Лий Чайлд
Минало време (33)

33

Пати и Шорти се бяха преместили в стаята и в момента седяха на леглото. Щората оставаше спусната. Бяха пропуснали обяда. Просто нямаха сили за него. Но сега бяха гладни. Храненето обаче изискваше известно усилие на волята. Защото ставаше въпрос за последните два пакета храна от кашона. И за последните две бутилки вода.

Изведнъж двамата се стреснаха. Защото телевизорът се бе включил. Отново сам. По същия начин, както и преди. Появи се същото леко жужене. Последвано от същия яркосин екран, прорязан от същите черни линии, които не би трябвало да се виждат.

На мястото на синия екран се появи лице на мъж. Питър. Мръсникът, повредил колата им.

— Сигурно се чудите какво става — започна той. — Мисля, че е време да ви съобщим. Ще ви предоставим нужната информация, след което ще ви оставим да я обмислите. По-късно ще се включим отново, за да отговорим на вашите въпроси, ако нещо не ви е ясно. Чувате ли какво ви казвам? Гледате ли внимателно?

Никой от тях не отговори.

— Ехо, нуждая се от вашето внимание — призова ги Питър. — Важно е.

— Като поправянето на колата ли? — попита Шорти.

— Сам си си виновен, приятел. Затова си тук. Грешката е само твоя. Тъй като от известно време само хленчите и мрънкате, и непрекъснато подпитвате какво ще правим с вас, сега е моментът да ме чуете внимателно.

— Слушам — каза Пати.

— Седнете един до друг на ръба на леглото. Покажете ми, че наистина внимавате. Наблюдавайте лицето ми на екрана.

Отначало Пати не помръдна, но след секунда-две седна срещу телевизора. Шорти я последва. Неохотно, но все пак го направи. Двамата се настаниха един до друг, сякаш седяха на първия ред в киносалон.

— Добре — каза Питър. — Умно. Готови ли сте да чуете какво следва оттук нататък?

— Да — отвърна Пати.

— Предполагам — кимна Шорти.

— По-късно тази вечер ще отключим вратата. В този момент ще бъдете свободни да напуснете стаята. Но пеша. Няма да разполагате с никакви превозни средства. Абсолютно никакви. Ще скрием ключовете, така че да не ги намерите, освен, разбира се, ключа на вашата кола, която обаче няма да потегли, както знаете. Останалите автомобили са прекалено нови модели, за да отскубнете кабелите и да се опитате да ги запалите. Затова се примирете с фактите. Ще можете да се придвижвате само на двата си крака. Не си губете времето в опити да измислите нещо друго. Разбрахте ли ме?

— Защо го правите? — попита Пати. — Защо ни държите тук и не ни пускате да си тръгнем?

— Обещах да ви предоставим нужната информация, за да я обмислите. Запазете въпросите за по-късно. Разбрахте ли ме?

— Да — отвърна Пати.

— Предполагам — присъедини се Шорти.

— Около тази гора има просека, изсечена на пръв поглед като предпазна мярка срещу горски пожари. Ширината й е двайсет метра. В тази ивица не растат никакви дървета. Видяхте ли я на идване?

Там се виждаше късче яркорозово небе.

— Видяхме я — отвърна Пати.

— Не е противопожарна просека. Дядото на Марк я е изсякъл с различна цел. За да запази гората във вътрешния периметър в първоначалния й вид. Тя предпазва дърветата не от огън, а от семена. И обкръжава вътрешната гора от всички страни. Няма значение откъде духа вятърът. Инвазивните видове не могат да преминат.

— Е, и? — попита Пати.

— Ще тръгнете натам, през гората, все едно в каква посока, и ако излезете на открито, печелите играта.

— Каква игра?

— Това въпрос ли беше?

— Не можеш да ни кажеш, че участваме в някаква игра, без да ни обясниш що за игра е това!

— Приемете го като гоненица. Ще трябва да се доберете до просеката, без да ви хванем. Съвсем просто е. Вървите, тичате, пълзите… правите каквото прецените.

— И кой ще ни гони? — попита Пати. — Кой ще се опита да ни хване?

Телевизорът угасна. Сам-самичък. Нещо изпращя както миналия път, екранът посивя, а лампичката светна в червено.

* * *

Старият телефон на Бърк отбелязваше силата на сигнала с една чертичка, но Ричър предпочете да изчака да се появи и втора. Опасяваше се връзката да не се разпадне. Защото при една чертичка всеки спад в силата на сигнала може да се окаже проблем. Това подсказваше опитът му с армейските радиостанции, които се повреждаха или губеха сигнала при пръв удобен случай. Надяваше се телефоните да работят по-добре, макар да не хранеше кой знае какви очаквания.

Бърк не му обръщаше внимание и продължаваше да шофира на юг. След като мълча в продължение на пет минути, пасторът реши да попита:

— Какво прави в момента задната част на мозъка ти?

Ричър не откъсваше поглед от телефона. Чертичката бе само една.

— Задната част на мозъка ми се притеснява заради онези килими от органична юта — отвърна той.

— Защо?

— Защото младежът спомена, че предпочитал екологичните материали. В думите му прозвучаха и гордост, и извинение, но и известно предизвикателство. Типичният тон, с който мнозина говорят за неща, които околните намират за странни. Той обаче беше искрен, действията му подкрепяха думите му. Имам предвид, че плаща високи цени, за да наеме специалисти от Бостън. Сякаш наистина иска нещата да се получат. Дотук всичко изглежда логично.

— Но?

— Впоследствие спомена, че някакъв канадец е зарязал колата си, за да не плаща таксата за рециклиране у дома. Или нещо подобно. Точните му думи бяха: „Предполагам, че има някакви регулации в това отношение“. Подсмихна се леко, когато ги изрече. Съвсем леко. Както би направил обикновен гражданин. Но не и такъв, който използва органична юта. Не и човек, който знае какво е това. Няколко минути по-късно се появи зад волана на джип с осемцилиндров двигател. И караше доста бързо. Направо хлапашки. Сякаш му допадаше да подскача по неравностите. Не ми прилича на човек, който би използвал органична юта. Такъв човек би си купил хибриден автомобил. Или електрически. Логиката се наруши. Нещата престанаха да се връзват.

— А какво казва предната част от мозъка ти?

— Съветва ме да проследя парите. Човекът плаща на специалисти по почистване на персийски килими. Които пристигат чак от Бостън. Това са много пари. Солидно доказателство. А с какво разполагам аз? С подозрение, че нещо не е наред? С подсмихване, което може да не съм разбрал правилно? Може би се нуждае от онзи джип заради снега през зимата. Съдебните заседатели биха отсъдили в негова полза. Биха казали, че той е добър човек. Който иска да спаси планетата. Или най-малкото, да даде своя скромен принос.

— Съгласен съм със съдебните заседатели — обяви Бърк. — Предпочитам да се доверя на предната част на мозъка ти, отколкото на задната.

Ричър не отговори. Погледна телефона. Две чертички.

— Ще позвъня на Еймъс — обяви той.

— Искаш ли да отбия?

— Ще се отрази ли благоприятно на връзката?

— Мисля, че да. Ще улови сигнала по-добре.

Бърк спря на място, където банкетът беше по-широк.

Ричър набра номера.

— Обади ми се след десет минути — каза Еймъс. — В момента съм много заета.

— Открихте ли Карингтън?

— Не. Обади се по-късно.

* * *

Процесът на плащането се превърна в неочаквано впечатляващ ритуал. Започна съвсем скромно и обикновено, но се превърна в изключително тържествено събитие. Сякаш датираше от античността. От времената на древните гърци или римляни. Или дори от по-древните племена преди тях. Стивън остана да следи мониторите, докато останалите се върнаха в мотела — шумна, оживена групичка от девет души, шестима от които клиенти, ту възбудени, ту сдържани, плюс Марк, Питър и Робърт, които вървяха след тях. Клиентите се отправиха към стаите си. Марк, Питър и Робърт влязоха в офиса, който служеше за рецепция. Където процесът на плащането еволюира най-неочаквано. На момента. Защото Марк и останалите нямаха предварителен план. Изобщо не го бяха обмисляли. В крайна сметка взеха решение след петсекунден размисъл. Беше очевидно какво трябва да направят.

Драматичният ефект обаче беше впечатляващ. Психологическият също. Марк седна зад плота. Питър застана в края му. Сякаш се дистанцираше. Заемаше позиция между клиентите и Марк. Като независим наблюдател. Като свидетел.

Робърт ги съпровождаше. Отиде да доведе всеки от тях. Поотделно. Така се ражда легендата. Почукваше на вратите им, те излизаха и го следваха. Той играеше ролята на преторианец, а те на патриции. Или на сенатори. Вървяха след него по дъсчената алея. Нямаха избор. А той изоставаше на почтително разстояние зад тях. Стигнеше ли офиса, оставаше навън, до вратата, и не виждаше какво се случва вътре.

Те влизаха един по един, плащаха своя дан на Марк под погледа на Питър, така както васали прекланят глава пред своя сюзерен. Някои брояха пачките една по една и по този начин удължаваха момента. Други оставяха саковете си на плота и отстъпваха назад в очакване плащането им да бъде прието мигновено и безусловно. Така и ставаше. Парите бяха вътре. Всичките до последния долар. Защото те не можеха да си позволят да излъжат. После Робърт ги съпровождаше до съответната стая и почукваше на следващата врата. Едновременно небрежно и официално, както вероятно древните са търгували със смъртта в своите градове-републики.

Карел получи солидна отстъпка заради помощта, които им бе оказал предишния ден, но останалите петима платиха пълната цена до последния цент. В края на ритуала Марк избра двата най-големи сака и Питър натъпка парите в тях. Не беше лесно, защото да побереш съдържанието на пет и половина сака с пари само в два изисква доста изобретателност. Останалите се събраха около тях. Марк броеше на глас, докато Питър прибираше пачките. Но не броеше с числа. Отначало, когато първите пачки изчезваха в сака, той казваше: разход, разход, разход, но от един момент нататък го промени на: печалба, печалба, печалба. Всички започнаха да му пригласят и това се превърна в нещо като напев. Но тих напев, за да не ги чуе някой. Всички шепнеха: печалба, печалба, печалба… Отнесоха саковете в къщата, като минаха покрай прозорците на всички гости. Надяваха се да ги видят. Да видят как победителите отнасят своя скромен и справедлив дан.

 

 

Питър ги бе посъветвал да обмислят думите му и те го бяха направили, но не заради него, а защото такава бе тяхната природа. Така правеха хората, израснали в Сейнт Ленард, провинция Ню Брънзуик, Канада. Използваха мозъка си. Мислеха, преди да кажат нещо. И действаха методично.

Пати прошепна:

— Очевидно се опитват да ни излъжат. Според мен е невъзможно да стигнем до онази просека в гората.

— Не вярвам да е невъзможно.

— Трябва да е.

— Срещу колко души ще играем?

— Видяхме трима. Стаите са общо дванайсет. Тази не се брои. Атеветата са девет. Избери си което число искаш.

— Смяташ ли, че ще използват атеветата?

— Не се и съмнявам. Затова Питър подчерта, че ще трябва да вървим пеша. За да ни накара да се почувстваме безпомощни… да ни внуши, че се намираме в безизходно положение…

— В такъв случай девет души. Не могат да покрият целия район. Той е огромен.

— Разгледах картата — каза Пати. — Простира се на осем километра от изток на запад и на единайсет от север на изток. Има формата на овал. Мотелът се намира на километър източно от центъра на овала. Разстоянията до северния и южния край са приблизително равни.

— В такъв случай е напълно възможно. Ще разположат по един човек на всеки четирийсет градуса от окръжността. С други думи, ще застанат на разстояние сто метра един от друг. Промъкнем ли се в пространството между тях, можем да им избягаме.

— Не мисля, че е възможно — възрази Пати. — Дори да се измъкнем, какво ще стане после? Ще стигнем до шосето, ще се качим на стоп и ще се свържем с полицията и ФБР. Ще обвиним тези типове в отвличане и незаконно задържане, ченгетата ще дойдат, ще открият затворническите решетки, ключалките, камерите, микрофоните… Едва ли Питър и приятелите му ще го допуснат. Не могат да си позволят да избягаме от тук. Колкото и да се опитваме. Каквото и да правим. Не могат да си го позволят. Явно са напълно уверени, че няма да им се измъкнем.

Шорти не отговори. Двамата седяха един до друг на леглото в мрачната стая. Пати бе подпъхнала ръцете си с дланите надолу под бедрата. Поклащаше се леко напред-назад, съвсем леко, и се взираше в тъмнината. Шорти бе опрял лакти на коленете си и бе подпрял брадичка с ръка. Седеше неподвижно. Опитваше се да мисли.

В следващия миг стаята се озари от ярка светлина. Всяка лампа в нея грейна ослепително като кинодекор, осветен от прожектори, а моторчето на щората забръмча и я повдигна нагоре. Пред прозореца се бяха събрали шестима мъже. Застанали на верандата. Рамо до рамо. На сантиметър-два от прозореца. Вперили поглед в тях. Единият беше Карел. Мръсникът с аварийния камион. Трима от тях вече бяха виждали. Останалите двама бяха нови за Пати и Шорти.

Шестимата не откъсваха погледи от тях. Разглеждаха ги откровено и невъзмутимо. Ту него, ту нея, ту нея, ту него. Претегляха, преценяваха, отсъждаха… Накрая взеха някакво решение. На лицата им разцъфнаха доволни усмивки. Закимаха бавно в знак на одобрение. Очите им грейнаха от ентусиазъм.

После — като по невидим знак — и шестимата вдигнаха ръце и започнаха да ръкопляскат, бавно и силно, като зрители, които почтително аплодират звездите на представлението.

На предстоящото представление.