Лий Чайлд
Минало време (9)

9

— Продължавам да не разбирам — настоя Ричър. — Старата дама с бинокъла е разпознала Стан, а полицията би могла да притисне момчето да разкрие самоличността на своя загадъчен приятел. Необходима е била само още една стъпка. Едно посещение в дома на Стан. Което не би отнело повече от пет минути. Въпросът не е в липсата на достатъчно хора. Всеки полицай би могъл да го направи на път за фурната, от която си купува понички.

— Според документите Стан Ричър е живеел извън града, следователно не се е намирал под нашата юрисдикция — обясни Еймъс. — Евентуалният му разпит е свързан с доста формалности, а по онова време колегите са разполагали само с пишещи машини. Вероятно са предположили, че няма да каже нищо, колкото и да се опитват. А в случая колегите не биха могли да го притиснат кой знае колко силно, защото е трябвало да проведат разпита на територията на друго управление. Тогава са щели да присъстват и представител на местния участък, и адвокати, и родители. Да не забравяме, че никой не е пролял и една сълза от съчувствие към жертвата. Не се съмнявам, че с голяма радост са довели случая до задънена улица.

— Извън чия юрисдикция е живеел Стан Ричър?

— На полицейското управление на Лакония.

— А аз мислех, че е роден и израснал тук.

— Може да е роден тук, в болницата, но да е израснал извън града, в някоя ферма или нещо подобно.

— Останал съм с друго впечатление.

— В съседно населено място тогава. Достатъчно близо, за да се включи в същия клуб на орнитолозите като старата дама. Разбира се, че ще посочи Лакония за родно място, тъй като тук се намира болницата. Много е вероятно да разказва, че е израснал в Лакония, имайки предвид района. Както някои казват, че живеят в Чикаго, макар домовете им да се намират в предградия, които не са част от града. Така стоят нещата и с Бостън например.

— Лакония не е толкова голям град — отбеляза Ричър.

— Преди време населението е било доста по-разпиляно. Районът е бил осеян с малки леярни и фабрики. Всяка с по няколко десетки работници, настанени в къщи, разделени на по три-четири апартамента. Някои от тях дори са имали училище с една класна стая. И църква. В Лакония не отдаваме значение на пощенския код.

— Опитайте само с „Ричър“. Без първо име. Може да имам братовчеди в района. И да получа адрес.

Еймъс придърпа отново клавиатурата, въведе името и натисна съответния клавиш. Ричър видя по отражението в очите й, че екранът се променя.

— Още едно съвпадение — обяви Еймъс. — Повече от седемдесет години след първото. Явно сте от семейство на спазващи закона граждани. — Тя кликна няколко пъти и зачете на глас: — Преди година и половина патрулен екип се отзовал на подаден сигнал за нарушаване на обществения ред от посетител в окръжната служба. Викал, крещял, държал се заплашително. Униформените го успокоили, той се извинил и… това е всичко. Представил се като Марк Ричър. Също извън нашата юрисдикция.

— Възраст?

— Двайсет и шест.

— Може да е мой далечен племенник. С какво са го разгневили чиновниците?

— Оплакал се, че разрешителното му за строеж се бави. Искал да реновира мотел край града.

 

 

След като се порадва на слънчевите лъчи в продължение на трийсетина минути, Пати влезе вътре, за да ползва тоалетната. На излизане спря пред тоалетката, разположена точно срещу спалнята. Погледна се в огледалото и се изсекна. Смачка кърпичката и я метна в кошчето. Не улучи. Наведе се, за да поправи грешката си. Все пак беше канадка.

В ъгълчето, където мокетът се срещаше със стената, забеляза използвана клечка за уши. Не беше нейна. Пати не използваше клечки за уши.

Беше скрита дълбоко в сенките, зад единия крак на тоалетката. Несъмнено ставаше въпрос за немарлива камериерка, но пропускът й бе напълно разбираем. Може би дори неизбежен. Нищо чудно четката на прахосмукачката да я бе натикала дълбоко в скривалището й.

Освен ако…

— Шорти, ела да видиш нещо — извика Пати.

Той се надигна от стола си и влезе в стаята. Остави вратата широко отворена.

Пати посочи клечката.

— Това е за чистене на уши — каза Шорти. — Или за подсушаването им. Или и за двете. Има два края. Виждал съм ги в аптеката.

— Защо е тук?

— Някой е пропуснал кошчето. Може да се е ударила в ръба, да е отскочила и да е паднала отзад. Често се случва. Камериерките не обръщат внимание на подобни дреболии.

— Върни се на стола си, Шорти.

Той се подчини. Минута по-късно Пати се присъедини към него.

— Какво съм направил? — попита той.

— Въпросът е какво не си направил — отвърна тя.

— И какво е то?

— Не мислиш — обясни му Пати. — Марк ни каза, че това е първата стая, която са реновирали. Заяви, че току-що са приключили с ремонта. Дори ни покани да им окажем честта да бъдем първите им гости. Защо тогава на пода ще има използвана клечка за уши?

Шорти кимна. Започваше да загрява. Бавно, но сигурно.

— Онази история за тяхната кола също ми прозвуча странно — отвърна той. — Според мен Питър ги саботира. Кога ли ще се усетят?

— Защо им е да ни лъжат за стаята?

— Може да не са ни излъгали. Може бояджията да е използвал клечки за уши. За да изчисти някое петънце върху мебелите. И това се случва. А може да е паднала, когато са внасяли мебелите. Подобни неща са неизбежни.

— Според теб всичко е наред, така ли?

— Не и за колата, не. Ако тяхната не е запалила тази сутрин, защо още не са повикали човек от сервиза?

— Телефонът не работеше.

— Но тогава може още да е работил. Можехме да се включим и ние и да си поделим разходите по идването му. Така таксата му щеше да ни се стори по-поносима.

— Шорти, забрави парите. Има нещо по-важно. Те се държат странно.

— Казах ти го още в началото.

— Тогава реших, че просто не ги харесваш.

— Имах си причина.

— Какво ще правим?

Шорти погледна първо към пътя, който се виеше сред дърветата, после към багажника на повредената хонда. Задната част на колата бе клекнала под тежестта на куфара.

— Нямам представа — отвърна той. — Възможно е да изтеглим колата с атеве. Но ключовете сигурно са у тях. Или висят на някой пирон в плевнята.

— Не можем да откраднем атеве.

— Няма да го крадем, ще го вземем назаем. Ще издърпаме колата само три километра, докато излезем на шосето, след което ще им върнем атевето.

— А после? Пак ще разполагаме с повреден автомобил, но не тук, а край пътя.

— Може да мине „Пътна помощ“. Или някой да ни качи на стоп и да зарежем колата. Рано или късно местните власти ще я предадат за скрап.

— Имаме ли въже за теглене?

— Сигурно ще намерим в плевнята.

— Не ми се вярва, че атевето е достатъчно здраво и мощно.

— Можем да използваме две. Като влекачите, които теглят океанските лайнери в пристанищата.

— Щура идея — каза Пати.

— Добре, можем да вземем само едно атеве и да качим на него куфара.

— Да го влачим зад нас?

— Мисля, че атеветата имат нещо като платформи отзад.

— Прекалено малки са.

— Можем да го прикрепим върху резервоара и кормилото.

— Няма да им хареса, ако зарежем колата тук.

— Много жалко.

— Знаеш ли да караш атеве?

— Едва ли е трудно. И бездруго ще караме бавно. А и това не е обикновен мотор, няма как да паднем от него.

— В такъв случай е възможно — отвърна Пати. — Предполагам.

— Да изчакаме след вечеря — предложи Шорти. — Може телефонът да се оправи и монтьорът да дойде. Тогава всичко ще бъде наред. Ако ли не… ще огледаме плевнята, след като се мръкне. Съгласна ли си?

Пати не отговори. Двамата останаха на верандата, седнали в пластмасовите си столове, с лица, огрени от слънцето, което започваше да се спуска към хоризонта.

Вратата на стаята им беше широко отворена.

На петдесетина метра от стая №10, в командния център, разположен отзад, Марк попита:

— Кой пропусна клечката за уши?

— Всички — отговори Питър. — Всички ние огледахме стаята и обявихме, че е готова.

— В такъв случай всички сме допуснали сериозна грешка. Сега те са възбудени. Прекалено рано е. Трябва да ги успокоим.

— Той смята, че е бил бояджията. Тя ще му повярва, защото не иска да се тревожи. Иска да бъде щастлива. В крайна сметка и двамата ще се успокоят.

— Смяташ ли?

— Защо ни е да лъжем за стаята? Няма логично обяснение.

— Докарайте ми едно атеве — каза Марк.