Лий Чайлд
Минало време (2)

2

Дърветата охлаждаха и освежаваха въздуха, затова Ричър с лекота поддържаше скорост от шест километра в час. Предвид дългите му крака това означаваше осемдесет и осем стъпки в минута. Така се движеше с темпо, подходящо за толкова много прекрасни песни, и времето минаваше неусетно. След трийсет минути бе изминал три километра и бе прослушал седем класически парчета в главата си, когато чу шум, който го върна в реалността. Обърна се и видя стар пикап, който се движеше почти като рак по пясъка, тъй като четирите му колела сякаш се опитваха да поемат в различни посоки.

Ричър вдигна палец.

Пикапът спря. Шофьорът, възрастен мъж с дълга бяла брада, се пресегна и свали прозореца откъм Ричър.

— Отивам в Лакония — каза той.

— Аз също — обясни Ричър.

— Добре. Качвай се.

Ричър се качи и вдигна прозореца. Старецът потегли и ускори бавно.

— Май стигнахме до момента, в който ще ми кажеш, че трябва да си купя нови гуми — заяви той.

— Мина ми през ума — призна Ричър.

— На моята възраст избягвам сериозните разходи. Защо ми е да инвестирам в бъдещето? Да не би да имам такова?

— Този аргумент е по-скапан и от гумите на колата.

— Нищо им няма на гумите. Шасито е изкривено. Катастрофирах преди време.

— Кога?

— Скоро ще станат двайсет и три години.

— Значи вече си свикнал.

— Помага ми да не задремя зад волана.

— Как разбираш накъде да го завъртиш?

— Вече не ми прави впечатление. Имам чувството, че управлявам ветроходна яхта. Защо отиваш в Лакония?

— Минавах наблизо — обясни Ричър. — Баща ми е роден тук. Реших да разгледам градчето.

— Как е фамилията ти?

— Ричър.

Старецът поклати глава.

— Никога не съм срещал човек на име Ричър в Лакония.

Причината за разклоняването на пътя на онова Y-образно кръстовище се оказа езеро, достатъчно широко, за да могат шофьорите, които пътуват на север и на юг, да изберат от коя страна да го заобиколят — откъм левия или откъм десния бряг. Ричър и старецът завиха и пикапът се затътри по десния бряг. Пътят бе неравен, но живописен, защото гледката бе приказно красива, а слънцето щеше да залезе след по-малко от час. Не след дълго пред погледите им изникна Лакония. Градчето се оказа по-голямо от очакванията на Ричър. В него живееха петнайсет-двайсет хиляди души. Несъмнено бе окръжен център. Солиден и проспериращ. Имаше тухлени сгради и добре поддържани старинни улици. Червеното слънце, надвиснало ниско над хоризонта, им придаваше вид на стари кинодекори.

Подрусващият пикап спря на един ъгъл в центъра. Старецът обяви:

— Това е Лакония.

— Колко ли се е променила?

— Почти никак — отвърна старецът.

Ричър му благодари, излезе и проследи как пикапът потегля със скрибуцане и всяко колело се опитва да убеди останалите, че се движат в грешната посока. После се обърна и измина няколко преки, просто за да усети атмосферата на градчето. Забеляза две места, които щяха да му потрябват на сутринта, и други две, от които да се възползва тази вечер. Двете, от които се нуждаеше в момента, бяха място, където да вечеря, и място, където да прекара нощта.

И двете се намираха в историческия център на градчето. Ресторантите предлагаха здравословна храна, но изглеждаха малки и тесни, рядко с място за повече от две маси, поставени една до друга. Ричър не видя мотели, но откри достатъчно къщи за гости и множество стаи под наем. Вечеря в едно тясно бистро, защото сервитьорката му се усмихна през витрината, след което му донесе поръчката. Салата с печено телешко, която му се стори най-хранителна от всички ястия в менюто. Но когато сервитьорката му поднесе чинията, количеството храна в нея се оказа доста скромно. Ричър поръча отново, този път по-голяма чиния. В първия момент жената не го разбра. Реши, че нещо не е наред с първата поръчка. Или с размерите на чинията. Или и с двете. После се сети. Клиентът беше гладен. Искаше двойна порция. Попита го дали желае още нещо. Ричър помоли за по-голяма чаша кафе.

После се върна в къщата за гости, която бе забелязал в странична уличка близо до кметството. Нае си стая без проблеми. Туристическият сезон бе отминал. Плати сравнително висока цена за това, което съдържателката нарече апартамент, а се оказа стая с канапе, твърде много флорални мотиви и твърде меки пухени възглавници. Ричър изхвърли от леглото поне дузина от тях и изпъна панталона си под матрака. После взе продължителен горещ душ, мушна се под завивките и заспа.

 

 

Тунелът сред дърветата се оказа дълъг повече от три километра. Пати Сандстром проследи извивките му с пръст върху картата. Колелата на хондата се въртяха по посивял и напукан асфалт, чиято гладка някога повърхност бе отнесена от дъждове и порои, оставили след себе си дупки с размерите на билярдни маси. На места се виждаше неравната бетонна основа, на други — чакъл, а част от дупките бяха пълни с гниещи листа, още влажни от пролетните дъждове. Балдахинът от клони над главите на Шорти и Пати бе невероятно гъст, направо непробиваем, с изключение на едно място, където дърветата растяха доста рехаво, на двайсетина метра едно от друго. И тъкмо там се виждаше късче яркорозово небе. Може там почвата да бе различна, да имаше твърда скала под няколкото сантиметра пръст или просто да нямаше вода. След малко късчето небе остана зад гърба им. Шорти Флек шофираше бавно, за да щади амортисьорите и двигателя. Зачуди се дали да не включи фаровете.

Балдахинът от листа изтъня за втори път, а това сякаш бе равносилно на обещание за появата на просторна поляна, която да им подскаже, че вече са пристигнали. Пътят излезе от дърветата и продължи по права линия. Тънката сива лента асфалт изведнъж им се стори гола, изложена на показ под последните слънчеви лъчи. В края й се виждаха три внушителни дървени постройки, разположени в полукръг. Разстоянието между първата и последната бе поне петдесет метра. И трите бяха боядисани в керемиденочервено с ярки бели акценти. На фона на зелената трева приличаха на класически старинни имения в Нова Англия.

Най-близката сграда бе мотел. Приличаше на илюстрация от детска книжка. Може би от буквар. „М“ като мотел. Постройката бе ниска, продълговата, от тъмночервени дъски и покрив от сиви асфалтови плочки. На първия прозорец светеше яркочервен неонов надпис Рецепция. Следваше врата с жалузи, която явно водеше към складово помещение, а после — широк прозорец с климатик и два пластмасови стола пред него. След това редът се повтаряше — номерирана врата, още един широк прозорец с климатик, още два стола, още една номерирана врата и така до края. Общо дванайсет стаи, разположени в редица. Пред нито една от тях обаче не се виждаше автомобил. Мотелът явно бе празен.

— Харесва ли ти? — попита Шорти.

Пати не отговори.

Той спря колата. Вдясно от тях се намираше втора сграда, по-къса, но по-висока и по-широка от първата. Нещо като плевня. Или обор. Но в него нямаше животни. Бетонната рампа, която водеше към постройката, изглеждаше подозрително чиста. Най-просто казано, нямаше и следа от изпражнения. Явно беше превърната в работилница. Пред нея бяха паркирани девет атевета. Обикновени мотоциклети, но с четири гуми вместо две. Бяха подредени много прецизно в три редици от по три машини.

— Може да са хонди — обади се Пати. — Нищо чудно тези хора да знаят как да поправят колата ни.

Третата постройка в далечния край бе най-обикновена на вид къща, но доста просторна, с веранда от всички страни и люлеещи столове на нея.

Шорти продължи напред и спря отново. Асфалтът свършваше на десетина метра от празния паркинг пред мотела. А там започваше черен път, който опитното му око на фермер определи като застлан от равни части чакъл, кал, сухи плевели и живи плевели. Забеляза поне пет вида, които не би искал да срещне из картофените си ниви.

Краят на асфалта му заприлича на праг. На граница. На място, което го приканва да вземе решение.

— Е? — попита отново той.

— Много е пусто — отвърна Пати. — Няма никакви гости. Не ти ли се струва странно?

— Туристическият сезон приключи.

— Ей така, изведнъж?

— Хотелиерите винаги се оплакват от това.

— Мястото е толкова затънтено.

— Предназначено е за хора, които искат да избягат от цивилизацията и търсят спокойствие.

Пати помълча и накрая каза:

— Мисля, че ни устройва.

— А аз — че нямаме друг избор — отвърна Шорти.

Тя огледа мотела от ляво надясно, спря поглед върху семплите пропорции, солидния покрив, масивните дъски, прясната боя… Собствениците поддържаха добре сградата, без да прибягват до скъпи и луксозни ремонти. Типичен мотел. Спокойно би могла да попадне на такъв и в Канада.

— Да го огледаме — предложи Пати.

Колата напусна асфалтовата алея, затрополи по неравната повърхност и спря пред рецепцията. Шорти се замисли за секунда и изключи двигателя. По-добре така, отколкото да го оставя да работи, помисли си той. В случай че наистина нещо вземе да се разтопи или гръмне. Но не запалеше ли отново, ситуацията ставаше много неприятна. И той нямаше да се учуди. Май наистина трябваше да наемат стая. Имаха само един голям куфар, пълен с нещата, които планираха да продадат. Можеха да го оставят в колата. Не носеха почти никакъв друг багаж.

Излязоха от хондата и се насочиха към рецепцията. Зад гишето завариха мъж на възрастта на Шорти и Пати, вероятно само с година или две по-голям от тях. Имаше грижливо сресана къса руса коса, хубав слънчев загар, сини очи, бели зъби и дежурна усмивка. Но изглеждаше малко необичайно, сякаш… сякаш мястото му не беше тук. В първия момент Шорти реши, че е попаднал на случай, типичен за Канада — богато хлапе, изпратено да върши неквалифицирана работа в дълбоката провинция, с цел да натрупа професионален опит, да разшири кръгозора си, да открие себе си или нещо подобно. Но мъжът срещу него бе прекалено възрастен за подобни глупости. Освен това ги посрещна със самочувствието на собственик на това място. Поздрави ги с „добре дошли“, но като човек, който приема някого в дома си. Като човек, който притежава всичко наоколо.

Може и така да беше.

Пати го уведоми, че се нуждаят от стая, и попита дали човекът, който поддържа всички онези атевета, не може да погледне колата им или в краен случай да им даде телефона на добър автомонтьор. За предпочитане, с авариен камион.

Мъжът се усмихна и попита:

— Какво не е наред с колата ви?

Гласът му прозвуча като на актьор, който играе ролята на финансист или брокер от Уолстрийт. Като на човек, който е свикнал да носи костюм и вратовръзка. Спокоен и самоуверен. Човек, който пие шампанско и смята алчността за добродетел. Да, определено не беше от любимия тип хора на един обикновен фермер, който отглежда картофи.

— Двигателят прегрява, а под капака се чуват странни шумове — обясни Пати.

Мъжът зад рецепцията се усмихна отново, но този път по различен начин, със скромната, но едновременно с това властна усмивка на господар на Вселената, и каза:

— В такъв случай предполагам, че ще трябва да погледнем двигателя. Нищо чудно да е останал без охладителна течност и масло. И двете се оправят съвсем лесно, стига да няма теч. Тогава ще трябва да подменим някои части. Или да приспособим нещо. В краен случай ще позвъним на някой добър монтьор, когото познаваме. Но най-добре да не предприемаме нищо, преди двигателят да се охлади. Оставете колата пред вашата стая, за да я прегледаме на сутринта.

— По кое време? — попита Пати, която не можеше да се отърси от мисълта, че са закъснели, но и се сети за онази поговорка за зъбите на подарения кон.

— Още по изгрев-слънце — отвърна мъжът.

— Колко струва стаята? — попита тя.

— След Деня на благодарността, преди листата да са окапали от дърветата… да речем, петдесет долара.

— Добре — съгласи се Пати.

Не бе съвсем убедена, но отново се сети за подарения кон и за думите на Шорти, че нямат избор.

— Ще ви настаним в номер десет — каза мъжът. — Това е първата стая, която реновирахме. Всъщност току-що приключихме с ремонта. Вие ще бъдете първите й гости. Надявам се да ни окажете тази чест.