повтаря движенията й. От гордо наклонената брадичка до изящните движения на ръцете й и буйните танцови стъпки на крачетата й, Лусия бе успяла да улови най-дълбоката същност на танца.

— Dios mío! — прошепна Хосе и погледна удивено жена си. — Искаш да се научиш да танцуваш като мама, така ли, querida? — попита той детето.

Лусия впери поглед в баща си.

— Да, тати! Танцувам!

Сега, осем години по-късно, нямаше съмнение, че макар Мария да бе смятана за една от най-добрите танцьорки на фламенко в Сакромонте, уменията на дъщеря й далеч надхвърляха нейните. Стъпалата на Лусия можеха да правят толкова много удари в минута, че макар Лусия да я молеше да ги преброява, Мария не успяваше да брои достатъчно бързо. Нейното braceo, техниката за използване на ръцете в правилна позиция, бе почти безупречно, а над всичко друго беше странната светлина в очите й, която идваше от невидим пламък вътре в нея и въздигаше изпълнението й до съвсем друго ниво.

През повечето вечери, докато бели стълбове пушек се вдигаха от комините на многото пещери, планината Сакромонте оживяваше от ритъма на китарите, дълбоките мъжки гласове на певците и пляскането и тропането на танцьорите. Макар циганите, които живееха там, да бяха бедни и гладни, те знаеха, че духът на фламенко може да ги възнесе.

А Лусия въплъщаваше този дух повече от всички други. Когато танцуваше с другите от селото на фиестите в големите общи пещери, където се провеждаха такива събития, хората се спираха и се възхищаваха на силата duende у нея — сила, която не можеше да бъде обяснена, която се издигаше от душата и хипнотизираше зрителя, защото съдържаше цялата палитра на човешките емоции.

— Прекалено е малка, за да знае, че я има — каза Хосе една вечер, след като Лусия бе танцувала за тълпата, събрана пред тяхната пещера, привлечена от бързите стъпала и горещите очи на малкото дете, което наистина изглеждаше като обладано от духове. — И това я прави още по-специална.

* * *

— Мамо? Може ли да ти помогна с кошниците? — попита я Лусия няколко дни по-късно.

— Ако имаш време в натоварената си програма, да — усмихна се Мария, потупа мястото до себе си и подаде на дъщеря си малко трева еспарто. Работиха заедно известно време, докато пръстите на Мария не се забавиха от умората. Тя бе станала в пет, за да нахрани мулето, пилетата и козите, които живееха в съседната пещера, служеща като обор, след което запали огъня под гърнето, за да осигури на съпруга си и четирите си деца оскъдна закуска от царевична каша. Гърбът и кръстът я боляха, защото бе носила вода от големите цистерни в дъното на Сакромонте нагоре по стръмните калдъръмени улици на селото.

Сега поне изпита рядък момент на спокойствие, седейки с дъщеря си, която работеше тихо до нея. Макар толкова често да гледаше нагоре към величествената Алхамбра, чиято позиция и великолепие изразяваха всичко нечестно в живота й, и да се гневеше на крепостта и на живота си, изпълнен с тежък труд, поне имаше успокоението, че живееше сред собствения си народ, на сигурно място в малката им общност на склона на планината.

Те бяха gitanos, испански цигани, чиито предци били прокудени отвъд стените на Гранада, където им се наложило да издълбаят домовете си в суровата скала на планината. Те бяха най-бедните от бедните, най-низшите от низшите, онези, на които пайос гледаха с презрение и недоверие. Идваха при gitanos само за танците им, железарията им и техните brujas, като лечителката Микаела, с която пайос се съветваха тайно, когато имаха отчаяна нужда от помощ.

— Мамо?

— Да, Лусия? — Мария погледна дъщеря си, която посочи с пръст Алхамбра.

— Един ден ще танцувам там, горе, пред хиляди хора.

Мария въздъхна. Ако някое от другите й деца бе изрекло подобна мисъл, щеше да го плесне през ушите. Вместо това кимна бавно.

— Не се съмнявам, че ще го направиш, querida. Изобщо не се съмнявам.

* * *

По-късно същата вечер, след като Лусия най-сетне заспа на сламеника, забутан до леглото на родителите й в малката кухина, издълбана по-дълбоко в скалата зад кухнята, Мария седна пред пещерата със съпруга си.

— Тревожа се за момичето. Главата й е пълна с абсурдни мечти, вдъхновени от това, което е видяла в къщите на пайос, където ходи да танцува — каза Мария.

— Какво лошо има в мечтите, mi amori — Хосе стъпка пурата, която пушеше, с петата на ботуша си. — В нашия мизерен живот само те ни поддържат.

— Хосе, тя не разбира коя е, откъде идва и какво означава това. И като я водиш толкова малка да види другата страна — Мария посочи стените на Гранада на половин миля от тях — главата й се е завъртяла. Това е живот, който никога няма да има.

— Кой го казва? — Очите му, толкова подобни на тези на дъщеря му, проблеснаха ядно на фона на тъмната кожа, наследена от чистокръвните му цигански предци. — Много от нашите хора са се издигали и са постигали богатство и слава чрез таланта си, Мария. Защо да не може и Лусия? Определено има достатъчно дух. Когато бях китарист в Лас Рамблас в Барселона, срещнах великите танцьорки Пастора Империо и Ла Макарона. Те живееха в големи къщи, също като пайос.

— Това са две късметлийки от десетки хиляди талантливи танцьорки, Хосе! Останалите трябва просто да пеем, да танцуваме и да се мъчим по всякакви начини да припечелим достатъчно, за да имаме храна в гърнето. Тревожа се, че Лусия ще се разочарова, когато от големите й мечти не излезе нищо. Детето дори не може да чете и пише! Отказва да ходи на училище, а ти я окуражаваш, Хосе!

— За какво са й думи и числа, когато има дарбата си? Жено, превръщаш се в кисела старица, която е забравила как да мечтае. Отивам да си намеря по-добра компания. Buenas noches.

Мария се загледа след съпруга си, който стана и тръгна по тъмната, прашна пътека. Знаеше, че ще отиде в някоя от пивниците в многото скрити пещери, където ще гуляе с приятелите си до малките часове на нощта. Напоследък излизаше по-често нощем и тя се чудеше дали няма нова любовница. Макар някога стегнатото му тяло да остаряваше бързо заради минаващите години, брендито и суровия живот, който водеха, той още беше красив мъж.

Ясно си спомняше първия път, когато го видя. Тя беше съвсем малко по-голяма от Лусия сега, а той бе на шестнайсет и дрънкаше на китарата си пред входа на семейната си пещера. Тъмната му къдрава коса блестеше като полиран махагон под слънцето, а пълните му устни се извиха в ленива усмивка, когато тя го подмина. Тя се влюби в него още на мига, макар да бе чувала лоши неща за „El Liso“, „Плавния“, известен с уменията си с китарата.

И, както за жалост бе научила по-късно, с репутацията си сред жените. На седемнадесет бе заминал триумфално за Барселона, поканен да свири в Лас Рамблас, квартал, пълен с известни фламенко барове.

Мария бе убедена, че никога повече няма да го види, но той се завърна пет години по-късно със счупена ръка и множество пожълтяващи синини по красивото си лице. Носеха се клюки, че се е сбил заради жена; други говореха, че договорът му във фламенко бара бил отменен заради пиянството му и той започнал да се бие за пари, за да си изкарва хляба. Което и да беше вярно, пулсът на Мария се ускори, когато мина край семейната му пещера по пътя надолу към пазара „Алкайсерия“, откъдето трябваше да купи зеленчуци. И той беше там, пушеше на прага на родителите си.

— Hola, малка красавице! — подвикна той, докато тя го подминаваше. — Ти ли си момичето, което, както чувам, танцува alegrías по-добре от всяко друго в селото? Ела да си поговорим малко. Да направиш компания на болния човек!

Тя седна срамежливо до него, а той й посвири на китарата си, после настоя тя да дойде да потанцува с него в маслиновата горичка след пещерата му. Ръцете му пляскаха в ритъма на palmas, след което я хванаха през кръста, привлякоха я по-близо и телата им се залюляха в чувствения, невидим ритъм на сърцата им. Тя се прибра у дома онази вечер задъхана и замечтана, целуната за пръв път в живота си.

— Къде си била? — Майка й Паола я чакаше у дома.

— Никъде, мамо — каза Мария, подминавайки Паола, защото не искаше тя да види как се изчервява.

— Ще разбера, госпожичке! — закани й се Паола. — И знам, че има намесен мъж!

Мария знаеше, че Паола и Педро, баща й, биха се противопоставили остро на каквато и да било връзка между нея и Хосе. Неговото семейство живееше в бедност, докато тя беше от семейство Амая — богат род, поне според стандартите на gitanos. Родителите й вече бяха хвърлили око на сина на един братовчед — от седемте бременности на Паола бе оцеляло само едно момиченце и имаше отчаяна нужда от наследник на проспериращата ковачница на Педро.

Макар Мария да знаеше всичко това и досега винаги да беше грижовна и послушна дъщеря, всичките й добри намерения излетяха като пеперуди от клетка, когато Хосе започна да я ухажва неумолимо.

Омагьосана още по-силно от чара му, докато пръстите му галеха както китарата му, така и тялото й, накрая тя склони да се измъкне от семейната пещера и да изкарат заедно една нощ в маслинената горичка в подножието на планината Валпараисо.

През цялото необичайно горещо лято, докато ковачницата на баща й излъчваше жестока, непоносима жега, Мария се чувстваше сякаш умът и тялото й също са пламнали. Не можеше да мисли за нищо друго, освен за дългата, хладна нощ, когато тялото на Хосе щеше да обвие нейното.

Нощните им срещи бяха спрени от гнева на баща й. Макар двамата да бяха внимавали, някой в Сакромонте ги бе видял и бе пуснал слух.

— Посрамила си семейството, Мария! — изрева Педро, след като довлече дъщеря си и любовника й в пещерата, за да се изправят пред позора си.

— Съжалявам, татко — заплака Мария, — но го обичам.

Хосе падна на колене да моли за прошка и веднага поиска ръката й от Педро.

— Обичам дъщеря ви, сеньор. Ще се грижа за нея по всякакъв начин, повярвайте ми!

— Не ти вярвам, момче! Познавам репутацията ти, а сега си унищожил и тази на дъщеря ми! Тя е само на петнайсет!

След това Мария седна пред пещерата, докато баща й и Хосе обсъждаха бъдещето й. Лицето на майка й, изпънато от разочарование и унижение, бе може би най-лошото наказание. Чистотата на една жена от gitanos беше свещена, единствената ценност, която можеше да предложи.

Седмица по-късно селото Сакромонте отпразнува набързо уредения годеж на двойката, а месец по-късно и пищна сватба.

Традиционното празненство продължи три дни. На последната вечер Мария, облечена в рокля в синьо и цикламено с дълъг шлейф, с червени цветя от нар в косата, се качи на мулето зад новия си съпруг и цялото село оформи процесия и ги последва до семейната й пещера за последната оставаща церемония.

Мария още помнеше как трепереше от страх при мисълта за церемонията Tres Rosas. Лицето на Хосе беше над нейното в тъмната пещера, дъхът му миришеше на алкохол, когато я целуна, след което я облада. Мария чуваше бурния смях навън и сърцето й биеше бързо като ръцете по барабаните cajón.

— Готово! — изрева Хосе, когато слезе от нея и повика майка й.

Мария лежеше и чакаше Паола да притисне бяла кърпичка до най-интимната част от нея, знаейки, че трите червени петна на девствеността й няма да се появят.

— Нито звук, дъще! — предупреди я шепнешком Паола.

Мария видя под треперещата светлина на свещите как майка й извади малък нож от джоба си и го притисна до нежната кожа от вътрешната страна на бедрото на дъщеря си. Мария сподави вика си, когато видя как кръвта от раната пада върху плата в ръката на майка й.

— Каквото си посяла, querida, това ще жънеш до края на дните си — прошепна яростно Паола, преди да напусне пещерата, държейки кърпичката пред себе си.

Съселяните им навън избухнаха в овации, когато Паола размаха кърпичката, да я огледат.

— Е, жено — каза Хосе, когато се върна при нея с манерка бренди в едната ръка и пура в другата, — ще пием ли за брака си?

— Не, Хосе. Не обичам вкуса.

— Но обичаш вкуса на това, нали? — ухили й се той, свали си панталоните и пак легна при нея под цветното одеяло, което й трябваше цял месец да оплете.

Час по-късно, докато Мария дремеше, уморена от напрежението в последните няколко дни, чу как Хосе става от леглото и се облича.

— Къде отиваш?

— Забравих нещо. Ти поспи сега, mi amor, скоро ще се върна.

Но когато Мария отвори очи на следващата сутрин, Хосе още не се бе върнал.

* * *

Мария въздъхна, вървейки към вонящата публична тоалетна, която ползваха пещерняците. Ако тогава, преди осемнайсет години, бе вярвала, че Хосе я обича колкото тя него, тези романтични блянове вече отдавна бяха загинали. Може би, помисли си с горест, Хосе бе знаел, че този брак ще е в негова полза. Родителите й бяха достатъчно богати, за да платят за нова пещера, макар и по-нагоре в планината, като сватбен подарък, както и за изключително добър комплект железни кухненски пособия.

Първото им дете се роди преждевременно след осем месеца, или поне така я научи да казва майка й, но не оцеля повече от шест месеца. Втората и третата й бременност завършиха със спонтанни аборти във втория месец. Най-накрая се появи Едуардо и Мария се посвети на майчинството. Най-сетне можеше да седи с другите жени и да обсъждат лекове за стомашни болки, треска и вечната диария, която поразяваше млади и стари в Сакромонте като чума. Когато валеше дъжд през зимата, прашните, тесни пътеки се удавяха в кал и помийните ями преливаха. Нямаше значение, че мъжът й рядко си бе вкъщи, нито че няма никакви песети в кутията, която криеха в заключен шкаф зад икона на Пресветата Дева. Поне баща й вече бе обещал, че малкият Едуардо ще има бъдеще в неговата ковачница, а Паола й даваше скришом достатъчно зеленчуци, за да оцелеят майката и синът.

— Повече от това няма да дам — казваше майка й. — Дам ли ти пари, онзи речен плъх, дето ти е мъж, ще ги профука за бренди.

На излизане от тоалетната Мария се усмихна при мисълта за Едуардо. Той беше такова добро момче — вече бе на шестнайсет и работеше при дядо си. А що се отнасяше до другите й двама синове… нямаше съмнение, че са се метнали на баща си. И двамата имаха дивия нрав, характерен за чистокръвните gitanos. Карлос бе почти на петнайсет и си изкарваше прехраната с борба — никога не би го признал, но беше очевидно за майка му, когато взе да се връща сутрин в пещерата с подуто лице и покрито със синини тяло. Фелипе, вече на тринайсет, беше болнав като бебе и с по-мек характер, но лесно се влияеше от по-големия си брат, когото обожаваше. Фелипе беше талантлив китарист и баща му имаше големи надежди за него, но вместо да развива таланта си, вървеше след Карлос като агънце и се стремеше да спечели одобрението му по всякакъв начин. Когато стигна пещерата си, Мария се опита да се утеши с мисълта за малката Лусия, на която бе възложила толкова надежди, когато отново се оказа бременна след три ялови години.

— Ще бъде момиче — каза й Микаела, когато Мария отиде при нея в третия месец. — Ще има много талант. Ще бъде специална.

Мария вече знаеше, че всяка дума на Микаела бе истина. Като bruja, или „вещица“, както биха я нарекли невежите пайос, тя имаше третото око и никога не грешеше. Всички в Сакромонте разчитаха на Микаела да им казва пророчествата, които искаха, и никак не се радваха, когато предричаше нещо, което не искаха да чуят.

Мария сама си беше виновна, че бе разтълкувала думите на Микаела както си искаше. За нея „специална“ и „талантлива“ означаваше това, което искаше да означава: още една жена в къщата, талантлива в домакинската работа и гледането на деца, мила и добра дъщеря, която да й помага и да я подкрепя на стари години.

— Това е проблемът с врачките и пророчествата — промърмори Мария, докато се събличаше под светлината на свещта, след което внимателно сгъна бродираното си болеро, престилка, синя пола и фуста, преди да си облече нощницата. Не че даваха грешно послание, а че получателят му можеше да го превърне в каквото иска и от каквото има нужда.

Тя се надяваше някое от децата й да е наследило дарбата на прабаба й. Тя била селската bruja преди Микаела и дарбата се предаваше в семейството й. Мечтаеше си как Микаела ще огледа новороденото бебе и ще обяви, че това е детето, което един ден ще бъде новата bruja. Тогава всички щяха да идват в тяхната пещера, знаейки, че бебето й има дарбата да вижда в бъдещето и когато порасне ще бъде най-могъщата жена или мъж в тяхната общност.

Мария се върна от кухнята и загреба малко вода от бъчвата, за да си измие лицето. След това мина на пръсти през стаята; от лявата й страна беше спалнята на момчетата, отделена от кухнята със завеса. Като отметна леко завесата и вдигна свещта пред себе си, успя да различи слабото тяло на Фелипе под тънкото му одеяло; той още дишаше тежко след скорошна болест. До него на сламеника лежеше Едуардо и спеше с небрежно преметната през лицето ръка. Мария сподави въздишката си, когато видя, че Карлос още не се е прибрал.

Тя мина по пръстения под до собствената си стая в дъното и видя, че Лусия спи спокойно на сламеника си. Под последната светлина на свещта се пъхна под одеялото. Угаси свещта с пръсти, положи глава на твърдата възглавница, пълна със слама, и се загледа в чернотата. Макар нощта да бе топла, Мария трепереше в застоялия, смрадлив въздух в пещерата. Искаше й се Хосе да беше с нея, за да я прегърне със силните си ръце, да отнеме страха, който изпитваше за бъдещето. Но тези ръце не искаха жена, чието тяло бе състарено от пет бременности и недохранване. Мария знаеше, че на трийсет и три изглежда много по-стара от възрастта си.

— Какъв е смисълът на всичко това? — попита тя небесата и пресветата Дева. След това, без да получи отговор, Мария затвори очи и заспа.