Лий Чайлд
Минало време (30)

30

Бърк и Ричър излязоха на шосето и поеха на юг към Лакония. Но не стигнаха до града. Изминаха само няколко километра, колкото старият телефон на Бърк да улови сигнал. Отбиха на банкета на място, където шосето описваше широк ляв завой. Пред тях се простираха поля и гори, отвъд които — далече зад омарата — би трябвало да се намира градът. Ричър извади визитката на Еймъс и набра служебния й номер. След две позвънявания се включи гласова поща. Ричър затвори и опита отново, този път на мобилния на Бренда.

Тя му отговори едва след петото позвъняване.

— Интересно — каза Еймъс.

— Кое? — попита Ричър.

— Обаждаш се от телефона на отец Бърк. Следователно още си с него. Не си се отдалечил достатъчно от града.

— Откъде знаеш, че телефонът е на Бърк?

— Тази сутрин видях номера на колата му. Проверих го в окръжното управление. Сега вече знам всичко за него. Той е човек, който създава проблеми.

— С мен е много любезен.

— С какво мога да ти помогна?

— Изведнъж се сетих за онези типове от Бостън. Стори ми се, че това е нещо обичайно тук. Как се справяте в подобни ситуации?

— Защо?

— Появил ли се е още някой?

Еймъс не отговори.

— Какво има? — попита Ричър.

— В момента Шоу разговаря отново с колегите от Бостън. Настоява да му помогнат, да му върнат услуги, които им е правил преди време. В Бостън се говори, че петима души са заминали по работа извън града. Отсъствието им се набива на очи. Логично е да предположим, че са тръгнали насам. В такъв случай знаем само за четирима от тях — онзи с крайслера и тримата от библиотеката. Притеснява ни петият човек. Той е напуснал Бостън много по-късно от останалите. Вероятно в отговор на паническо позвъняване от тук. Предполагаме, че той е чистачът. Човекът, когото викат в краен случай.

— Пристигнал ли е?

— Нямаме представа. Наблюдаваме всички възможни места, но въпреки това можем да пропуснем нещо.

— Кога е потеглил от Бостън?

— Достатъчно отдавна, за да е пристигнал вече.

— С моето описание — каза Ричър.

— Това вече е без значение — отвърна Еймъс. — Нали? — Тя замълча, а после изохка: — Не ми казвай, че се връщаш в града. Защото няма да се върнеш тук, майоре. Стой далече от Лакония!

— Спокойно, войнико — отвърна Ричър. — Свободно. Няма да се върна. Ще стоя далече от Лакония.

— В такъв случай не се тревожи за твоето описание.

— Чудя се какво ли съдържа то. Какво ли е видял онзи хлапак. Светлината беше оскъдна. Бяхме в тъмна уличка. Над вратата имаше крушка, но скрита под нещо като абажур. Като конус. Въпреки това да предположим, че ме е огледал добре. Макар да беше посред нощ и през по-голямата част от времето беше ядосан и налиташе на бой, а после се просна в безсъзнание. Следователно едва ли е запомнил кой знае колко подробности. Какво би казал впоследствие младеж в неговото положение? Уверен съм, че говори със затруднение. И зъбите му са в трагично състояние. Не се съмнявам и че лицето му е подуто. Нищо чудно да има и счупена челюст. В такъв случай колко думи би произнесъл? Малко, но най-важните. Едър тип с рошава коса. Предполагам, че не е казал нищо повече.

— Добре.

— Има един момент… Разговарях със сервитьорката. Тя ме попита дали съм полицай. Отвърнах й, че съм бил някога, но в армията. Хлапакът може да го е запомнил. Важно е за описанието. Прави го по-конкретно. И описва не само външния вид, но и личните качества. А това е от значение за младежа. Защото не иска да се изложи. Иска да каже: вярно, изгубих боя, но се изправих пред професионален убиец, обучен в специалните части. Нещо като извинение. Или като почетен знак. Затова мисля, че младежът е казал: едър тип с рошава коса, който е служил в армията. Това видяха онези тримата в библиотеката. Описанието, което имаха, се е състояло от три пункта: ръст, коса, армия. С това разполагат. С описание, което не е особено прецизно.

— Какво значение има това? — попита Еймъс.

— Мисля, че и Картър Карингтън отговаря на това описание.

Еймъс замълча.

— И то е достатъчно близко до моето, за да се получи объркване — продължи Ричър. — Картър определено е над средния ръст. Притежава внушителна физика. И доста непокорна коса. От друга страна, несъмнено прилича на човек, който е служил в армията. Аз самият реших така. Оказа се, че греша, но бях готов да се закълна, че е служил. Дори започнах да гадая къде е преминал началната подготовка.

— Смяташ, че трябва да го предупредим, така ли?

— Мисля, че трябва да изпратите една патрулка пред дома му.

— Сериозно?

— Задачата ми се струва подходяща за полицай Дейвисън. Изглежда ми способен младеж. Не бих искал да се случи нещо с Картър. Защото ще тежи на моята съвест. Струва ми се свестен. Освен това си има нова приятелка.

— Охраната му е свързана с голям разход на ресурси.

— Той е напълно невинен. Освен това редовно заема страната на полицейското управление пред градските власти.

— Убедена съм, че ще откаже, ръководен от принципни съображения. Не заради друго. Ще възрази, че не може да приеме специално отношение. Общественото мнение не би го приело добре. В края на краищата заплахата е насочена срещу съвсем друг човек, който може да има, но може и да няма известна физическа прилика с него. Ще се притесни да не го възприемат като страхлив, суетен и дори корумпиран. Никога не би се съгласил.

— В такъв случай му кажи да напусне града.

— Не мога да му заповядвам.

— Но на мен ми заповядваш.

— В твоя случай е различно.

— Кажи му, че в историята има нещо гнило.

— Какво означава това?

Ричър замълча, за да изчака един преминаващ камион. Авариен камион, който пътуваше на север. Беше огромен. От онези, които спокойно могат да теглят цял тир по магистралата. Движеше се бавно и шумно на ниска предавка. Ричър се сети, че го е виждал и преди. Беше яркочервен и безупречно чист. Целият нашарен със златисти ивици. Субаруто се олюля от въздушната струя, образувала се при преминаването му. След което камионът се стопи в далечината с гърлено ръмжене.

Ричър поднесе телефона до ухото си.

— Карингтън ще ме разбере — каза той. — Той знае какво означава това. Кажи му да види възможност там, където другите виждат криза. Нека замине на кратка ваканция. На някое романтично място. Цените падат след Деня на труда.

— Той има работа — възрази Еймъс. — Може да е зает.

— Кажи му, че винаги ще го послушам, когато става въпрос за методологията на преброяването, но той трябва да ме послуша, когато става въпрос за методологията на оцеляването.

— Всичко изглеждаше наред, докато не се обади — каза Еймъс. — Вярно, знаехме, че в града има още един от лошите, но това не ни притесняваше, защото нямаше мишена. А сега ти ми казваш, че той все пак има мишена… или нещо подобно.

— Обади ми се, ако имаш нужда от мен — отвърна Ричър. — Можеш да ме откриеш на този номер още час или два. С удоволствие ще се върна в града и ще ти помогна. Поздрави Шоу от мое име, ако решиш, и му предай предложението ми.

— Не се връщай в града — каза Еймъс. — При никакви обстоятелства.

— Никога?

— Във всеки случай, не се връщай скоро.

Ричър затвори.

* * *

Отдавна бе минало време за обяд и Бърк заяви, че е гладен. Искаше да си вземат нещо за хапване. Ричър предложи да почерпи в знак на благодарност, че Бърк го развежда с колата си. Затова се насочиха на изток, към езерото, където Бърк знаеше магазинче за стръв, в което имаше и безалкохолни и сандвичи. Свърнаха по шосе, което водеше право към водата. Пътуването мина гладко и в края на шосето се появи магазинчето, което се оказа точно такова, каквото го бе описал Бърк. Дървена барака с фризер отпред и няколко хладилни витрини вътре, които бръмчаха тихо. Някои от тях бяха пълни с неща, които хората ядат, а други — с неща, които рибите ядат. Имаше и голям кулинарен щанд, който предлагаше меню, съставено от салата с пиле, сандвич с риба тон или хотдог плюс пакетче чипс и бутилка минерална вода за три долара. Газираните безалкохолни напитки бяха безплатни.

— Казах ти, че аз черпя — заяви Ричър. — Трябваше да си вземеш нещо скъпо.

— Така и направих — отговори Бърк.

Той бе избрал сандвич с риба тон, а Ричър — салата с пиле. И двамата бяха предпочели минералната вода. Хранеха се навън, седнали край дървена маса за пикник, разположена край шосето.

— Сега можеш да ми предадеш онова съобщение — каза Ричър. — От орнитолога.

Бърк не отговори веднага. Явно разсъждаваше върху нещо. След малко каза:

— Очевидно искаше да разговаря с теб. Звучеше силно развълнуван. Заяви, че нямал представа, че Стан е имал деца.

— Кой е той всъщност? Каза ли ти нещо повече?

— Знаеш кой е. Нали ти му позвъни. Преподавател в университета.

— Имах предвид роднинската връзка.

Бърк отпи голяма глътка вода.

— Обясни ми най-подробно — каза той. — Накратко, връзката ви датира отпреди четири поколения по бащина линия. Не е баща ти, не е дядо ти, не е дори прадядо ти, а прапрадядо ти. Който бил един от седем братя. Които имали много деца, внуци, правнуци и праправнуци. Очевидно двамата с професора попадате в тази схема.

— Ние двамата плюс още десет хиляди души.

— Той каза, че иска да разговаря с теб за Стан. Усещал някаква по-особена връзка с него заради любовта към птиците. Иска да се срещнете лично. И да обсъдите някаква негова идея.

— Допреди пет минути дори не подозирах за съществуването му.

— Беше много настойчив.

— Допадна ли ти?

— Имах чувството, че ме притиска. В края на разговора ни си позволих да изкажа предположението, че скоро ще заминеш, тъй като не си от хората, които се застояват на едно място, а това означава, че трудно ще се срещнете лично.

— Но?

— Той заяви, че непременно трябва да се видите.

— И?

— Пристига утре.

— Идва тук?

— Нямаше как да предложа място на срещата. Прецених, че трябва да говоря първо с теб. Нямах представа какво предпочиташ. Затова в крайна сметка той предложи нещо и… опасявам се, че си позволих да приема от твое име. Бях притиснат, в безизходица.

— И какво предложи той?

— Райънтаун.

— Наистина?

— Заяви, че знае къде се намира. Ходил е там за проучванията си. Зададох му няколко въпроса, за да проверя, и се оказа, че познава мястото.

— По кое време утре?

— Ще те чака там в осем сутринта.

— Но Райънтаун е само куп развалини в гората.

— Според него мястото било подходящо.

— За дуел може би.

— Той го определи като подходящо, не аз. И пак той предложи Райънтаун, не аз.

— Допадна ли ти като човек?

— Има ли значение?

— Бих искал да чуя личното ти мнение.

— Че защо трябва да имам такова?

— Защото си го чул как говори. Добил си някаква представа за него.

— Предавам ти неговото съобщение — отвърна Бърк. — Както обещах. Не искай от мен да му правя психологически портрет. Не ми е работа.

— Ами ако беше?

— Не искам да казвам нищо. Не искам да повлияя на твоето решение.

— Когато някой каже това, означава, че иска да му повлияе.

— Стори ми се прекалено настойчив.

— Това хубаво ли е или лошо?

— Може да бъде и едното, и другото.

— Как?

— Виж, той е професор в университет. Учен. А аз изпитвам огромно уважение към учените. Не забравяй, че самият аз съм бил учител. Нещата обаче се промениха. Старият принцип „публикуваш или отпадаш“ вече не е валиден. Сега учените трябва да се включат в социалните медии. Да правят нещо ново всеки ден. Бих се притеснил, ако част от задачата му включва твоя снимка в Райънтаун за някой блог пост или статия в интернет. Или за да поднови изследването, което е правил преди. Или комбинация от двете. Не мога да го обвиня. Той трябва да храни звяра, ако не иска студентите му да му дадат по-слаба оценка. Снимките са важно нещо. Затова предлага да се срещнете рано сутрин. По изгрев-слънце мястото ще изглежда по-живописно и по-колоритно. Можеш да вдигнеш поглед към небето в търсене на някоя изгубена птица.

— Голям циник си, отче.

— Днес всичко е различно.

— Но всички правят снимки. Всички публикуват онлайн. Какво толкова? Това не е причина да се тревожиш за срещата ми с него. Мисля, че се опитваш да ме предпазиш от нещо. Трябва да ми кажеш какво всъщност си мислиш.

Бърк се умълча. След малко каза:

— Срещнеш ли се с него, той ще ти каже нещо, което може да те разстрои.

— Не се притеснявай за мен. Не проявявам излишна чувствителност — отвърна Ричър.

— Може да те разстрои по различен начин.

— Какъв?

— Чух го да говори. Не всичко, което изрече, прозвуча логично. Отначало не бях сигурен какво иска да каже, но после разбрах какво не е наред.

— И какво беше то?

— Непрекъснато говореше за Стан в сегашно време. Все повтаряше: Стан е това, Стан е онова, Стан е тук, Стан е там. Отначало реших, че говори така, защото изпитва дълбока връзка с него. И иска да държи жив спомена за него. Той обаче продължи и накрая го попитах.

— Какво го попита?

— Защо говори по този начин.

— И какво ти отговори той?

— Според него Стан е още жив.

Ричър поклати глава.

— Това не е възможно — отвърна той. — Той почина преди години. Беше ми баща. Бях на погребението му.

Бърк кимна.

— Затова си помислих, че това може да те разстрои. Очевидно професорът или се е объркал, или е бил подведен. Или му има нещо… нали разбираш, хлопа му дъската. Всичко това може да бъде доста стресиращо след тежка семейна загуба…

— Беше преди трийсет години — каза Ричър. — Отдавна го преживях.

— Трийсет години?

— Горе-долу. Бях командир на рота в Западна Германия, в Службата за криминални разследвания към въоръжените сили. Спомням си как долетях от там. Спомням си погребението в „Арлингтън“. Майка ми го пожела, защото баща ми се бе сражавал в Корея и Виетнам. Смяташе, че го заслужава.

Бърк не отговори.

— Какво има? — попита Ричър.

— Сигурен съм, че е съвпадение — отвърна той.

— Кое?

— Според професора Стан Ричър работил дълго време далече от дома си и не поддържал връзка с никого, но след като се пенсионирал, се върнал да живее в Ню Хампшър.

— Кога?

— Преди трийсет години. Горе-долу. Това бяха точните думи на професора.

— Не е възможно — повтори Ричър. — Аз бях на погребението. Този човек греши. Ще трябва да му позвъня.

— Не можеш. Зает е до края на деня.

— И къде се предполага, че живее този старец, който се е върнал в Ню Хампшър?

— При внучката на някакъв роднина.

— Къде по-точно?

— Можеш да го научиш още утре от първа ръка.

— Опитвам се да стигна до Сан Диего. Трябва да продължа.

— Думите му разстроиха ли те?

— Изобщо не съм разстроен. Просто не знам какво да направя. Не искам да си губя времето в разговори с някой малоумник.

Бърк замълча за миг.

— Не бива да те разубеждавам повече — каза той. — Единственото ми притеснение беше емоционалното напрежение. След като такова не съществува, предполагам, че имаш пълното право да се усъмниш в думите на професора. Може да е случайна грешка. Объркване на две близки имена или нещо подобно. Разговорът с него може да се окаже интересен. Ако не друго, ще научиш повече за Райънтаун. Той знае много за него. Правил е проучвания там.

— Ще ми трябва мотел — каза Ричър. — Не мога да се върна в Лакония.

— Има един на север от Райънтаун. На трийсетина километра. Споменах ти го и преди. Казват, че е добър.

— Навътре в гората?

— Същият.

— Звучи идеално предвид обстоятелствата. Ако ти платя петдесет долара за бензина, ще ме закараш ли до там?

— Петдесет долара са твърде много.

— И бездруго навъртяхме доста километри. Не забравяй износването на гумите, амортизацията, застраховките, ремонтите и всичко останало.

— Ще взема двайсет.

— Става — отвърна Ричър.

Двамата станаха от масичката за пикник и се върнаха при субаруто.

 

 

Шестият и последен пристигнал беше Карел. Сутринта бе отишъл на работа както обикновено — стана рано и излезе на магистралата, където извади късмет със сравнително сериозна катастрофа. Всъщност извади двоен късмет, защото застрахователните компании и на двата автомобила му платиха да ги изтегли до града. Това бе достатъчно, за да си покрие разходите за деня. Останалото бе чиста печалба. Нямаше други катастрофи, но се отзова на три повиквания за повреди. Което беше идеално за това време на годината. А после попадна и на четвърта повреда. Надявам се да е така, помисли си той за един щастлив миг, докато пътуваше на север, когато видя старо субару край пътя. Но се оказа, че всичко е наред. В колата имаше двама мъже, които сякаш се наслаждаваха на гледката. Единият говореше по телефона. От ауспуха излизаше малко пушек. Старото субару работеше добре.

След трийсетина километра Карел намали скоростта и зави рязко наляво, към тесния път сред дърветата. Който беше съвсем малко по-широк от самия камион. Листа и клони го докосваха от двете му страни. Големите гуми подскачаха по неравностите и дупките. Карел отново намали, камионът буквално пълзеше с най-ниската възможна скорост. Видя пред себе си кабела, който минаваше над асфалта. Онзи, който беше свързан със звънеца. Искаше всяка от трите оси на камиона да го задейства. Това беше уговореният сигнал. Дзън-дзън-дзън. Затова караше бавно.

Тежката машина премина бавно през кабела. И спря. Карел изключи двигателя. Отвори шофьорската врата, която опря в гъстите клони, и хвърли багажа си на земята. Промъкна се с мъка и заключи вратата отдолу. Взе багажа си, отнесе го на десетина метра по-нагоре и го подреди на спретната купчинка. Обърна се и погледна назад. Камионът му блокираше пътя. Нямаше място нито отляво, нито отдясно. Кола не можеше да мине. Атеве — също. Може би само пешеходец, при това извърнат настрани, но дори тогава клоните щяха да издерат лицето му.

Идеалната пътна преграда.

Карел се обърна напред и зачака. След четири минути се появи Стивън със своя джип. Мерцедес. Надникна през прозореца и огледа камиона. Вляво, вдясно, отгоре, отдолу… Сякаш го оценяваше. Или сякаш Карел имаше кой знае какъв избор как да го позиционира.

Карел натовари багажа си. Стивън даде назад до място, където дърветата отстъпваха встрани от пътя, и направи обратен завой. Потеглиха към мотела.

— Всичко наред ли е? — попита Карел.

— Шорти се опита да разбие стената на банята — отвърна Стивън.

— Дребен проблем.

— Марк иска услуга. Издънихме се с вдигането на щората. Налице е напрежение между онези, които са ги видели, и онези, които не са. Направо ще откачат, ако разберат, че ти си разговарял с тях. Че си бил в тяхната стая. Или че си се здрависвал с тях, или нещо подобно.

— Не съм ги докосвал — отвърна Карел. — И не съм влизал в стаята им. Останах отвън. Вярно, разговаряхме…

— Марк иска да се престориш, че не си ги виждал. Така ще ни помогнеш да постигнем паритет — трима на трима. Надява се по този начин да удържи ситуацията под контрол.

— Разбрано — каза Карел.

Излязоха на поляната. Питър ги посрещна на рецепцията. Карел получи стая №2. Което го устройваше напълно. Стаята нямаше никакво значение. Той остави багажа си вътре. Запозна се с останалите. Всички вече се бяха събрали. Стояха навън и си разказваха истории. Карел се престори, че идва тук за пръв път. Представи се като руснак, защото това му се стори забавно. Зададе куп въпроси, свързани с Пати и Шорти, сякаш наистина никога не ги беше виждал. Съгласи се тайничко с част от отговорите. Двамата гости, които дори не ги бяха зърнали, отново изразиха своето недоволство и Карел се присъедини към тях. Естественият баланс трима на трима като че ли успокои ситуацията. Може би Марк беше прав.

В този момент Питър излезе от рецепцията и покани всички в къщата на чаша кафе и кратък инструктаж, по време на който да прегледат избрани моменти от записите, направени през последните три дни. Всички го последваха с лежерна стъпка и добро настроение. Започваха да вярват. Всички се бяха събрали. И шестимата бяха пристигнали. Бяха изолирани от света. Всичко се случваше в действителност. Не беше измама. Дълбоко в себе си всеки от тях бе подозирал, че нещо може да се обърка. Но това не се бе случило. Всичко беше истинско. Беше истина. Оставаха едва няколко часа. Изпитаха дълбоко облекчение, след което ги връхлетя мощно цунами от възбуда, което ги остави без дъх. Преодоляха го бързо, защото все още нищо не беше сигурно, все още не изключваха възможността да останат разочаровани. Защото, както се казва, рибата беше още в морето.

Но въпреки това започваха да вярват.