Лий Чайлд
Минало време (26)

26

Библиотеката се помещаваше във внушителна сграда от червени и бели камъни в неоготически стил, която би се вписала еднакво хармонично както в някое университетско градче, така и в увеселителен парк. Както бе споменал Бърк, тя бе заобиколена от всички страни с добре поддържани градини с дървета, храсти, морави и цветни лехи. Ричър тръгна по павираната алея, която започваше близо до мястото, където Бърк бе паркирал своето субару. Много хора се разхождаха по алеите, седяха по пейките, излежаваха се по тревата. Всичко изглеждаше наред. Никой не се открояваше. Никой не изглеждаше не на мястото си. Полицаи също не се виждаха.

На горната улица, отвъд парка, бе спрял бял товарен микробус. Диаметрално противоположно на субаруто. От другата страна на големия правоъгълен парцел. Имаше леденосин надпис отстрани. И всяка буква имаше калпаче от сняг. Техници по поддръжката на климатични инсталации. Ричър продължи по алеята. Две минути, бе казал Бърк. Твърде много. Щеше да се справи за петдесет секунди. Дотук се бе разминал с четирима души, които също като него вървяха по тясната алея, която лъкатушеше из парка, а други четирима го бяха погледнали от своите позиции върху пейките или тревата. Трима пък не му бяха обърнали никакво внимание. Или дремеха, или просто си седяха със затворени очи.

Ричър изкачи стъпалата пред входа и влезе през вратата. Стените на фоайето бяха иззидани със същите червени и бели камъни. Гранит, помисли си той. В същия пищен, богато украсен стил. Ричър лесно откри стълбите към сутерена. Озова се в просторна зала под нивото на улицата със стелажи, подредени във формата на спици на колело. Отдел „Справки“. Точно както беше обещал възрастният господин Мортимър. Там има всичко, бе казал той.

Зад бюрото седеше жена. Лицето й оставаше полускрито зад екрана на компютъра. На около трийсет и пет може би. С дълга черна коса, същински водопад от ситни къдрици. Тя вдигна поглед и попита:

— С какво мога да ви помогна?

— Клубът на орнитолозите любители — отвърна Ричър. — Някой ми спомена, че разполагате с архива му.

Жената въведе няколко команди в компютъра.

— Да, така е — каза тя. — Кои години ви интересуват?

Ричър не бе познавал Стан по времето, когато още не бе наблюдавал птици. Нямаше преди и след. Нямаше преди и след и в начина, по който баща му бе говорил за това. Сякаш винаги бе наблюдавал птици. Което бе напълно възможно. Мнозина си избират хоби в съвсем ранна възраст. Нищо чудно още тогава да се е присъединил към клуба. Но никой не би позволил на едно дете да води протоколите от заседанията. Никое списание не би го взело на сериозно. Никой не би го избрал за секретар на клуба. Трябвало е да порасне. Затова Ричър съобщи на жената четирите последователни години от момента, в който Стан бе навършил четиринайсет, до постъпването му в морската пехота.

— Седнете — каза му тя. — Сега ще ви ги донеса.

Ричър се настани на малко бюро с високи странични прегради, едно от многото, разположени в средата на залата. Три минути по-късно жената му донесе съответните архивни папки. Което бе с три месеца по-бързо от времето, необходимо на Елизабет Касъл да открие данните за онези имоти в Райънтаун. Ричър реши да й го каже, ако някога я срещне отново.

Протоколите от заседанията на клуба бяха в четири големи тетрадки с твърди корици от кафеникава мраморна хартия, замърсена и избеляла от времето. Всяка от тях бе дебела поне три-четири сантиметра, а ъгълчетата на кориците й бяха започнали да се изтъркват. Страниците вътре бяха разчертани на редове и номерирани, пожълтели и крехки, изписани от горе до долу с красив почерк. Мастилото също бе започнало да избелява от годините.

— Не трябва ли да си сложа памучни ръкавици? — попита Ричър.

— Не — успокои го служителката. — Това е мит. В интерес на истината, те носят повече вреда, отколкото полза.

Жената се върна зад бюрото си, а Ричър отвори първата тетрадка. Протоколите се отнасяха за годината, в която Стан е бил на тринайсет. Първата страница бе изпълнена с протоколите от следващото събрание. То се бе провело в задната стаичка на ресторант в центъра на града. Името на Стан Ричър не фигурираше сред присъстващите. Голяма част от събранието бе посветена на дискусия за смяна на името на клуба. Настоящото бе Дружество на орнитолозите любители в Лакония. Част от присъстващите предпочитаха Одюбоновско дружество в Лакония по името на прочутия натуралист и орнитолог Джонс Джеймс Одюбон. Те намираха това название за по-представително и по-научно. По-професионално, а не аматьорско. Продължителните обсъждания така и не бяха довели до конкретен резултат.

Стан Ричър не бе присъствал и на следващото заседание на клуба. Почти цялото времетраене на въпросното заседание бе прахосано от член, който настояваше клубът да се върне към основната си цел, която според него бе поддържането на подробен регистър на всички работилници за поправка на бинокли в Лакония и околностите. Това, твърдеше той, щяло да бъде от голяма полза за всички членове. Ричър бе доволен, че баща му е пропуснал това заседание. Не се съмняваше, че Стан е бил далеч по-избухлив като дете, отколкото като възрастен.

Ричър остави първата тетрадка и взе втората. Двете се оказаха напълно идентични. Отгърна я наслуки по средата. Там откри написано на ръка есе, посветено на миграцията на колибрито. Беше озаглавено „Работни записки“ и бе изписано с красив стегнат почерк от някой си А. Б. Смит. Приличаше на дисертация или научна статия, която се позовава и на чужди изследвания, преди да предложи ново мнение или гледна точка. Според автора едно малко колибри може да се роди в Северна Америка, след което да прелети повече от три хиляди километра и да открие парче земя с размерите на носна кърпичка. Господин или госпожа Смит предполагаше, че колибрито се ражда с вроден инстинкт, наследен по загадъчен начин от неговите родители. Въпросният инстинкт несъмнено се предава на клетъчно ниво по неизвестен засега механизъм. ДНК, помисли си Ричър. Но до откриването й оставаха цели двайсет години. Той знаеше как ще свърши филмът.

Посегна към третата тетрадка. Отвори я наслуки, запрелиства страниците и минута по-късно попадна на заседанието, на което баща му бе избран за секретар на клуба. Ето го. Стан Ричър, nem con. Което беше съкращение от латинското nemine contradicente и означаваше, че никой не е възразил. С други думи, никой не бе пожелал поста. Лесно можеше да се разбере защо. Стан постепенно бе овладял ситуацията. Заседанията започнаха да протичат по-бързо. Разговорите бяха посветени предимно на наблюдения на птици, а не на ремонти на бинокли. Почеркът оставаше все така красив и спретнат. Но не принадлежеше на Стан. Не беше дори ранна, младежка версия на неговия. Явно бе възложил другиму това задължение. Съдържанието обаче носеше неговия отпечатък. Секретарят незабавно постанови, че темата е неподходяща за обсъждане… Секретарят определи ограничение от две минути за изказвания по въпроса… С други думи, затваряйте си устата и действайте по-експедитивно. Така действаше той и по-късно в живота. Това беше причината в морската пехота да има капитани.

Ричър продължи да прелиства страниците. Следваха заседание след заседание. И още един доклад за наблюдение на птици. Допълнен с карти, рисунки и диаграми, направени с цветни моливи. Грижливо изписаното заглавие гласеше: „Историческо наблюдение над Райънтаун, Ню Хампшър“. Материалът бе подписан от С. Ричър и У. Ричър.

Момчетата, които обичали да наблюдават птици. И двамата с фамилията Ричър. Братовчеди най-вероятно. Както бе казал и старият господин Мортимър. Всички имали братовчеди и всички ту излизали, ту влизали. Нищо чудно бащите им да са били братя. И да са живели наблизо. А може да са били и втори братовчеди, а после единият да е заминал някъде… Стан и… кой? Уилям, Уолтър, Уорън, Уесли, Уинстън… или Уинтроп, Уилбър, Уейлън?

Птицата се оказа от семейство Ястребови. Северен мишелов. Всички я смятали за изчезнала по тези места, но тя се върнала. И в това не можеше да има никакво съмнение. Тя имаше твърде характерен вид и трудно можеше да бъде сбъркана. Въпросът бе защо се е върнала.

Отговорът според С. и У. Ричър бяха гризачите. Селища като Райънтаун привличали като магнит плъхове и мишки. Хората обаче ги тровели, а това означавало, че мишеловите били принудени да гладуват или да умрат от консумацията на отровно месо. В резултат на това малкото оцелели птици отлитали по други места и не се връщали.

В случая обаче мишеловът се върнал след години, защото в хода на войната държавата се намесила директно в производството не само на всички суровини, включително стомана, каучук, алуминий, бензин, но и на куп други неща. Включително отровата срещу мишки. Неизвестно поради каква причина, но армията се нуждаела от отрова срещу мишки. Затова цивилните били лишени от достъп до нея. Както и от много други неща. В крайна сметка плъховете и мишките в Райънтаун станали не само по-многобройни от обикновено, но и по-добре охранени. Мишеловите долетели от онова неизвестно място, където изчакали да отмине химическата буря, и се заловили за работа.

У. Ричър бе пропуснал следващата среща. Както и предишната. Ричър прелисти страниците първо напред, после назад, но така и не срещна името му. Нито веднъж. Нито в някоя комисия, нито сред редовите членове, нито като участник в някое мероприятие, организирано от клуба. Следователно братовчедът У. не бе членувал в клуба.

Ричър затвори тетрадката. Жената зад бюрото го попита:

— Открихте ли това, което търсехте?

— Северен мишелов — отвърна Ричър. — В Райънтаун, Ню Хампшър.

— Наистина ли?

Изглеждаше искрено учудена.

— Прекратили са използването на отрова за мишки — обясни той. — Плячката била в изобилие. Мисля, че е напълно възможно. Теорията звучи логично.

— Нямах това предвид. Учудих се, защото преди година някой потърси абсолютно същите документи. Добре си спомням историята. Беше за две момчета, нали? Случило се е доста отдавна. Видели са мишелов и са написали обяснение за появата му. Месец след това историята била препечатана в някакво списание.

Жената затрака по клавиатурата.

— Всъщност било е преди повече от година. Орнитолог от университета. Видял статията в онова списание, но тъй като била препечатана от ръкопис, пожелал да види оригинала. За да се увери в точността на описанието. Поговорихме малко. Спомена, че познавал един от участниците в наблюдението.

— Едно от момчетата?

— Мисля, че е роднина и на двете.

— На колко години беше?

— Не беше възрастен. Очевидно момчетата са били от предишното поколение. Чичовци, прачичовци или нещо подобно. Историите за техните приключения явно са се предавали от поколение на поколение.

— Разказвал ви е разни истории, така ли?

— Някои от тях бяха доста интересни.

— От кой университет?

— От Университета на Ню Хампшър. Намира се в Дърам.

— Можете ли да ми дадете името и телефонния му номер?

— Не и без основателна причина.

— Може да се окажем роднини. Едно от тези момчета е баща ми.

Жената ги записа на едно листче. Ричър го сгъна и прибра в задния джоб на панталона си, до визитната картичка на Бренда Еймъс.

— Мога ли да прибера тетрадките вместо вас? — попита той.

— Това е мое задължение — отвърна служителката на библиотеката.

Ричър й благодари и се качи обратно по стълбите, които водеха към фоайето. Спря за миг. Беше приключил в този град. Нямаше какво повече да открие тук.

После му хрумна нещо и той се качи на втория етаж по главното стълбище, което, както подобава на истински замък, се виеше спираловидно нагоре. Отиде до прозорците на втория етаж, за да огледа района около библиотеката. Те му осигуриха отлична видимост. Видя субаруто в далечината, малко, прашно и очукано, паркирано на същото място. Очакваше го търпеливо на шейсетина метра от входа на библиотеката. Ричър прекоси коридора и видя от другата страна микробуса на фирмата за климатици. Онзи с леденосините букви и снежните калпачета. Той също не бе помръднал от мястото си.

Нещо повече. До него стояха трима души. На шейсетина метра от библиотеката. Едва се виждаха в далечината. Изглеждаха съвсем дребни. Отблизо обаче това определено не беше така. Всички минувачи бяха по-ниски от тях. Бяха облечени в някакви работни гащеризони. Ричър трудно можеше да определи какви точно. Трябваше му бинокъл. Като на онзи мъж от орнитологичното дружество. Гащеризоните изглеждаха опънати по телата на тримата. Ръкавите им бяха къси. Дали техниците, които поправят климатици, трябва да бъдат толкова едри? Едва ли. За предпочитане е да бъдат по-дребни, за да се провират по-лесно по тавани и тесни пространства. Тримата му се сториха нетърпеливи.

Ричър пристъпи към прозореца вляво. Дървета, храсти и тиха уличка отдолу.

Плюс едно ченге на тротоара, на крачка от кръстовището.

Полицаят беше сам. Беше се привел леко напред. По един много характерен начин. Несъмнено бе заел позиция на въоръжен стрелец, който се крие зад ъгъл. И ще стои там, докато получи заповед да действа. А това означаваше определена степен на координация. С кого обаче?

Ричър отиде до прозореца вдясно. Видя огледален образ. Дървета, цветя, тиха уличка и ченге, готово да изскочи зад ъгъла и да се прицели.

Ричър се върна при централния прозорец, от който най-добре се виждаше микробусът. Вляво и вдясно от него минаваха улици. Имаше много паркирани автомобили. Някои бяха базови модели. Собственост на пестеливи купувачи… или пък бяха цивилни полицейски коли. Тримата вероятно бяха обкръжени. Но полицаите не ги превъзхождаха с кой знае каква численост. Обстоятелството, че на двата фланга имаше само по един човек, означаваше, че едва ли могат да разчитат на повече от двама колеги. С други думи, най-много четирима полицаи. Нищожно предимство.

Върна се при прозореца отляво. Ченгето напредваше бавно към ъгъла. Несъмнено слушаше командите, които звучаха в слушалката му. Ричър отиде до десния прозорец. Същата история. Същият огледален образ. Двете ченгета се движеха в синхрон. Оставаха им броени секунди. А планът им беше много лош. Ричър не се съмняваше, че Еймъс няма нищо общо с операцията. Нито пък Шоу. Защото той изглеждаше достатъчно компетентен. Грешката бе допусната от някой униформен капитан.

Ченгето вдясно стигна ъгъла.

Ричър се втурна по коридора. Същото се случваше и отляво.

Много лош план.

Ричър прекоси коридора и стигна до централния прозорец тъкмо навреме, за да види как тримата мъже от микробуса правят единствения си логичен ход. Прекрачиха една цветна леха и навлязоха в парка около библиотеката. Така обърнаха ситуацията на сто и осемдесет градуса. Обърнаха я наопаки като съблечена тениска. Сега всички полицаи останаха зад гърбовете им. А пред тях и около тях беше пълно с хора, което правеше риска от невинни жертви толкова голям, че нито едно ченге не би посмяло да стреля. Много умно. Нещо като гросмайсторски ход в шаха. Мат в два хода.

Тримата продължиха да вървят. Бавно. Във всеки един момент поддържаха конфигурацията помежду си. Определено не беше първата им подобна операция. Реакцията на полицаите зад тях не можеше да се похвали с подобна компетентност. Двете ченгета, застанали по ъглите, хукнаха обратно по тихите странични улици, за да заемат отново флангови позиции. Далече зад тях тичаха още двама полицаи. Опитваха се да се разпръснат в полукръг. Да не влизат в парка. Да останат на улицата. Да образуват нещо като кордон. По едно ченге на всеки ъгъл на площада. Защото здравият им разум подсказваше, че тримата ще трябва да излязат от парка по някое време.

Те обаче продължаваха да вървят напред. До момента бяха изминали половината разстояние до библиотеката. Крачеха бавно. Сякаш се разхождаха безгрижно. Което беше логично. Защото следващият очевиден ход щеше да бъде да се завъртят рязко и да закрачат бързо към своя микробус. Така отново щяха да обърнат ситуацията на сто и осемдесет градуса. Направеха ли го скоро, щяха да се доберат до него практически необезпокоявани. И тогава можеха да напуснат града. Щяха ли три полицейски автомобила да им попречат? Най-вероятно не.

Те обаче не смениха посоката. Продължиха към библиотеката. Бяха изминали три четвърти от разстоянието, което ги делеше от входа. Ричър тичаше от прозорец на прозорец. Полицаите вече бяха заели позиции, по един във всеки ъгъл на площада. Стояха с извадени пистолети край вратите на парка. Но не забравяха и факта, че онези тримата не бяха длъжни да излязат през някоя врата. Можеха да прескочат някоя по-ниска цветна леха. Знаеха това. И стояха нащрек. Справяха се що-годе прилично.

Тримата продължаваха да крачат по алеята. Да не би да разполагаха с резервен автомобил? Трима души спокойно биха могли да пристигнат в града с три различни автомобила. Които да паркират на стратегически места. Възможно ли бе мъжът в черния крайслер да играе ролята на подкрепление? Все пак в колата му имаше три свободни места. От нея обаче нямаше и следа. Не се виждаше нито през първия прозорец, нито през втория, нито през третия, нито през четвъртия.

Тримата продължиха да крачат по алеята. Намираха се съвсем близо до библиотеката. Дали пък не проявяваха интерес към нейната архитектура? Към цветната й фасада? Червен гранит от Ню Хампшър и бял гранит от Мейн, подредени в красиви райета. Досущ като някои сгради в Рим или Флоренция.

Ричър протегна врат и ги видя да изкачват стъпалата под входа, точно под него. Отдръпна се встрани от стълбищната площадка и ги огледа на влизане във фоайето. Определено не бяха истински техници. Гащеризоните им бяха прекалено тесни. Явно ги бяха взели назаем специално за случая. Както и микробуса. Някой несъмнено им дължеше услуга.

И тримата бяха високи към метър осемдесет и пет, широкоплещести, с широки длани и големи стъпала, с дебели вратове и мрачни изражения. Вероятно бяха в началото на четирийсетте. Определено изглеждаха опитни. Двама бяха чернокоси, третият бе започнал да побелява. Влязоха в библиотеката и продължиха напред. Може би възнамеряваха да прекосят партера и да излязат от задната страна. Което изглеждаше логично от гледна точка на геометрията. Това беше най-прекият път между горния край на парка и долния.

Те обаче не прекосиха фоайето. А спряха по средата му.

Може би искаха да вземат книга за четене. Или бяха попаднали на статия, посветена на библиотеката. А може би не. Може би полицаите бяха спрели най-сетне черния крайслер. Нищо чудно шофьорът му да бе изгубил концентрация и да бе нарушил правилата за движение. Или в управлението да бе пристигнала стара заповед за задържането му, издадена в Масачузетс. Докато Ричър беше в сутерена и четеше статията за северния мишелов, нищо чудно Шоу да въртеше телефон след телефон.

Стандартната практика изискваше мъжът с крайслера, който всъщност служеше за примамка, да изпрати предупреждение, че полицаите са го спрели и се канят да го арестуват. В такъв случай тримата му „колеги“ щяха да предположат, че ще ги издаде. Това диктуваше здравият разум. Това бе основополагащ принцип при планирането на всяка операция. Надявай се на най-доброто, готви се за най-лошото. Стратегия, която не само Ричър следваше. Сега онези тримата щяха да диктуват положението. Една оживена обществена сграда е добра първа стъпка в това отношение. Тя щеше да им предостави възможност да си поемат дъх. Защото полицаите бяха длъжни да подходят изключително предпазливо.

В най-лошия случай това беше и добра втора стъпка. И трета, и четвърта. Тук можеха да издържат на обсада. Разполагаха с достатъчно потенциални заложници. Вероятно щяха да подберат служители от окръжната администрация. Като допълнителен лост за влияние. В случай на продължителна обсада. С телевизионни камери по улиците. Полицейски парламентьори на телефона. И поръчка на пици, в замяна на която щяха да освободят най-възрастната библиотекарка.

Каква бе вероятността това да се случи? Минимална.

Но въпреки това… готви се за най-лошото.

Не искаме проблеми в града. Най-добре да ги предотвратим още в зародиш.

Ричър слезе три стъпала. Стъпваше шумно. И равномерно. С определено темпо. Тримата вдигнаха поглед. Първо, водени от инстинкт или навик, последван от изненада, а накрая и от предпазливост. Защото го бяха познали.

Ричър вдигна дясната си ръка. С кокалчетата напред. Жестът му явно не им говореше нищо. Може би не бяха стигнали до същия извод като Еймъс и Шоу. Може би не бяха стигнали толкова далече в разсъжденията си. Вероятно бяха свикнали да разчитат на основни биометрични данни, включително височина и тегло, очи и коса, облекло, с което обектът им е бил видян за последен път. В случая с Ричър ставаше въпрос за рядко срещана комбинация.

Така го бяха познали. И бяха проявили предпазливост, защото се бяха издънили. Мисията им се беше провалила. И положението можеше да стане само по-лошо. Те обаче бяха обучени да не се отказват. Такива хора бяха. Притежаваха някакъв древен инстинкт, който не им позволяваше да се откажат току-така. Затова Ричър остана на стълбите. За да ги накара да вдигнат погледи. Освен това беше по-едър от тях. Нека техният древен инстинкт осмисли този факт.

Хората около тях изчезнаха за един миг. Множеството се стопи като сняг през лятото. Което беше проява на друг древен инстинкт. Ричър го бе виждал стотици пъти. На тротоари пред барове. В дискотеки. Проявеше ли някой агресия, около него мигом се образуваше празно пространство. Изведнъж се появяваше широк пуст периметър. Това се случи и в момента. Фоайето се опразни за отрицателно време. В него не остана жива душа. Освен тях четиримата. Трима долу, на партера, и един на стълбите.

Оставили са оръжията си в микробуса, предположи Ричър. Когато са решили да напуснат потъващия кораб. Гащеризоните им бяха прекалено тесни. Предназначени за далеч по-дребни хора. Материята беше еластична. Всеки по-обемист метален предмет щеше да изпъне джобовете им. Това беше ясно като бял ден. Нямаше нужда от рентгенови лъчи. Всичко се виждаше като на длан.

Тримата пристъпиха крачка напред. Ричър видя вдъхновението, припламнало в очите им. Внезапното удовлетворение. Той знаеше причината. Смятаха, че ще ударят с един куршум два заека. Разполагаха с цивилен заложник, който да гарантира измъкването им от града. На всичкото отгоре въпросният заложник бе именно човекът, когото шефовете им издирваха. Откъдето и да го погледнат, все печелят.

Но после се разколебаха. Ричър отново знаеше причината. Бяха оставили оръжията си в микробуса. От тях се очакваше да се справят без пистолети. При съотношение трима срещу един. Това не би трябвало да представлява никакъв проблем от тактическа гледна точка. Проблемът се криеше в оценката на щетите. Вероятните жертви се изчисляваха на трийсет и три процента. Някой генерал лесно би отписал една трета от личния състав при съставянето на военните си планове. Би го направил спокойно и безпристрастно и дори би го описал на бюрократичен език. Но това трудно може да се направи, когато нещата са толкова лични. Когато въпросният личен състав си ти. Най-близкият щеше да получи ритник в лицето. В това не можеше да има никакво съмнение. Не беше първата им подобна операция. Ритникът щеше да избие зъб или да счупи челюст. Кой искаше да бъде пръв?

Тримата решиха да изчакат.

А Ричър реши да им помогне. Слезе още едно стъпало. Незначителна разлика. Пак заемаше по-висока позиция, пак беше по-едър. Но вече беше по-близо. Може би достатъчно близо, за да му се нахвърлят едновременно. Тримата заедно. Наведнъж. В последвалата суматоха просто нямаше да има най-близък или пръв. Или най-далечен. Щяха да действат като един, като нов животински вид, огромен, едър, с шест ръце и шест крака.

Което би могло да проработи, ако Ричър бе останал на долното стъпало. Той обаче не го направи. Те се втурнаха напред, а той се качи на предишното стъпало и изрита най-близкия в лицето. След което се завъртя рязко и удари мъжа вляво с лакът, завъртя се отново и удари мъжа вдясно със същия лакът, който вече се движеше в обратната посока. Гравитацията и гранитът свършиха останалото. Тримата полетяха назад, костите им изтракаха по стълбището, главите им изкънтяха. Един от тях изглеждаше в по-добро състояние. Още мърдаше. Затова Ричър слезе и го изрита в главата. Само веднъж. Не съществува по-малко число от единицата. То е абсолютният минимум. Изрита го веднъж, но силно. За да го откаже от намерението му да се изправи.

В този момент вратата се отвори и в библиотеката влезе Бренда Еймъс.