Лий Чайлд
Минало време (34)

34

Десет минути по-късно Ричър отново позвъни на Еймъс. Тя вдигна веднага. Стори му се задъхана.

— Какво има? — попита той.

— Фалшива тревога — отвърна тя. — Получихме информация за Карингтън. Но се оказа остаряла с два часа и не го заварихме там. Продължаваме да го търсим.

— А открихте ли Елизабет Касъл?

— И нея търсим.

— Трябва да се върна в града — каза Ричър.

Еймъс замълча за миг.

— Не — заяви тя, — продължаваме издирването. Компютърът следи всички камери по кръстовищата. Нито едно превозно средство, дошло от юг тази сутрин, не е напуснало града. Смятаме, че Карингтън е някъде в района.

— Затова трябва да се върна. Няма никакъв смисъл да идвам, след като го пипнат.

— Не — повтори Еймъс.

— Каква беше онази фалшива тревога?

— Някой го е видял да влиза в окръжния архив. Но никой друг не е забелязал присъствието му. Във всеки случай, в момента не е там.

— Сам ли е бил или с Елизабет Касъл?

— Трудно ми е да отговоря. Работен ден е. В сградата е имало много хора. Невъзможно е да се прецени кой с кого е бил.

— В архива, в който пазят данните от преброяванията, ли е ходил?

— Не, на друго място. Окръжните служби са разпръснати из целия град.

— Намери ли минута, за да провериш онази стара история?

Еймъс замълча, после каза:

— Отне ми повече от минута.

— И какво откри?

— Трябва да се посъветвам, преди да ти кажа. По ирония на съдбата, трябва да се посъветвам именно с Картър Карингтън.

— Защо?

— Ти ме попита за нерешени случаи. Открих един. Но той няма давност.

— Това означава ли, че си попаднала на неразкрито убийство?

— Формално погледнато, делото не е приключено.

— Кога се е случило?

— В посочения от теб период.

— Но аз дори не съм бил роден тогава. Не мога да бъда свидетел. Не мога да бъда и извършител, естествено. Разговорът с мен не нарушава никакви юридически норми.

— И все пак случаят има известна връзка с теб.

— Кой е жертвата?

— Знаеш кой е жертвата.

— Така ли?

— Кой друг може да бъде?

— Хлапето! — досети се Ричър.

— Правилно — потвърди Еймъс. — Младежът, когото са открили проснат по лице на тротоара в една късна септемврийска вечер на четирийсет и трета година. Впоследствие името му се появява отново, когато вече е двайсет и две годишен, същият мръсник, както и преди, но вече мъртъв. Следователите не са открили връзка между двата случая. Предполагам, че са били претрупани с работа. Било е по време на войната. В полицията е имало голямо текучество. Колегите не са разполагали с компютри. Днешните правила обаче гласят, че разследването на първия случай е ключово за разрешаването на втория. Което е самата истина. Не бихме могли да си затворим очите. Следователно сме длъжни да оставим втория случай отворен. Докато не го затворим някой ден.

— Как е загинало онова хлапе?

— Било е пребито до смърт с чифт месингови боксове.

Ричър замълча, след което попита:

— Защо случаят не е бил решен?

— Не е имало свидетели. Жертвата е голям боклук. Никой не е давал пет пари за него. Единственият заподозрян е изчезнал безследно. По онова време е царял голям хаос. Милиони и милиони хора се намирали в непрекъснато движение. Случило се е веднага след победата над Япония.

— Август четирийсет и пета — каза Ричър. — Ченгетата имали ли са заподозрян?

— Разполагали са само с прякор. При това достигнал до тях по заобиколни пътища. Само слухове, дочути случайно от разговори на улицата.

— И какъв е този прякор?

— Той е причината да се заемем отново със случая. Не можем да игнорираме връзката. Не се съмнявам, че разбираш това. Но работата ни ще се ограничи с добавянето на два нови параграфа към делото.

— Какъв е прякорът?

— Птичаря.

— Разбирам — отвърна Ричър. — Кога трябва да добавиш тези параграфи?

— Момент — каза Еймъс.

Ричър долови отварянето на врата, стъпки, шумолене на хартия.

Съобщение.

Отново стъпки, последвани от затварянето на врата. Еймъс каза в слушалката:

— Току-що получих информация от системата, която следи регистрационните номера. — Тя замълча, въздъхна и продължи: — Точно както си мислех. Никой не е напускал града. Все още. Карингтън е тук някъде.

— Трябва да направиш нещо за мен — каза Ричър.

Продължаваше да чува шумоленето на хартия. Явно Еймъс четеше нещо.

— Поредният стар случай? — попита тя.

— Не, нещо съвсем актуално. Университетски професор ми каза, че преди трийсет години в Ню Хампшър се е върнал възрастен мъж на име Ричър, който е прекарал живота си в чужбина. Доколкото знам, оттогава не е напускал щата. И живее при внучката на свой роднина. Трябва да провериш това. Трябва да го откриеш. Може да се е регистрирал като гласоподавател. Може още да има шофьорска книжка.

— Аз работя в градската, а не в окръжната полиция.

— Но проучи отец Бърк. Който не живее в града.

Шумоленето на хартия продължаваше.

— Тогава помолих колегите за услуга — отвърна Еймъс. — Как е малкото име на стареца?

— Стан.

— Това е баща ти.

— Знам.

— Но ти ми каза, че е починал.

— Бях на погребението.

— Професорът е сгрешил.

— Вероятно.

— Какво друго обяснение може да има?

— Погребението беше преди трийсет години. По времето, когато въпросният човек се е върнал в Ню Хампшър, след като е отсъствал в продължение на десетилетия.

— Какво?

— Освен това ковчегът беше затворен. Може да е бил пълен с камъни. От време на време морската пехота и ЦРУ работят заедно. По какви ли не секретни операции.

— Но това е лудост!

— Никога ли не си чувала за подобни неща?

— Прилича ми на холивудски филм.

— Но основан на истински случай.

— Който се случва веднъж на милион. Убедена съм, че повечето истории за ЦРУ са ужасно скучни. Както и тези за морската пехота.

— Съгласен съм — отвърна Ричър. — Едно на милион. Следователно шансовете са по-големи от нула. Затова те моля да провериш. Искам да бъда напълно сигурен. Само така ще имам чувството, че съм изпълнил дълга си. Ти ще подновиш разследването по случай, който няма давност, при положение че съществува вероятност — макар и едно на милион — основният ти заподозрян все още да е жив, да живее под твоята юрисдикция и дори да се окаже мой роднина. Искам и двамата да сме наясно със ситуацията. В случай че се наложи да му позвъня. „Ей, намери си адвокат, защото ще те арестуват.“ Нещо подобно.

— Това е лудост! — повтори Еймъс.

— Шансът е по-голям от нула — изтъкна Ричър.

— Изчакай — каза тя.

Той продължаваше да чува шумоленето на хартия.

— Странно съвпадение — промърмори Еймъс.

— Кое?

— Новият ни софтуер. Следи основно кой влиза и кой излиза от града, като използва технология за разпознаване на регистрационните номера. Но изпълнява и някои допълнителни функции. Търси неплатени глоби, следи за различни несъответствия…

— И?

— Микробусът, който видяхме тази сутрин, е нередовен.

— Кой микробус?

— На фирмата за почистване на персийски килими.

— В какъв смисъл нередовен?

— Би трябвало да има други номера.

— Защо?

— Защото сегашният собственик е търговец на автомобили.

— И няма фирма за почистване на килими?

— Тази фирма е фалирала. Спряла е да плаща вноските по лизинга и търговецът си е прибрал микробуса.

 

 

Пати и Шорти се върнаха в банята, поседяха там, но бързо се отказаха. Счупените плочки и разбитият гипсокартон правеха необитаемо поне половината помещение. Те се преместиха на леглото и седнаха един до друг, без да поглеждат към прозореца. Не им пукаше дали щората е вдигната или спусната. Не им пукаше дали някой ги наблюдава или не. Зашепнаха си тихо, разменяха си едва доловими кратки фрази, кимаха, свиваха рамене, въртяха глави и използваха знаци с ръце, за да разговарят колкото се може по-бързо и по-тайно. Двамата бяха ревизирали първоначалните си предположения. И бяха променили психическата си нагласа. Някои неща им се бяха изяснили. Други — не. Знаеха повече, но разбираха по-малко. Очевидно шестимата мъже, надзъртали през прозореца, бяха противниковият отбор. Задачата им беше да спечелят играта на гоненица. Която щеше да се проведе в гора с площ от близо осемдесет квадратни километра. Вероятно нощем. Вероятно тримата мръсници от мотела щяха да играят ролята на съдии, рефери, арбитри или както там се наричат. Разполагаха с девет атевета, което означаваше, че четвъртият мръсник щеше да остане в къщата, за да наблюдава камерите, да слуша микрофоните и да прави каквото правят там. Това беше изводът, до който бяха стигнали Пати и Шорти.

Осемдесет квадратни километра. Шестима мъже. В мрака. Въпреки това не се съмняваха в успеха си. Защото не можеха да си позволят да се провалят. Атеветата бяха голямо предимство. Защото развиваха по-висока скорост от тичащ човек. И все пак… Осемдесет квадратни километра площ се равняват на десет хиляди футболни игрища. Всичките празни. Само шест от тях заети от хора, като във всяко има само по един човек.

Посред нощ.

Пати и Шорти не разбираха на какво разчитат противниците им.

— Може би имат очила за нощно виждане — прошепна Шорти.

Което ги наведе на куп мрачни мисли. Шестимата можеха да обикалят в огромен кръг с диаметър два-три километра, да се въртят като колело и всеки от тях да преминава през определено място на всеки няколко минути. А междувременно Пати и Шорти ще се приближат към тях под прав ъгъл, все едно пресичат еднопосочна улица. Ще бъдат бавни. Ще бъдат лесни за откриване в продължение на цели пет минути. Възможно ли е импровизираното колело да се върти по-бавно?

Или онези шестимата ще ги погнат още от първата им стъпка? Веднага след като излязат навън.

Толкова много въпроси…

Включително най-важният. Що за гоненица е това? Очевидно не става въпрос за детска игра. С докосване по рамото. Шестима мъже. Осемдесет квадратни километра. Четириколесни мотори и очила за нощно виждане. Уверени в успеха.

Това не беше добре.

Пати и Шорти се изправиха пред най-трудното си решение. Да останат заедно или да се разделят? Можеха да тръгнат в различни посоки. Това щеше да удвои шансовете им. Ако онези шестимата заловяха единия, другият можеше да се възползва от настъпилата суматоха, от отклоненото внимание…

И така единият можеше да се измъкне.

 

 

Ричър седеше в субаруто, спряло на широкия, застлан с чакъл банкет край пътя. Ако онази история с органичната юта не отговаряше на истината, тогава всичко останало също беше лъжа. Нали ти казах, прошепна задната част на мозъка му. Аварийният камион не беше пристигнал, за да изтегли закъсал автомобил. Тази история също не звучеше логично. Елизабет Касъл бе споменала, че такситата не пътуват толкова далече. Изоставената кола беше лъжа. Част от изключително сложна и заплетена измама. Която включваше водопроводчика, електротехника, ремонта, водата, електричеството…

Аварийният камион беше спрял там, за да блокира пътя.

— За какво си мислиш? — попита Бърк.

— Чудя се къде бяха хората. Видяхме само един тип, но четири паркирани автомобила. Затова си мисля, че там става нещо странно. След което започвам да си мисля: колко лошо може да е то? От една страна, това е мотел. Но от друга, пътят е блокиран. Предполагам, че в един мотел с блокиран път могат да се случат много лоши неща. Но ако тръгна натам, ще изляза извън обхвата на телефонните оператори. А аз искам да разбера какво става с Карингтън. И с Елизабет Касъл. Аз съм причината те да са заедно. Мисля, че Еймъс сама ще ме потърси. Ще поиска да се върна в града. Последния път се замисли, преди да каже „не“. И то доста продължително. Рано или късно ще ме помоли да се върна.

— Че какво би могъл да направиш?

— Ще тръгна пеша из центъра. Онези типове имат моето описание. Аз съм човекът, когото търсят. Карингтън само прилича на мен. Така ще свалим напрежението от него. Лошите ще тръгнат след мен.

— Това не те ли притеснява?

— Човекът, когото са изпратили, иска да ме откара в Бостън. Иска да ме хвърли от покрива на някоя висока сграда. Доста сложна и продължителна операция. Не виждам как ще приключи добре за него.

— Какви лоши неща могат да се случат в един мотел с блокиран достъп?

— Мога само да гадая — отвърна Ричър.

 

 

Последните слънчеви лъчи угасваха. Лампите отвън, на дъсчената веранда, светнаха. Шестимата мъже се заеха с екипирането си. Вратите на шестте стаи бяха отворени. Самите стаи бяха ярко осветени. Мъжете сновяха с разни неща в ръце, сякаш не знаеха с какво да се захванат по-напред. А всъщност изнасяха своеобразно представление. Не че имаха кой знае какви възможности да се похвалят с нещо. Защото правилата бяха много строги. Всички щяха да бъдат равнопоставени. Всички следваха едни и същи ограничения. Всеки от тях щеше да получи по едно атеве, напълно идентично с останалите. Разпределянето им беше въпрос на лотария. Всеки щеше да получи по един уред за нощно виждане, отново напълно идентичен с останалите. Изборът му бе оставен в ръцете на организаторите. Такава бе обичайната практика. Марк се бе спрял на популярен модел от армейските излишъци. Уредът беше добър и се намираше лесно. Ограничения по отношение на дрехите и обувките нямаше, но с течение на времето множество различни хора бяха експериментирали и днес всички бяха стигнали до един и същ извод, затова се обличаха еднакво. Нищо от онова, което носеха в саковете си, не заслужаваше кой знае какво внимание.

Съдържанието на куфарите беше съвсем друго нещо. Те бяха все тежки, неугледни на вид, но формата им все пак подсказваше какво се крие в тях. Отново нямаше никакви ограничения. Въпрос на личен избор. Всеки можеше да го направи, изхождайки от свои лични, идеологически или верски предпочитания. Всичко беше позволено. Всяка комбинация беше допустима. Извити, прости, сложни, композитни… Всеки имаше свои предпочитания, свои любими модели. Всеки имаше и теория, подкрепена от малко опит и много пожелателно мислене. Но всеки възнамеряваше да усъвършенства своя подход. Всеки се опитваше да измайстори нещо ново, по-добро.

Затова, когато играчите започнаха да отварят куфарите, всеки се опитваше да зърне какво са избрали останалите.

 

 

Последните слънчеви лъчи угасваха. Гледката от банкета се променяше. Светлината посивяваше и помръкваше. Мислите на Ричър обаче се насочиха към мотела. Такъв, какъвто двамата с Бърк го видяха за пръв път. Изникнал в далечината. Озарен от ярка светлина. Рецепцията вляво, волвото комби пред трета стая, микробусът пред седма, малката синя кола пред десета и пикапът пред единайсета. Плюс стола пред пета, изместен леко встрани в сравнение с тези пред другите стаи.

— Какво има? — попита Бърк.

— Измъчва ме задната част на мозъка ми — отвърна Ричър. — А ти предпочиташ предната.

— Кажи ми все пак.

— От какво се нуждаят онези хора в мотела, за да направят нещо лошо?

— От морално-етична гледна точка ли?

— От практична.

— Може да става въпрос за много неща…

— Нуждаят се от жертва. Не могат да направят нищо лошо, ако не разполагат с жертва. С младо момиче например. Което са подмамили там и то е влязло в капана им. Може да го принудят да заснеме порнофилм. Мотелът е подходящо място. И достатъчно изолирано.

— Смяташ, че става въпрос за порно?

— Дадох го само като пример. Може да става въпрос за много неща. Но всички те имат нещо общо. Изискват жертва. Там, на място. Изискват човек, когото са заловили и държат в плен, човек, който да им е подръка, когато се съберат останалите участници.

— Но къде биха могли да го държат? — попита Бърк.

— Стая номер десет определено беше различна от останалите — каза Ричър. — В две отношения. Първо колата. Единствената с чуждестранен номер. Освен това малка, евтина, стара. Следователно кола на млад човек. Който вероятно се намира далече от дома си и това го прави по-уязвим. Второ, прозорецът на стаята. Щората беше спусната. Единствена от всичките дванайсет.

Бърк замълча.

— Обясних ти, това идва от задния мозък — каза Ричър.

— Какво ще правиш?

— Не знам.

— Може би трябва да хвърлиш още едно око.

— Може би.

— Карингтън е голям човек. В състояние е да се погрижи за себе си.

— Но той е в пълно неведение. Няма представа какво се случва.

— Добре, тогава ченгетата могат да се погрижат за него. И бездруго не искат да се върнеш в града. Онази жена няма да те помоли. Повярвай ми.

Ричър замълча. После набра телефона на Еймъс.

Той иззвъня четири пъти.

— Още нямаме новини — бяха първите й думи.

— Как оценяваш ситуацията? — попита Ричър.

— Часът пик отмина. В центъра е тихо и спокойно. Следим повечето места, на които биха могли да се намират. В края на краищата става въпрос за описанието на съвсем друг човек. Това е само теория. Аз лично не изпитвам особени притеснения.

— По скалата от едно до десет?

— Около четири — отвърна Еймъс.

— Мога ли да помогна с нещо, ако дойда?

— Честен отговор ли искаш?

— По скалата от едно до десет.

— Има ли по-малка стойност от едно?

— Едно е възможно най-малкото число.

— В такъв случай едно — заяви Еймъс.

— Ами ако забравиш за правилата и останалите глупости?

— Отговорът ми остава „едно“.

— Добре, късмет тогава — каза Ричър. — Ще изляза от обхват за известно време. Но ще звънна при първа възможност.