Лий Чайлд
Минало време (19)

19

Ричър и възрастният мъж с конската опашка прескочиха оградата и се отправиха към субаруто.

— Доста сурово се отнесе с онова хлапе — подхвърли старецът.

— Не си прав — възрази Ричър. — Ударих го само веднъж. Няма по-малко число от единицата. То е абсолютният минимум. Проявих искрена доброта. Надявам се здравната застраховка на хлапето да включва стоматологични услуги.

— Баща му говореше съвсем сериозно. Няма да забрави. Семейството му се ползва с определена репутация, която е длъжно да защити. На всяка цена ще опитат нещо.

Ричър го погледна. Отново изживяваше дежа вю.

— Смятат се за най-важните клечки в околността. Ще се притеснят да не се разчуе за инцидента. Няма да искат хората да се присмиват зад гърба им. Затова ще те потърсят.

— Кой ще ме потърси? — попита Ричър. — Дядото?

— Наемат доста сезонни работници и могат да разчитат на тяхната лоялност.

— Какво друго знаеш за Райънтаун?

Мъжът помълча и каза:

— Има един старец, с когото трябва да говориш. Чудех се дали да ти го спомена. Защото, честно казано, мисля, че трябва да напуснеш града.

— Преследван от многобройна враждебно настроена тълпа берачи на ябълки?

— Не са най-милите хора, които си срещал.

— Колко опасни могат да бъдат?

— Трябва да напуснеш града.

— Къде живее този старец, с когото трябва да говоря?

— Можеш да се срещнеш с него най-рано утре. Трябва първо да говоря с него.

— На колко години е?

— Предполагам, че над деветдесет.

— И е живял в Райънтаун?

— Братовчедите му са живели там. Той също, но за известно време.

— Паметта му наред ли е?

— Така твърди. Разговарях с него за калая. Питах го дали някое дете не се е разболяло. Той ми изреди цял списък с имена. Но се оказа, че става въпрос за най-обикновени детски болести. Нищо, свързано с калая.

— Това е било преди осем години. Може паметта му да е отслабнала.

— Възможно е.

— Защо утре?

— Настанен е в старчески дом. Намира се далече от града, а и часовете за посещение са ограничени.

— Ще ми трябва хотел тази вечер.

— Върни се в Лакония. Там е по-безопасно. Повече хора наоколо. Ще те открият по-трудно.

— Може да предпочитам спокойната провинция.

— Има един мотел на трийсетина километра северно от тук. Казват, че е добър. Но може би не е подходящ за теб. Намира се навътре в гората. Разстоянието е прекалено голямо, ако трябва да вървиш пеша. По-добре да се върнеш в Лакония.

Ричър замълча.

— А най-добре да си тръгнеш — продължи старецът. — Ще те откарам донякъде, ако искаш. В знак на благодарност, че ме спаси.

— Вината е моя — отвърна Ричър. — Аз те убедих да дойдеш с мен. Заради мен загази.

— Би трябвало да те откарам донякъде.

— Откарай ме до Лакония — каза Ричър. — А после се обади на онзи старец.

 

 

Ричър слезе в центъра на градчето и възрастният мъж с конската опашка потегли. Ричър се огледа, за да се ориентира по-добре. Усмихна се. Намираше точно по средата между двете места, на които двама двайсетинагодишни младежи бяха открити в безсъзнание на тротоара. Между двете събития имаше седемдесет и пет години. Ричър огледа минувачите. Забеляза няколко, които приличаха на пришълци от Бостън. Но не видя нищо необичайно в тях. Бяха предимно двойки. Някои имаха посребрени коси. Вероятно бяха излезли на пазар в търсене на разпродажби и изгодни сделки, които Лакония можеше да им предложи в края на сезона. Нищо подозрително. Засега. Утре, бе казал Шоу. Полицейският шеф. Той би трябвало да знае най-добре.

Ричър тръгна по една странична уличка, където по-рано бе забелязал къща за гости, нито по-добра, нито по-лоша от останалите. Поредната тясна триетажна сграда с избеляла фасада. Нае си стая и се качи да я огледа. Прозорецът гледаше към задния двор. А това го устройваше. Намаляваше ефективния радиус. Нощта можеше да се окаже спокойна. Най-много да чуе някой енот или койот да рови в боклука отзад. Или съседско куче. Нищо по-сериозно или опасно.

Той излезе отново, защото вечерта беше далече. А беше гладен. Не беше обядвал. Обикновено се хранеше точно по времето, когато бе разглеждал онази стара кухненска плочка. Само тя бе останала от кухнята. Която се оказа съвсем малка. Вероятно не е била добре оборудвана, а това предполагаше семпло обедно меню. Фъстъчено масло или сирене на грил. А може би нещо от консерва. Калаена консерва.

На съседната пряка откри кафене, което предлагаше храна през целия ден. Влезе вътре. Имаше пет сепарета, четири от които бяха заети. В първите три се бяха настанили хора, излезли на пазар и дошли да се подкрепят след изморителната обиколка по магазините. В четвъртото откри познато лице.

Полицай Бренда Еймъс.

Вниманието й бе насочено изцяло към салатата пред нея. Очевидно се бе случило нещо, което я бе принудило да отложи обяда си. Неизменният хаос, съпътстващ работата й. Ричър също някога бе полицай. Знаеше как стоят нещата. Тичаш насам-натам, а телефоните не спират да звънят, затова се храниш, когато ти остане време, и спиш, когато ти остане време.

Тя вдигна поглед. В първия момент изглеждаше изненадана, но само след секунда изненадата отстъпи място на объркване. Ричър сви рамене и седна срещу нея.

— Шоу ми каза, че мога да остана до утре — каза той.

— А на мен ми каза, че си приел съвета му да си тръгнеш — отвърна тя.

— Ако намеря Райънтаун.

— Е, намери ли го?

— Трябва да говоря с един човек. Много възрастен човек. На възрастта, на която щеше да е баща ми. Негов връстник.

— Днес ли ще говориш с него?

— Утре.

— Точно от това се страхувах. Никога няма да си тръгнеш.

— Погледни по-оптимистично на нещата. Възможно е никой да не дойде. Пострадалото хлапе е голям мръсник. Може да са решили, че си е получил заслуженото.

— Никакъв шанс.

— Старецът, с когото трябва да говоря, е имал братовчеди в Райънтаун. Редовно ги е посещавал. Може да си е играл с тях на улицата. Както и със съседските деца. На топка или нещо подобно. Може да са ловили риба в реката.

— При цялото ми уважение, майоре, подобни неща наистина ли те интересуват?

— Определено — отвърна Ричър. — Точно толкова, колкото да остана още една вечер.

— Не искаме проблеми в града.

— Винаги е за предпочитане да ги избягваме.

— Вероятно ще планират действията си до края на деня. И ще мобилизират силите си преди полунощ. Ще пристигнат тук сутринта. Разстоянието не е голямо. Ще разполагат с твоето описание. Затова Шоу ще мобилизира всички сили преди изгрев-слънце. Ще обяви града за военна зона. Къде живее този старец?

— Някъде извън града. Един познат ще ме заведе при него.

— Какъв познат?

— Човек, който преди осем години е решил, че водата е заразена.

— Това така ли е?

— Очевидно не.

— Откъде ще те вземе?

— От мястото, на което ме остави.

— В колко часа?

— В девет и половина. Точно. Свързано е с часовете за посещение.

Еймъс се замисли.

— Добре — каза тя накрая. — Имаш пълното право да разговаряш с този човек. Но ще го направим по моя начин. Няма да излизаш от стаята си, за да не те види някой, а в девет и половина сутринта ще се качиш в онази кола с наведена глава. Ще потеглиш и няма да се връщаш. Това е сделката, която ти предлагам. Или ще те изведем от града още сега.

— Вече съм си платил — отвърна Ричър. — Би било несправедливо да ме изгоните още сега.

— Говоря сериозно — каза Еймъс. — Това не е двубой в Дивия запад. Могат да пострадат невинни хора. Пропуснат ли целта, тоест теб, могат да убият двама случайни минувачи например. Чуй ме внимателно. Няма да позволим престрелки в нашия град. В никакъв случай. Това е Лакония, а не Лос Анджелис. При цялото ми уважение, майоре, длъжен си да приемеш нашата позиция. Много добре знаеш, че излагаш на риск живота на невинни хора.

— Спокойно — отвърна Ричър. — Приемам вашата позиция. Приемам я изцяло. Ще направя каквото искате. Обещавам. Но ще започна от утре. Днес имам право да остана тук.

— Условията ни влизат в сила веднага щом се мръкне — заяви Еймъс. — Не се излагай на опасност. Моля те.

Тя извади визитката си и му я връчи.

— Обади ми се, ако имаш нужда.