Лусинда Райли
Сестра на луната (31) (Историята на Тиги)

29.

Менике излезе на терасата и присви очи под ясното септемврийско слънце. Облегна се на балюстрадата и погледна към лозята, с които бе осеяна долината, и покритите със сняг върхове на Андите отвъд тях. Никога в живота си не бе дишал толкова чист въздух, а дори на такава височина слънцето загряваше приятно кожата му. Той обичаше това място.

Срамуваше се да признае, че скорошното произшествие на Лусия се бе оказало Божи дар за него: след години непрестанни турнета из Южна Америка, куадрото изнасяше представление пред претъпкан театър в Буенос Айрес, когато по време на особено пламенна ferruca Лусия удари с крак сцената толкова силно, че стъпалото й счупи дъските.

Глезенът й беше лошо изкълчен и лекарят я предупреди, че никога повече няма да може да танцува, ако не му даде време да се излекува. Така че Лусия най-сетне бе принудена да се предаде и да си почине. Останалите от куадрото се разделиха за този сезон и тръгнаха по свои представления в Аржентина и Чили.

За пръв път през всичките години с Лусия Менике беше съвсем сам с нея и беше истинско блаженство. Може би заради силните обезболяващи, които взимаше, или най-сетне бе усетила резултата от невероятното напрежение, на което подлагаше тялото си, но Лусия беше по-спокойна от всякога. Ако можеха да останат така завинаги, Менике би се оженил за нея още на следващия ден.

— Телеграма, сеньор.

Рената, прислужницата, излезе на терасата да му я даде.

— Gracias.

Видя, че е адресирана до Лусия, която дремеше на шезлонга си. Той я отвори, просто защото знаеше, че тя така или иначе ще му я подаде да й я прочете.

Беше на английски и Менике седна на масата да я преведе.

ВСИЧКИ УСЛОВИЯ ПРИЕТИ СТОП ЗАПАЗЕНИ БИЛЕТИ ОТ БА ДО НЙ 11/9 СТОП ОЧАКВАМ ВСИЧКИ ВИ С НЕТЪРПЕНИЕ СТОП СОЛ

— Mierda! — изруга Менике и сърцето му запулсира от гняв. Изправи се и отиде до Лусия.

— Имаш телеграма! — каза на висок глас и видя как тя се събуди с подскок. Хвърли телеграмата към нея и тя се понесе по топлия бриз и падна на плочките на терасата.

— Имам ли? — Лусия се изправи и се пресегна да я вдигне. Видя, че е на английски, и се опита да му я подаде отново, но той отказа. — Какво пише?

— Мисля, че знаеш много добре, Лусия.

— О. — Тя отново сведе поглед към телеграмата и затърси някоя дума, която би могла да разпознае. — Сол.

— Да, Сол. Сол Хурок. Явно ще ходиш в Ню Йорк.

— Не, ние ще ходим в Ню Йорк. Все едно бих те изоставила! Ще се гордееш с мен — преговарях много добре.

Менике се спря и си пое дълбоко дъх.

— Хрумна ли ти изобщо, че може би е добра идея да ми кажеш какво планираш?

— Не и преди той да приемеше условията ми. Преди това всеки път, когато ми правеше предложения, пренебрегваше теб и куадрото и искаше само мен. Така че — Лусия протегна ръце нагоре към него с широка усмивка, — сега мога да ти кажа.

Тъй като Лусия не можеше да прочете какво пишеше в телеграмата, Менике реши, че условията й явно са били приети по време на няколкото телефонни разговора късно през нощта, когато тя си мислеше, че той спи.

Менике се отпусна бавно на един стол. След чувството на покой преди броени минути сега изпита отчаяние по толкова причини, че му беше трудно да ги възприеме всичките.

— Не се ли радваш, Менике? — попита го тя. — Това е мечтата ми. — Лусия се изправи, обзета от енергия и въодушевление. Малките й крачета започнаха да тропат по терасата. — Можеш ли да си представиш? Най-накрая, Северна Америка! Южна Америка е наша, но сега трябва да отнемем на Ла Архентинита истинската награда!

— Значи всичко това е заради нея, така ли? — попита Менике, избягвайки погледа й.

— Не е заради нищо и никого. Това е просто ново място, където да покажа танците си на пайос. А нюйоркските пайос са най-богатите в света. — Лусия дойде при него и го прегърна през раменете. — Сеньор Хурок каза, че може да успее да наеме „Карнеги Хол“! Можеш ли да си представиш? Няколко испански gitanos на най-великата концертна сцена в света!

— Харесва ми тук, в Мендоса, Лусия. Бих се радвал да остана в Южна Америка до края на живота си.

— Но ние сме видели всичко, което има да се види тук, направили сме всичко, което има да се прави! — Лусия го пусна и закрачи по широката тераса, пълна със саксии с цъфнали яркочервени цветя, със същия цвят като шала около врата й. — Били сме в Уругвай, Бразилия, Чили, Колумбия — тя започна да отброява държавите на пръсти, — после Еквадор, Венецуела, Санто Доминго, Мексико, Куба, Перу…

— Следващия път, Лусия, когато правиш планове, които включват и мен, моля да проявиш приличието да ми кажеш!

— Но аз го пазех като специална изненада! Мислех, че ще се зарадваш колкото и аз! — Лусия изглеждаше толкова съкрушена, че гневът на Менике се поуспокои. Очевидно тя наистина си беше мислила, че той ще се зарадва.

— Толкова ми хареса да бъда тук с теб, че просто… — Той поклати глава. — Чудя се дали някога ще спрем някъде. И ще имаме свой живот заедно.

— Може би няма да спрем, но имаме живот, и е толкова вълнуващо, и ще печеля четиринайсет хиляди долара на седмица!

— Не ни трябват повече пари, Лусия, вече имаме достатъчно.

— Нищо никога не е достатъчно. Ние сме gitanos. Животът е постоянно търсене, никога не можем да стоим на място, знаеш го. — Лусия го погледна. — Може би остаряваш.

— Може би просто ми е омръзнало постоянното пътуване. Може би искам дом. С теб, Лусия… И деца, един ден.

— Можем да имаме всичко това, но първо нека завършим приключението си и да отидем в Ню Йорк. — Лусия тръгна към него и падна на колене, хващайки ръцете му. — Умолявам те. Трябва да имам Америка. Не ми отказвай това.

— Pequeña… — Менике отново си пое дълбоко дъх. — Някога отказвал ли съм ти каквото и да е?

* * *

Този път, когато тръгнаха с кораб за Ню Йорк, морето бе спокойно и нямаше морска болест сред трупата, нараснала до шестнайсет души през шестте им години в Южна Америка. На Лусия автоматично бе предложена най-добрата каюта на кораба и другите пътници й се покланяха или вдигаха ръце за поздрав, когато благоволеше да излезе на палубата.

— Как се чувстваш? — Мария се приближи до Менике, който стоеше облегнат на парапета, увит в дебело палто и шал, щедро предоставени му от друг пътник, който го бе видял да трепери на палубата в есенния вятър.

— Тъжен, че оставяме Южна Америка зад себе си. Топлината, цветовете…

— Да, разбирам. И аз го чувствам. Но какво можем да направим?

— Нищо, Мария. — Менике я прегърна през рамото. През годините двамата се бяха сближили, черпеха спокойствие и сили един от друг, когато Хосе или Лусия им създаваха проблеми.

— Искам… — започна Менике.

— Какво искаш?

— Край и начало — прошепна той. — Пътуването да свърши. Да имам дом.

— Разбирам те. Казват, че войната в Европа ще свърши скоро. Трябва да разбера какво е станало със синовете ми. И аз искам да се прибера у дома.

Мария стисна ръката му, преди да се оттегли, самотна фигура на ледената палуба.

* * *

— Знаеш ли, че Антонио Триана е този, който ме е препоръчал на сеньор Хурок? — каза Лусия, докато се приготвяше за вечеря с капитана, като си слагаше тежки диамантени обици и нагласяше кожена мантия около раменете си.

— Не, не си ми споменавала. Той не е ли партньор на Ла Архентинита?

— Да, но чувам, че тя не е наред със здравето. Той си търси нова партньорка. И е избрал мен! — Лусия се изкикоти весело и завъртя около пръста си черната къдрица, която стоеше в центъра на челото й.

Менике я зяпна.

— Мислех, че предпочиташ да танцуваш сама?

— Така е, но последния път, когато танцувах с Триана в Буенос Айрес, усетих нещо по-голямо от мен, а и той вече е прочут в Америка.

— Моля те, Лусия, кажи ми, че няма да бием целия път до Ню Йорк само за да откраднеш партньора на Ла Архентинита?

— Разбира се, че не, но мога да се уча от Триана. Той е гений.

— Наистина ли? — Менике се премести зад нея и се вгледа в отражението й в огледалото. — И това го казва жената, която винаги е настоявала, че всеки танц идва инстинктивно от душата й.

— Сега съм по-възрастна и искам да се развия още повече. Ако Триана може да ме научи какво е направило Ла Архентинита толкова известна в Америка, ще го слушам. Знаеш как са се променили нещата. Вече не е достатъчно да танцуваш на сцената с оркестър. Трябва ни впечатляващо шоу!

— Не правихме ли точно това пред южноамериканската публика всичките тези години? — попита уморен Менике. — Гладен съм; готова ли си, или да отида сам в трапезарията?

Лусия закрепи диамантената гривна на китката си, изправи се и му подаде ръка.

— Готова съм, и гладна за сардини.

* * *

Два дни по-късно куадрото Албайсин пристигна в Ню Йорк. Менике никога не беше виждал Лусия толкова въодушевена, колкото когато гледаше невъзможно високите небостъргачи, чиито върхове изчезваха в облачното небе. Доближавайки се до малък остров в устието на огромна река, те подминаха символа на Америка, Статуята на свободата, облечена в сиво-зелените си одежди и понесла факлата на освобождението.

Когато стигнаха до остров Елис, мястото, където трябваше да акостират, Лусия слезе по подвижния мост, готова за тържествено посрещане, но вместо това я посрещнаха имиграционните власти, които настояха трупата да ги последва до една сграда, за да попълни необходимите формуляри.

— Не мога да пиша! Нито майка ми и баща ми! — каза на испански Лусия и погледна с раздразнение чиновниците. — Не знаете ли коя съм?

— Не, госпожо, не знаем — каза единият мъж, след като Менике неохотно преведе. — Знаем само, че сте испанска имигрантка, която трябва да попълни необходимите документи, преди да влезе в Съединените американски щати.

Въпреки възраженията на Лусия на всички им бе отказано да влязат в страната. След като се свързаха със Сол Хурок, за да го уведомят за забавянето, преминаха през още едно дълго пътуване обратно до Хавана. По пътя Менике и малцината други от куадрото, които можеха да пишат, прекараха часове да учат Лусия и останалите от трупата поне да се подписват с имената си.

Когато отново достигнаха Ню Йорк, двайсет дни по-късно, Менике с радост обърна гръб на морето.

Този път формалностите на остров Елис минаха без засечки, така че куадрото отиде с ферибот до Манхатън и се натъпка в няколко жълто-черни таксита. Докато караха, Менике се изуми от огромните сгради със стотици стъклени прозорци, отразяващи бледите лъчи на зимното слънце. Когато слезе от таксито и видя дъха си в ледения въздух, Менике се постара да скрие унинието си от Лусия, която беше във възторг от пищните витрини с манекени, увити в кожи и диаманти.

Трябваше да отседнат в хотел „Уолдорф Астория“, където Сол Хурок бе запазил стаи за цялото куадро. На рецепцията Лусия се подписа в регистрационната книга с предизвикателна, но нечетима драскулка. Баща й и останалите последваха примера й, докато персоналът и минаващите гости гледаха с неприязън шумната група цигани.

Един рецепционист й подаде ключовете от апартамента и тя се понесе царствено към асансьорите.

Докато пиколото натискаше копчето, Лусия се обърна с лице към лобито.

— Hola, Ню Йорк! Скоро всички тук ще знаят името ми!

* * *

— Е, значи ще направите дебюта си в Ню Йорк в „Бийчкомбър“! — обяви Антонио Триана.

— И какво е това място? — Лусия погледна със съмнение стройния, тъмноок мъж, който седеше срещу нея в апартамента. Панталонът и елекът му бяха очевидно скъпи и шити по мярка, а черната му коса беше изкусно оформена с помада.

— Това е клуб, много изискан, с много холивудски филмови звезди в публиката. Аз самият съм танцувал там с Ла Архентинита — увери я Антонио.

— Значи не е някоя плажна барака?

— Уверявам ви, сеньорита Албайсин, че не е. Билетите за дебюта ви се продават по двайсет долара всеки! Сега трябва да ви оставя, но от утре започваме с репетициите. Точно в девет часа сутринта.

Лусия изглеждаше ужасена.

— Сеньор Триана, ние никога не ставаме преди обяд!

— Сега сте в Ню Йорк, сеньорита Албайсин. Тук правилата са различни. Така че ще чакам вас и куадрото ви във фоайето в девет часа утре сутрин и ще би заведа в залата ни за репетиции. — Антонио направи елегантен поклон и излезе от стаята.

— Девет часа? — обърна се Лусия към Менике. — Та това е направо посред нощ!

— Трябва да направим, каквото казва. Той знае правилата тук, Лусия.

— Прав си — въздъхна тя. — Но тази нощ ще пируваме и ще пием вино! — обяви Лусия.

* * *

— Готова ли си за дебюта си в Ню Йорк? — прошепна Антонио Триана в ухото на Лусия, докато стояха един до друг до сцената две седмици по-късно.

Тя виждаше цветните светлини, проблясващи през отвора между завесите, и чуваше жуженето на гласовете от ексклузивния вечерен клуб от другата страна. „Бийчкомбър“ винаги бе препълнен вечер и на път към сценичната врата по-рано тя се зарадва, когато видя, че тълпа хора се опитва да влезе.

— След всички тези ранни репетиции, никога не съм била по-подготвена — заяви тя на Антонио.

— Добре, защото трябва да ти кажа, че днес в публиката са Франк Синатра, Борис Карлоф и Дороти Ламур.

— Борис Карлоф? Човекът с чудовищата? Защо е тук? Да ме изплаши ли?

— За да те види как танцуваш, Лусия — усмихна се Антонио. — Уверявам те, че в реалния живот изобщо не е чудовище. Само играе много добре на екрана. А сега… — Той я хвана за ръката. — Нека дадем на тези американски знаменитости да опитат вкуса на Испания. Късмет, Ла Кандела! — Той целуна леко върховете на пръстите й. — Започваме.

Менике гледаше от стола си от едната страна на сцената как Лусия се появи и Антонио я заведе до центъра. Като при всичките си дебютни представления, Лусия беше облечена в безупречно скроени черни сатенени панталони, корсет, който подчертаваше стройните й бедра, и болеро с остри рамене. Антонио й се поклони и слезе от сцената, като й прати въздушна целувка.

Менике усети пипалата на ревността да пълзят по гръбнака му, но се отърси от тях, за да не се промъкнат в пръстите му.

Той кимна на Пепе и тримата китаристи засвириха, а Лусия застана в началната поза за ferruca с ръце, вдигнати високо зад главата й и разтворени пръсти.

— Късмет, любов моя — прошепна той, знаейки, че на Лусия никога не се е налагало да очарова по-изтънчена и капризна публика.

Час по-късно, с болка в пръстите, Менике изсвири последния акорд и видя как Лусия завърши своите bulerías, вече облечена в пищна виолетова рокля за фламенко. Той се усмихна вътрешно, защото въпреки внимателното обучение на Антонио, Лусия до голяма степен бе пренебрегнала неговата програма и бе импровизирала както винаги.

Това е твоята магия, mi amor. Ти си напълно непредсказуема и аз трябва да се опитам да обичам тази част от теб.

Менике се изправи с Хосе и Пепе, за да получи бурни аплодисменти. Видя, че самият Франк Синатра бе станал на крака, и макар Менике да се бе отнесъл толкова отрицателно към идването им в Ню Йорк, усети сълзи в очите си, докато Лусия се покланяше отново и отново.

Колко далече си стигнала — помисли си той. — И мога само да се надявам най-накрая да ти е достатъчно.

* * *

След възторжените отзиви за дебюта на Лусия в пресата беше време за представление в „Карнеги Хол“. Лусия ставаше в осем часа всяка сутрин и Менике никога не я бе виждал толкова изпълнена с енергия. Куадрото репетираше цял ден под умелото и търпеливо ръководство на Антонио. Менике се изненада, че Лусия приемаше критиките му като агънце.

— Казах ти и преди, че искам да стана по-добра. Трябва да науча какво искат тук, в Америка.

Една нощ Менике откри Мария да шие костюми в дневната на апартамента им, когато излезе от спалнята, за да си напълни чаша с вода.

— Два сутринта е, Мария. Защо си още будна?

— А ти защо си буден?

— Не мога да заспя.

— Нито аз. — Пръстите на Мария се спряха. — Хосе още не се е върнал.

— Добре. Разбирам.

— Не мисля, че разбираш. Зная, че отново ми изневерява. През последната седмица не се е прибирал преди изгрев, много след като вие, останалите, се връщате от репетициите.

— Той ми каза, че остава да репетира новите мелодии за шоуто — отвърна честно Менике.

— С кого?

— С някои от новите танцьори, които се присъединиха към куадрото тук.

— Точно така. По-специално с Лола Монтес — Мария сведе очи. — И с Мартина. Те са много хубави, нали?

— Мария, разбирам опасенията ти, но няма нужда да се притесняваш за Лола. Всички виждат, че тя е влюбена в Антонио.

— Значи остава Мартина.

— Наистина не мисля, че…

— Аз мисля — каза твърдо Мария. — Повярвай ми, познавам знаците. А не мога, просто не мога пак да преживея това. Той ми обеща, Менике, когато се съгласих да го приема отново. Закле ми се в живота на децата ни. Ако е вярно, ще трябва да си отида, може би обратно в Испания.

— Не можеш да се върнеш у дома, Мария, цяла Европа е още в хаос. И се чудя дали преживяванията ти в миналото не те правят прекалено чувствителна.

— Мога само да се надявам да си прав, но съм тук по цял ден и не мога да видя какво прави той, когато е навън. Ще бъдеш ли моите очи и уши? Само на теб мога да се доверя.

— Искаш да шпионирам Хосе?

— Боя се, че да. А сега е време да отида да поспя в празното си легло. Лека нощ, Менике.

Докато гледаше как гордото, изящно тяло на Мария напуска стаята, той поклати глава в отчаяние.

Любовта прави от всички ни глупаци — помисли си той.

* * *

— Не са ме харесали! — Лусия се хвърли на дивана и зарида шумно, докато Менике се укоряваше, че не прегледа рецензията в „Ню Йорк Таймс“, преди Лусия да настои да й я прочете на глас. Но овациите, които тя и трупата получиха в „Карнеги Хол“ предната вечер, бяха толкова ентусиазирани, че той не бе изпитал никакво съмнение, че рецензията ще бъде положителна.

— Не е вярно — настоя Менике и потърси позитивните цитати от статията, каквито имаше много.

— „Прекрасно, гъвкаво и еластично тяло, настроено на висок и енергичен тон, но винаги под контрол.“ „Бърза, интензивна и преливаща от физическа енергия, тя използва динамиката си със завидна артистичност.“ „В alegrías, които тя танцува великолепно, всяка жилка от тялото й усеща линиите, масата и динамиката“ — преведе Менике.

— Да! Но наричат цялото представление „посредствено“ и казват, че не бива да танцувам cordoba! Мразя тази бяла дантелена рокля! Знаех си, че изглеждах смешно.

— Pequeña, единствената им негативна реакция е, че стилът на танците ти подхожда повече на по-интимна атмосфера от „Карнеги Хол“, за да може публиката да те види и да се обедини със страстта ти.

— Значи сега обиждат размерите ми, защото съм като малка точица за очите в горния край на залата! Лола Монтес не получи обиди за своите bulerías. Даже татко я поздрави повече пъти, отколкото мен — продължи да хлипа тя.

— Публиката те обикна, Лусия — каза с умора Менике. — А само това има значение.

— Когато тръгнем на турне другата седмица, ще настоявам да започваме шоуто със soleares. Това беше грешката на Антонио — аз не мога да бъда превърната в нещо друго. Аз съм просто тази, която съм, и трябва да танцувам това, което усещам. — Лусия вече беше станала и крачеше по пода.

— Знам, Лусия. — Той посегна към нея. — Ти си тази, която си. И публиката те обича такава.

— Само почакай да видиш, когато тръгнем на американското турне и свирим пред истинска публика! Всички ще ме видят и ще видят какво нося на града им. Детройт, Чикаго, Сиатъл… Ще ги превзема до един! — Лусия се изтръгна от прегръдките му и продължи да крачи из стаята. — Кълна се, ще направя проклятие на онзи вестник! А сега отивам да видя мама.

Вратата на апартамента се затръшна зад нея и цялата стая се разтресе.

Бяха в Ню Йорк от четири месеца и макар Лусия да се бе потопила в напрегнатата му енергия, Менике имаше чувството, че този френетичен град бавно изстисква неговата. Той постоянно страдаше от настинки, а поради студеното време рядко успяваше да се измъкне и да се разходи сред зеленината на Сентръл парк, изкуствена и скучна версия на любимата му Мендоса.

Той отново вдигна вестника и прочете един ред от последния параграф на рецензията в „Ню Йорк Таймс“: само четири думи, но го окуражиха и повдигнаха духа му.

— „Менике постигна категоричен успех.“ — прошепна той на себе си.

Точно сега повече от всякога се нуждаеше от тях.

* * *

Месец по-късно тръгнаха на турнето. Менике загуби представа за дните, седмиците и месеците, които прекараха на влакове, пресичащи страната, където храната, хората и езикът бяха толкова еднообразни. Вярна на обещанието си и вдъхновена от негативната рецензия, Лусия танцуваше, сякаш животът й зависеше от това.

Пепе също беше разцъфтял и бе станал много по-уверен в изпълнението. Двамата често прекарваха късните вечери, като прелистваха заедно вестниците на пайос, четяха новини за войната и Менике помагаше на младежа с английския.

След поредното успешно представление в Сан Франциско, където Менике имаше чувството, че безкрайната мъгла се пропива и в костите му, трупата зае повечето маси в един денонощен крайпътен ресторант.

— Съветската армия се доближава до Берлин — каза Менике, когато прегледа първата страница на вестник, оставен на надрасканата маса.

Пепе седна до него и протегна глава, за да прочете статията.

— Това означава ли, че войната ще свърши скоро? — попита той. — Тази вечер срещнах в бара един моряк, който се готви да замине за Окинава. Изглежда битките в Япония са жестоки.

— Можем само да се молим — сви рамене Менике и двамата си поръчаха по още един безвкусен хамбургер.

Менике погледна Пепе, който четеше статиите, и се замисли за странните капризи на генетиката, която беше дала на Пепе характера на майка му и външния вид на баща му. Въпреки многото възхитени погледи от жените в публиката, Пепе сякаш не ги забелязваше. Което не можеше да се каже за Хосе…

Мария дойде и седна край тях.

— Пепе, querido, Хуана иска да говори с теб за това колко такта свириш в увертюрата към нейните bulerías.

— Да, мамо. — Пепе се изправи и си тръгна, а Мария се премести срещу Менике.

— Днес свири прекрасно — усмихна се Мария. — Имаше по-дълго соло от обикновено.

— Трябваше да се моля, за да го получа — отвърна Менике и запали цигара.

— Не знаех, че пушиш.

— Обикновено не пуша, това е просто още един лош навик, който съм добил от Лусия. Тя пуши поне по два пакета на ден.

Той погледна как Мария се наведе над гърба на червената пластмасова пейка и очите й потърсиха съпруга й в ресторанта. Менике видя, че той седеше до Мартина на една от съседните маси с небрежно преметната на стола зад нея ръка.

— Честно, Мария, откакто дойдохме на това турне, не съм видял нищо повече от разговори и пиене.

— Може би — усмихна се мрачно Мария. — Но ти не виждаш всичко; има пречка. Много нощи на това дълго турне заспивам сама. Хосе вече е богат мъж. Както и известен и талантлив.

— А ти, Мария, още си много красива жена. Хосе те обича, сигурен съм.

— Не и както аз го обичам. Не се опитвай да бъдеш мил с мен, Менике. Не виждаш ли как ме измъчва това? Да бъда с него, но да знам със сигурност, че никога няма да съм му достатъчна.

— Виждам, а това турне ми се струва безкрайно. Беше вълнуващо в Южна Америка. Имаше толкова много неща за гледане, прекрасна храна, която да опитваме, и вино за пиене. Там говореха нашия език, разбираха ни… но тук — Менике погледна покрусен през прозореца в мрака, — най-доброто, което могат да ни предложат, е хотдог.

— Да, и на мен ми липсва Южна Америка, но Лусия е щастлива. Тя покори Америка. Победи Ла Архентинита в собствената й игра. Може би сега ще може да забави темпото и да се поуспокои.

— Не, Мария — поклати глава Менике. — И двамата знаем, че това никога няма да се случи. Ще има друга Ла Архентинита, друга страна за покоряване… Мога ли да ти кажа една тайна?

— Да, разбира се.

— Получих предложение да свиря в Мексико самостоятелно в едно известно фламенко кафе. Видели са рецензиите в „Ню Йорк Таймс“ и другите вестници.

— Разбирам. Какво ще направиш?

— Не съм сигурен. Остават ни само още няколко седмици от турнето, кой знае какво следва после? Може би ще попитам Лусия дали ще дойде с мен.

— Ами останалите от куадрото?

— Те не са поканени. — Менике вдигна бирата си и отпи голяма глътка.

— Тя няма да дойде, Менике. Знаеш го. Не може да изостави всичко, което познава.

— Е — каза той и пресуши чашата — това си е неин избор.

— И твой — възрази Мария.

* * *

Когато се върнаха в Ню Йорк, трупата получи предложение за договор с театъра на 46-та улица, но щом пристигнаха в хотел „Уолдорф Астория“, там им казаха, че всички стаи са заети.

— Заети! — извика Лусия, докато персоналът на хотела ги отвеждаше обратно към входа. — Половината от тези стаи са свободни! Трябва да сте щастливи, че искаме да отседнем тук!

Докато чакаха такситата навън само с един чадър, който да ги защитава от пролетните дъждове, Менике я обгърна с ръка, за да я успокои.

— Лусия, може би не им харесва какво направи със скъпите им дървени шкафове последния път, когато бяхме тук.

— Е, как иначе се очакваше да си изпека сардините? Трябваха ми дърва за огъня! — настоя тя.

Куадрото се нанесе в няколко големи, удобни апартамента на Пето авеню в Манхатън.

— Радвам се, че отново съм тук. Тук е като у дома, нали? — попита тя Менике, докато вадеше съдържанието на многото си куфари и го трупаше на купчини по пода.

— Не, не мисля. Мразя Ню Йорк. Това не е моето място.

— Но тук те обичат!

— Лусия, трябва да говоря с теб.

— Да, разбира се. Да не си композирал нещо ново за шоуто ни? Видях те да пишеш във влака, докато пътувахме обратно. — Лусия започна да позира пред огледалото в новото пухкаво бяло кожено палто, което току-що бе разопаковала. — Какво мислиш за това?

— Мисля, че цената му може да нахрани цяла Андалусия за един месец, но изглежда прекрасно, mi amor. Моля те… — Менике знаеше, че скоро ще се пръсне. — Ела и седни.

Лусия усети напрежението му и отиде да седне до него.

— Какво има?

— Предложиха ми договор в един прочут фламенко бар в Мексико. Като самостоятелен изпълнител.

— Колко дълго няма да те има?

— Може би за месец, може би за година, може би завинаги…

Менике се изправи и отиде до прозореца, където погледна надолу към безкрайния трафик, пълзящ по Пето авеню.

— Лусия, аз просто… не мога повече да правя това.

— Какво не можеш да правиш?

— Да се влача зад теб. И аз имам талант и способности. Трябва да ги използвам, преди да е станало твърде късно.

— Разбира се! Ще ти дадем повече солови изпълнения в шоуто. Ще говоря с татко и ще променим всичко, няма проблем — каза тя и запали цигара.

— Не, Лусия. Не мисля, че разбираш.

— Какво не разбирам? Казвам ти, че от каквото и да имаш нужда, ще ти го дам.

— А аз ти казвам, че това, което можеш да ми дадеш, вече не е това, от което се нуждая. Не става дума само за бъдещето ми като музикант, Лусия. Става дума за нашето бъдеще.

— Да, а аз винаги гледам към бъдещето. Знаеш от колко дълго време искам да ти стана съпруга, но въпреки това, след всички тези години, още не си ми предложил. Защо не искаш да се ожениш за мен?

— Мислил съм за това много пъти — каза Менике и отново се обърна към нея. — И ми се струва, че най-сетне намерих отговора.

— И какъв е той? Друга жена ли има? — Очите на Лусия пламнаха.

— Не, но понякога ми се ще да имах. Лусия… — Той коленичи пред нея и я хвана за ръцете. — Не виждаш ли, че искам да се оженя за теб? Но не искам да се женя за семейството ти и за куадрото ти, нито за кариерата ти.

— Не разбирам — призна тя. — Не харесваш семейството ми? Това ли е проблемът?

— Мисля, че всички в семейството ти са прекрасни хора, но аз съм и винаги ще бъда външен човек сред тях, дори като твой съпруг. Баща ти се грижи за финансите и организира турнетата… той управлява живота ти, но дори това не би имало значение, ако всичко останало беше наред. Аз съм на трийсет и пет години и това, което искам, е ти и аз да се оженим, да си купим малка къща в Южна Америка и може би един ден да се завърнем в любимата Испания. Искам да можем да затворим вратата и да знаем, че никой друг няма да мине през нея, освен ако ние не го поискаме. Искам да имаме деца и да ги отгледаме не на пътя, а по нормалния начин, като част от една общност, както съм отраснал аз и дори ти през първите десет години. Искам да изнасяме представления заедно, да намерим сцена на такова място, че да можем да излизаме от вкъщи в късния следобед и да се връщаме през нощта, за да спим в собственото ни легло. Лусия, искам наистина да бъдеш моя съпруга. Искам да създадем свое собствено семейство. Искам да… тръгнем на по-бавно темпо, да се насладим на успеха, който сме постигнали, преди пак да поемем на пътешествие с неясен край. Разбираш ли, mi amor?

Лусия, чиито тъмни очи се впиваха в него, докато говореше, се обърна. Изправи се и скръсти ръце.

— Не, не разбирам. Мисля, че това, което ме молиш да направя, е да изоставя семейството си и да дойда с теб сама, за да бъда твоя съпруга.

— Това е част от онова, за което те моля, да.

— Как бих могла да го направя? Какво би било куадрото без мен?

— Ще останат Мартина и Антонио, Хуана, Лола, баща ти, брат ти…

— Казваш ми, че не съм необходима?! Че ще се справят добре и без мен?

— Не казвам това, Лусия, разбира се, че не. — Той въздъхна. — Опитвам се да ти обясня, че понякога в живота хората достигат точка, от която не могат да продължат по същия път и трябва да пресекат мост, за да тръгнат по друг. Там се намирам сега. — Той отиде до нея и я взе в прегръдките си. — Лусия, ела с мен. Нека да започнем нов живот заедно. И ти обещавам, че ако кажеш да, ще те заведа в най-близката църква и ще се оженя за теб още утре. Ще станем съпруг и съпруга незабавно.

— Изнудваш ли ме? Казвал си ми това твърде често преди и така и не се е случило! — Лусия го отблъсна. — Не съм толкова отчаяна! Ами кариерата ми? Да не искаш да спра да танцувам?

— Не, разбира се. Вече ти казах, че искам да изнасяме представления заедно, просто не в същите големи мащаби като досега.

— Искаш да ме скриеш? Да ме принудиш да се оттегля от сцената?

— Не, Лусия, и нямам нищо против, от време навреме, да събираш отново куадрото за по-големи представления. Просто искам да не е всеки ден от всяка седмица. Както казах, искам дом.

— Това потвърждава, че си повече пайо, отколкото gitanos! Какво не ти е наред?!

— Вероятно много неща — сви рамене той. — И двамата сме тези, които сме, но те моля от дъното на душата си да помислиш върху това, което ти казах. Не копнея за слава така, както ти, но все пак малкото ми его иска признание отделно от клана Албайсин. Не можеш да ме обвиняваш за това, нали?

— Както винаги, ти нямаш вина, а аз съм проблемът. Примадоната! Не виждаш ли, че аз ни доведох до мястото, където сме сега! Аз! — Лусия се удари с юмрук в гърдите. — Аз, която спасих мама и Пепе от Гражданската война, която никога не се предавам!

— Ще ми се да вярвам, че и аз съм помогнал с нещо — промълви Менике.

— Значи искаш да направя избор, така ли? Между кариерата ми и семейството ми, от една страна, и теб, от друга.

— Да, Лусия, най-накрая, след всички тези години, те моля да направиш избор. Ако ме обичаш, ще дойдеш с мен, ще се оженим и ще започнем нов живот заедно.

Лусия бе необичайно тиха, докато обмисляше думите на Менике.

— Но не ме обичаш достатъчно, за да останеш? — каза накрая.

Болката в очите му беше достатъчен отговор.