Лий Чайлд
Минало време (43)

43

Ричър слезе от кабината и даде знак на Пати да го изчака. Надяваше се, че ще го разбере. После се промъкна в тясното пространство между камиона и дърветата и излезе отзад.

А там го посрещна Бърк. Преподобният Патрик Джей Бърк. С вдигнати ръце и обърнати към Ричър длани в умолителен жест, който сякаш означаваше: Знам, знам. Извиняваше се предварително.

— Полицай Еймъс ми позвъни — каза Бърк. — Помоли ме да те открия и да ти предам следното: десет-четирийсет и едно. Нямам представа какво означава.

— Радиокод, използван от Военната полиция — обясни Ричър. — Означава: обади се незабавно в базата.

— Но тук няма мобилна връзка.

— В такъв случай ще тръгнем на юг. Но преди това мръдни колата си, за да мога да преместя камиона. Отпред има още някой, който отива на юг. И бърза повече от нас.

Ричър се качи отново в кабината и махна с ръка на Пати. Надяваше се жестът му да я успокои. После включи на заден. Видя на екрана, че Бърк също потегля назад, затова го последва, макар и неуверено. От време на време камионът излизаше от пътя и се удряше в клоните. Когато стигна до шосето, Ричър завъртя волана и паркира на банкета от другата му страна така, че да не пречи на трафика.

Черният мерцедес го последва.

Ричър слезе от кабината. Мерцедесът спря до него. Пати свали прозореца.

— Ще се кача при моя приятел със субаруто — каза Ричър. — Беше ми приятно да се запознаем. Желая ви късмет във Флорида.

Пати се завъртя на седалката и огледа пътя.

— Измъкнахме се — каза тя. — Най-после. Благодаря ти. Безкрайно сме ти задължени.

— И сама щеше да се справиш — отвърна Ричър. — Фенерчето беше у теб. То щеше да ти помогне. Четири големи батерии, мощни светодиоди. А той беше с уред за нощно виждане. Първият му изстрел щеше да пропусне целта. И ти щеше да се скриеш в гората, преди да стреля отново.

— А после?

— После щеше да направиш същото. Отново и отново. Марк едва ли е имал резервен пълнител. Явно е бързал.

— Благодаря ти — повтори Пати. — Много ти благодаря.

— Късмет във Флорида — пожела й отново Ричър. — И… добре дошли в Америка.

Ричър прекоси пътя и се отправи към очакващото го субару. Пати потегли на юг. Вдигна ръка през отворения прозорец, разпери пръсти и се наслади на нощния вятър, който погали дланта й.

Бърк също потегли на юг. Ричър не откъсваше поглед от дисплея на мобилния телефон. Бърк се притесняваше от късния час, защото предполагаше, че Бренда Еймъс отдавна си е легнала. Ричър възрази, че след като е изпратила код 10–41, ще очаква обаждането му. В противен случай би използвала друг код.

Появи се една чертичка, после втора и тогава видяха широкия банкет край пътя, който бяха използвали и преди. Бърк отби и Ричър набра номера. Еймъс отговори почти веднага. Не беше заспала. Чуваше се шум от автомобил. Явно Еймъс шофираше.

— Според колегите от Бостън чистачът се е прибрал в полунощ — каза тя.

— Карингтън с него ли е?

— Опитват се да разберат.

— А Елизабет Касъл?

— И двамата са неоткриваеми.

— Може би трябва да отида в Бостън.

— Но преди това трябва да се отбиеш на едно място.

— Къде?

— Открих Стан Ричър — каза Еймъс.

— Добре.

— Пристигнал е тук преди трийсет години. Известно време е живял сам, после се е преместил при роднини. Регистрирал се е като гласоподавател и все още притежава шофьорска книжка.

— Добре — повтори Ричър.

— Свързах се с него. Иска да те види.

— Кога?

— Сега.

— Вече е късно.

— Той страда от безсъние. Обикновено гледа телевизия по това време. Заяви, че си добре дошъл и можете да говорите цяла нощ.

— Къде живее?

— В Лакония — отвърна Еймъс. — Тук в града. Може да си минал случайно покрай дома му.

* * *

Оказа се, че Ричър бе минал на две преки от него. По времето, когато бе наел стая във втората къща за гости. Ако бе тръгнал наляво, а после бе свърнал първо надясно и после наляво, щеше да се озове в пряка като онази, на която живееше сервитьорката от коктейлбара. Щеше да види врата отляво и врата отдясно, но не и стълби към втория етаж, а почти нови триетажни къщи, разположени от двете страни на вътрешния двор.

Стан живееше в къщата отляво.

Еймъс ги очакваше в цивилен автомобил, спрял до бордюра близо до началото на пряката. Тя се здрависа с Бърк и заяви, че се радва да го види. После се обърна към Ричър и го попита дали всичко е наред.

— Странна история — каза тя.

— Не чак толкова — отвърна Ричър. — Е, може би съвсем малко. Вече подредих пъзела. Или по-голямата част от него. Винаги съм смятал, че нещо не е наред в тази история. Сега знам какво. Досетих се благодарение на стария господин Мортимър.

— Кой е „старият господин Мортимър“?

— Един симпатяга от старчески дом. Който каза, че от време на време ходел на гости у братовчедите си в Райънтаун. И който си спомня момчетата, които обичали да наблюдават птици. Мобилизирали го в края на войната. А после се оказало, че нямат нужда от него. И бездруго мобилизирали повече хора, отколкото трябвало. Така и не стигнал до фронта и на всеки парад по случай Четвърти юли се чувствал като измамник.

Еймъс замълча.

Тримата тръгнаха заедно към вратата. Така е по-уместно предвид късния час, настоя Бърк.

Прилича на уведомление за загинал войник, помисли си Ричър. Двама военни полицаи и един свещеник.

Ричър натисна звънеца.

Лампата в коридора светна след цяла минута. Ричър видя това благодарение на прозорчето в горната част на вратата. Видя още тесен дълъг коридор и светли петна по стените, семейни фотографии най-вероятно.

Видя и силует на възрастен мъж, който влачеше краката си. Прегърбен, бавен, неуверен. Старецът вървеше, опрял кокалчетата на дланта си в парапета на стената. Пристъпи с усилие към вратата и я отвори.