Лусинда Райли
Сестра на луната (36) (Историята на Тиги)

34.

Исадора

Пет години по-късно

Юни 1951

— Будна ли си, Исадора?

— Не — отвърна тя и зарови лице във възглавницата. — Спя.

— Е, знам, че не спиш, защото ми говориш, и ако не станеш от леглото, ще трябва да те гъделичкам, докато не го направиш…

Пръстите на Анхелина се промъкнаха под одеялото към корема на Исадора, където най-много я беше гъдел, и се задвижиха по него като малки паячета, докато Исадора не се разкикоти.

— Спри! Спри! — каза тя със смях и отметна одеялото, за да стане от леглото. — Ето, будна съм! Какво искаш?

— Да дойдеш с мен в града преди abuela и Рамон да са станали.

— Но те казват, че не бива да ходиш да гледаш на пайос — каза Исадора, търкайки сънените си очи с ръчички.

— Погледнах в кутията с парите и ако не отида, ще ни кажат и че няма нищо за вечеря — заяви Анхелина. — Ще дойдеш ли? Моля? Винаги привличам повече клиенти, когато си с мен — помоли я тя.

— Е, добре — въздъхна Исадора. — Трябва ли да нося тази глупава рокля? Много ми е малка и ми дращи.

— Да, трябва, защото изглеждаш толкова сладка в нея. — Анхелина вдигна роклята, с цветни мотиви и бухнали ръкави. Исадора остави Анхелина да й свали нощницата и да я смени с роклята.

— Това е за бебета — каза тя намусена — и освен това ти казах, че съм мъжкарана. Ау! — оплака се тя, докато братовчедка й разресваше с четка дългите й тъмни къдрици.

— Обещавам след това да ти купя сладолед — взе да я придумва Анхелина, докато слагаше розова панделка от едната страна на косата й. — Хайде, обуй си обувките и ще тръгваме.

След като минаха на пръсти покрай завесата пред спалнята на баба им и Рамон, Анхелина спря да налее вода от каната в манерка. Когато пристъпиха навън Исадора усети жегата на деня, макар да беше едва осем сутринта.

— Изглеждаш много хубава в роклята си — отбеляза Исадора, гледайки братовчедка си. Тайничко си мислеше, че Анхелина е най-красивото нещо, което някога бе виждала, и знаеше, че всички момчета в Сакромонте също смятат така. С дългата си златиста коса, големи сини очи и кожа, която никога не потъмняваше под слънцето, според Исадора Анхелина приличаше на някоя принцеса от книжката с приказки, която Рамон й бе купил, когато я научи да чете. — Ще се омъжиш ли някога? Почти на седемнайсет си все пак.

— Никога няма да се омъжа, pequeña — поклати категорично глава Анхелина. — Не това е съдбата ми.

— Как можеш да го кажеш? Всички красиви принцеси срещат своя принц. Дори abuela е срещнала Рамон — закикоти се Исадора.

— Просто знам — сви рамене Анхелина. — Имам много друга работа за вършене, нали разбираш? Докато ти — Анхелина хвана ръката й и я залюля нависоко в своята, — вече си срещнала своя.

— Надявам се, че не. Всички момчета, които познавам, са грозни и груби. Сигурна ли си?

— Да, сигурна съм.

— Откъде знаеш всички тези неща? — попита я Исадора, когато преминаха през градските порти и тръгнаха по стръмните калдъръмени алеи към центъра.

— Не зная, просто е така. А понякога ми се ще да не беше. Особено когато виждам ужасни неща.

— Като чудовища и големи дълги змии?

— Да, и такива — усмихна се Анхелина.

— Ще ми се да имах дарба като твоята. Тогава можех да видя дали abuela ще ми направи magdalenas, когато се прибера от училище.

— Не изоставай, pequeña, и спри да се разсейваш!

Исадора отмести поглед от зелената гъсеница, която бавно се изкачваше по една каменна стена, и заскача надолу по хълма към братовчедка си.

На площада застана и се усмихна сладко, докато Анхелина примамваше първия си клиент, за да му гледа. Каквото и да казваше Анхелина на клиентите си за бъдещето им, Исадора знаеше, че трябва да си остане между тях, затова се забавляваше като гледаше надолу по тесните алеи, тръгващи от площада. Любимото й място беше кафето, където продаваха сладолед на туристите. Всички разнообразни цветове бяха там и тя беше пробвала повечето.

— Днес ще си взема от зеления с парченцата шоколад — каза си тя и го загледа с копнеж. — Толкова е горещо днес — оплака се, изтри си челото и погледна над тезгяха, за да види дали приятелят й Андрес беше в кафето днес. Андрес беше син на вечно сърдития продавач на сладолед. Той беше на седем, година по-голям от нея. През уикендите и ваканциите Андрес идваше да работи при майка си и баща си, но винаги изпускаше чиниите и не можеше да слага добре сладоледа във фунийките, затова родителите му често го гонеха на площада да си играе.

Бяха се срещнали в алеята до кафето, където и двамата се скриха от обедното слънце. Андрес й предложи да пийне от лимонадата му, която напълни устата й с мехурчета. От този момент тя заобича страстно и него, и лимонадата.

Разбира се, той беше пайо, така че когато Анхелина й каза, че вече е срещнала своя принц, нямаше как да има предвид него. Беше толкова хубав, със светлите си зеленикави очи и къдрава кестенява коса. Беше също мил и умен — можеше да чете и пише много по-добре от нея. За разлика от другите пайос не гледаше на нея със съмнение — напротив, изглеждаше заинтригуван от това, че тя живее в пещера и има братовчедка, която предрича бъдещето.

Понякога я гледаше, сякаш искаше да я целуне, а устните му се доближаваха до нейните, но после се изчервяваше, изтриваше уста с ръка и предлагаше да идат да ритат топка на площада.

Исадора не беше казала на никого за приятеля си. Знаеше, че семейството й мрази пайос, които ставаха само да им взимат парите за гледане или кошници. Но Андрес беше различен и тя знаеше, че я харесва. Беше й казал, че един ден ще се ожени за нея и ще си имат собствена маслинова горичка.

— Но аз не обичам маслини — каза инатливо тя, тайно в еуфория от думите му.

— Може да имаме и други неща — каза бързо той. — Каквото поискаш.

— Може ли да ядем сладолед всеки ден?

— Да, разбира се.

— И да имаме котенце или бебе и вана? — попита тя и изрита топката към него.

— Ще имаме тези неща и много повече. Когато се оженим, ще направим голяма фиеста в твоята пещера, като тези, за които си ми разказвала. Ще танцуваме заедно и всички ще ядат сладолед. — Той се ухили и ритна топката обратно към нея.

— Искате ли един, сеньорита? — попита бащата на Андрес иззад големия фризер, в който бяха изложени сладоледите.

Исадора се изтръгна от бляновете си.

— Да, но нямам пари, сеньор.

— Тогава се махай! — изкрещя й той. — Пречиш на другите ми клиенти!

Исадора сви рамене и реши, че няма да го кани на никаква фиеста. Андрес още го нямаше в кафето, но беше рано сутринта.

— На мен не ми пречи — чу се дълбок глас зад нея. — Искам два броя от този — каза той и посочи зеления сладолед.

— Да, сеньор.

Исадора се обърна и видя тълпите да се изливат от катедралата. Сутрешната служба трябваше да е свършила. Видя как Енрико, бащата на Андрес, промени изражението си и стана целият в усмивки за клиента пайо. Когато той напълни двете фунийки, Исадора погледна мъжа, който беше много висок и загорял от слънцето, с две дълбоки кафяви очи. Изглеждаше мил, помисли си тя, и доста тъжен.

— Ето, сеньорита — каза той и й подаде едната фунийка. Тя го погледна с изненада.

— За мен? — попита тя.

— Sí — кимна той.

— Gracias a Dios — каза тя и започна да ближе сладоледа, който вече се разтапяше под слънцето и течеше надолу по фунийката. И като разпозна потенциален клиент, му се усмихна сладко. — Искате ли да чуете бъдещето си? — попита го на испански.

— No comprendo. Hablo Ingles — каза той.

— Искате бъдеще ви каже? — Беше се научила да повтаря думите като папагал, в случай че попадне на турист на площада, който говори английски.

— Можеш да ми предскажеш бъдещето? — Мъжът погледна надолу към нея.

Беше ред на Исадора да каже, че не разбира.

— Mi prima, Анхелина. — Исадора посочи към площада. — Тя много добра — добави детето и протегна длан, като показа със знаци как се гледа на нея.

— Защо не? — Мъжът сви рамене, ближейки сладоледа си, и даде знак на Исадора да го води.

Анхелина тъкмо привършваше с друга клиентка и Исадора се спря, докато тя й подаваше парите.

— Ето — каза тя, след като жената си тръгна. — Водя ти мъж. Испанският му не е добър — прошепна бързо.

— Hola, сеньор — усмихна се Анхелина с най-ярката си усмивка. — Да погледна ръка? — попита на английски. — После ви кажа за ваша дъщеря.

— Моята дъщеря?

Виждайки изуменото лице на мъжа, като на всички клиенти на Анхелина, когато им кажеше тайна, която някак знаеше, Исадора се отдалечи и отиде да си довърши сладоледа под сянката на един навес от другата страна на площада. Надяваше се да получи няколко сентима от Анхелина като комисиона, че й е довела мъжа. Може би щеше да купи с тях подарък за баба си. Докато си мислеше за това и тъгуваше, че Андрес още го няма в кафето, едно черно-бяло котенце излезе от алеята зад нея и започна да прокарва мършавото си телце между краката й.

— О! Толкова си сладко! — каза Исадора и вдигна котето на ръце, а то замърка. — Може да те взема у дома като подарък за abuela — каза тя и го целуна по главичката. Погледна през площада и видя, че мъжът, когото бе довела на Анхелина, се отдалечаваше. Тръгна към братовчедка си, все още държейки котето.

— Виж какво намерих! — Исадора вдигна поглед с надежда, но очите на Анхелина още следваха клиента й. — Виж! — настоя тя. — Може ли да го вземем у дома, Анхелина? Моля те!

— Не, знаеш, че не можем. Едва изхранваме себе си, да не говорим за животни. Хайде, много съм уморена за още клиенти и трябва да се прибираме.

— Ами моя сладолед?

— Вече си изяла един, нали, непослушно момиче? Онзи мъж ти го е купил. Толкова много тъга има по света… — Анхелина изтри очите си с ръка. — Сега остави това коте, където си го намерила, и да тръгваме.

Исадора го направи, намусена, защото пътят до вкъщи беше дълъг, не беше видяла Андрес и колкото и да се молеше, не й беше позволено да си има домашен любимец.

— Добри пари ли събра тази сутрин? — попита тя Анхелина. Беше свикнала с мълчанието на братовчедка си, докато се връщаха от гледането. Abuela беше казала, че това изпива енергията й, затова Исадора винаги се опитваше да я развесели по обратния път.

— Да, онзи мъж ми даде десет песети.

— Десет песети! — плесна с ръце Исадора. — Защо не си щастлива?

— Защото макар да са пайос, ми се ще да не се налагаше да им взимам парите, да можех да им гледам безплатно.

— Не взимаш пари от gitanos, които идват да те видят, нали?

— Не, но това е защото нямат никакви. — Анхелина й се усмихна вяло и й разроши косата. — Ти си добро момиче, Исадора. Съжалявам, ако понякога ти се сърдя.

— Разбирам. — Исадора потупа ръката й. — Голям товар носиш — каза тя сериозно, повтаряйки думите, които бе чула от Мария преди три нощи, когато една съседка дойде да помоли за отвара, която да спаси седемдесетгодишната й майка. Анхелина й я даде, но след като жената си тръгна, поклати глава и каза: „Тя ще бъде мъртва на сутринта и нищо не мога да направя“.

— Много мило от твоя страна, че го казваш, но дарбата ми е и голяма привилегия. И не бива да се оплаквам. — Тя изведнъж се спря и прегърна Исадора. — Обичам те, querida, и трябва да прекараме щастливо времето, което ни е дадено да сме заедно.

* * *

Месец по-късно, когато горещия юни премина в още по-горещ юли, Исадора се прибра и видя в кухнята на баба си да седи непознат. Тя погледна Мария, която седеше на дървения си люлеещ се стол със зачервени от плач очи.

— Какво има? Какво е станало, abuela? — попита тя, пренебрегвайки мъжа, и прекоси кухнята, за да седне в скута на Мария.

— О, Исадора, аз… — Мария се постара да се съвземе, прегръщайки внучка си. — Толкова съжалявам, querida, толкова съжалявам…

— Какво има? Какво е станало? Всички изглеждате толкова тъжни. — Исадора се вторачи в мъжа, който седеше на масата и пиеше чаша от специалното бренди на Рамон. — Кой е това?

— Е, това е добрата новина. — Мария успя да се усмихне немощно. — Това е Пепе, чичо ти.

— Пепе! Твоят син, който живее в Америка? — Изразителните очи на Исадора се обърнаха към Пепе. — Моят чичо?

— Да, точно така.

— И той е дошъл тук?

— Да — усмихна се Мария и посочи Пепе.

— Но… — Исадора сложи пръстче на устните си, както правеше, когато се замислеше. — Защо не се радваш, abuela? Толкова често казваше, че ти липсва, а сега е тук.

— Така е… — кимна Мария. — И много се радвам да го видя.

Исадора слезе от коляното на баба си и отиде при чичо си.

— Hola, казвам се Исадора и много се радвам да се запознаем. — Тя му подаде официално ръка.

Пепе се засмя и й подаде своята, за да се здрависат.

— Виждам, че племенницата ми поне има отлични маниери.

— Да, има. Това е заслуга на Анхелина — понякога я води със себе си в града, когато гледа на ръка на пайос. Говори и малко английски.

— Е, малката ми, аз не съм пайо, така че ела и дай на чичо си Пепе голяма прегръдка!

Исадора позволи на Пепе да я вдигне на ръце и да я прегърне. Когато я целуна, усети как огромният му мустак погъделичка бузата й.

— Виж, донесох ти подарък чак от Америка — каза той и вдигна една кутия от пода, за да й я подаде.

— Подарък? За мен? Виж! Кутия, увита в хубава хартия, abuela! Благодаря ти, чичо Пепе!

— Не, Исадора — каза с усмивка Пепе. — Трябва да свалиш хартията и да видиш какво има вътре. Това е подаръкът.

— Но хартията е красива и ще я разваля, ако я махна — намръщи се Исадора.

— Ето, ще ти покажа как. — Пепе взе кутията и я постави на кухненската маса. Започна да развързва ивиците розова панделка, след което отвори хартията от единия край. — Виждаш ли? Ти направи останалото.

Исадора го направи и с напътствията на Пепе свали капака на кутията. Исадора ахна, като видя какво имаше вътре.

— Това е кукла! И прилича на Анхелина! Толкова е красива! Наистина ли е моя?

— Твоя е и се надявам да се грижиш добре за нея. Името й е Глория — каза Пепе, когато Исадора вдигна куклата от кутията и прикова поглед в нея.

— Виждала съм ги в магазините на пайос, но струват много песети. Благодаря ти, чичо — каза тя и прегърна Глория. — Обещавам да се грижа за нея. — Тя се обърна към Мария. — Да не би да плачеше от радост, abuela? — попита с надежда.

Пепе и Мария се спогледаха.

— И двамата сме тъжни, защото Пепе ми каза, че майка ти Лусия е отишла на небето при ангелите.

— Отишла е на горния свят? — попита Исадора, местейки ръцете на Глория нагоре-надолу, след което се заигра с малката обувчица и чорапче, които се изплъзнаха от крачето й.

— Да.

— Значи никога няма да я срещна на земята?

— Не, няма, Исадора.

— Е, бих се радвала да я видя, но съм сигурна, че е щастлива, където е. Анхелина казва, че горният свят е много красиво място. Може ли да отида да й покажа Глория?

— Разбира се, че може. Тя е в двора и се грижи за билките си.

Когато Исадора излезе от стаята, Пепе се усмихна на майка си.

— Тя е прекрасно дете, мамо. Толкова е естествена, за разлика от децата в Америка.

— Да, така е. И до голяма степен се радвам, че беше прекалено малка, за да помни Лусия. Смъртта й няма да я нарани толкова много. Разказваше ми какво е станало, Пепе?

— Бяхме в Балтимор, да, и Лусия беше изтощена и пиеше и пушеше твърде много, но не беше по-различна от обикновено. Излезе на сцената както винаги и започна да танцува ferruca. В края на танца извика „Оле!“ и се строполи на пода. Публиката си помисли, че това е част от представлението; така си помислихме и ние, и чак когато видяхме, че не се изправя, разбрахме, че нещо не е наред. Извикахме линейка, но я обявиха за мъртва при пристигането в болницата. Казаха, че е получила масивен сърдечен удар. Не е разбрала нищо, мамо.

Мария се прекръсти.

— Танцувала е до смърт.

— Да, мамо. Поне умря, докато правеше това, което обичаше.

— Но тя беше толкова млада! Още нямаше четирийсет! А и е толкова тъжно, че никога няма да се върне в Сакромонте да види дъщеря си.

— Да. Много пъти я питах дали ще се върне тук, но тя все си намираше извинение. След като видях Исадора, мисля, че разбирам защо. Тя е копие на баща си!

— Да, предполагам, че е така — съгласи се Мария. — И по характер прилича на него. Мила и добра и много, много търпелива. Следва Анхелина насам-натам като кученце.

— Мамо, мислиш ли, че трябва да кажем на Менике, че има дъщеря? — попита Пепе. — Лусия все ме караше да обещая, че няма, но сега, когато вече я няма… Какво мислиш?

— Чух, че Менике вече е женен, живее в Аржентина с жена си и двете си деца.

— Искаш да кажеш, че най-накрая е оставил в миналото Лусия.

— Да. Честно ли е да разстройваме новото му семейство с такива новини?

— Честно ли е Исадора никога да не познава баща си?

— Тя има Рамон тук, Пепе, както и мен и Анхелина. Има един въпрос, който трябва да ти задам — никога не получих и стотинка от Лусия, след като си замина. Макар че ти пратих телеграма, че сме се преместили и парите трябва да се пращат в пощата.

— Да, мамо, получих телеграмата и се кълна, че бях с нея, когато ви пращаше редовно пари. Нищо ли не е стигнало до вас?

— Не. Макар че Рамон слиза в пощата всяка седмица през последните пет години. Казват му, че не е дошло нищо.

— Е, значи можем да предположим, че в пощата има някой много богат човек, който кара бърза кола. Защо не ми каза, че имаш нужда от помощ?

— Не исках да прося от семейството си — поклати глава Мария. — А и някак се справихме, Пепе.

— Мамо… — Пепе се изправи и отиде до нея. — Толкова съжалявам. Ако знаех, щях да помогна, но нямах представа. Както и да е, сега съм тук и мога да се грижа за вас. Донесох всичките си спестявания и ако внимаваме, ще стигнат да ни изхранват още много години. И освен това… — Пепе докосна с пръст мустака си.

— Да?

— Казах на татко за Исадора, преди да замина. Помолих го да ми даде пари за нея. Все пак Лусия й беше майка и по право всичко нейно трябваше да се наследи от дъщеря й.

— Прав си. Той даде ли ти ги?

— Каза, че било трудна година, че парите на куадрото отишли за нови костюми за шоуто. Даде ми малко пари, но нищо близко до сумата, която дължеше на Лусия.

— Значи не се е променил — въздъхна тежко Мария.

— Не, мамо, не се е променил. Но преди да тръгна си позволих да продам кожите на Лусия и всичките й бижута. Не получих колкото трябваше, но поне Исадора сега има нелоша сума за бъдещето си. Утре ще ида в банката в града и ще й отворя сметка. Ако имаме късмет и положението в Испания се подобри, наследството й би трябвало да нарасне. Може би не трябва да й казваме, а да й го дадем на осемнайсетия й рожден ден.

— Да. — За пръв път Мария се усмихна. — Тогава поне ще има нещо, с което да започне зрелия си живот. По-добре да го забравим дотогава. Колко дълго ще останеш, Пепе?

— Е, вече няма куадро. След смъртта на Лусия всички се разпръснаха, а на мен ми омръзна да пътувам. Така че — той хвана ръцете на майка си в своите — се върнах завинаги, мамо.

— Това поне е щастлива новина! Може да използваш пещерата на Рамон като свой дом.

— Той живее тук с теб?

— Да, точно така — кимна Мария, понеже вече не искаше да крие любовта си към мъжа, който беше за нея всичко, което съпругът й не можеше да бъде. — Надявам се да разбираш, Пепе.

— Мамо, разбирам. Като дете обожавах баща си, но не ми отне много време да разбера какъв е в действителност.

— Без Рамон нямаше да оцелея — сви рамене Мария. — Ами Хосе? Къде е той?

— Оставих го в Сан Франциско. Харесва Калифорния заради климата. Работи като музикант в един бар в града.

— Сам ли е? — попита Мария, осъзнавайки, че вече не я боли сърцето от това.

— Той… не, не е. Новата му приятелка се казва Хуанита, но съм сигурен, че няма да се задържи дълго.

— И не ме интересува ще се задържи ли, или не — каза твърдо Мария, понеже беше истина. — Ами ти, Пепе? Имаш ли приятелка?

— Не, мамо, коя би ме поискала? — засмя се той.

— Много жени! Погледни се само — ти си красив, талантлив и още млад.

— Може би просто бракът не е за мен.

— Почакай само момичетата тук в Сакромонте да те видят. Ще се редят на опашки пред вратата ти — каза Мария и се изправи. — Сега трябва да отида да сготвя вечеря. Ще идеш ли да видиш дали Рамон се е върнал с водата?

— Да, мамо.

Докато излизаше от пещерата, за да тръгне надолу по хълма, Пепе се запита дали да не каже истината на майка си, за да спре опитите й да го ожени. Но имаше някои неща, които дори и майка, обичаща сина си до дъното на душата си, не можеше да знае. Шокът от това, което беше той, можеше да я убие. Той знаеше, че ще трябва да пази тази тайна до края на живота си.

* * *

Новината се разпространи бързо по планината и на другия ден като че ли всички gitanos, останали в Гранада, се събраха в пещерата на Мария да отдадат последна почит на Ла Кандела, най-великата танцьорка на фламенко, родена някога в Сакромонте, и да присъстват на погребението на праха й, който Пепе бе донесъл със себе си. По залез Мария и Анхелина поведоха процесията до гората, като жените пееха протяжните скръбни песнопения, докато Анхелина мърмореше заклинанията, които да отведат Лусия в горния свят.

Пепе държеше в една ръка резбованата дървена кутия с праха на Лусия, а с другата стискаше ръчичката на дъщеря й. Той погледна Исадора, фокусирана върху пътя пред тях, със сухи очи и сериозно лице. Сърцето му се разби при мисълта, че тя никога нямаше да познава майка си, да я прегърне, да танцува с нея…

Когато стигнаха до поляната в гората, всички замлъкнаха. В редицата кръстове, където лежаха поколения Албайсин, беше приготвен малък гроб до тези на братята на Лусия. Докато Анхелина напяваше молитва, Пепе и Мария внимателно положиха кутията в земята и използваха ръцете си, за да я посипят с кафявата пръст, примесена със сълзите на Мария.

Пепе се изправи и се прекръсти, гледайки надолу към гроба на Лусия. Скъпа моя сестро — помисли си той, — ти спаси живота ми по повече начини, отколкото разбираш. Когато се върна при Исадора и я вдигна на ръце за дългия път обратно към пещерите, той отправи безмълвна молитва към небесата. Кълна ти се, Лусия, ще се грижа за дъщеря ти, докато съм жив.