Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (22)

Двайсет и втора глава

— Проклетият му кучи син — продължаваше още да си мърмори Джес, докато вървеше надолу по Уилоу Стрийт. Какво, по дяволите, правеше, като си губеше времето в събота следобед, един от толкова малкото свободни следобеди, с които разполагаше? Опитваше се да се научи как да се защитава, преструваше се на неуязвима, когато всъщност нямаше да може да се противопостави на никой, който наистина бе решил да й навреди. Навременното „Хо!“ нямаше да свърши кой знае каква работа срещу един арбалет, орловите нокти към очите не можеха да се мерят с куршума в мозъка.

Ето, беше ревала с все сила, беше се почувствала недосегаема, владееща изцяло положението, всесилна и какво? Необходими бяха само два пръста, за да бъдат разбити илюзиите й на жалки парчета. Никой не владееше изцяло положението. Беше толкова уязвима, колкото и всички останали.

Следващата седмица, беше ги уверил Доминик, следващата седмица щял да им покаже как да обезоръжават притежаващ нож или въоръжен с пистолет нападател. Страхотно, помисли си Джес, докато пресичаше улицата. Имаше какво да очаква с нетърпение.

Видя го веднага, щом зави зад ъгъла на Орчард Стрийт. Слизаше по стъпалата пред къщата й; яката на коженото му яке бе вдигната нагоре заради студа.

Тя спря, не знаеше дали да продължи, или да се завърти на пети и да бяга колкото може по-бързо в противоположната посока. Разпознаването на опасността и отбягването й беше на първо място по важност, така я бяха учили. Бягството често се оказваше най-добрият изход за повечето жени.

Не избяга. Просто стоеше там, стоеше си и чакаше по средата на тротоара, докато той не се обърна и не я видя, стоеше си, докато той се отправяше към нея, стоеше си, докато той протягаше ръце и я привличаше към себе си.

— Трябва да поговорим — каза Адам.

 

 

— Израснах в Спрингфийлд — казваше той, облегнат на малката масичка в италианския ресторант, в който бяха ходили първия път.

Още беше рано. Ресторантът беше почти празен. Карла се мотаеше наоколо, но дори не се приближи към тях, сякаш разбираше, че има неща, които трябва да бъдат казани, преди някой да си помисли за ядене.

— Мисля, вече ти казах, че съм единствено дете — продължи Адам. — Семейството ми е доста заможно. Баща ми е психиатър — каза той и тихо се изсмя, — така че не беше толкова далече от истината, когато ме попита защо съм се отказал от психиатрията, за да продавам обувки. Предполагам, че някои неща се предават чрез гените. Майка ми е изкуствовед. Заедно с къщата, тя върти и свой собствен процъфтяващ малък бизнес. Бих добавил, че къщата е огромна, пълна със скъпи антики и модерна живопис. Израснах с най-доброто от всичко. Научих се да очаквам най-доброто от всичко. Мислех си, че имам право на най-доброто от всичко.

Той замълча. Джес видя как ръцете му се присвиват и отпускат върху масата.

— Нещата винаги ми се удаваха доста лесно: университета, степените, момичетата. Малко или много, получавах всичко, което си пожелаех. В продължение на доста време исках едно момиче на име Сюзън Кънингам. Тя беше хубава, всички я харесваха и едновременно с това беше толкова разглезена, колкото и аз самият. Баща й е Х. Р. Кънингам, ако знаеш нещо за строителството.

Джес поклати глава, съсредоточи се върху устните му, когато той продължи.

— Както и да е, исках я, бях й хвърлил око и се ожених за нея. Не е необходимо да казвам, след като сега сме разведени, че бракът ни не беше щастлив. Нямахме нищо общо помежду си, освен това, че и двамата обичахме да се оглеждаме в огледалото. Какво да ти кажа? Бяхме двама самовлюбени хора, които си мислеха, че всичко, което направят или кажат, заслужава аплодисментите на околните. Когато не ги получавахме, ние се цупехме и се карахме, в крайна сметка взаимно си превърнахме живота в ад.

— Единственото хубаво нещо помежду ни беше Бет.

Джес погледна от устните към очите му, но Адам бързо отклони поглед встрани.

— Бет?

— Дъщеря ни.

— Имаш дъщеря. Но ти каза…

— Знам какво казах. Излъгах.

— Продължавай — подкани го тихо Джес, сдържайки дъха си.

— Бет се роди няколко години след като се оженихме и тя беше най-сладкото малко същество, което човек някога би могъл да си представи. Приличаше на порцеланова кукла, на една от онези порцеланови фигурки, които са толкова красиви и крехки, че почти те е страх да ги докоснеш. Ето — каза той, треперещите му ръце бръкнаха в джоба за портфейла му и извадиха една малка цветна снимка на русо, усмихнато малко момиченце в бяла рокля с яркочервени къдри около врата.

— Прекрасна е — съгласи се Джес, докато се опитваше да успокои ръката му в своите.

— Мъртва е — каза Адам, докато връщаше снимката обратно в портфейла си и го натъпкваше обратно в джоба на джинсите си.

— Какво? О, господи! Как? Кога?

Адам погледна през масата към Джес, но очите му бяха замъглени и Джес знаеше, че той не я вижда. Когато отново заговори, гласът му бе напрегнат, глух, сякаш й говореше някъде отдалече.

— Беше на шест години. Бракът ми почти бе приключил. Сюзън ме обвиняваше, че съм женен за работата си, аз пък я обвинявах, че тя е омъжена за своята. И двамата се обвинявахме, че нито единия, нито другия прекарва достатъчно време с дъщеря ни. И двамата бяхме прави.

— Както и да е, баща ми разбра какво става и ни предложи семейна консултация, опитахме за малко, но всъщност го направихме без особено желание. И нейните родители също виждаха какво става, но техният подход беше малко по-различен. Вместо лечение, те ни купиха билети до Бахамските острови. Мислеха си, че ако прекараме няколко седмици сами заедно, вероятно ще можем да изгладим недоразуменията си. Предложиха да се грижат за Бет. Ние казахме, добре, защо пък не, по дяволите?

— Бет не искаше да заминаваме. Децата усещат, когато нещо не е наред. Предполагам, страхуваше се, че ако тръгнем, единият от нас може и да не се върне повече, не знам. — В продължение на няколко секунди той гледаше към вратата и мълчеше. — Както и да е, започна да плаче, да я боли корем, такива неща. На сутринта, в която трябваше да заминем, се оплакваше, че й се е схванал врата. Не й обърнахме много внимание. В продължение на дни все се оплакваше от нещо. Мислехме, че по този начин иска да ни накара да си останем вкъщи. Премерихме й температурата — нямаше, и родителите на Сюзън ни увериха, че ще се погрижат за нея, че при първите признаци за нещо по-сериозно, незабавно ще я заведат на лекар. Така че ние се отправихме на нашето пътешествие. Още същата нощ вдигнала лека температура. Родителите на Сюзън повикали лекар, който им казал да й дадат малко детски „Тиленол“ и да я доведат в кабинета му на сутринта, ако не се почувства по-добре. Но в полунощ температурата й се вдигнала почти до 44°C и тя колабирала. Бащата на жена ми я увил в едно одеяло и я закарал в болницата, но вече било прекалено късно. Умряла, преди да настъпи утрото.

— Менингит — каза Адам, в отговор на въпроса в очите на Джес.

— Господи, колко ужасно.

— Свързаха се с нас на кораба, уредиха да се върнем у дома, но разбира се, вече нямаше никакъв дом. Единственото, което ни свързваше, си беше отишло. Опитахме да провеждаме сеанси, но бяхме прекалено вбесени един от друг, за да стане нещо. Всъщност, просто не желаехме да става. Искахме взаимно да се обвиняваме. Искахме някой да е виновен за случилото се. Мислех да съдя лекаря, но нямахме доказателства. Мислех дори да съдя родителите на жена ми. Вместо това, заведох дело за развод. И после избягах. Какво значение всъщност има, щом си изгубил детето си! Махнах се. Дойдох в големия град. Хванах се да продавам вратовръзки в „Карсън, Пири, Скот и компания“. После се захванах с дамски обувки, останалото е минало.

Той погледна от Джес към вратата, после към масата и отново към Джес.

— Срещах се с много жени, но не исках изобщо да се обвързвам, флиртувах; играех си игрички; продадох много обувки. Не, нямаше как да ме хванете да се обвържа отново. Не, сър. Кой се нуждае от подобни сърдечни рани? И тогава ти влезе в магазина и започна да удряш тока на онази обувка в дланта си толкова силно, че беше само въпрос на време, докато една от двете се счупи. Аз те погледнах, взрях се в очите ти и си казах, тази жена е толкова наранена отвътре, колкото съм и аз.

Джес усети как очите й се пълнят със сълзи и за миг погледна встрани.

— Нямаше да ти се обадя — продължи той, гласът му отново привлече очите й към неговите. — Последното нещо, което търсех, бе да се въвличам в нечии чужди проблеми, въпреки че, кой знае, може пък точно това да съм търсел. Поне така би казал баща ми. Може би просто вече беше време, не знам. Но когато пристигнаха онези проклети ботуши, знаех, че трябва да те видя отново. И така, аз ти се обадих и те поканих да излезем, въпреки че непрекъснато си повтарях, че ще е еднократно запознанство. Със сигурност нямах никакво намерение да ти се обаждам отново. Но продължих да се озовавам пред вратата ти. През цялата изминала седмица си мислех за теб и независимо от това, че ми каза да не идвам повече, знаех, че трябва да те видя. По дяволите, не съм продал нито един чифт обувки…

Джес откри, че плаче и се смее едновременно.

— А родителите ти? — попита тя.

— Не съм ги виждал, откакто напуснах Спрингфийлд.

— Сигурно ти е било много тежко.

Адам изглеждаше изненадан.

— Повечето хора биха казали, че на тях им е било много тежко, но, да, и на мен ми беше тежко — призна той.

— Тогава защо го правиш?

— Предполагам, че просто още не съм готов да се срещна с тях — отвърна той. — Чуваме се от време на време по телефона. Те се опитват да ме разберат, дават ми времето и пространството, от което се нуждая, но ти си права, предполагам, че това вече няма смисъл. Само че просто влизаш в някакви релси. Опасни релси, понякога.

— В Спрингфийлд не си продавал обувки, нали? — попита тя, знаеше предварително отговора, но все пак попита.

Той поклати глава.

— С какво се занимаваше?

— Няма да ти се иска да разбереш.

— Имам ужасното предчувствие, че вече знам — заяви Джес. — Ти си адвокат, нали?

Адам кимна виновно.

— Исках да ти кажа, но продължавах да си мисля, че след като няма да ти се обаждам повече, това всъщност не би имало никакво значение.

— А аз ти говорих ли говорих за правото, за това как действа правната система…

— Хареса ми. Беше като опреснителен курс. Накара ме да осъзная колко много ми липсва правната практика. Ентусиазмът ти е заразителен. И ти си страхотен учител.

— Чувствам се като абсолютна идиотка.

— Единственият идиот на тази маса съм аз — поправи я той.

— Какво право си практикувал? — Тя се разсмя, още преди да е чула отговора му.

— Наказателно — дойде очакваният отговор.

— Разбира се.

Джес разтри челото си, трябваше да избяга, докато все още имаше възможност.

— Никога не съм имал намерение да те лъжа — повтори отново той. — Просто никога не съм си мислил, че нещата ще стигнат толкова далеч.

— Колко далеч? — попита Джес.

— Достатъчно далеч, за да знам, че не искам да те изгубя. Достатъчно, за да разбера, че заслужаваш да научиш истината. Достатъчно, за да разбера, че се влюбвам — добави тихо той.

— Разкажи ми за дъщеря си — помоли Джес, протегна се през масата и улови ръцете му в своите.

— Какво да ти кажа? — попита той, гласът му потрепери.

— Разкажи ми нещо хубаво, което си спомняш.

Настъпи продължително мълчание. Карла се приближи, после улови погледа на Джес и се отдръпна.

— Спомням си я, когато беше на четири години, беше толкова развълнувана, че има рожден ден на следващия ден — започна Адам. — Сюзън й беше купила нови официални дрехи и тя нямаше търпение да ги облече, беше си поканила цяла сюрия деца на тържеството, а ние се бяхме погрижили за фокусник и всичко останало, необходимо за детското тържество. Както и да е, легнахме си, заспал съм здраво и изведнъж почувствах някой лекичко да ме потупва по ръката. Отворих очи и видях Бет, застанала до мен, да ме гледа. Казах: „Какво има, миличко?“ и тя ми отговори с онова развълнувано тъничко гласче: „Днес е рожденият ми ден“. Аз й отвърнах: „Да, така е, но сега върви да си легнеш, слънчице, три часът е“. И тя заяви: „О, мислех си, че вече е време да ставаме. Облякох се и всичко останало“. Стоеше там, съвсем самичка си бе облякла официалната рокля, беше си обула обувките и белите чорапи с къдрички, стоеше там, напълно готова в три часа сутринта. Спомням си, че тогава си помислих колко е хубаво да си толкова развълнуван от нещо. Станах и я заведох обратно в стаята й. Тя облече отново пижамата си и аз я завих в леглото й. Веднага заспа.

— Много ми хареса тази история! — възкликна Джес.

Адам се усмихна, в ъгълчетата на очите му се бяха образували сълзи.

— Веднъж в детската градина, трябва да е била най-много тригодишна, тя ми каза, че имало едно малко момче, което я закачало, викало й разни неща, а на нея това не й харесвало. Попитах я какви неща точно й вика това малко момченце и тя ми каза със същия сладък невинен тъничък гласец: „Вика ми пикла и дрисла“.

Джес избухна в смях.

— Да, страхувам се, че и аз реагирах по същия начин — кимна Адам, който също се разсмя. — И разбира се, това само я окуражи. Тя ме погледна с огромните си сини очи и каза: „Ще дойдеш ли днес с мен до детската градина, татко? Ще му кажеш ли да не ми вика повече пикла и дрисла?“.

— А ти отиде ли?

— Казах й, че съм сигурен, че може да се справи и сама с малкия мръсник. Предполагам, така е и направила, защото никога повече не чухме за него.

— По думите ти съдя, че си бил добър баща.

— Иска ми се да си мисля, че съм бил.

— Беше ли добър адвокат? — попита след известно мълчание Джес.

— Най-добрият в Спрингфийлд.

— Някога мислил ли си да се върнеш?

— В Спрингфийлд, никога.

— Към правото.

Той замълча за миг, направи знак на Карла, която се поколеба, после предпазливо се приближи.

— Бихме искали специалитета на заведението и две чаши „Кианти“, ако обичате?

Карла кимна в знак на одобрение, после се оттегли, без да каже и дума.

— Не отговори на въпроса ми — напомни му Джес.

— Дали някога съм мислил да се върна към правото? — повтори той, като отмерваше всяка дума. — Да, мислил съм за това.

— Би ли го направил?

— Не знам. Може би. Коленете ми малко се поумориха от продаването на обувки. Може би, ако попадна на някой вдъхновяващ случай, сигурно ще склоня. Кой знае?

Карла им донесе виното. Джес веднага вдигна чашата си във въздуха и я чукна в тази на Адам.

— За сладките спомени — каза тя.

— За сладките спомени — съгласи се той.