Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (24)

Двайсет и четвърта глава

Следващия петък Джес спореше с шефа си, точно преди предварителното изслушване по делото на Рик Фергюсън.

— Все още смятам, че беше грешка да не се внесе това за предварително изслушване от върховните съдебни заседатели — каза Джес на Том Олински, докато вървеше до него през окичените с имел коридори, без да обръща голямо внимание на коледната украса, която покриваше стените.

— Аз пък ти казах, че не разполагаме с достатъчно солидни доказателства, за да отнасяме делото до върховните съдебни заседатели.

Том Олински върви много бързо за толкова едър човек, помисли си Джес, налагаше й се да прави огромни крачки, за да не изостава.

— Бившият ти съпруг вече ни удари с иска си за ограничаване.

— Дяволите да го вземат — промърмори Джес. Продължаваше да се чуди защо Дон бе внесъл иск за ограничаване на представените от обвинението доказателства.

— Просто си върши работата, Джес.

— Аз пък се опитвам да върша моята.

Те си пробиха път през приемната, която само дето не бе задръстена от огромната, окичена с гирлянди и отрупана с пуканки елха и се отправиха към външния коридор, който водеше към асансьорите.

— Върховните съдебни заседатели щяха без особени проблеми да разрешат предявяването на обвинение — продължи Джес. — Досега делото щеше да бъде насрочено. — На нея пък нямаше да й се налага толкова бързо да застава лице в лице с бившия си съпруг, тъй като защитата не присъстваше на заседанието на върховните съдебни заседатели и също така не се допускаше провеждането на кръстосан разпит на свидетелите. Общественият обвинител просто изнасяше доказателствата си пред двайсет и тримата члена на съвета на върховните съдебни заседатели и молеше да бъде признат за валиден иска за предявяването на обвинение, за да може по този начин обвиняемият да бъде задържан до насрочването на делото.

Когато делото беше висящо, а явно всички, с изключение на Джес бяха на мнение, че това дело е висящо, общественото обвинение обикновено преминаваше през процедурата на предварителното изслушване. По този начин тежестта на доказването лягаше върху съдията, а не върху обществения обвинител и той трябваше да реши дали има достатъчно доказателства, за да бъде възбудено съдебно преследване срещу някого. Това беше много умен ход, призна Джес, начин, делото да се изкара от системата. Щатската адвокатска служба не обичаше да води дела, които имаше голяма вероятност да загуби. Предварителното изслушване сваляше товара от плещите на общественото обвинение, като заставяше съдията да реши дали съществуват, или не, достатъчно доказателства да се възбуди съдебно преследване срещу някого. Цялата процедура отнемаше по-малко от двайсетина минути.

Джес си припомни за отдавнашния съвет на Дон, да мисли за правно наказателната система като за игра: при едно предварително изслушване обвинението представяше доказателствата си възможно най-общо, стремеше се да разкрие възможно най-малък брой от уликите, с които разполагаше — колкото да бъде признат за основателен иска за възбуждане на дело; защитата междувременно се опитваше да разкрие възможно най-голям брой от доказателствата, с които разполагаше обвинението.

Ако общественото обвинение спечелеше, призоваването в съда щеше да последва три седмици след предварителното изслушване и тогава обвиняемият щеше да бъде изправен пред главния съдия на криминалния отдел на върховния съд на Кук Каунти, за да чуе отправените към него обвинения. Според неписаните правила на играта, това правило обикновено не се спазваше от защитата и обвиняемият се обръщаше към съда, признавайки се или не за виновен.

Обвиняемият никога не се признаваше за виновен, каза си Джес и последва Том Олински в асансьора. Потисна усмивката си, когато и тримата души вътре направиха едновременно гигантска крачка назад, за да му освободят място.

После главният съдия използваше компютър, за да назначи наслуки кой съдия ще гледа делото. Насрочваше се дата и делото се превръщаше в едно от около тристате дела, очакващи повикването на съдията. На делата по убийства обикновено им трябваше някъде от няколко месеца до година, за да влязат в съда и тогава вече играта започваше да става наистина интересна.

Обвинението не можеше повече да задържа доказателствата си. То беше длъжно да разкрие напълно уликите си срещу обвиняемия. Това ставаше чрез поредица от „разкрития“. Всяко доказателство, което би могло да се окаже от полза за обвиняемия, всички полицейски доклади, показания на експерти, документи, снимки, имена и адреси на свидетели, предишни присъди и т.н., трябваше да бъдат предадени на защитата. Защитата на свой ред беше длъжна да разкрие собствения си списък от свидетели, заедно с каквито там медицински и научни доклади смяташе да представи като доказателства, както и да разкрие основната си стратегия на защита, било то алиби, взаимно съгласие, самозащита или различни степени на невменяемост.

Ако на обвиняемия бъде отказана гаранция, щатът имаше на разположение 120 дни, за да го изправи пред съда, в случай че желанието на обвиняемия е такова, а то винаги беше такова. Ако обвиняемият бъде пуснат под гаранция, обвинението разполагаше със 160 дни, за да го предаде на съда, в случай че искането му е такова. Но то никога не беше.

Дори обвиняемият да искаше да бъде изправен незабавно пред съда, на защитата щеше да й е необходимо време, за да прегледа уликите на обвинението. Въпреки че в играта на покер, от страна на защитата влизаше и това да продължава да изисква ускоряване на делото. Което имаше за цел да изнерви обвинението и евентуално да принуди обществения обвинител да започне делото преди да е напълно подготвен. Отлагането на справедливостта, всъщност беше отказване на справедливост.

Ако след тези 160 дни обвинението още не беше готово, защитата можеше да внесе иск пред съдията за незабавно анулиране на делото и да го прекрати. Това беше най-лошото, което би могло да се случи на един обществен обвинител, призна си Джес, докато слизаше от асансьора на партера. Том Олински бързо я задмина, когато закрачиха по коридора, свързващ административната сграда и съдебната палата.

Но всичко това беше за по-нататък, напомни си Джес, токчетата й потропваха по гранитния под. Първо трябваше да го прокара през предварителното изслушване.

Предварителното изслушване щеше да се състои в една от по-малките, по-модерни съдебни зали на втория етаж.

— Да се качим по стълбите — предложи Том Олински, докато минаваше между високите, кафяви колони в дорийски стил, покрай подредените един до друг десет асансьора и се насочваше към стълбището. За човек с неговите размери, той е изненадващо пъргав, реши Джес, като в същото време си мислеше, че тя ще се измори, преди дори да е прекрачила прага на съдебната зала.

Докато се отправяха към стълбището, Джес усети мириса на храна, който излизаше от най-различните закусвални на първия етаж. Почуди се, дали Дон и Рик Фергюсън не пият кафе в залата, запазена специално за обвиняемите и техните адвокати, залата, която в щатската адвокатска служба не особено дружелюбно наричаха салона на караманьолките.

Не беше виждала Дон от цяла седмица, дори не бе говорила с него, откакто бе подал ограничителния си иск. Знаеше, дори и Адам й беше напомнил, че бившият й съпруг просто си върши работата, но независимо от всичко това я бе изкарало извън кожата й. Трябваше ли да бъде толкова дяволски добър?

Що се отнася до Адам, него също не го бе виждала цяла седмица, въпреки че се чуваха по телефона всяка вечер. Той беше в Спрингфийлд, бе отишъл да види родителите си за пръв път от почти три години. Щеше да се върне в Чикаго в неделя. Междувременно й се обаждаше всяка вечер в десет часа, за да й пожелае „лека нощ“ и да й каже, че я обича.

Джес още не бе споделила чувствата си. Не беше съвсем сигурна какво точно изпитваше. Със сигурност я привличаше; със сигурност много го харесваше; със сигурност разбираше мъката, която бе преживял. Обичаше ли го? Не знаеше. Беше я страх да се отпусне достатъчно, за да разбере.

Остави чувствата ти да те водят, чу тя да й прошепват далечни гласове. Остави им се. Остави им се.

Може би, след като свършеше предварителното изслушване. Може би, след като успееше да осигури възбуждането на дело срещу Рик Фергюсън, щеше да се освободи от гнетящите я съмнения, които Дон бе насадил в съзнанието й относно Адам, да позволи на онова, което ставаше между тях, да се развива нормално.

Довери се на инстинктите си, мъркаха гласовете. Довери се на инстинктите си.

— След теб — каза Том Олински, дръпна вратата и позволи на Джес да влезе първа.

Неособено подходящ момент на кавалерство, помисли си Джес, докато се оглеждаше в лишената от прозорци кръгла съдебна зала.

Съдебните зали на втория, третия и четвъртия етаж приличаха на Джес на малки космически кораби. Прекрачеше ли веднъж прага им, човек се озоваваше в едно полупразно, преобладаващо сиво, обградено отвсякъде със стъкла пространство. Зрителите изчакваха в нещо като полукръг от другата страна на стъклото, с което беше отделен самият съд. Банката на съдията се намираше точно срещу външната врата, местата на съдебните заседатели или отдясно или отляво, в зависимост от съдебната зала. В тази зала местата за съдебните заседатели, които щяха да останат празни при предварителното изслушване, се намираха отдясно на съдията и отляво на Джес.

След четири часа следобед тези съдилища не се занимаваха с нищо друго, освен с дела за наркотици. Винаги бяха много оживени.

Различните служители работеха усилено по местата си, докато двамата с шефа й се насочваха към банката на обвинението, където вече се бе настанил и Нейл Стрейхорн. Джес остави куфарчето си на пода и огледа внимателно залата, за да види дали не бяха пристигнали някои от нейните свидетели.

— Няма никой — каза й Нейл.

— Провери ли в полицията, за да се увериш, че са получили призовките си? — попита Том Олински, докато сядаше до Нейл, широките му бедра се изляха отстрани на дървения стол.

— Още в седем и четирийсет и пет тази сутрин — отговори Джес и се почуди защо я пита за толкова елементарни неща. Естествено, че се бе свързала с полицията, за да се увери, че ще дойдат. Беше се обадила също така и в лабораторията, за да провери отново анализите на физическите доказателства по делото и бе обсъдила с Хилъри Уо въпросите, които щеше да й зададе на свидетелското място. Майката на Кони, мисис Гамбала, също щеше да даде свидетелски показания, заедно с една от колежките на Кони, както и най-добрата й приятелка. Те щяха да докажат твърдението на обвинението, че Кони Девуоно е била уплашена до смърт от Рик Фергюсън, заради заплахите, които е отправял срещу живота й, в случай че повдигне обвинение за изнасилване срещу него. По този начин щяха да осигурят на обвинението мотива на престъплението.

— Том, не е необходимо да оставаш — обърна се Джес към шефа си. — Ние с Нейл ще се оправим.

— Искам да видя как ще го опандизят — каза той и се облегна назад, предните крака на стола се повдигнаха във въздуха от тежестта му.

Джес се усмихна, осъзна, че всъщност му е благодарна за демонстрираната подкрепа. Беше я поозорил доста през седмицата, открито бе заявил, че смята, че уликите, с които разполага обвинението, са прекалено косвени, но накрая бе отстъпил пред неудържимото й желание да заведе дело.

— Имам чувството, че тази там търси теб — подхвърли Том, когато вратата на съда се отвори и една възрастна жена, облечена в черно, неуверено провря главата си вътре.

— Мисис Гамбала — сърдечно се провикна Джес, докато се приближаваше към нея и притисна двете й ръце в своите. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Ще натикаме това чудовище зад решетките? — каза мисис Гамбала, увереността й се изви във въпрос.

— Ще натикаме това чудовище зад решетките — увери я Джес. — Помните моя помощник Нейл Стрейхорн. А това е Том Олински, моят пряк началник. Том, запознай се с майката на Кони, мисис Гамбала.

— Здравейте, мисис Гамбала — изправи се бавно на крака той. — Да се надяваме, че ще ви измъкнем възможно най-бързо оттук.

— Погрижете се да бъде раздадено правосъдие — отвърна му мисис Гамбала.

— Ще трябва да изчакате навън, докато ви призоват като свидетел — обясни й Джес и я поведе обратно към преддверието. — Можете да седнете тук. — Джес посочи една пейка до стената. Възрастната жена остана права. — Разбирате ли онова, което ще трябва да ви попитам, когато застанете на свидетелското място? Нали въпросите ми няма да ви притеснят?

Мисис Гамбала кимна.

— Ще кажа истината. Кони ужасно се страхуваше от този човек. Той заплаши, че ще я убие.

— Добре. Сега не се тревожете. Ако не разбирате някой въпрос или не разбирате нещо от онова, което става, нещо от това, което ви попита адвокатът на защитата, просто кажете, че не разбирате. Имате на разположение колкото време ви е необходимо.

— Ще натикаме това чудовище зад решетките — повтори отново мисис Гамбала, отправи се към прозореца в края на коридора и се вгледа в сивия мрачен ден отвън.

Малко след това пристигнаха и останалите свидетели. Джес размени няколко думи с полицаите и съдебните експерти, поблагодари на приятелката на Кони и на нейната колежка за точността им. Заведе ги до пейката и им каза, че много скоро ще ги повикат. После се върна в съдебната зала.

Местата за зрители постепенно се запълваха; най-вече с адвокати и техните клиенти, които чакаха реда си при съдията. Дон и Рик Фергюсън още не бяха пристигнали. Възможно ли бе Дон да е замислил някакви фойерверки за последния момент?

Съдебният служител силно прочисти гърлото си, преди да призове за тишина в съдебната зала и представи съдия Каролайн Макмахън. Каролайн Макмахън беше жена в началото на четирийсетте, чието обло лице контрастираше с кокалестата й конструкция. Тя имаше късо подстригана тъмна коса и бледа кожа, която почервеняваше винаги, щом изгубеше търпение, а това се случваше доста често.

Дон се провря през вратата на съдебната зала със съответния за случая драматичен апломб, точно когато съдебният служител прочиташе на висок глас името на Рик Фергюсън.

— Тук, Ваша светлост — провикна се Дон, докато водеше клиента си към банката на защитата.

— Защитата готова ли е? — попита Каролайн Макмахън. В гласа й, когато надникна над очилата за четене към закъснелия адвокат на защитата, прозвучаха явни нотки на сарказъм.

— Да, Ваша светлост.

— А обвинението?

— Обвинението е готово, Ваша светлост — отвърна Джес, почти нетърпеливо.

— Ще се въздържа да се произнеса върху иска ви, г-н Шоу — незабавно обяви Каролайн Макмахън, — докато не видя накъде върви обвинението. Г-жо Костър, можете да започнете.

— Благодаря, Ваша светлост — заяви Джес, докато се отправяше към празното свидетелско място. — Обвинението призовава за свидетел детектив Джордж Фаркуърсън.

Детектив Джордж Фаркуърсън, висок, оплешивяващ, с много бяла кожа, влезе през външната врата на съдебната зала, премина през вече претъпкания сектор за зрители, през стъклената врата, която разделяше залата на две и застана на свидетелското място. Закле се, както му е редът и седна. Ясно и високо съобщи името и чина си. Явно се чувстваше удобно, не го притесняваше и онова, което трябваше да направи.

— Следобеда на пети декември — започна Джес, — вие сте поели разследването около смъртта на Кони Девуоно, нали?

— Да.

— Можете ли да ни разкажете за него?

— Партньорът ми и аз се отправихме към Скоки Лагунс в отговор на телефонното обаждане на г-н Хенри Съливан, който ловял риба върху леда и открил тялото на г-жа Кони Девуоно. Още щом видяхме тялото, стана явно, че е била убита.

— От какво стана явно?

— Парчето жица все още беше увито около врата й — отговори детектив Фаркуърсън.

— И какво направихте, след като огледахте тялото, детектив Фаркуърсън?

— Обградихме мястото и се обадихме в службата за медицинска експертиза. После тялото бе поставено в една линейка и откарано на Харисън Стрийт.

— Благодаря ви.

Дон бързо се изправи.

— Открихте ли някакви улики на местопрестъплението, детектив Фаркуърсън, нещо друго, освен жицата около гърлото на г-жа Девуоно?

— Не.

— Никакви отпечатъци? Никакви фасове? Никакви дрехи?

— Не, сър.

— Значи на местопрестъплението не е било открито нищо, което да свързва клиента ми с убитата?

— Не, сър.

— Благодаря ви. — Дон се върна на мястото си.

— Можете да слезете, г-н Фаркуърсън — каза му съдията Макмахън.

— Обвинението призовава д-р Хилъри Уо.

Хилъри Уо беше облечена с виолетово-син костюм с панталони и семпла перлена огърлица, тъмната й коса бе прибрана назад във френски кок, нейната запазена марка.

— Д-р Уо — започна Джес, когато Хилъри Уо зае свидетелското място, — какви бяха резултатите от аутопсията на Кони Девуоно?

— Открихме, че Кони Девуоно е умряла от задушаване, вследствие на това, че е била удушена с парче магнитна жица. Жицата също така беше прерязала гърлото й, но последното е станало след настъпването на смъртта.

— Имаше ли следи Кони Девуоно да е била бита?

— Да. Лявата й китка беше счупена, както и няколко ребра, също и челюстта й беше разместена.

— Съществуват ли доказателства, че е била изнасилена?

— Да. Тялото беше голо и вагината показваше следи от наранявания.

— От колко време е била мъртва г-жа Девуоно, преди тялото й да бъде открито?

— Около шест седмици. Удостоверихме идентичността й чрез зъбните регистри.

— Благодаря ви.

— Във вагината беше ли открита сперма? — попита Дон, който бързо скочи на крака.

— Не открихме следи.

— Белези от ухапвания?

— Само от животни.

— Някакви следи от кръв, която да не принадлежи на Кони Девуоно?

— Не.

— Следи от слюнка?

— Не бихме могли да ги открием на сегашния етап. Г-жа Девуоно е била мъртва от около шест седмици и тялото й беше в напреднал стадий на разлагане.

— Въпреки това, поради студа, разлагането не е напреднало толкова, колкото би било при нормални обстоятелства. Така ли е?

— Да.

— И все пак не сте открили различна кръвна проба, никакви белези от зъби, освен животински, никакви следи от слюнка, нищо, имащо някакво реално значение. Със сигурност нищо, което би могло да ви помогне да идентифицирате извършителя на престъплението.

— Не — призна тя.

— Благодаря ви.

— Обвинението призовава д-р Руди Уонг — каза Джес, веднага щом Хилъри Уо напусна свидетелското място.

Експерт криминалист, д-р Уонг беше нисък, прошарен и въпреки азиатското по звучене име, от полски произход. Той беше облечен в кафяв костюм на тънички бели райета, имаше доста поуплашено изражение, което му придаваше вид на човек, забравил да си сложи очилата.

— Д-р Уонг, имахте ли възможност да проучите жицата, която е използвана при удушването на Кони Девуоно? — попита Джес, приближавайки се към свидетелското място.

— Да, имах.

— Бихте ли могли да я опишете?

— Магнитна жица, стоманеносива, дълга 45 см., с дебелина около 6 мм. Много здрава, много яка.

— Вие също така изследвахте и едно подобно парче жица, взето от фабриката за магнитни жици „Ейс Магнетик“, в която работи обвиняемият, нали?

— Да, бяха идентични.

— Благодаря ви, д-р Уонг.

Дон беше скочил на крака и се бе озовал пред свидетелското място, още пред Джес да успее да се върне на банката си.

— Д-р Уонг, имаше ли някакви отпечатъци върху жицата, намерена около врата на Кони Девуоно?

— Не.

— Частични поне? Нещо изобщо?

— Не. Нищо.

— Как мислите, тези жици разпространени ли са?

Руди Уо повдигна рамене.

— Доста, предполагам.

— Бихте могли да си ги купите от всеки железарски магазин?

— Да, можете да ги намерите по железарските магазини.

— Благодаря ви.

— Можете да се оттеглите — подкани го съдията.

Дон се усмихна на Джес, преди да се върне на мястото си.

— Ненавиждам, когато защитата изглежда толкова щастлива — прошепна Том Олински на Джес.

— Обвинението призовава мисис Розария Гамбала — заяви силно Джес, гневът бе сграбчил ръцете й и ги бе свил в стегнати юмруци.

Мисис Гамбала, облечена в черен пуловер с дълги ръкави и черна пола се запъти полекичка от дъното на съдебната зала към свидетелското място. Докато вървеше, се поклащаше ту на едната, ту на другата страна, сякаш имаше опасност да се прекатури. Тя се облегна на преградата на свидетелското място, докато се кълнеше, очите й нервно зашариха из залата, и се заковаха, когато видя обвиняемия. Един приглушен вик се отрони от устата й.

— Добре ли сте, мисис Гамбала? — попита Джес. — Искате ли чаша вода?

— Добре съм — каза жената, гласът й беше изненадващо силен.

— Бихте ли ни казали, каква е връзката ви с покойната? — попита Джес.

— Аз съм й майка — отвърна възрастната жена, говореше за дъщеря си в сегашно време.

— Мисис Гамбала, кога за пръв път съобщихте за изчезването на дъщеря си?

— На 29 октомври 1992 г., когато тя не прибра Стефан след работа.

— Стефан е синът й?

— Да, моят внук. Той идва при мен след училище, докато Кони свърши работа. Тя винаги се обажда, преди да тръгне към нас.

— Следобеда на 29 октомври, дъщеря ви се обади и ви каза, че тръгва към вас, но изобщо не се появи повече, така ли?

— Обадих се на полицията. Оттам казаха, че трябва да изчакам двайсет и четири часа. Позвъних на вас, но вас ви нямаше.

— Защо позвънихте на мен, мисис Гамбала?

— Защото вие бяхте нейният адвокат. Трябваше да й помогнете. Знаехте, че животът й е в опасност. Знаехте за заплахите, които той й отправяше. — Тя насочи обвинително пръст към Рик Фергюсън.

— Протестирам! — извика Дон. — Свидетелските показания се основават на чути неща.

— Това е предварително изслушване — напомни Джес на бившия си съпруг. — Подобни показания са допустими.

— Разрешавам — отсъди съдията. — Продължавайте, г-жо Костър.

Джес насочи отново вниманието си към Розария Гамбала.

— Рик Фергюсън е отправял заплахи към живота на дъщеря ви?

— Да, тя ужасно се страхуваше от него. Той каза, че ще я убие.

— Протестирам — извика отново Дон. — Ваша светлост, можем ли да се приближим?

Двамата адвокати се насочиха право към съдията.

— Ваша светлост, вярвам, че сега е най-подходящият момент да разрешите моя иск за ограничаване на представените по делото доказателства, въз основа на това, че почти всички доказателства срещу клиента ми са показания, основани на чути неща и са силно предубедени — започна Дон, поемайки инициативата.

— Което е напълно допустимо при едно предварително изслушване — повтори отново Джес.

— Ваша светлост, няма никакви преки доказателства, че моят клиент някога е заплашвал Кони Девуоно.

— Обвинението ще призове още двама свидетели, плюс мисис Гамбала, които ще потвърдят, че Кони е била уплашена до смърт от обвиняемия, че той я е заплашвал, че ще я убие, ако не се откаже от намерението си да свидетелства срещу него в съда.

— Ваша светлост, подобни косвени свидетелски показания са не само предубедени, но и без всякаква връзка с обвинението.

— Без връзка? — попита Джес, чу как гласа й отекна в заобикалящите я стъкла. — Те са свързани с мотива, Ваша светлост, Кони Девуоно обвини Рик Фергюсън, че я е изнасилил и пребил…

— Нещо, което изобщо не беше доказано в съда — напомни й Дон.

— Защото Кони Девуоно не успя да се добере до съда. Беше убита, преди да може да свидетелства.

— Ваша светлост — противопостави се Дон, — клиентът ми винаги е твърдял, че е невинен по отношение на нападението върху г-жа Кони Девуоно. Всъщност, той има желязно алиби за времето на предполагаемото нападение.

— Ще призова няколко полицая, които ще свидетелстват, че Кони Девуоно със сигурност е идентифицирала Рик Фергюсън като човека, който я е пребил и изнасилил.

— Косвени показания, Ваша светлост — заяви спокойно Дон. — И тъй като Кони Девуоно е съобщила в полицията за Рик Фергюсън чак три дни, след като е била нападната, показанията не могат да бъдат класифицирани като „показания при силна възбуда“ и не са изключение от общото правило за косвени доказателства. Единственият човек, Ваша светлост, който може да идентифицира клиента ми като нейния нападател, който може да свидетелства, че той е заплашвал живота й, е мъртъв. Тъй като изобщо не бе доказано, че моят клиент има нещо общо с нападението върху мисис Девуоно, трябва да ви помоля да забраните представянето на такива силно провокативни и предубедени доказателства срещу моя клиент.

— Ваша светлост — намеси се бързо Джес, — обвинението твърди, че тези доказателства, независимо от това, че са косвени, са без съмнение доказателства. Те засягат същността на обвинението срещу г-н Фергюсън.

— Факт е, че обвинението не разполага с нищо, което да свързва моя клиент с убитата, с изключение на поредица неоснователни, косвени твърдения.

— Съдия Макмахън — каза Джес, независимо че по бузите на съдията вече бяха избили големи тъмночервени петна, — обвинението възнамерява да призове за свидетел най-добрата приятелка на Кони и една нейна колежка. И двете жени ще потвърдят, че Кони Девуоно се е страхувала много от Рик Фергюсън и им е казала, че той е заплашвал да я убие, ако свидетелства срещу него…

— Ваша светлост, въртим се в затворен кръг. — Дон повдигна ръце в знак на отчаяние.

— Какво става? — извика мисис Гамбала от свидетелското място. — Не разбирам.

Каролайн Макмахън погледна съчувствено към възрастната жена, която се навеждаше напред от свидетелското място.

— Можете да се оттеглите, мисис Гамбала — каза й тя внимателно, петната по бузите й станаха още по-тъмни.

— Не разбирам — повтори мисис Гамбала.

— Всичко е наред — успокои я Джес, докато й помагаше да слезе от свидетелското място. — Справихте се отлично, мисис Гамбала.

— Няма ли да ми задавате още въпроси?

— В момента не.

— Този мъж не трябва ли да ми задава и той въпроси? — Тя насочи треперещия си пръст към Дон.

— Не — тихо отвърна Джес.

Докато Нейл Стрейхорн извеждаше мисис Гамбала навън в преддверието, успя да забележи поражението, изписано върху лицето на Том Олински.

— Сега вече съм готова да се произнеса по иска ви, г-н Шоу — заяви съдията.

Дон и Джес се приближиха по-близо до банката.

— Склонна съм да подкрепя защитата по този въпрос, г-жо Костър — започна тя.

— Но, Ваша светлост…

— Предубедеността на доказателствата просто натежава пред стойността им като такива и аз забранявам обвинението да представя тези доказателства на процеса.

— Но без тези доказателства, Ваша светлост, ръцете ни са вързани. Обвинението не може да докаже мотива. Просто нямаме доказателства.

— Склонна съм да се съглася — заяви съдията. — Готови ли сте да подадете иск за прекратяване на делото?

Джес погледна от съдията към бившия си съпруг. Правеше му чест, че се въздържаше да прояви явно радостта си.

— Твой ред е — каза й той.

В следващия миг всички обвинения срещу Рик Фергюсън бяха оттеглени.

 

 

— Как можа да го направиш? — питаше сърдито Джес бившия си съпруг, докато крачеше нагоре-надолу пред него в сега вече празното фоайе на съдебната зала. Том Олински се бе върнал в кантората; Нейл се намираше на другия край на дългия коридор и се опитваше да обясни на мисис Гамбала и на двете други свидетелки какво точно се бе случило, защо Рик Фергюсън нямаше да бъде обвинен в убийство. — Как можа да позволиш на този убиец да се измъкне безнаказано?

— Не разполагаше с никакви доказателства, Джес.

— Знаеш, че той я е убил. Знаеш, че е виновен!

— Откога това има някакво значение в съда? — попита рязко Дон, после веднага смекчи тона си. — Виж, Джес, знам колко много искаш Рик Фергюсън да бъде виновен. Знам колко много искаш да го видиш зад решетките. Честно казано, на мен също би ми олекнало да го видя зад решетките, поне докато не разберем кой те тормози. Но изобщо не съм убеден, че трябва да се притесняваме именно от Рик Фергюсън и аз не мога да изоставя професионалните си задължения към клиента си, само защото те обичам. — Той млъкна, очите му потърсиха в нейните някаква следа от разбиране. Джес упорито отказваше да се съгласи. — Виж, нека сключим примирие — предложи той. — Позволи ми да те заведа на вечеря.

— Не мисля, че предвид конкретните обстоятелства, това би било добра идея.

— Хайде, Джес — настоя той, — не можеш да приемаш нещата толкова лично.

— Явно мога. Съжалявам, ако те разочаровах.

— Никога не ме разочароваш.

Джес усети как гневът й започва да стихва. Какъв беше смисълът да си го изкарва на Дон, когато всъщност трябваше да се ядосва сама на себе си?

— Не тази вечер, Дон. Вече имам уговорка.

— Адам?

— Сестра ми и зет ми — отвърна тя. — И баща ми. И неговата нова любов. Подходящ финал за един страхотен ден. Ще ти се обадя. — Тя се извъртя и едва не се сблъска с Рик Фергюсън.

— Господи!

— Не — отвърна той. — Аз съм. — Усмихна се той. — Надявах се, че можем да излезем и да го отпразнуваме — каза на Дон през главата на Джес.

— Страхувам се, че няма да мога — студено отвърна Дон.

— О, колко жалко — възкликна Рик, усмивката явно опровергаваше думите му. — Ами ти, Джес? Мога да ти покажа как да се позабавляваш.

— Ще й покажеш единствено гърба си — заяви Дон. — Ясен ли съм?

Рик Фергюсън залитна назад с ръка на сърцето, сякаш го бяха ранили смъртоносно.

— Ти си жесток човек, г-н Шоу — каза той и бързо се изправи, — но, по дяволите, щом така искаш, така и ще стане. Просто се чувствах толкова добре, че ми се искаше да предам и на другите доброто си настроение.

— Върви си у дома, Рик — нареди Дон.

Той грубо го сграбчи за лакътя и го поведе към асансьорите. Единият услужливо се отвори, докато се приближаваха. Но точно когато щяха да влязат вътре, Рик Фергюсън се отскубна от адвоката си и се втурна обратно към Джес.

Джес сдържа дъха си, докато той се приближаваше, твърдо решила да не отстъпва и крачка назад. Нямаше как да й направи нещо сега, не и тук в съдебната палата, не и пред адвоката си, който беше по петите му.

— Знаеш ли колко добре се чувствам, г-жо адвокат? — попита я той и се втренчи в очите й, говореше толкова тихо, че само тя можеше да го чуе. — Чувствам се като котката, която глътнала канарчето.

За миг Джес не можа да намери гласа си, едва успя да си поеме въздух.

— Копеле такова! — прошепна тя.

— Страхотно усещане — каза й Рик Фергюсън. — И не се притеснявай — добави той, миг преди Дон да го събори на земята. — Няма да видиш дори и гърба ми.