Лий Чайлд
Минало време (5)

5

Шорти завъртя ключа още веднъж. Отново нищо. Чу се само тихо механично изщракване, което идваше от движението на самия ключ в ключалката, монтирана под волана. Тихо изщракване, което никой никога не чува, защото обикновено бива заглушено от шума на двигателя. Същото се случва и с натискането на спусъка преди изстрел.

Но не и тази сутрин. Хондата отказваше да запали. Приличаше на старо болно куче, умряло през нощта. Никаква реакция. Сякаш животът я бе напуснал.

— Мисля, че е по-добре да повикаме специалист — каза Пати.

Питър погледна над рамото й. Тя се обърна и видя останалите трима да вървят към тях. Идваха откъм къщата или плевнята. Шефът им вървеше по средата, както обикновено. Марк, който ги бе настанил предишния ден. И който ги бе поканил на вечеря. Марк с неизменната си усмивка. Зад него крачеше Стивън, а най-отзад вървеше Робърт. Когато стигнаха при тях, Марк попита:

— Как е настроението тази сутрин?

— Зле — отвърна Шорти.

— Какво й е на колата?

— Нямам представа. Не иска да запали. Предполагам, че нещо се е повредило.

— Трябва да извикаме монтьор — обади се Пати. — Не искаме да отнемаме повече от вашето време.

— Снощи запали — продължи Шорти. — От раз.

Марк се усмихна и потвърди:

— Да, така беше.

— А сега не ще. Просто казвам. Познавам си колата. Отдавна я карам. Имала е и добри, и лоши дни, но никога не е отказвала да запали.

Марк помълча, после се усмихна.

— Не съм сигурен какво искаш да кажеш.

— Може ровичкането под капака да е влошило положението.

— Смяташ, че Питър е счупил нещо, така ли?

— Определено се е случило нещо. Между предишната вечер и тази сутрин. Това се опитвам да кажа. Може да е Питър, а може и да не е Питър. Вече няма значение. Защото според мен вашето ровичкане по двигателя е равносилно на поемането на отговорност за случилото се. Защото сте мотел. Сигурен съм, че има някакви правила в това отношение. Как трябва да се отнасяте с вещите на гостите и прочие…

Марк замълча отново.

— Не искаше да ви обиди — обади се Пати. — Просто е разстроен. Това е всичко.

Марк поклати глава, но едва-едва, сякаш се опитваше да се отърси от възможно най-незначителната прашинка. Погледна Шорти и каза:

— Съгласен съм, че човек понякога трудно се справя със стреса. Мисля, че всички го знаем от собствен опит. Но също така знаем колко важно е да проявяваме поне малко любезност, когато общуваме с околните. Не смятате ли? Малко уважение. Може би дори малко смирение. Поемане на отговорност. Според мен не сте се грижили добре за колата. Прав ли съм?

Шорти не отговори.

— А времето върви — продължи Марк. — Скоро ще стане дванайсет. В хотелиерския бизнес не освободите ли стаята до дванайсет, ще трябва да платите още петдесет долара, които — ако съдя по изражението на Пати — не искате или не можете да си позволите. Затова, отговорите ли на въпроса ми, ще помогнете повече на себе си, отколкото на мен. От вас зависи дали ще го направите бързо или бавно.

— Да, колата не е добре поддържана — обади се Пати.

— Ей! — възкликна Шорти.

— Това е самата истина — настоя тя. — Обзалагам се, че вдигаш капака и поглеждаш двигателя за пръв път, откакто си я купил.

— Не съм я купувал, подарък ми е.

— От кого?

— От чичо ми.

— В такъв случай обзалагам се, че някой за пръв път вдига капака и поглежда двигателя, откакто е излязла от завода.

Шорти не каза нито дума.

Марк ги погледна и заяви:

— Пати вижда нещата отстрани. Което предполага известна обективност. Смятам, че е права. Проблемът е елементарен. Вие сте зает човек. Не ви остава време за всичко. Затова пренебрегвате някои задължения.

— Възможно е — призна Шорти.

— Но трябва да го изречете на глас. Трябва да го чуем от собствената ви уста, със собствените ви думи.

— Какво?

— За да продължим в правилната посока.

— Каква посока?

— Трябва да установим приятелски отношения, господин Флек.

— Защо?

— Защото снощи ви поканихме на вечеря например. Защото съвсем скоро ще поискате и да закусите. Защото… какъв избор имате? Не бива да очаквате, че човек може само да получава, без да дава.

— Какво да дава?

— Да си дава сметка за собствените си действия, довели до изпадането му в трудно положение.

— И за какво да го прави?

— Това е като поставянето на чиповете на масата преди началото на играта. Нещо като емоционален залог за нашето приятелско отношение. Ние бяхме доброжелателни и открити към вас, когато ви поканихме на нашата маса, и сега ви молим да ни върнете услугата.

— Не искаме закуска.

— Дори кафе?

— Можем да си налеем вода от чешмата. Ако нямате нищо против.

— А после ще поискате обяд. Гордостта ви може да ви позволи да пропуснете едно хранене, но не и две.

— Можете да ни откарате до града. Ще изпратим „Пътна помощ“ за колата.

— Не мисля, че е възможно.

— Тогава повикайте майстор.

— Ще повикаме — обеща Марк. — Но след като изречете думите, които очакваме да чуем.

— Искате публично признание?

— Има ли нещо, което искате да признаете?

— Предполагам, че бих могъл да се грижа по-добре за колата — каза Шорти. — Един приятел ми каза, че японските автомобили не искали много грижи. Че човек спокойно можел да пропусне някоя и друга смяна на маслото. Всъщност не помня откога не съм стъпвал в сервиз. Пропуснал съм някои неща, които не е трябвало да пропускам.

— Само някои?

— Може би всички. Както сам казахте, аз съм доста зает човек.

— Добра тактика, която върши работа единствено в краткосрочен план.

— Защото така е най-лесно.

— Но не и в дългосрочен.

— Предполагам — съгласи се Шорти.

— С други думи, това е грешка.

— Предполагам.

— Ето думите, които искаме да изречете високо и ясно, господин Флек. Искаме да чуем, че сте допуснали глупава грешка, която създава проблеми на доста хора. Искаме да чуем, че съжалявате и се извинявате, особено на Пати, която намираме за трогателно лоялна. Тя е свястна жена, господин Флек.

— Предполагам.

— Искаме да ви чуем.

— Как се извинявам на Пати?

— Как се извинявате за допуснатата грешка.

Настъпи мълчание.

— Преди малко поискахте от нас да поемем отговорност — продължи Марк. — Вие сте този, който трябва да поеме отговорност. Ние не сме се грижили лошо за вашия автомобил. Ние не сме се отнасяли с една хубава кола като с парче старо желязо. Ние не сме потеглили на път, без да проверим състоянието й. Вие сте направили всичко това, господин Флек. Не ние. Ние се опитваме само да си изясним нещата.

Никакъв отговор.

Слънцето грееше силно. Пати усети, че главата й започва да се напича.

— Кажи го, Шорти — подкани го тя. — Не е краят на света.

— Добре — отстъпи той, — направих глупава грешка, която създава проблеми на доста хора. Извинявам се на всички засегнати.

— Благодаря — отвърна Марк. — Сега ще извикаме майстор.

 

 

Ричър се върна по обратния път, подмина магазините за обувки, чанти и домашни потреби, подмина ресторанта, в който бе решил да обядва, подмина къщата, в която бе прекарал нощта, и се върна в градска служба „Архиви“. Гишето отново бе празно. Ричър натисна звънеца. Минута по-късно се появи и Елизабет Касъл.

— О! — възкликна тя. — Здравейте отново!

— Здравейте.

— Извадихте ли късмет?

— За момента не. Не открих името му и в двете преброявания.

— Сигурен ли сте, че това е градът? Или щатът? Може да има град на име Лакония в някой друг щат. В Ню Мексико, Ню Йорк или Ню Джърси. Имената на доста щати започват с буквата „Н“.

— Шест — отвърна Ричър. — Тези, които изброихте, плюс Ню Хампшър, Невада и Небраска.

— В такъв случай може да не сте видели „Н“ и „Х“. Може дори да не е било „Н“. Старите букви изглеждат странно понякога…

— Виждал съм името, написано на пишеща машина — отвърна Ричър. — От служители в администрацията на морската пехота. Които рядко грешат. Освен това съм чувал родителите ми да го изричат. Десетки пъти. Понякога майка ми дразнеше леко баща ми за нещо, обикновено заради това, че е пропуснал някой романтичен жест, а той отвръщаше: „Ей, аз съм най-обикновен янки от Ню Хампшър“.

Елизабет Касъл сви устни, помълча минута-две и след малко заяви:

— Предполагам, че всяко преброяване пропуска хора. Поради най-различни причини. Затова непрекъснато се опитват да усъвършенстват методологията. Има един човек, с когото трябва да поговорите. Хобито му са именно преброяванията на населението.

— Това някаква нова мода ли е?

— Вероятно не — отвърна малко остро тя. — Убедена съм, че е сериозно занимание с дълга и почтена история.

— Съжалявам.

— За какво?

— Имам чувството, че ви засегнах.

— Не бихте могли да ме обидите. Това не е моето хоби.

— Но този човек може да е ваш приятел.

— Не е — отвърна възмутено тя, сякаш предположението на Ричър бе абсурдно.

— Как се казва?

— Картър.

— Къде мога да го открия?

— Колко е часът? — попита Елизабет Касъл и се огледа за телефона си, който не откри наблизо.

Ричър бе забелязал, че все по-малко хора носят часовници. Телефоните правеха всичко.

— Почти единайсет — отговори той. — Всъщност единайсет без четири… плюс-минус няколко секунди.

— Сериозно?

— Защо не? Въпросът ви беше сериозен.

— Плюс-минус няколко секунди?

— Намирате отговора ми за прекалено точен?

— Повечето хора биха казали единайсет без пет. Или само почти единайсет.

— И аз бих постъпил така, ако бяхте попитали приблизително колко е часът. Но вие не го направихте. Вие попитахте колко е часът. В момента е единайсет без три.

— Но вие не погледнахте часовника си.

— Не нося часовник — обясни Ричър. — Също като вас.

— Как тогава знаете колко е часът?

— Нямам представа.

— Наистина ли?

— Но знам, че в момента е единайсет часът без две минути и петдесет секунди.

— Почакайте малко — каза Елизабет Касъл и се скри зад вратата в задната стена.

Върна се миг по-късно с мобилен телефон в ръка. Остави го на гишето. Дисплеят му беше тъмен.

— Колко е часът сега? — попита тя.

— Момент — отвърна Ричър.

После каза:

— Три, две, едно… Точно единайсет.

Елизабет Касъл натисна един клавиш на телефона си. Дисплеят светна.

Часовникът показваше 10:59.

— Почти — отвърна тя.

В този миг часовникът показа 11:00.

— Как го правите? — възкликна Елизабет Касъл.

— Нямам представа — повтори Ричър. — Къде мога да открия вашия приятел Картър, чието хоби са преброяванията на населението?

— Не съм споменавала, че ми е приятел.

— Колега?

— Всъщност той работи в съвсем друг отдел. Не се занимава с обслужване на клиенти.

— Тогава как мога да се срещна с него?

— Затова ви попитах за часа. В единайсет и петнайсет винаги пие кафе. Не пропуска нито ден. Като по часовник.

— Звучи ми като човек, който държи на навиците си.

— Всеки ден прекарва точно трийсет минути в кафенето от другата страна на улицата. Сяда в градината, ако има слънце. Но от тук не мога да видя дали навън е слънчево или не.

— Как е първото име на Картър? — попита Ричър, в чието съзнание изскочи образът на съдържател на кафене, който се обръща към клиентите си на малко име.

Предположи, че заведението ще е пълно със служители от близките офиси, взели си обедна почивка, и всички облечени почти по един и същ начин.

— Първото му име е Картър — отвърна Елизабет Касъл.

— А фамилията?

— Карингтън — каза тя. — Вижте се с него и ми кажете как е минала срещата ви. Не се отказвайте. Семейството е важно нещо. Може да открием и други начини да научите повече.