Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (4)

Четвърта глава

Точно три минути преди шест часа Джес паркира червения си мустанг на алеята пред голямата, бяла, обкована с дърво къща на сестра си, която се намираше на Шератон Роуд в „Евънстън“.

— Всичко ще е наред — каза си тя, изключи двигателя и взе от седалката до нея торбата, в която имаше вино и подаръци. — Стой спокойно, не се горещи, не позволявай на Бари да те въвлече в някакъв глупав спор — продължи тя, докато се измъкваше от колата и се отправяше през централната алея към голямата, облицована с квадратни стъкла врата. — Всичко ще бъде наред.

Вратата се отвори точно в мига, в който протегна ръка към звънеца.

— Джес — каза Бари и гласът му се разнесе надолу към улицата с три платна, подобно повея на вятъра. Листата се завъртяха около краката й. — Както винаги, точно навреме.

— Как си, Бари? — Джес пристъпи в голямото млечнобяло мраморно фоайе.

— Никога не съм се чувствал по-добре — прозвуча незабавно отговорът. Бари винаги казваше така. — Ами ти?

— Добре. — Пое си дълбоко въздух и тикна бутилката с вино към него. — Чилийско е. Човекът в магазина за напитки каза, че отзивите били много добри.

Бари, явно скептично, огледа внимателно и отблизо етикета.

— Е, благодаря ти, надявам се, че няма да имаш нищо против, ако го запазим за някой друг път. Вече съм сложил да се изстудява бутилка скъпо френско. Нека да ти помогна да свалиш палтото си. — Той заряза виното на малката старинна масичка отляво на външната врата и започна непохватно да дърпа ръкава й.

— Няма нужда, Бари. Мисля, че мога да се справя и сама.

— Добре, поне ми позволи да го закача.

Джес реши да не си играе на дърпане на въже с Бари заради палтото си.

— Морийн горе ли е?

— Слага близнаците да си легнат.

Той окачи палтото й в дрешника и я поведе към всекидневната в преобладаващо розово-бяло, със силни и доста масивни черни акценти: черен роял, който заемаше по-голямата част от пространството на предната част на стаята, при все че никой не свиреше на него; камина от черен мрамор, в която вече пламтеше буен огън.

— Ще се кача горе да кажа здрасти. Купила съм им нещо. — Джес вдигна рекламната торба от „Маршал Филдс“, която държеше в ръка.

— Ще се събудят отново след няколко часа. Тогава ще им ги дадеш.

— Джес, ти ли си? — извика Морийн от горния етаж.

— Качвам се веднага — отвърна Джес, тялото й се насочи към централния коридор.

— Да не си посмяла — извика й Морийн. — Точно съм укротила всички. Стой долу и си поговори с Бари. Слизам след две минути.

— Ще слезе след две минути — повтори Бари като папагал. — И така, какво ще кажеш? Мислиш ли, че ще можеш да прекараш две минути, като си поговориш със зет си?

Джес се усмихна и се настани точно срещу Бари, в едното от двете бели кресла с високи облегалки. Той пък седна едва-едва на крайчето на тапицираното в розово канапе, сякаш искаше да е готов да се хване за всяка нейна дума. Или по-скоро готов да се нахвърли върху нея, помисли си Джес, чудейки се защо двамата с Бари никога не можеха да контактуват нормално. Какво толкова я дразнеше в този човек? — почуди се тя, докато в същото време ясно съзнаваше, че светлосините му очи отбелязват всеки неин жест. Не беше грозен. Нито пък глупав. Не беше явно отблъскващ.

Защо можеше да го вижда само откъм негативната му страна? Със сигурност хубавите му качества бяха много повече от лошите.

Беше се опитала да го хареса преди шест години, когато се ожени за сестра й. Бе решила, че може да хареса всеки, който направи сестра й щастлива и бе сгрешила.

Може би я дразнеше жалкия начин, по който се опитваше да прикрие оплешивяващото си чело, като решеше изтънялата си коса, прехвърляйки я от едната страна на главата си към другата. Или просто защото маникюрът на ръцете му беше по-хубав от нейния собствен. Или пък дето се хвалеше, че си чисти с конец зъбите след всяко ядене. Може би мразеше навика му да носи риза и връзка, дори и под обикновен плетен пуловер, както тази вечер например.

Или по-скоро, реши тя, ненавиждаше леко завоалирания шовинизъм на коментарите му, обичайното му презрително отношение, фактът, че никога не би признал, че е сгрешил. Или може би това, че се бе оженил за умна, завършила Харвардския университет жена и я бе превърнал в мисис-изрядна-домакиня. Която бе толкова заета да обзавежда къщата си и да ражда бебета, че изобщо не й оставаше време да помисли за възобновяването на някогашната си толкова обещаваща кариера. Какво ли би казала майка им?

— Изглеждаш чудесно — подхвърли Бари. — Пуловерът ти е страхотен. Трябва по-често да носиш синьо.

— Зелен е.

— Зелен? Не, син е.

Нима наистина спореха за цвета на пуловера й?

— Не можем ли да го приемем за тюркоаз?

Бари изглеждаше доста скептично настроен. Поклати глава.

— Син е — заяви той и премести поглед към огъня. Бари винаги палеше идеалния огън.

Джес си пое дълбоко въздух.

— Е, Бари, как върви работата ти?

С едно махване на ръка той отхвърли проявения от нея интерес.

— Всъщност нямаш никакво желание да чуеш как върви работата ми.

— Нямам ли?

— А имаш ли?

— Бари, зададох ти един съвсем обикновен въпрос. Ако ще усложняваш нещата, то…

— Работата ми върви чудесно. Страхотно. Не би могло да е по-добре.

— Хубаво.

— Не „хубаво“ — разсмя се той. — Великолепно. Страхотно. Идеално.

— Идеално — повтори Джес и погледна към стълбите. Защо ли се бавеше още сестра й?

— Всъщност — продължаваше Бари, — денят ми днес беше доста забележителен.

— И какво го направи толкова забележителен? — попита Джес.

— Отмъкнах от ръчичките на моя бивш партньор един много важен клиент — изкикоти се Бари. — Кучият му син изобщо не можа да разбере какво стана.

— Мислех, че сте приятели.

— И той така мислеше. — Кикотът му премина в гръмогласен смях. — Мислеше си, че може да ме премята и това да му се размине току-така. — Той почука с пръст отстрани на главата си. — Никога не забравям. Винаги си го връщам.

— Винаги си го връщаш — повтори Джес.

— Е, не съм направил нищо незаконно — намигна й той. — Между другото, днес на бюрото ми попадна някаква информация за новия тип индивидуални пенсионни влогове. Мисля, че си струва да хвърлиш един поглед. Ако искаш, бих могъл да ти го изпратя по пощата.

— Разбира се — каза Джес. — Би било чудесно.

— Смятам да го кажа и на баща ти.

И двамата погледнаха часовниците си. Защо ли се беше забавил баща й? Знаеше колко много се тревожи тя винаги когато закъсняваше.

— А твоят ден как мина? — попита Бари, като успя да си даде вид, че го интересува.

— Можеше да е и по-добре — саркастично отвърна Джес, използвайки думите на Бари, без да се изненада кой знае колко, че той дори и не забеляза.

Изгубих едно дело, което ужасно много ми се искаше да спечеля, продължи тя наум, получих пристъп по средата на Мичиган авеню и за малко не бях премазана от един от онези шофьори, които удрят и изчезват. Е, но пък една жена заяви, че харесвала костюма ми, така че денят не беше на пълна загуба.

— Не знам как издържаш — казваше Бари.

— Какво издържам?

— Ден след ден да се занимаваш с всякаква измет — отвърна той накратко.

— Аз съм човекът, който се е заел да вкара тази измет в затвора — отговори му тя.

— Само когато печелиш.

— Само когато печеля — съгласи се тъжно тя.

— Трябва да ти го призная, Джес — скочи на крака той. — Никога не съм мислил, че ще издържиш толкова дълго. Какво да ти донеса за пиене? — Той произнесе така двете изречения, сякаш естествено следваха едно от друго.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, вино ли предпочиташ, или нещо по-съществено?

— Защо не си мислел, че ще издържа? — попита Джес, леко озадачена от предишната му забележка.

Той поклати глава.

— Не знам. Предполагам, мислел съм, че досега вече щеше да си се установила на нещо по-доходоносно. Искам да кажа, с твоята диплома би могла да отидеш където си пожелаеш.

— Така и направих.

Джес видя объркването в очите на Бари. Естествено, той не би могъл да разбере изборът й на професия.

— Е, какво да ти донеса за пиене? — попита я пак.

— Една кола би ми дошла много добре.

За миг настъпи мълчание.

— Престанахме да купуваме безалкохолни напитки — каза той. — Решихме, че ако вкъщи няма безалкохолно, Тейлър няма да се изкушава да пие. Освен това, ти си единствената, която изобщо ги пиеше.

Беше ред на Джес да се почувства неудобно.

Последва внезапен шум от спускащи се надолу по стълбите и през коридора стъпки. Джес видя хвърчаща във всички посоки тъмна коса, огромни сини очи и мънички ръчички, които бясно се размахваха във въздуха. В следващия миг нейният тригодишен племенник вече бе прекосил розово-белия килим и се намираше в прегръдките й.

— Купила ли си ми подарък? — каза той вместо здравей.

— Не ти ли купувам винаги? — Джес се протегна встрани и бръкна в торбата от „Маршал Филдс“, като се опитваше да не обръща внимание на факта, че племенникът й също носеше риза и вратовръзка, подобни на тези на баща си.

— Един момент. — Гласът на Бари бе рязък и строг. — Няма да получим никакви подаръци, преди да сме поздравили както трябва. Здравей, лельо Джеси — подкани го той.

Тейлър не каза нищо. Като не обърна внимание на бащата на момчето, Джес издърпа едно самолетче от чантата си и го постави в протегнатите в очакване ръце на племенника си.

— Уоу! — Тейлър се изсули от скута й на пода и заразглежда внимателно самолетчето от всички страни, като го въртеше из въздуха.

— Какво трябва да кажем? — направи нов опит Бари, гласът му бе рязък. — Не трябва ли да кажем, благодаря, лельо Джеси?

— Няма значение, Бари — отвърна му Джес. — Може да ми благодари и по-късно.

Бари изглеждаше така, сякаш яката под копринената му връзка внезапно бе станала с два номера по-тясна.

— Не ми харесват опитите ти да подронваш авторитета ми — заяви той.

— Опитите ми да правя какво? — попита Джес, уверена, че нещо не е доразбрала както трябва.

— Чу ме. И не ме гледай с тоя невинен поглед. Много добре знаеш за какво говоря.

Тейлър тичаше щастливо между баща си и леля си, пикирайки с новия си самолет между краката им и пода, без да обръща внимание на напрегнатата атмосфера в стаята.

Нито Бари, нито Джес помръднаха. И двамата останаха по местата си, Бари на канапето, Джес на креслото, сякаш чакаха нещо да се случи, някой да се намеси.

— Не трябва ли сега да се позвъни на вратата или нещо подобно? — попита Джес, изпълнена с благодарност, когато видя как челюстта на Бари се отпуска в нещо доста наподобяващо усмивка. Ако се стигнеше до разправия, а винаги се стигаше до разправия, когато се съберяха двамата с Бари, нямаше да е по нейна вина. Беше си го обещала по време на половинчасовото пътуване от нейния апартамент към първокласното предградие.

— О, чудесно — каза Морийн, появявайки се внезапно на вратата. — Двамата не се карате.

Бари незабавно се озова до жена си и я целуна по бузата.

— Изобщо — увери я той.

Морийн отправи към съпруга си и сестра си една от своите лъчезарни усмивки. Независимо от факта, че би трябвало да е напълно изтощена, тя направо сияеше в идеално изгладената бяла блуза, пусната отгоре върху черните панталони. Почти бе възстановила предишната си фигура, забеляза Джес и се зачуди дали Бари не бе убедил жена си да поднови стриктно спазваната преди ежедневна гимнастика. Сякаш грижите около голямата къща и трите малки деца не бяха достатъчен ангажимент.

— Изглеждаш чудесно — искрено заяви Джес на сестра си.

— А ти изглеждаш уморена — отбеляза Морийн и я прегърна. — Успяваш ли да се наспиш?

Джес вдигна рамене, припомняйки си наскорошния кошмар.

— Виж какво ми даде леля — провикна се Тейлър от пода и гордо размаха новия си самолет.

— Чудесен е! Надявам се, че си казал благодаря.

— Сестра ти не вярва в „благодаря“-то — каза Бари, отправи се към бара и си сипа скоч с вода. — Какво да ви налея?

— На мен нищо — отвърна Морийн. — Пуловерът ти е страхотен, Джес. Трябва да носиш синьо по-често. Страшно много ти отива.

— Зелен е — поправи я Бари, като повдигна вежди към балдъзата си. — Нали ти така твърдеше, Джес?

— О, не, няма съмнение, че е син — отсече Морийн. — Точка по въпроса.

— Близнаците заспаха ли? — попита Джес.

— Засега. Но това никога не трае много дълго.

— Купила съм им по нещо дребно.

— О, Джес, не трябва да им купуваш по нещо всеки път, когато идваш.

— Разбира се, че ще им купувам. За какво са иначе лелите?

— Е, благодаря ти, тогава. — Морийн пое торбата от „Маршал Филдс“ от ръцете на Джес и надникна вътре.

— Няколко лигавника само. Сториха ми се много сладки.

— Чудесни са. — Морийн извади малките бели малиполени лигавници, с избродирани отгоре червени ябълки и череши. — О, погледни ги само. Не са ли много сладки, Бари?

Джес не чу отговора на Бари. Възможно ли бе наистина това да е сестра й? — почуди се тя, опитвайки се да не дава израз на смайването си. Възможно ли бе наистина да са родени от една и съща майка? Възможно ли бе жената, която бе видяла да завършва с отличие един от най-престижните колежи в страната, да се прехласва толкова пред няколко лигавника от „Маршал Филдс“, за по пет долара единия? Възможно ли бе наистина да ги поднася за одобрението на мъжа си? Да се превърне от завършила с най-голямото отличие в идеалната съпруга от сапунените сериали?

— Е, какво стана в съда днес? — попита Морийн, сякаш бе доловила неудобството на Джес. — Издейства ли присъда?

— Не такава, каквато трябваше.

— Всъщност, ти горе-долу очакваше да стане така, нали?

Морийн хвана Джес за ръцете и я отведе до канапето, не пусна ръцете й, дори когато и двете вече бяха седнали.

— Надявах се поне.

— Сигурно е трудно.

— Сестра ти е жилава — каза Бари и отпи дълга глътка, без да я отделя чашата от устните си, докато тя не се оказа почти празна. — Нали, Джес?

— И какво лошо има в това? — Джес чу предизвикателната нотка, която се прокрадна в гласа й.

— Нищо, докато е в рамките на съдебната зала.

Не ставай хаплива, помисли си. Не му позволявай да те улови на въдицата си.

— Разбирам — отвърна тя, въпреки всичките си усилия. — Добре е да бъда силна, когато се боря за някой друг, но не и когато отстоявам собствените си права.

— Кой твърди, че трябва непрекъснато да се бориш за нещо?

— Не мисля, че Джес е жилава — намеси се Морийн, интонацията на гласа й бе въпросителна.

— Кажи ми, Джес — попита Бари, — защо се получава така, че щом жената се сдобие с малко власт, изгубва чувството си за хумор?

— А защо се получава така, че когато един мъж не може да бъде забавен, напада женското чувство за хумор?

— Има голяма разлика между това да си силен и да си жилав — върна се към първоначалната си тема Бари и подчерта казаното с поклащане на глава, сякаш това бе една от онези общоприети истини, които се разбираха от само себе си. — Мъжът може да си позволи да бъде и двете; жената не може.

— Джес — намеси се тихо Морийн, — знаеш, че Бари просто те дразни.

Джес скочи на крака.

— Да върви по дяволите!

Тейлър рязко извърна глава към леля си.

— Ако обичаш, внимавай какво говориш в тази къща — предупреди нравоучително Бари.

Джес усети как забележката му я нарани много повече, отколкото би я засегнала една плесница през лицето. Тя отчаяно се надяваше да не се разплаче.

— Е, вече и не ругаем, така ли? — отвърна тя, като използваше гласа си, за да сдържи сълзите. — Вече не пием кола и не ругаем.

Бари погледна към жена си, ръцете му бяха вдигнати във въздуха, сякаш се отказваше.

— Джес, моля те. — Морийн дърпаше сестра си за ръката, опитвайки се да я накара да седне отново на канапето.

— Просто искам да се уверя, че добре съм разбрала всички правила на съпруга ти. — Джес се втренчи в зет си, който внезапно се бе превърнал в самото спокойствие и благоразумие. Отново бе успял да влезе под кожата й, осъзна тя, отвратена и засрамена от себе си. — Не знам как го правиш — промърмори обезсърчено, — сигурно се изискват някакви по-специални заложби.

— Сега пък какво недоволстваш? — попита Бари, в очите му се четеше искрено недоумение.

— Недоволствам ли? — Джес започна да се задъхва и напълно изостави всякакви по-нататъшни опити да се въздържа. — Недоволствам ли?

— Тейлър — започна Морийн, докато ставаше и внимателно побутна сина си навън от стаята, — защо не вземеш новата си играчка горе и не си поиграеш там с нея?

— Искам да остана тук — противопостави се момчето.

— Тейлър, върви да си играеш в стаята, докато не те извикаме за вечеря — заповяда баща му.

Момчето незабавно скочи и се запъти нагоре.

— Каза господарят на къщата — отсече Джес, докато детето се изкачваше тичешком нагоре по стълбите.

— Джес, моля те — настойчиво се обади Морийн.

— Не започнах аз. — Джес долови обиденото дете в гласа си. Ядоса се и се почувства неловко, че и те биха могли да го чуят.

— Няма значение кой е започнал — казваше Морийн, сякаш говореше на две деца, отказвайки да погледне в очите както единия, така и другия. — Важното е да се спре, преди нещата да отидат прекалено далеч.

— Смятай всичко за прекратено. — Гласът на Бари изпълни просторната стая.

Джес не каза нищо.

— Джес?

Джес кимна. Виеше й се свят от гняв и чувство за вина. Вина заради гнева й, гняв заради вината.

— Е, какво следва в дневния ред на обществения обвинител? — Думите на Морийн бяха изпълнени с пресилена жизнерадост, сякаш бе отишла на свиждане на неизлечимо болен. Тихият й нормално глас бе станал писклив и се издигаше с половин октава по-високо от обикновеното. Тя се върна на тапицираното в розово канапе и потупа мястото до себе си с настойчивост, близка до отчаянието. Нито Джес, нито Бари помръднаха.

— Няколко обвинения за наркотици, които се надявам, че ще можем да докажем — отвърна й Джес. — Имам и още едно дело за изнасилване по-следващата седмица. А в понеделник ми предстои среща и с адвоката, който представлява мъжа, прострелял с арбалет жена си, защото искала да го напусне. — Джес разтриваше горната част на носа си, обезпокоена от сухата деловитост в гласа си.

— С арбалет! О, господи! — Морийн потрепери. — Каква варварщина.

— Сигурно си чела за случая във вестниците преди няколко месеца. Беше на всички първи страници.

— Е, това обяснява защо съм го пропуснала — отвърна Морийн. — От известно време не чета нищо друго освен рецептите.

Джес се помъчи да не разреши на удивлението да се изпише върху лицето й, но разбра, че усилията й са били напразни.

— Прекалено потискащо е — промълви Морийн. В гласа й наравно с обяснението, прозираше и извинение. — А и само за толкова ми стига времето. — Думите й заглъхнаха и се превърнаха в шепот.

— Е, какво е специалното угощение, което си ни приготвила тази вечер? — Бари седна до жена си на канапето и взе ръцете й в своите.

Морийн си пое дълбоко дъх, отдръпна очи от Джес и се втренчи право напред, сякаш четеше от въображаемо меню.

— За начало има лъжлива супа от костенурки, следва глазирано с мед и покрито със сусам пиле, сладки картофи и печени на скара зеленчуци, после зелена салата с орехи и сирене „Горгонзола“, а за десерт, мус от круши с ягодов сос.

— Звучи направо невероятно. — Бари стисна още веднъж ръцете на жена си.

— Звучи така, сякаш си готвила цяла седмица.

— Звучи като изискващо много повече усилия, отколкото е в действителност — отвърна Морийн скромно.

— Не знам как го правиш — каза Джес, изломотвайки набързо „как“, когато всъщност й се искаше да каже „защо“.

— Всъщност, намирам го за много успокояващо.

— Трябва и ти да опиташ, Джес — подхвърли Бари.

— А ти трябва да го изплюскаш, Бари — отвърна му Джес.

Отново и двамата, и Джес и Бари, скочиха на крака.

— Достатъчно — заяви той. — Стига ми толкова.

— Даже ти е повече от достатъчно — заяви Джес, — и то от доста време насам. Но всичко това става за сметка на сестра ми.

— Джес, не си права.

— Напротив, съвсем права съм, Морийн. — Джес закрачи из стаята. — Какво става с теб? Какво стана с онази страхотна, безкрайно интелигентна жена, която знаеше сутрешните вестници от начало до край. Сега четеш само готварските рецепти. За бога, беше на път да се сдобиеш с вицепрезидентско място! А сега ти остана само пътя към кухнята! Този човек те принуди да потънеш до гуша в мръсни чинии и мръсни пелени, и ти се опитваш да ме убедиш, че всичко това ти харесва?

— Не е необходимо да те убеждава в нищо — отвърна Бари ядосано.

— Смятам, че сестра ми е напълно способна да отговаря сама за себе си. Или може би това е друго ново правило тук? Може да говори единствено чрез теб, така ли?

— Знаеш ли какво си мисля, Джес? — попита Бари, без да очаква отговор. — Мисля, че завиждаш.

— Завиждам?

— Да, завиждаш. Защото сестра ти си има съпруг и семейство, и е щастлива. А ти самата какво имаш? Пълен със замразена пица фризер и едно проклето канарче!

— Остава да ми кажеш, че всичко, от което имам нужда е едно добро ебане!

— Джес! — Морийн погледна към стълбите, очите й се напълниха със сълзи.

— Онова, от което наистина се нуждаеш, е един хубав пердах — отвърна Бари, отправи се към пианото до големия широк прозорец и стовари кокалчетата си върху клавишите. Звукът, цяла шепа неприятни бемоли и диези, профуча през къщата като внезапен полски пожар. Близнаците отгоре започнаха да плачат, първо едното дете, после другото.

Морийн бе наклонила глава към гърдите си и плачеше в идеално изгладената бяла яка на блузата. После, без да поглежда нито към Бари, нито към Джес, избяга от стаята.

— По дяволите! — прошепна Джес и нейните очи също се напълниха със сълзи.

— Някой ден ще отидеш твърде далеч — каза тихо Бари.

— Знам — отвърна Джес, гласът й бе изпълнен със сарказъм. — Ти никога не забравяш. Винаги си го връщаш. — В следващия миг тя вече тичаше по стълбите след сестра си. — Морийн, моля те, почакай. Искам да ти кажа нещо.

— Няма какво да ми казваш — отвърна й Морийн, отваряйки вратата на облепената в лилаво-бели тапети детска стая. Мирисът на талк внезапно нахлу в ноздрите на Джес, подобно силен наркотик. Тя се олюля назад, отново се почувства замаяна, зави й се свят. Стисна здраво рамката на вратата, докато наблюдаваше как Морийн се грижи за невръстните си дъщери.

Креватчетата бяха поставени под прав ъгъл на двете противоположни стени, подвижни дрънкалки от мънички жирафчета и меченца се въртяха лекичко над тях. По средата на стаята имаше голям люлеещ се стол от извито дърво, едно доста издуто кресло на смели вертикални пурпурни и бели райета, както и маса за преповиване, и голям щампован на цветя кош за пелени. Морийн се бе навела над креватчетата и гукаше на децата си, говорейки през рамо към Джес. В гласа й имаше лека напевна нотка, която противоречеше на сериозността на думите й.

— Не те разбирам, Джес. Наистина не те разбирам. Знаеш, че Бари не мисли на сериозно половината от нещата, които казва. Просто обича да те дразни. Защо винаги се хващаш на въдицата му?

Джес поклати глава. Хиляди извинения си проправяха път към връхчето на езика й, но тя ги преглътна всичките и позволи само на едно-единствено да избяга от устата й:

— Съжалявам. Наистина. Не трябваше така да губя самообладание. Не знам какво стана — добави, когато разбра, че само извинението явно няма да бъде достатъчно.

— Същото, което става винаги, когато вие с Бари се съберете на едно място. Само че по-лошо от обикновено.

— Просто независимо от това какви усилия полагам, той винаги намира начин да ме хване на въдицата си.

— Ти сама се хващаш.

— Може би. — Джес се облегна на рамката на вратата. Чуваше как бебетата постепенно се успокояват от звука на майчиния глас. Може би трябваше да каже на Морийн за заплахите на Рик Фергюсън; за кошмарите и пристъпите на паника, които тези заплахи впоследствие бяха отприщили. Може би Морийн щеше да я полюлее в ръцете си и да й каже, че всичко ще бъде наред. Как имаше нужда някой да я прегърне, как копнееше някой да я успокои. — Денят ми наистина беше ужасно скапан.

— На всички ни се случва. Но това не ти дава правото да си изкарваш лошото настроение върху другите.

— Казах, че съжалявам.

Морийн вдигна една от близначките от креватчето й.

— Хайде, Кери, наплюй твоята гадна леля Джесика. — Тя постави бебето в ръцете на Джес.

Джес притисна детето към гърдите си, докосна с устни крехката детската главичка, вдиша сладкия мирис. Само ако можеше да се върне назад, да започне всичко отначало. Толкова много бяха нещата, които би направила по друг начин.

— Ела при мама, Клое. — Морийн вдигна второто бебе на ръце. — Не трябва непрекъснато да се противопоставяме един на друг — каза тя на Джес, полюшвайки леко напред-назад бебето.

— Съвсем друго ни учеха, докато следвах право.

Морийн се усмихна и Джес разбра, че всичко вече е простено. Морийн просто не можеше да се сърди прекалено дълго. Още от деца тя винаги бързаше да оправи нещата, за разлика от Джес, която можеше да се сърди в продължение на дни. Черта от характера й, която направо подлудяваше майка им.

— Струвало ли ти се е някога… — започна Джес, после се разколеба, не беше сигурна дали да продължи. Никога преди не бе говорила на тази тема с Морийн.

— Струвало ли ми се е някога какво?

Джес започна да люлее бебето напред-назад.

— Струвало ли ти се е някога, че виждаш мама? — попита тя бавно.

Изражението, което премина през лицето на Морийн, издаде първоначалното й стъписване.

— Какво?

— Въобразявала ли си си някога, че виждаш… майка? — повтори Джес, като се напрегна казаното да прозвучи съвсем нормално и отбягна изпълнения с недоумение поглед на сестра си. — Нали разбираш, някъде сред тълпата или от другата страна на улицата. — Гласът й потрепери и заглъхна. Звучеше ли толкова нелепо, колкото се чувстваше?

— Майка ни е мъртва — решително отвърна Морийн.

— Исках просто да кажа…

— Защо сама си причиняваш това?

— Нищо не си причинявам.

— Погледни ме, Джес — заповяда й Морийн и Джес с неохота се обърна по посока на гласа й.

Двете жени, всяка от които люлееше по едно бебе в ръцете си, впиха зелените си очи една в друга.

— Майка ни е мъртва — повтори Морийн.

Джес усети как тялото й се сковава.

Чуха да се звъни на външната врата.

— Това е татко — каза Джес, която отчаяно искаше да избегне настойчивия поглед на сестра си.

Очите на Морийн отказаха да я пуснат.

— Джес, мисля, че трябва да поговориш със Стефани Банак.

Джес чу да се отваря външната врата, чу и как баща й и Бари си разменят любезности във фоайето.

— Стефани Банак? Защо да трябва да говоря с нея? Тя е твоя приятелка.

— Освен това е и психотерапевт.

— Нямам нужда от психотерапевт.

— Мисля, че имаш. Виж, ще ти дам телефонния й номер, преди да си тръгнеш. Искам да й се обадиш.

Джес се готвеше да я разубеди, но се отказа, когато чу стъпките на баща си нагоре по стълбите.

— Я виж ти — развика се шумно баща им от вратата, — всичките ми страхотни момичета, събрани накуп в една стая. — Той се приближи към Джес, прегърна я и я целуна по бузата. — Как си, кукличке?

— Добре съм, татко — отвърна му Джес и за пръв път през този ден почувства, че може би наистина е добре.

— А как е другата ми кукличка? — попита той Морийн, като привлече и нея към себе си. — А малките ми куклички? — каза той и ги притегни всички заедно. Взе Клое от ръцете на майка й и покри лицето й с целувки. — О, сладураната ми, сладураната ми — пропя. — Колко те обичам само. — Млъкна и се усмихна на собствените си две дъщери. — Снощи казах същото и на едно по-голямо момиче — промълви той, изправи се назад и зачака реакцията им.

— Какво си казал? — попита Морийн.

Джес мълчеше. Морийн бе взела думите от устата й.