Лий Чайлд
Минало време (24)

24

Утрото настъпи ведро и ясно. В стаята надзърна патрулиращ полицай, за да вземе поръчки за закуска. Заведението се намираше на две преки от управлението. Ричър се спря на сандвич с пържено яйце. Десет минути по-късно храната му пристигна, все още гореща в мазното алуминиево фолио, в което бе увита. Имаше отличен вкус. Е, може би малко гумен. Но сандвичът определено беше хранителен. Протеини, въглехидрати, мазнини. Всички хранителни групи. Ричър си наля още кафе от каната в стаята на дежурните полицаи. Там нямаше никой. Дневната смяна започваше след час.

От тонколонките, монтирани на нечие бюро, се разнасяха гласът на диспечера и разговорите му с полицейските патрули. Ричър се приближи и се заслуша. Не обърна внимание на пращенето от статичното електричество, както и на позивните, кодовите думи и адресите, тъй като не му говореха нищо. Но улови същината. Диспечерът разговаряше с два отделни полицейски патрула. Единият се движеше непосредствено зад крайслера, а другият ги следеше от разстояние една пряка. Ричър предположи, че обичайната нощна смяна в Лакония се изчерпва с един-единствен патрулиращ автомобил. В момента полицаите полагаха извънреден труд.

Глас, който спокойно би могъл да принадлежи на Дейвисън, съобщи:

— Нареди се с колата на опашка пред едно автокафене.

— Добре — отвърна диспечерът. — Това означава, че рано или късно ще му се наложи да използва тоалетна. Тогава ще получиш възможност да го огледаш.

Не е необходимо, помисли си Ричър. Шофьорът на крайслера ще се окаже висок метър и осемдесет, почти толкова широк, с черно кашмирено палто, розова риза, черна коса, зализана назад с брилянтин, тъмни очила и дебела златна верижка на врата. Ще е облечен така, че да привлича вниманието.

Включи се друг глас:

— Камерите на детелината на магистралата показват микробус с масачузетска регистрация, който пътува към нас. Тъмносин товарен микробус. С реклама на компания за почистване на персийски килими от Бостън. Ако не отбие някъде, след десет минути ще бъде при нас.

— Вторият играч — каза диспечерът. — Сега ще настане голяма суматоха.

Отново се разнесе пращене. Ричър бе виждал персийски килими. Предимно в стари къщи, богаташки къщи или стари богаташки къщи. Знаеше, че са много скъпи. Знаеше, че към тях се отнасят като към ценност, която се предава от поколение на поколение. Следователно почистването им бе деликатна работа. Специалистите в тази област бяха малко и пътуваха надалече. Напълно възможно бе в Лакония да живее клиент, който да изпраща персийските си килими в Бостън за качествено почистване. Това включваше вземането им, деликатното им почистване на съответната цена и връщането им по домовете.

Звучеше логично.

С едно изключение.

Ричър напълни чашата си с кафе и се върна в кабинета на Еймъс. Завари я на бюрото, с ръка върху телефона, сякаш току-що бе затворила слушалката или пък се канеше да се обади на някого, но не можеше да си спомни на кого.

— Чух радиото в дежурната стая — каза Ричър.

Тя кимна.

— Уведомиха ме — отвърна Еймъс. — Мъжът с крайслера е спрял пред едно кафене.

— А откъм магистралата приближава син микробус.

— И за това също.

— Какво мислиш?

— Най-обикновен микробус — отвърна тя. — Мога да се сетя за сто причини да не ми изглежда подозрителен.

— Деветдесет и девет — поправи я Ричър.

— Какво не е наред?

— Колко персийски килима си виждала?

— Не много.

— Къде?

— В дома на една възрастна дама, която посещавахме като малки. Трябваше да я наричаме „лельо“. И не ни позволяваха да пипаме нищо.

— Именно. Възрастна дама. Богата старица, суетна и придирчива. И несъмнено много подредена и организирана. Вероятно поръчва да лъснат махагоновите й мебели всеки път, когато изпрати килимите си за чистене. Което се случва непосредствено след смъртта на поредния й лабрадор. По същото време извиква някой да измие и порцелановите сервизи на баба й. Какъв е най-ранният час, в който една възрастна аристократка от Ню Хампшър би посрещнала чистачи или майстори в дома си?

Еймъс замълча.

— Микробусът пристига прекалено рано — продължи Ричър. — Това е подозрително. Появява се веднага след изгрев-слънце. Моментът е неподходящ за посещение в дома на клиент.

— Искаш ли да го спрем за проверка?

— Все ми е едно — отвърна Ричър. — Ще оцелея каквото и да се случи. Но ако това е нашият човек, ще получите възможност да го арестувате. Не се съмнявам, че е въоръжен. Вероятно с пушка голям калибър, ако наистина очаква да се кача в микробуса с него.

— Размерите ти са като на навит на руло персийски килим — отбеляза Еймъс. — И то килим за голямо помещение. Може би така транспортират жертвите си. Новите модели автомобили имат все по-малки багажници.

Ричър не можеше да прецени дали Еймъс се шегува или не.

— Ти решаваш — сви рамене той. — Но ако спреш микробуса за проверка, това може да успокои съвестта ти.

— Ще ни трябва екип от специалните части, ако си прав за пушката.

Ричър не отговори. Еймъс се замисли за миг, след което вдигна слушалката и нареди:

— Дръжте под око синия микробус на компанията за почистване на килими. Уведомете ме накъде се е запътил.

 

 

Час по-късно работният ден беше в разгара си. Застъпи новата смяна. Полицейското управление се изпълни със служители. Ричър гледаше да не се пречка никому. Но не пропускаше новините, които си разменяха полицаите, и продължаваше да слуша разговорите на диспечера. Част от информацията научи благодарение на хора, които си подхвърляха реплики на висок глас, без да стават от бюрата си, а друга — благодарение на разговорите, които подслуша в коридорите. Мъжът с крайслера продължаваше да обикаля из града, следвайки стриктно правилата за движение, като се оглеждаше внимателно на всяко кръстовище и правеше път не само на пешеходците, но и на другите автомобили. Все още не бе спрял на някоя бензиностанция. И не бе ползвал тоалетна. Полицаите започваха да се чудят кое от двете е по-впечатляващо.

Патрулите обаче бяха изпуснали синия микробус. По улиците обикаляха три полицейски автомобила. Единият продължаваше да следва крайслера, а другите два кръстосваха южните квартали. Бяха засекли микробуса само веднъж, след което той бе изчезнал от погледите им. Мнението в полицейското управление се раздели между две различни теории. Или микробусът бе паркирал на внимателно подбрано скришно място, вероятно в задна уличка или двор, което автоматично го правеше подозрителен, или бе прекосил града и бе продължил на северозапад, вероятно към адрес в съседно градче, което автоматично снемаше от него всяко подозрение.

Ричър се зачуди дали онзи тип от ябълковата градина има персийски килим в дома си.

— Време е да тръгваш — каза Еймъс.

— Мога да отида пеша по задните улички и през дворовете — отвърна той.

— Никъде няма да ходиш пеша. Аз ще те откарам. В полицейски автомобил. Никой не е толкова глупав, че да нападне полицейски автомобил.

— Притесняваш ли се за мен?

— От чисто оперативна гледна точка. Нямам търпение да напуснеш града. Категорично. Веднъж завинаги. Без повече отлагания. Защото това ще реши моя проблем. И за да избегна евентуални съмнения впоследствие, искам да видя със собствените си очи как си заминаваш.

— След което можеш да спреш мъжа с крайслера и да му кажеш, че всичко е свършило. Ще ти бъде благодарен. Сигурно отдавна му се ходи до тоалетна.

— Може и така да направя.

— Можеш да му кажеш в каква посока съм тръгнал. Кажи му, че бих искал да се срещнем. С него и приятелчето му от микробуса.

— Недей — отвърна тя. — Вече не сме във Военната полиция.

— Така ли се чувстваш?

— През по-голямата част от времето.

Еймъс даде няколко нареждания по телефона, след което взе чантата си и поведе Ричър към паркинга, където избра черно-бял патрулен автомобил, още мокър от автомивката. Ключовете бяха на таблото. Ричър се качи отпред, притиснат от лаптопа и допълнителните отделения. Обясни на Еймъс как да стигне до ъгъла преди пряката, където се намираше къщата му. На същото място, на което бе слязъл предишния ден. През целия път до там наблюдаваше трафика. От синия микробус нямаше и следа. От черния крайслер също. На един от светофарите се бе образувало задръстване, може би последното за сутрешния час пик. Еймъс погледна часовника си. Не оставаше много време. Тя включи светлините на покрива и навлезе в насрещното.

Точно пред тях стоеше старото очукано субару. Паркирано до бордюра. На точното място. В точния час. Зад волана седеше познатият мършав силует. Синя джинсова риза, врат, тънък като молив, и дълга посребрена опашка.

— Това ли е той? — попита Еймъс.

— Абсолютно — отвърна Ричър.

— Може да съм направила нещо добро в някой предишен живот.

Тя спря зад субаруто. Силуетът вдигна рязко глава. Сякаш се взираше в огледалото. В следващия миг субаруто потегли. Рязко. Буквално изчезна от погледите им. Полетя по улиците с максимална скорост.

— Какво беше това? — възкликна Еймъс.

— Тръгни след него — отвърна Ричър. — Давай! Давай! Давай!

Тя погледна през рамо, натисна педала на газта и се впусна след субаруто.

— Какво се случи? — продължи да се чуди Еймъс.

— Уплаши го — обясни й Ричър. — Беше включила сигналните лампи. Сякаш се канеше да го спреш за проверка.

— Но той беше спрял!

— Може да е решил, че се каниш да го арестуваш.

— Но защо да го правя? Не беше спрял пред пожарен кран или нещо подобно.

— Може да има трева в колата. Или секретни документи. Или каквото и да било. Може да е решил, че си агент на потисническото федерално правителство. Става въпрос за възрастен мъж с конска опашка.

Постепенно скъсиха дистанцията на сто метра, после на осемдесет, на петдесет, на двайсет. Мъжът се опитваше да изцеди геройски и последната конска сила от стария двигател, но колата му не можеше да се мери със съвременна полицейска патрулка. Която се движи с включени светлини и сирена. Изведнъж субаруто зави надясно. Еймъс и Ричър го изгубиха от поглед за мъчителни десетина-дванайсет секунди, след което го видяха да завива отново в края на пряката.

— Прибира се у дома — каза Ричър. — Живее някъде на северозапад от тук.

Еймъс мина напряко през квартал, който познаваше добре, и излезе точно зад субаруто. В еднопосочна улица. Светофарът пред тях беше червен и на кръстовището се бе образувало ново малко задръстване. Две ленти с автомобили — пет в лявата и шест в дясната. Краят на сутрешния час пик. Някой блокираше кръстовището. Не беше син микробус. Нито черен крайслер.

Шофьорът на субаруто натисна рязко спирачка и се нареди на по-късата опашка. Беше шестият автомобил в лявата лента, спрял на един сантиметър от петия. Еймъс спря на един сантиметър зад него. Отляво беше тротоарът, отдясно — съседната колона от автомобили, също толкова дълга, също толкова неподвижна. Субаруто се оказа притиснато от всички страни.

— Строго погледнато, той извърши цял куп нарушения — отбеляза Еймъс.

— Остави го — отвърна Ричър. — И благодаря за всичко.

Той излезе от колата и тръгна напред. Почука по предния десен прозорец на субаруто. Възрастният мъж продължи да гледа право пред себе си, просто отказваше да извърне глава, ръководен явно от някакъв свой железен принцип. В крайна сметна погледна неохотно надясно. И остана много изненадан. Извърна се към мигащите полицейски светлини. Беше объркан. Не разбираше нищо.

Ричър отвори вратата и се качи в колата.

— Тя ме докара до тук — обясни той. — Нищо повече. Не искаше да те уплаши.

Светофарът пред тях светна зелено и колите потеглиха. Възрастният мъж продължи напред, без да сваля поглед от огледалото. Еймъс тръгна след него, направи широк обратен завой на кръстовището и пое по обратния път. Ричър се извърна на седалката си и я изпрати с поглед.

— Че защо ще те кара ченге?

— Предпазна мярка — отвърна Ричър. — Онези типове от ябълковата градина дойдоха снощи в града.

Обяснението явно задоволи шофьора. Той кимна.

— Нали ти казах, това семейство не забравя нищо.

— Не трябваше да бягаш — каза Ричър. — Не постъпи умно. Ченгетата непременно ще те спипат рано или късно.

— Ченге ли си бил?

— В армията — призна Ричър. — Много отдавна.

— Знам, че не биваше да бягам. Но старите навици умират трудно.

Не каза нищо повече. Продължи да кара. Ричър наблюдаваше трафика, но така и не видя син микробус. Завиха първо наляво, после надясно. Явно се насочваха на северозапад. Към ябълковата градина. И Райънтаун. Като посока, нищо повече.

— Уговори ли ни среща? — попита Ричър.

— Очакват ни.

— Благодаря.

— Посещенията започват в десет.

— Чудесно.

— Името на стареца е Мортимър. Господин Мортимър.

— Добре е да го знам — отвърна Ричър.

Тръгнаха по основното шосе, което водеше извън града, и след три километра завиха наляво по пътя, който Ричър бе видял предишния ден. Същият, който водеше към онова място, където нямаше вода. Продължиха на запад през гори и пасища. Ричър гледаше през прозореца. В далечината се простираше имотът на Брус Джоунс с неговите дванайсет кучета, следван от овощните градини и самия Райънтаун, изоставен, призрачен, обрасъл в храсти и дървета.

— Колко остава? — попита Ричър.

— Почти стигнахме.

След още три километра Ричър успя да различи някакъв силует вляво. Но беше още прекалено далече. Някакви нови постройки. Ниски продълговати сгради, издигнати насред полето. И чисто нов асфалтов път с ослепително бяла маркировка. Плюс дръвчета, посадени неотдавна, още бледи, тънки и крехки в сравнение със своите съседи, израснали сред дивата природа. Фасадите бяха покрити с декоративна бяла мазилка, дограмата беше метална, а бели алуминиеви улуци отвеждаха дъждовната вода на около метър навътре в моравата. До главния вход имаше табела. Старчески дом.

— Пристигнахме — обяви мъжът с конската опашка.

Часовникът в главата на Ричър удари точно десет.

 

 

Третият гост се оказа предпазлив и сдържан като първия. Въпросният джентълмен пристигна от голямо имение в малко градче в Пенсилвания. Първоначално бе потеглил с автомобил, обявен за откраднат четири месеца по-рано в Ню Йорк. Беше се подготвил предварително. Беше дълбоко убеден, че подготовката е всичко. Беше репетирал наум безброй пъти как ще протече цялото пътуване, от началото до края. И всеки път бе търсил възможни пропуски и евентуални проблеми. Искаше да е готов за тях. Преследваше две основни взаимосвързани цели. Не искаше да го хванат и не искаше да закъснее.

Разбира се, най-важният елемент от плана му бе анонимността, а тя бе свързана със съответните предпазни мерки, които да не позволят да бъде проследен. Първият етап включваше пътуване нонстоп с кола, която не фигурира в нито една база данни, до дома на приятел, разположен зад автосервиз до „Мас Пайк“, западно от Бостън. Третият новодошъл познаваше въпросния човек от съвсем друга сфера на взаимни интереси. И двамата принадлежаха към доста затворен кръг от хора, потайни и бдителни, лоялни и отзивчиви. Бяха пределно ясни. Фанатично предани на своя принцип. Ако някой член на тяхната общност се нуждае от нещо, те непременно му го осигуряват. Без да задават въпроси.

През деня приятелят му търгуваше с микробуси и камиони. Купуваше ги на търг, след което ги препродаваше. Автомобилите идваха и си отиваха, чисти и мръсни, малко използвани и напълно износени, очукани целите и без нито една драскотина. Във всеки един момент той разполагаше с няколко десетки от тях. В конкретния ден можеше да предложи три идеални за целта машини. Все товарни микробуси, напълно обикновени, напълно незабележими. Никой не обръщаше внимание на товарните микробуси. Те бяха невидими като… като… дупка във въздуха.

Най-добрият беше чист и добре поддържан, тъмносин на цвят. С надписи от златен бронз отстрани. Сравнително нова придобивка, появила се след фалита на фирма за почистване на килими. Доста доходен бизнес, ако съдеше по микробуса. Персийски килими. Което обясняваше златистите надписи и доброто състояние. Мъжът от Пенсилвания прехвърли багажа си вътре и запали двигателя. Зададе крайната цел в навигацията на мобилния си телефон. Потегли на север. Маршрутът му го отведе на магистралата, но съвсем за кратко, след което той се насочи към Манчестър, Ню Хампшър, подмина го и продължи към по-малко градче, наречено Лакония.

И там се уплаши. Едва не се отказа. Забеляза два полицейски патрула, които определено следяха трафика от юг. Издирваха някого. И впериха погледи в него. Сякаш бяха предупредени за идването му. Той изпадна в паника, свърна в една тиха уличка и се скри зад товарната рампа на някакъв магазин. Там провери електронната си поща. Провери тайния си акаунт с помощта на тайния си телефон. Отвори страница, изпълнена с думи на чужди езици.

Не беше получил съобщение за анулиране. Нито предупреждение, нито какъвто и да било сигнал за тревога.

Пое дълбоко дъх. Добре знаеше процедурите. Всяка подобна общност разполага със система за предупреждение. Нещо като авариен бутон, който някой трябва да натисне каквото и да се случи. Това генерира автоматично съобщение. Напълно невинно на пръв поглед, но достатъчно ясно за онзи, който разполага с шифъра. Децата май са настинали днес. Или нещо подобно.

Съобщение обаче нямаше.

Той провери отново. Нямаше съобщение.

Мъжът излезе от задната уличка и продължи. Бързо напусна града. Не видя повече полицейски патрули. Успокои се. Колкото повече се отдалечаваше от Лакония, толкова по-добре се чувстваше. Беше убеден, че е заслужил това право. Все пак мисията му бе изпълнена с опасности. Пътят му премина през гори и поляни, по които пасяха коне и крави. Плавният завой вляво щеше да го отведе към ябълкови градини, но телефонът го посъветва да не тръгва натам. Продължи направо през полето и след по-малко от двайсет километра горите се появиха отново. Шосето бе толкова тясно, че короните на дърветата се сплитаха над главата му, а клоните им сякаш докосваха микробуса. Беше попаднал в свят от зеленина, пропита с мистерия.

Телефонът му го уведоми, че последният завой по маршрута му се намира на осемстотин метра вляво, тънка ивица право към гората. Той зави по нея и микробусът заподскача по неравния път, от който липсваха големи парчета асфалт. Премина през някакъв кабел, за който предположи, че задейства някъде звънец.

Три километра по-нататък дърветата отстъпиха място на поляна. Мотелът се намираше право пред него. Пред стая №3 беше паркирано волво комби. Също толкова невзрачно, колкото и неговият микробус. На стола пред стая №5 се бе излегнал непознат мъж. Май нямаше кола. Пред стая №10 беше спряла синя хонда. Със странни на вид номера. Като че ли чуждестранни.

Гостът се срещна с Марк в офиса. За пръв път се виждаха лице в лице. Бяха общували, разбира се, но по друг начин. Гостът получи стая №7. Паркира микробуса пред нея. Мъжът от шезлонга го следеше с поглед. Новодошлият внесе багажа си в стаята и излезе навън под лъчите на утринното слънце. Поздрави с кимване мъжа на стола, но тръгна в противоположната посока. Прекоси паркинга и застана пред стая №10. Това беше важно. Беше нещо като церемония. Първи поглед. Оказа се обаче, че няма нищо за гледане. Щората на стая №10 беше спусната. Вътре цареше тишина. Нищо не се случваше.