Лий Чайлд
Минало време (11)

11

Ричър реши да се върне в сградата на градската администрация. Пристигна там половин час преди края на работното време. Качи се до отдел „Архиви“ и натисна звънеца. Елизабет Касъл се появи след минута.

— Открих ги — заяви той. — Живели са извън града, затова не фигурираха в първите преброявания.

— С други думи, не са издирвани от федералните власти.

— Оказа се, че са уважавали законите… общо взето.

— Къде са живеели?

— На място, наречено Райънтаун.

— Не съм сигурна къде е това.

— Жалко, защото дойдох специално, за да ви попитам за него.

— Не мисля, че дори съм го чувала.

— Едва ли е далече, след като клубът на орнитолозите любители се е намирал в града.

Елизабет Касъл извади телефона си, въведе няколко команди и разтвори пръсти. После му показа дисплея. Беше карта. Разтвори отново пръсти и увеличи мащаба. Сега се виждаха и най-малките населени места. После завъртя увеличения образ и огледа околностите на Лакония.

Не се виждаше никакъв Райънтаун.

— Опитайте по-надалече — предложи Ричър.

— Колко далече от града може да живее едно хлапе, за да ходи на сбирките на клуба на орнитолозите?

— Може да е имало колело. Може Райънтаун да е бил ужасно скучно място. Полицаите казаха, че околностите на града били изпъстрени със съвсем малки населени места, в които живеели по няколко десетки души. Може Райънтаун да е едно от тях.

— И там несъмнено е имало птици. Повече, отколкото тук, защото Райънтаун е бил по-тихо и спокойно място.

— Според ченгета около града имало множество леярни и малки фабрики. Може въздухът да е бил по-мръсен.

— Добре, почакайте малко — каза Елизабет Касъл.

Отново се захвана с телефона. Въведе няколко команди и почука с пръст по дисплея. Вероятно използваше интернет търсачка или сайт, посветен на местната история.

— Да! — възкликна тя. — Имало е такава леярна. Собственикът й се казвал Маркъс Райън. Построил жилища за работниците и нарекъл мястото Райънтаун. Предприятието затворило врати през петдесетте и животът там замрял. Всички напуснали Райънтаун и името изчезнало от картите.

— Къде се е намирал?

— На северозапад от тук — отвърна Елизабет Касъл, извика картата на дисплея на телефона си и отново увеличи изображението. — Би трябвало да е в този район.

Мястото на картата не бе отбелязано с име. Нямаше нищо освен сиво петно и път.

— Можете ли да намалите? — попита Ричър.

Тя го направи и сивото петно се превърна в точица на северозапад от Лакония, може би на десет-дванайсет километра от града. Точната посока се намираше между десет и единайсет часа на циферблата. Една от множеството подобни точки. Приличаха на миниатюрни планети, които се въртят около своето слънце, привлечени от неговата гравитация, магнитно поле или друго влияние. Както бе предположила Бренда Еймъс, на практика Райънтаун се смяташе за част от Лакония, каквото и да твърдеше пощенската служба. Пътят, който минаваше покрай Райънтаун, продължаваше, но като че ли не водеше никъде. Лъкатушеше из полето на северозапад в продължение на още петнайсет-двайсет километра, после прекосяваше горист район и продължаваше в същата посока. Затънтено шосе, като онова, по което бе минал мъжът със субаруто. Ричър дори можеше да си го представи.

— Предполагам, че оттам не минават автобуси — каза той.

— Можете да наемете автомобил — предложи Елизабет Касъл. — В града има няколко фирми, които предлагат коли под наем.

— Нямам шофьорска книжка.

— Едва ли ще откриете таксиметров шофьор, който да се съгласи да ви откара до там.

Десет-дванайсет километра, помисли си Ричър.

— Ще отида пеша — заяви той. — Но не днес. Ще се стъмни, преди да стигна. Утре може би. Искате ли да вечеряме днес?

— Какво?

— Вечеря — каза Ричър. — Третото хранене за деня, обикновено вечер. Изпълнява или функционални, или социални цели, а понякога и двете.

— Не мога — отвърна Елизабет Касъл. — Днес ще вечерям с Картър Карингтън.

 

 

Шорти отнесе кашона в стаята и го постави на скрина пред телевизора. После двамата с Пати седнаха един до друг отвън и се насладиха на последните лъчи на следобедното слънце.

Пати мълчеше. Мислеше. Правеше го често, затова Шорти разпознаваше признаците. Предполагаше, че приятелката му обработва получената информация, анализира я ту от един, ту от друг ъгъл, докато остане доволна от резултата. А тя скоро щеше да стигне до въпросния резултат, помисли си Шорти. Не се съмняваше в това, защото вече не виждаше никакъв проблем.

Онази история с клечката за уши бе получила съвсем елементарно обяснение. Телефонът отново работеше. Майсторът щеше да дойде рано сутринта. И щяха да се разминат с по-малко от двеста долара. Доста пари, но нямаше да ги разорят.

— Предлагам да не вечеряме в къщата — каза Пати. — Мисля, че по този начин ни намекнаха, че не сме желани.

— Но той каза, че сме поканени.

— Проява на любезност, нищо повече.

— Струва ми се, че беше искрен. Освен това се опитваше да се постави на наше място.

— Да не би вече да е най-добрият ти приятел?

— Не знам — отвърна Шорти. — През по-голямата част от времето си мисля, че е мръсник и гадняр, който заслужава да му сритам задника. Но трябва да призная, че се справи добре с колата. Разбра проблема и намери решение. Това показва, че се отнася сериозно. Може и двамата да се окажем прави за онова, което си помислихме в началото. Вярно, че тези типове тук са странни, но полагат усилия да останем доволни. Мисля, че е възможно и едното, и другото.

— Все едно, предлагам да хапнем тук.

— Устройва ме. Омръзна ми да отговарям на въпросите им. Все едно съм подложен на разпит.

— Казах ти вече — настоя Пати. — Те се държат любезно. Демонстрирането на интерес към гостите и задаването на въпроси са проява на любезност.

Двамата станаха и влязоха в стаята. Оставиха вратата широко отворена. Взеха кашона и го сложиха на леглото. Пати разкъса тиксото с нокът, а Шорти го отвори. Вътре откриха здраво стегнати пакети, плътно наредени един до друг. В тях имаше зърнени блокчета, протеинови блокчета, енергийни блокчета, бутилки вода, пликчета сушени кайсии, червени кутийки със стафиди. Всичко беше подредено по определен начин, който се повтаряше дванайсет пъти. Като дванайсет напълно еднакви менюта. Във всеки пакет имаше бутилка вода и всеки пакет представляваше една дванайсета от съдържанието на кашона.

Между храната бяха пъхнати и две фенерчета, изправени нагоре.

— Странно — отбеляза Пати.

— Мисля, че това е мотел за планинари и алпинисти — каза Шорти. — Затова са снимали онзи модел с туристически обувки и къси панталонки. Защо иначе ще я обличат по този начин? Обзалагам се, че раздават такива пакети на гостите. Или ги продават. Планинарите носят точно такива неща.

— Така ли?

— Защото са компактни и осигуряват много калории. Лесно се побират в джоб. Плюс водата.

— А за какво са фенерчетата?

— Предполагам, в случай че закъснеят и се наложи да се хранят на тъмно.

— Някой от онези фенери за къмпинг, които приличат на лампи, би свършил по-добра работа.

— Може планинарите да предпочитат такива. Не се съмнявам, че впоследствие публикуват отзивите си в интернет. Сигурно са взели тези неща от запасите си.

— Той каза продукти.

— Вероятно става въпрос за някаква балансирана диета. Може дори да е здравословно. Обзалагам се, че планинарите обръщат внимание на подобни неща.

— Той каза, че са сложили малко продукти. Не са ги сложили сега. Били са пакетирани предварително. Взели са ги от склада и са го пъхнали в кашона.

— Въпреки това можем да хапнем в къщата.

— Казах ти вече, не искам. И те не ни искат.

— В такъв случай ще вечеряме с това.

— Защо прави толкова помпозни изявления? Можеше да каже, че е донесъл висококалорийни пакети, от онези, които продава на туристите. И пак щяхме да сме доволни. Нали не ги плащаме.

— Именно — съгласи се Шорти. — Казах ти, че са странни. Но и услужливи. Или обратното.

 

 

Ричър вечеря сам в Лакония в евтина закусвалня, в която нямаше покривки по масите. Не искаше да рискува с по-скъпо заведение, в случай че Картър Карингтън и Елизабет Касъл са избрали същото място. Тогава те щяха да се почувстват длъжни най-малкото да дойдат при него и да го поздравят. А той не искаше да смущава вечерта им. Ричър прекара цял час в обикаляне по улиците и търсене на стара сграда с бакалия на партера и жилище на горния етаж, което да гледа на изток. Откри една подобна сграда близо до центъра, която обаче не му свърши работа. Апартаментът бе превърнат в адвокатска кантора. А магазинът продаваше не хранителни стоки, а панталони и пуловери. Ричър застана с гръб към прозореца. Погледна към улицата. Видя нощното небе на изток, а под него ивица асфалт, оградена от два улука, два бордюра и два тротоара, осветена от поставените на голямо разстояние улични лампи.

Ричър тръгна в същата посока, в която някога бе вървял двайсетгодишният младеж. Спря след трийсетина метра. Предположи, че възрастната жена не би използвала бинокъл на по-близко разстояние. Би се доверила на очите си. Той се обърна и вдигна поглед към нейния прозорец. После се постави на мястото на двете по-малки хлапета. Представи си как по-едрото момче пред тях ги заплашва. Строго погледнато, не беше кой знае какво. Поне за самия Ричър. На шестнайсет той вече бе по-едър от повечето двайсетгодишни младежи. Всъщност още на тринайсет бе станал по-едър от тях. Биологията бе проявила особена благосклонност към него. Беше го дарила с бързина и светкавична реакция. Знаеше всички мръсни номера. И дори бе измислил няколко. Бе израснал в бази на морската пехота по света, а не в Райънтаун, Ню Хампшър. В сравнение с него баща му Стан беше среден на ръст. Дори дребен в някои отношения. Въпреки че беше висок метър и осемдесет и пет (макар и с обувките от парадната униформа) и тежеше почти деветдесет килограма (макар и след обилна вечеря).

Ричър впери поглед в плочките на тротоара и си представи движенията на баща си. Видя го да се отдръпва назад, а после да се обръща и да побягва.

 

 

Пати и Шорти продължаваха да седят на столовете под прозореца. Взеха два пакета, в резултат на което в кашона останаха десет. Изпиха шишетата си с вода. После им стана студено и влязоха вътре.

— Остави вратата отворена — каза Пати.

— Защо? — попита Шорти.

— Трябва ми чист въздух. Снощи имах чувството, че се задушавам.

— Отвори прозореца.

— Не се отваря.

— Ако духне вятър, течението може да я отвори широко.

— Подпри я с обувката си.

— Някой може да влезе.

— Кой например? — попита Пати.

— Някой минувач.

— Тук?

— Или някой от тях.

— Ще се събудя. А после ще събудя и теб.

— Обещаваш ли?

— Можеш да разчиташ на мен.

Шорти събу обувките си и пъхна едната между вратата и рамката, а другата остави до стената, да не би някой по-силен порив на вятъра да запрати вратата към нея. Нищо сложно, но се надяваше да свърши работа.