Лий Чайлд
Минало време (21)

21

Мъжът от ябълковата градина седеше точно зад шофьора. А това не беше място, на което един лидер би избрал да седне. Не говореше за авторитет както мястото до шофьора. Вероятно мъжът се възприемаше по-скоро като обикновен войник. Наравно с останалите. Което беше окуражаващ признак. Защото в много случаи свидетелстваше за ниска самооценка. Или поне под средното ниво. А когато застанеш срещу някого, винаги е добре да знаеш, че можеш да се справиш с него.

Останалите четирима бяха с едно поколение по-млади. Приличаха на хлапето от ябълковата градина. Също толкова високи, също толкова мускулести, също толкова загорели. Но по-бедни. Бяха имали други бащи и дядовци. Такъв е животът. Несправедлив. Но изглеждаха изпълнени с ентусиазъм. Горяха от желание да помогнат. Наближаваше време за беритба. Нищо чудно да се нуждаеха от нови обувки.

Пикапът спря със скърцане и четирите врати се отвориха една след друга. На улицата изскочиха четирима мъже. Тежките им обувки затопуркаха по асфалта. Последните двама заобиколиха предния капак и се присъединиха към останалите трима. По-възрастният застана в средата. Всичките изглеждаха призрачносиви в сумрака.

Приличаха на избелял плакат на стар черно-бял филм. Някаква сантиментална история. Може би майката бе починала рано и старецът ги бе отгледал съвсем сам. И сега те искаха да му се отблагодарят. Или сега за пръв път разединеното семейство се обединяваше, изправено срещу страховита външна заплаха. Трогателна сцена. И те бяха актьорите.

Ричър се сети за Бренда Еймъс.

Не искаме проблеми в града.

Тя обаче имаше предвид случайните минувачи. В случая едва ли щеше да има невинни жертви. Улицата беше пуста. Никой не размахваше оръжие. Никой не предприемаше нищо. Поне за момента. Засега само се измерваха с погледи. И позираха. Ричър предполагаше, че и той прави същото. Играеше роля, която го представяше спокоен и безгрижен, почти усмихнат, но не съвсем, сякаш току-що бе открил някоя досадна дреболия, за която трябва да се погрижи, преди този иначе прекрасен ден да си отиде.

Петимата срещу Ричър все още стояха рамо до рамо с ръце, кръстосани на гърдите, и мрачни погледи, вперени в него. В този момент Ричър се досети, че позицията им съвсем не е продиктувана от някакъв сценарий или от някаква пикантна история в миналото, която да обясни новопоявилата се солидарност. Те просто демонстрираха численото си превъзходство. Нищо повече.

Петима срещу един.

Мъжът от ябълковата градина каза:

— Трябва да дойдеш с нас.

— Така ли? — попита Ричър.

— И по-добре да го направиш мирно и тихо.

Ричър замълча.

— Е? — подкани го мъжът.

— Опитвам се да изчисля каква е вероятността това да се случи. По скалата на вероятностите, в която десет означава, че е много вероятно нещо да се случи, а едно означава, че то никога няма да се случи дори след милион години. Трябва да ви призная, че стойностите, до които стигнах, са доста малки.

— Решението си е твое — каза мъжът. — Щеше да си спестиш някоя и друга синина. Но при всички случаи ще дойдеш с нас. Ти посегна на сина ми.

— Само с едната ръка — отвърна Ричър. — И то за миг. Просто го докоснах по лицето. А се оказа, че хлапето ти е чупливо като стъкло. Трябва да се грижиш по-добре за него. И да му обясниш защо не може да си играе с големите. Проява на жестокост от твоя страна е, ако не го сториш. Правиш му лоша услуга.

Мъжът не отговори.

— Тези нови момчета по-добри ли са от него? — попита Ричър. — Надявам се да са. В противен случай ще ти се наложи да обясниш същото и на тях. Защото това е лигата на големите.

През строените в редица мъже премина вълна, досущ като лек спазъм. Те поеха рязко дъх, скръстените им на гърдите ръце се повдигнаха леко, брадичките им подскочиха над раменете, суровите им погледи се устремиха нагоре.

Не искаме проблеми в града.

— Не е нужно да го правите — каза Ричър.

— Напротив — отвърна мъжът от ябълковата градина.

— Това е хубаво градче. Не бива да създаваме безпорядък по улиците.

— Тогава ела с нас.

— Къде?

— Ще видиш.

— Вече го обсъдихме. В момента вероятността това да се случи клони към нула. Но съм готов да изслушам други предложения. Можете да направите предложението по-примамливо.

— Как?

— Можете да ми платите. Или да ми предложите нещо.

— Предлагаме ти шанса да си спестиш няколко синини и охлузвания.

Ричър кимна.

— Спомена го и преди — потвърди той. — Но това повдига няколко въпроса.

Ричър се огледа наляво и надясно, после спря погледа си върху четиримата младежи и попита:

— Къде сте родени?

Никой не му отговори.

— Трябва да ми кажете — настоя той. — Важно е за бъдещето ви.

— Тук, наблизо — отвърна един от тях.

— И сте израснали тук?

— Да.

— А не в Южен Бостън, Бронкс или Ел Ей?

— Не.

— Нито пък във фавелите на Рио де Жанейро? Или в бедните квартали на Болтимор и Детройт?

— Не.

— Служили ли сте в органите на реда?

— Не.

— Лежали ли сте в затвора?

— Не.

— Служили ли сте в армията?

— Не.

— Подготвяни ли сте за тайни операции от „Мосад“? От британските специални части? От френския Чуждестранен легион?

— Не.

— Нали разбирате, че това няма нищо общо с брането на ябълки?

Младежът не отговори.

Ричър се обърна отново към мъжа от ябълковата градина.

— Виждаш ли къде е проблемът? — попита го той. — Тази история със синините и охлузванията не върши работа. Лишена е от вътрешна логика. Предлагаш ми да си спестя нещо, което така или иначе не си в състояние да направиш. Не и с тези момчета. Трябва да намериш по-добри от тях. Използвай въображението си. Измисли някакъв стимул. Предложи ми солидна сума пари. Ключовете от пикапа. Или помоли някое от тези момчета да ме запознае със сестра си. Само за една нощ.

Ричър знаеше как ще реагират, защото това бе намерението му. Не знаеше само кой от тях ще реагира пръв. Кой ще бъде най-бърз. Затова остана неподвижен, макар вече да обмисляше ответната си реакция. Трябваше да прояви гъвкавост при избора на мишена. Надяваше се да разбере накъде да насочи удара си, преди той да е стигнал точката, от която няма връщане.

Получи се, защото хлапето вляво от центъра пристъпи крачка напред, вбесено от присмеха в думите му. Ричър го пресрещна и го удари. Една легенда от света на бокса гласеше, че най-бързите ръце в този спорт се движат със скорост от петдесет километра в час, далеч по-бързо от Ричър, който с радост би се задоволил и с трийсет. Въпреки тази далеч по-бавна скорост юмрукът му прекоси разстоянието, което го разделяше от младежа, за една десета от секундата. За един миг на практика. Той се стовари върху лицето на момчето, след което Ричър се дръпна рязко назад. Изправи се спокойно с отпуснати ръце, сякаш нищо не се беше случило.

А това само подсили драматичния ефект.

Защото хлапето рухна на земята.

На петдесетина метра от тях Елизабет Касъл и Картър Карингтън излязоха от бистрото. Той каза нещо и тя се засмя. Смехът й отекна звънко по тихата улица. Младежите от пикапа се извърнаха, за да погледнат. Но не и приятелят им на земята. Той изобщо не помръдна.

На петдесетина метра от тях Карингтън хвана за ръка Елизабет Касъл и двамата тръгнаха заедно. Право към Ричър. Приближаваха се с всяка крачка. Двамата бяха добре осветени от фаровете на спрелия пикап. Както и самият Ричър. Той изчака секунда, след което се обърна към мъжа от ябълковата градина с думите:

— Сега имаш избор. Приближава юристът на кметството. А той е надежден свидетел, ако не друго. Аз съм готов да остана и да довърша започнатото. А ти?

Мъжът от ябълковата градина погледна нагоре по улицата. Към приближаващата се двойка. Ярко осветена от фаровете на колата му. Разделяха ги четирийсет метра. Токчетата на Елизабет Касъл тракаха все по-отчетливо. Тя се засмя отново.

Мъжът от ябълковата градина не каза нищо. Ричър кимна.

— Разбирам — каза той. — Не искаш да оставиш нещата така. Защото се имаш за голяма работа. Това ми е ясно. Затова ще те улесня. Ще направя така, че да се срещнем отново. Утре и вдругиден. Много скоро. Ще се върна в Райънтаун. Сигурен съм, че ще ми се прииска да се върна там. Затова се оглеждай за мен.

Ричър продължи напред. Не погледна назад. Не чу нито звук в продължение на секунда-две, след което долови приглушени команди и тежки стъпки, последвани от двигателя на пикапа. Дочу още пухтене и сумтене, когато младежите повдигнаха своя приятел от земята и го настаниха на задната седалка. После затръшнаха вратите на пикапа. Ричър сви в една странична пряка и когато не чу нито звук повече, продължи към къщата за гости. Където прекара остатъка от нощта. Изгледа гостуването на „Ред Сокс“ — мач, който нямаше никакво значение, — а после и късните новини, след което си легна и заспа непробудно.

До три часа и една минута сутринта.