Лий Чайлд
Минало време (10)

10

Ричър се върна в модерния офис на окръжната служба „Архиви“, в който се съхраняваха данните от преброяванията. Онзи, с кабинките за един милион долара. На смяна бе същият служител. Ричър отново го помоли за данните от същите две преброявания — първото, когато Стан е бил на две, и второто, когато вече е бил на дванайсет, — но този път само за територията, разположена извън границите на града.

— Не можем да го направим — отвърна служителят.

— Защо?

— Това, което искате, прилича на геврек. Или поничка, но с дупка в средата. Дупката е Лакония, тъй като вече се запознахте с данните за града. Нали така?

— Точно така.

— Извадките не работят по този начин. Няма гевреци. Няма понички с дупка в средата. Можете да поръчате данните за определено място — малко, голямо или по-голямо. С други думи, за града, окръга или щата. Големите райони винаги включват в себе си малките. Още по-големите включват и големите, и малките. Което е напълно логично, ако се замислите. Няма дупки в средата. Градът е в окръга, а окръгът е в щата.

— Ясно — отвърна Ричър. — Благодаря за обяснението. В такъв случай ще искам данните за целия окръг.

— Местен жител ли сте?

— Тази сутрин се споразумяхме, че съм. Ето ме отново. Очевидно не съм напускал града. Това бетонира статута ми на местен жител в сравнение със сутрешното ми посещение.

— Четвърта кабинка — каза служителят.

 

 

Пати и Шорти чуха как някъде в далечината оживява двигател, който прогърмя оглушително. Като мотоциклетен. Двамата станаха и свърнаха зад ъгъла, за да погледнат. Видяха Питър да кара атеве към къщата. Сега навън останаха само осем машини, паркирани в стройни редици.

— Запали веднага — отбеляза Шорти. — Надявам се всичките да са така.

— Беше доста шумно — отвърна разочаровано Пати. — Не можем да го направим. Веднага ще ни усетят.

Питър спря пред къщата. Угаси двигателя и отново настана тишина. Той стана от седалката и влезе вътре. Пати и Шорти се върнаха на столовете си.

— Теренът тук е доста равен — каза тя.

— Как ни помага това?

— Може да бутаме атевето. С изключен двигател. Като крепим куфара върху него. Все едно атевето е товарна количка.

— Ще успеем ли?

— Едва ли е толкова тежко. Непрекъснато виждаме хора да бутат моторите си. Дори не им се налага да ги държат изправени, а ние сме двама. Обзалагам се, че ще се справим без проблем.

— Три километра в едната посока и още толкова в другата? Ще се наложи да оставим куфара край пътя и да се върнем тук. След което да извървим трите километра пеша. Общо девет, през шест от които ще бутаме атеве. Може да отнеме доста време.

— Предполагам, че ще ни трябват около три часа — отвърна Шорти.

— Зависи колко бързо ще бутаме. Засега не знаем.

— Добре, да кажем, че ще ни трябват четири часа. Би трябвало да приключим преди изгрев-слънце. Може да видим някой фермер, който отива на пазара. Със сигурност минават коли от време на време. Затова трябва да започнем към полунощ. Което е добре. Те ще спят.

— Възможно е — каза Пати. — Предполагам.

В далечината отново се разнесе боботенето на атеве. Двигателят му изрева на петдесетина метра от тях, после ръмженето започна да се приближава. Вероятно минаваше покрай плевнята и се насочваше право към тях.

Пати и Шорти се изправиха.

Шумът от двигателя ставаше все по-силен. В един момент машината се показа иззад ъгъла. Зад кормилото седеше Марк, а под гумите хвърчаха камъчета. Марк натисна спирачката, превключи на нулева и угаси двигателя. Усмихна се с царствената си усмивка на господар на Вселената.

— Нося ви добри новини — обяви той. — Телефонът работи отново. Монтьорът ще дойде утре сутринта. Днес вече е прекалено късно. Но той знае какъв е проблемът. И преди е попадал на подобни случаи. Тръбите на климатика, които водят към арматурното табло, минавали близо до някакъв чип. Когато водата в радиатора на климатика се нагрее, температурата се предава на тръбите, които буквално стопяват въпросния чип. Човекът ще вземе чип от някаква автоморга. Иска пет долара за него. И петдесет за труда.

— Чудесно — отвърна Шорти.

Пати замълча.

— Опасявам се, че трябва да ви поискам още петдесет долара за стаята — каза Марк.

Настъпи тишина.

— Много ми се иска да можех да ви кажа, че ви настаняваме безплатно — продължи Марк, — но банката ми диша във врата. Това е бизнес. И трябва да се отнасяме сериозно към него. А вашето положение не е толкова трагично. Сто долара за мотел и петдесет и пет за ремонта за колата… разминавате се с по-малко от двеста долара. Можеше да бъде по-лошо. Определено много по-лошо.

— Елате да видите нещо — каза Пати.

Марк слезе от атевето и Пати го покани в стаята. После посочи пода под тоалетката.

— За какво да гледам? — попита Марк.

— Сам ще го видите.

И той го видя.

— О, господи! — възкликна Марк.

Наведе се и взе клечката за уши.

— Приемете най-искрените ми извинения — каза той. — Това е непростимо.

— Защо ни казахте, че сме първите гости в тази стая?

— Какво?

— Подчертахте го изрично.

— Но вие наистина сте първите гости в тази стая. Извън всякакво съмнение. Става въпрос за нещо съвсем друго.

— Бояджията? — попита Шорти.

— Не.

— Кой тогава? — настоя Пати.

— От банката ни казаха, че трябва да положим повече усилия в областта на маркетинга. Наехме фотограф, който да направи снимки за новата ни брошура. Той доведе фотомодел от Бостън. Позволихме й да се гримира тук, защото това е най-хубавата ни стая. Предполагам, че се опитвахме да я впечатлим. Беше много красиво момиче. Решихме, че сме почистили добре след нея. Очевидно не сме се справили както трябва. Отново ви се извинявам най-искрено.

— Аз също — отвърна Пати. — Заради прибързаните заключения. Добре ли се получиха снимките?

— Беше облечена като за планински преход. Високи обувки и къси панталонки. Като за планински преход в горещ летен ден, защото потничето й също беше доста късо. Мотелът служеше за фон. Получи се доста добре.

Пати му връчи петдесет от спечелените с пот на челото долари.

— Какво ви дължим за храната? — попита тя.

— Нищо — отвърна Марк. — Това е най-малкото, което можем да направим.

— Сигурен ли сте?

— Напълно. Банката се интересува само от приходите от нощувки, но не и от разходите за издръжка. — Той прибра петдесетте долара и клечката в джоба на панталона си — Имам нещо за вас.

Той се върна при атевето, което бе оставил на паркинга, и посочи кашона, привързан за коша отзад.

— Разбира се, че сте поканени да вечеряте с нас, както и да закусим заедно утре сутринта, но ще проявим разбиране, ако предпочетете двамата да останете сами. Воденето на светски разговори може да бъде натоварващо понякога. Донесохме ви малко продукти. Ако желаете, присъединете се към нас, ако желаете, останете тук. Изборът е изцяло ваш.

Той развърза ремъците и вдигна кашона. Обърна се и го остави в протегнатите ръце на Шорти.

— Благодаря — отвърна Пати.

Марк се усмихна и се качи на атевето. Мощният двигател изрева отново. Атевето описа широк кръг върху застлания с чакъл паркинг и изчезна зад ъгъла.

 

 

Четвърта кабинка бе абсолютното същата като втора, единствената разлика бе, че се намираше на друго място в редицата. Имаше същия стол, тапициран с туид, същия плосък монитор, същия бележник с герба на града и същия добре подострен молив. Екранът вече грееше в синьо и в горния му десен ъгъл се открояваха две иконки, досущ като пощенски марки върху писмо. Както предишния път. Ричър кликна два пъти върху първата. Появи се същият фон, сив като боен кораб, последван от същата заглавна страница. В документа пишеше абсолютно същото, което Ричър бе прочел и миналия път, с тази разлика, че сега се правеше уточнението, че данните се отнасят за окръга като цяло.

Ричър използва скролера, разположен между двата бутона на мишката, за да стигне до края на документа. Прескочи въведението, което бе същото, със същото протяжно изложение на нововъведенията и подобренията в методологията. Насочи се право към списъка с имена. Влезе в ритъм, който му позволяваше да върти колелцето с върха на пръста си, използвайки инерцията му, за да прескочи раздел „А“, раздел „Б“, раздел „В“, да увеличи скоростта и да забави, когато стигне до краткия раздел с имена, започващи с буквата „К“. Имаше едно семейство Куейд, едно Куейл, едно Катълбаум и две Куинс.

Скоро стигна и до буквата „Р“.

Ето ги! Почти в началото. Джеймс Ричър, мъж, бял, двайсет и шест годишен, началник-смяна в леярна, съпругата му Елизабет Ричър, жена, бяла, двайсет и четири годишна, шивачка на спално бельо, и единственото им към момента дете, Стан Ричър, мъж, бял, двегодишен.

Бил е двегодишен през април, когато било извършено преброяването. Което означаваше, че през есента вече е карал третата си година, следователно през онази септемврийска вечер на 1943-та е бил на шестнайсет. А не на петнайсет. Старата дама от клуба на орнитолозите е била права.

— Хм — изсумтя Ричър.

Продължи да чете. Адресът посочваше улица и номер в място, наречено Райънтаун. Семейството живеело под наем, като плащало четирийсет и три долара месечно. Не притежавали радиоприемник. Не работели във ферма. Оженили се, когато Джеймс бил на двайсет и две, а Елизабет на двайсет. И двамата можели да четат и да пишат. Никой от тях не бил потомък на индианско племе.

Ричър кликна два пъти върху червеното кръгче в горната част на документа и екранът отново посиня, а в горната му част отново се появиха двете иконки. Кликна два пъти на втората и отвори данните от второто преброяване десет години по-късно. Прескочи по-голямата част от азбуката и отново спря на имената, които започваха с „К“. Семейство Куейд беше там, Куейл също, както и двете семейства Куин, но Катълбаум липсваха.

Фамилията Ричър обаче бе на мястото си. Джеймс, Елизабет и Стан, които през април бяха съответно на трийсет и шест, трийсет и четири и дванайсет години. Очевидно нямаха други деца. Стан нямаше братя и сестри. Джеймс бе сменил професията си и вече работеше в пътното строителство, като полагаше основите от пръст и чакъл, върху които впоследствие други изливаха асфалта. Срещу имената на Джеймс и Елизабет бе отбелязано, че са грамотни, а за Стан бе посочено, че ходи на училище. Домакинството им се бе сдобило с радиоапарат.

Ричър си записа адреса им, като използва бележника с герба на града и добре подострения молив. После откъсна листа, сгъна го и го прибра в задния джоб на панталона си.

 

 

Марк паркира атевето пред плевнята и влезе в къщата. Телефонът звънна в мига, в който отвори вратата. Той вдигна слушалката, представи се и отсреща чу глас, който му съобщи:

— Появи се един тип на име Ричър, който проучва семейната си история. Едър и доста суров и корав на вид. Не приема „не“ за отговор. До момента прегледа резултатите от четири различни преброявания. Вероятно търси стар адрес. Може да е роднина. Реших, че трябва да знаеш.

Марк затвори, без да каже нито дума.