Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (25)

Двайсет и пета глава

Джес се отправи към Евънстън с взетата си под наем кола. Спря в алеята пред къщата на сестра си точно в шест без пет. Синият буик на баща й вече беше паркиран отпред.

— Страхотно — прошепна тя, прииска й се да бе имала време поне за една чашка, преди да трябва да се среща с новото попълнение. — Сега, успокой се. Усмихвай се. Изглеждай щастлива.

Повтаряше си тези простички изречения, докато накрая те изгубиха всякакъв смисъл и тя премина към нови.

— Бъди мила. Бъди любезна. Не се заяждай.

Не се заяждай, повтаряше тя, като поклащаше глава нагоре-надолу, докато накрая за малко не заспа. Опитваше се да събере необходимата смелост, за да излезе от колата. Бъди любезна.

Предната врата се отвори, появи се Бари и с гигантско махване на ръката си я прикани да влиза. Възможно ли бе зет й наистина да е пратил онова ужасно писмо?

Не ставай смешна, каза си тя, внимаваше да не позволи на устните й да се раздвижат. Бари не ти е изпратил това писмо. Рик Фергюсън го е направил.

Сега вече наистина ставаш смешна, противопостави се друг глас. Рик Фергюсън не е направил нищо. Той е невинен, забрави ли? Просто няма никакво сериозно доказателство, което да го свързва с каквото и да е престъпление. Ти не доказа вината му. Следователно той е невинен.

Невинен, на свобода, просто те очаква, помисли си тя, докато отваряше вратата на колата си. Слезе, после я тресна, не беше съгласна да я сплашват. Утре щеше да отиде на последната си тренировка по самоотбрана, щеше да се научи как да обезоръжи един евентуален нападател. Съмняваше се, че Рик Фергюсън би предприел нещо дотогава. Това би било прекалено явно, дори и за него. Ако нещо й се случеше, той щеше да е непосредствено заподозрян.

Страхотно, помисли си Джес, беше забравила да донесе бутилка вино или подаръци за децата.

Рик Фергюсън беше непосредственият и единствен заподозрян в убийството на Кони Девуоно. Бе изглеждало също толкова явно. И въпреки това, обвинението не бе успяло да представи достатъчно доказателства, за да възбуди дело срещу него. Без съмнение, щеше да бъде достатъчно умен да я очисти и нея, особено след като сега обвиненията бяха оттеглени и нямаше никаква причина да й навреди.

Като изключим факта, че това би му доставило удоволствие, осъзна Джес. Знаеше, че Рик Фергюсън беше твърдо решен да я преследва. Той щеше да изчака удобния момент, щеше да си поиграе с нея още малко, както котката си играе с жертвата си, и после да нанесе решителния удар. Никакви свидетели. Никакви доказателства. Нищо, което да го свърже с някакво престъпление. Един ден вероятно тя просто щеше да изчезне и повече никой нямаше нито да я види, нито да я чуе.

Както майката, така и дъщерята, помисли си тя, намери странно успокоение в иронията на ситуацията, сякаш съдбата беше затворила кръга.

Баща й се появи на прага зад зет й и за пръв път Джес бе благодарна, че в живота му се бе появила друга жена. Щеше да е по-лесно за него, когато се случеше неизбежното.

— Господи, Джес — провикна се Бари. — Не можеш ли да вървиш още по-бавно? По дяволите, влизай бързо! Замръзвам!

Сякаш за да подчертае думите му, поривът на вятъра откъм реката се усили и раздвижи голите клони на дърветата. Джес забеляза сините светлинки, промушени през малките вечнозелени храсти пред къщата, запита се дали не бяха посинели от студа. Изглеждаха мрачно, тъжно. Един кръгъл венец от зелена хартия, украсен с ярки червени топчета, висеше по средата на вратата.

— Тейлър го направи в детската градина — каза гордо Бари, докато Джес се изкачваше с мъка по едва изринатите стъпала. Чувстваше се така, сякаш към краката й бяха прикачени оловни тежести.

— Откъде купи колата?

— Взех я под наем този следобед — обясни Джес, докато влизаше вътре. Остави баща й да я прегърне. — Здравей, татко.

— Здравей, миличка. Нека да те огледам. — Той я избута на една ръка разстояние, внимаваше да не я изпусне от ръцете си, после отново я привлече в прегръдката си. — Изглеждаш чудесно.

— Каква марка е тази кола? — питаше Бари.

— Тойота — отвърна Джес за малката червена кола, която току-що бе взела под наем. Беше благодарна на факта, че има нещо толкова обикновено, за което да говори.

— Не трябва да се карат японски коли — скара й се Бари, докато й помагаше да си свали палтото и го окачваше в гардероба. Джес зърна черното палто от норки, което знаеше, че не принадлежи на сестра й и се почуди как ли норките се съчетаваха с индийските сандали. — Американската автомобилна индустрия се нуждае от цялата подкрепа, която заслужава.

— Което обяснява твоя ягуар — каза Джес и изпусна чантата си на пода.

— Следващата ми кола ще бъде американска — увери я Бари. — Мислех си за кадилак.

— Кадилаците са хубави коли — каза Арт Костър, погледът му умоляваше Джес да остави нещата дотук.

Джес кимна.

— Съжалявам, че напоследък бях толкова заета, татко — извини се тя, отлагайки влизането си вътре в самата къща.

— Разбирам те напълно, миличка — отвърна баща й и Джес разбра от състраданието, което присви кафявите му очи, че наистина е така.

— Съжалявам много, ако съм те обидила — прошепна тя. — Знаеш, че това е последното нещо, което бих искала да направя.

— Знам. Няма значение. Нищо не е станало. Вече си тук.

— Съжалявам, но забравих да донеса нещо, за когото и да било — извини се Джес отново, когато Морийн се появи във фоайето с една от близначките. Тейлър се бе увил като целофан около краката й. Целият клан Пеплърови, отбеляза тя, беше облечен в празнично червено и зелено. Морийн и бебето бяха с почти еднакви кадифени рокли; Тейлър и баща му бяха с тъмнозелени панталони, жилетки в подходящо червено и широки тъмнозелени вратовръзки. Изглеждаха така, сякаш просто току-що са излезли от някоя поздравителна картичка. Джес се почувства някак си не на място с нейния пуловер на черни и бели ромбове и обикновените си черни спортни панталони.

— Радвам се, че успя да дойдеш — каза Морийн, в ъгълчетата на очите й имаше сълзи. — Страхувах се, че може да се обадиш в последната минута и да… — Тя рязко замълча. — Влизайте.

Арт Костър прегърна по-малката си дъщеря и я поведе към всекидневната. Първото, което Джес видя, бе огромното коледно дърво от бял бор, което се намираше пред рояла и чакаше да бъде украсено. Следващото, което зърна, беше една подобна на мадона фигура, която седеше до него върху тапицираното в розово канапе и държеше в ръцете си едно бебе в червена рокля.

— Шери — баща й я поведе към канапето, — това е по-малката ми дъщеря, Джес. Джес, да ти представя Шери Хасек.

— Здравей, Джес — каза жената и като ставаше да й подаде ръка, прехвърли бебето на баща й. Беше толкова слаба, колкото баща й я бе описал и дори по-ниска, отколкото Джес си я бе представяла. Черната й коса изглеждаше изненадващо естествена и беше събрана със скъпоценна шнола отзад на тила. Едно голямо сърце от оникс висеше на златната верижка около врата й. Беше облечена в семпла бяла копринена блуза и тъмносиви панталони, под които се виждаха солидни черни кожени обувки. Нямаше никакви индийски сандали. Ръкостискането й беше твърдо, но ръцете й бяха леденостудени, независимо от огъня, който бумтеше в камината.

Тя се притеснява колкото мен самата, помисли си Джес. Докато стискаше ръката на жената си повтаряше, че само не трябва да се разплаче.

— Съжалявам, че толкова дълго не можах да се запозная с вас — каза й искрено Джес.

— Случва се — отвърна Шери Хасек.

— Какво да ви донеса за пиене? — попита Бари. — Вино? Бира? Кока-кола? — натърти той.

— Може ли кола за мен? — веднага попита Тейлър.

— За теб има мляко — отвърна Морийн.

— За мен вино — каза Джес, докато взимаше детето от ръцете на сестра си. Реши, че сестра й бе права — близначките наистина бяха пораснали за последните два месеца. — Здравей, сладурче. Какво правиш?

Бебето се вгледа в нея, сякаш беше паднала от космоса, очите му се събраха, докато се опитваше да съсредоточи поглед върху носа й.

— Наистина са пораснали, нали? — обади се гордо Бари, докато наливаше на Джес чаша бяло вино и й го подаваше. — Ще взема Клое — заяви той и размени чашата вино за невръстната си дъщеря.

— Винаги съм искала близнаци — включи се Шери Хасек. — И момичета. Вместо това имах три момчета и то едно по едно.

— Приятелките ми казват, че момчетата създават повече грижи, докато са малки — отвърна Морийн и седна, с едното бебе в ръце и с малкото момченце, увиснало на коленете й. — Но с момичетата е по-трудно, когато навлязат в пубертета.

— Ти какво ще кажеш, Арт? — попита Бари. — Как бяха твоите момичета през пубертета?

Арт Костър се разсмя.

— Моите момичета винаги са били идеални — галантно каза той, докато Джес потискаше образа на разплаканото лице на майка си.

Не заслужавах това, Джес. Не заслужавах това от теб, Джес.

— Не мисля, че сме били идеални — възрази Джес и бързо вдигна чашата към устните си. — Наздраве на всички. — Тя изпи една дълга глътка, после още една.

— Здраве и пари — вдигна чашата си Бари.

Джес опита да се съсредоточи върху овалното лице на Шери Хасек. Очите й бяха тъмни и раздалечени, но останалите й черти бяха странно скупчени на едно място, като че ли нямаше достатъчно място върху лицето за всичко останало. Когато се оживяваше, устата й сякаш отскачаше във всички посоки. Тя говореше с ръцете си, използваше дългите си пръсти с маникюр, за да подсили казаното. Създаваше впечатление за буден, но доста разпилян ум.

Няма нищо общо с майка ми, помисли си Джес и насложи широкото лице на майка си върху това на Шери Хасек. Припомни си синьозеленикавите й очи, нежната й кожа, носът, напълно пропорционален на устата, високите й изпъкнали скули. Беше лице, което създаваше илюзията за спокойствие, караше тези около нея да се чувстват сигурни и в безопасност. Имаше нещо толкова успокоително в изтънченото равновесие на чертите й, сякаш спокойствието, което излъчваше, беше в резултат на дълбок вътрешен покой.

Винаги беше такава, осъзна Джес, чувстваше се толкова добре със себе си, че без каквото и да е усилие можеше да накара и тези около нея да се почувстват добре. Рядко губеше самообладание, почти никога не крещеше. При все това не оставаше и съмнение какво точно изпитва към дадено нещо. Никога не се въздържаше, нямаше търпение да говори с недомлъвки. Казваше онова, което мислеше и очакваше същото и от другите. Отнасяше се с уважение към всеки, помисли си Джес, докато пред нея се появи обляното в сълзи лице на майка й, дори и тогава, когато околните не го заслужаваха.

— Земя вика Джес — чу да казва Бари. — Земя вика Джес. Обади се, Джес.

Джес усети как чашата с вино се изплъзва от пръстите й и я стисна здраво, преди да е успяла да падне на пода, усети как тънкото стъкло изпука и се разпадна в шепата й, ръката й стана лепкава и мокра. Тя погледна надолу и видя как кръвта й се смесва с бялото вино и се превръща в изящно розе. Ушите й изведнъж чуха виковете на ужас и загриженост, които изпълваха стаята.

— Мами! — извика Тейлър.

— Господи, Джес, ръката ти!

— Как, по дяволите, го направи? — Бари побърза да тикне една салфетка под ръката й, преди кръвта да е покапала по килима.

Едно от бебетата започна да плаче.

— Добре съм — чу се да казва Джес, въпреки че в действителност все още не беше сигурна точно какво се бе случило, така че не можеше да реши дали е добре, или напротив.

— Доста здраво стискаш — казваше баща й, докато нежно разтваряше юмрука на дъщеря си, за да разгледа разрязаната й ръка. Внимателно извади две малки триъгълни стъкълца, попи леко кръвта с бялата си носна ленена кърпа.

— Орловите ми нокти — измърмори Джес.

— Твоите какво? — попита Бари, докато търкаше килима с газирана вода.

— Ходя на курс по самоотбрана — смотолеви Джес, докато се чудеше дали наистина казва точно това.

— И там ви учат как да се защитавате от чаша вино? — попита Бари.

— Ще донеса някаква антисептична паста — каза Морийн и набързо остави и двете бебета в проходилките им, които стояха една до друга близо до вратата. Близначките се заклатушкаха доволно, докато майка им излизаше от стаята. Тейлър продължаваше да плаче, вкопчен здраво в крака на Морийн.

— Наистина съжалявам — промълви Джес.

— Защо? — попита Шери. — Да не би да си го направила нарочно?

Джес й се усмихна с благодарност.

— Ужасно боли.

— Сигурно. — Шери огледа внимателно малките прорези, които се смесваха с естествените линии на ръката й. — Линията на живота ти е много дълга — отбеляза тя между другото.

— За какво, по дяволите, си мислеше? — попита Бари и се изправи на крака, когато жена му се върна отново в стаята.

— Мислех си, че ти не позволяваш в тази къща да се ругае — напомни му Джес.

— Ето, дай да го намажем с това. — Морийн размаза мехлема върху дланта й преди тя да успее да протестира. — Донесох и малко бинт.

— Няма нужда от бинт.

— Вдигни ръка над главата си — инструктира я Бари.

— Наистина, Бари, не съм се порязала дълбоко.

— Може би трябва да повикаме лекар — каза Морийн. — За всеки случай.

При споменаването на думата „лекар“ Тейлър започна да плаче.

— Всичко е наред, Тейлър — увери го Морийн и се наведе да гушне уплашеното дете. — Лекарят не е за теб. — Тя се обърна към Джес. — Мрази лекарите, защото последния път, когато беше болен, спомняш си, когато всички бяха изстинали, лекарят натъпка онова нещо в гърлото му, за да погледне и това накара Тейлър да повърне. Той просто мрази да повръща.

Джес се разсмя и Тейлър ревна още по-силно.

— Съжалявам, миличък — приведе се тя до височината на племенника си, като в същото време продължи да държи ръката си високо вдигната нагоре и остави Шери да превърже с бинта наранената й длан. — Не ти се смеех на теб. Просто знам точно как се чувстваш. Аз също мразя да повръщам.

— Кой обича? — попита Бари и се пресегна към телефона в края на масата до канапето. — Какво ще кажеш, Джес? Необходима ли е лекарска намеса?

— Не и за мен. — Тя позволи на баща й да я отведе до канапето, където внимателно я настани между себе си и новата си любима. — Аз съм корава жена, забрави ли? — Но Бари с нищо не показа, че си спомня подробностите от последното им скарване.

— Откриха ли кой съсипа колата ти? — попита Морийн.

Джес поклати глава, усети зловещото присъствие на Рик Фергюсън в стаята като призрака от „Миналата Коледа“. Тя го прогони със звука от гласа си.

— Значи, както разбрах, вие сте доста добра художничка — каза тя на жената, която стоеше до нея.

Шери се разсмя. Смехът й беше очарователен, като разлюлени от топлия бриз звънчета. Джес чу в далечината по-грубия смях на майка си.

— Просто флиртувам, въпреки че винаги съм обичала много изкуството — обясни Шери и потърси одобрението на баща й, нещо, което майка й никога не би направила, помисли си Джес.

— Изкуството или мен? — попита закачливо баща й.

— Струва ми се, че и двете.

— Маслото ли предпочитате, или пастелите? — продължи Джес, изобщо не я интересуваше кое от двете, но нямаше търпение да се измъкне от темата за любовта.

— По-добра съм в пастелите. Баща ви предпочита маслото.

Джес потрепери. Майка й никога не би си позволила да говори вместо баща й. И наистина ли тази жена смяташе за необходимо да я информира какво предпочиташе собственият й баща?

— Шери е повече от скромна — намеси се баща й.

Сега пък той си позволяваше да говори от името на Шери. Нима всички влюбени си позволяваха подобна дързост? — запита се Джес.

— Тя е доста талантлива художничка — продължи той.

— Добре де — съгласи се Шери. — Не съм много зле с натюрмортите.

— Прасковите й са страхотни — заяви Арт Костър и намигна.

— Арт! — разсмя се Шери и се пресегна през Джес, уж да го шляпне по ръката. На Джес започна да й се гади. — Баща ви е по-добър на голо тяло.

— Сто на сто — подхвърли Бари.

— Непрекъснато й предлагам да я нарисувам — каза Арт и се усмихна на Шери, сякаш Джес изобщо не седеше между тях. — Но тя твърди, че вече била обещала на Джефри Кунс.

Отново из въздуха се разнесе звън на камбанки. Явно се предполагаше, че знае кой е Джефри Кунс. Всъщност, не знаеше, но все едно и тя също се разсмя.

Джес се почуди какво ли би казала майка й за тази забавна малка семейна сцена: Морийн беше седнала до Бари — ръката му, обвита около рамото й, нейните ръце пък — около сина й; Джес беше притисната между баща си и жената, която той искаше да нарисува гола; близначките си подскачаха в проходилките, ококорените им очи непрекъснато държаха под око майка им. Точно така, помисли си Джес, докато ги наблюдаваше как лекичко подскачат нагоре-надолу като човешки играчки, които се навиват и развиват на връвта от движението на ръката, обутите им крачета едва докосваха пода. Дръжте под око майка си, предупреди ги тя наум. Внимавайте да не изчезне.

— Земя вика Джес — чу отново. — Земя вика Джес. Обади се, Джес.

— Извинете — каза тя бързо. Улови раздразнението в очите на Бари, сякаш нейната разсеяност по някакъв начин отразяваше собственото му представяне като домакин. — Казахте ли нещо?

— Шери те попита дали обичаш да рисуваш?

— О, съжалявам. Не ви чух.

— Това беше повече от явно — заяви Бари и Джес улови разтревожения поглед, който изведнъж затъмни очите на Морийн.

— Няма значение — веднага уточни Шери. — Попитах просто ей така.

— Всъщност, не знам дали обичам да рисувам — отвърна Джес. — Не съм го правила от дете.

— Спомни си времето, когато докопа онези моливи и изподраска стените във всекидневната и мама така се вбеси, защото бяха боядисани току-що.

— Не си го спомням.

— Не мисля, че някога изобщо ще мога да го забравя — отвърна Морийн. — Тогава чух най-силните крясъци, които някога изобщо бяха излизали от устата на мама.

— Тя не крещеше.

— Този ден наистина крещя. Можеше да се чуе от няколко пресечки.

— Тя никога не е крещяла — настоя Джес.

— Нали каза, че изобщо не си спомняш за случилото се — напомни й Бари.

— Мисля, че мога да си спомня собствената си майка.

— Помня много случаи, когато е крещяла — каза Морийн.

Джес повдигна рамене, опита се да прикрие нарастващото си раздразнение.

— Не и на мен.

— Само на теб.

Джес се изправи и се запъти към елхата, ръката й пулсираше.

— Кога ще я украсим?

— Мислехме, веднага след вечеря — отвърна Бари.

— Никога не знаеше кога точно да спреш — продължи Морийн, сякаш не бе имало никакво прекъсване. — Винаги трябваше последната дума да е твоя. — Тя се разсмя. — Спомням си, мама казваше, че винаги й е приятно да си около нея, защото било хубаво да живееш с човек, който знаел всичко.

Всички се разсмяха. Джес започна да намразва звъна на камбанките.

— И моите момчета бяха същите — съгласи се Шери. — Всеки един от тях си мислеше, че знае всички отговори. Когато бяха на седемнайсет, си мислеха, че аз съм най-загубения човек на света. Когато станаха на двайсет и една, не можеха да повярват колко съм поумняла.

Всички се разсмяха отново.

— Всъщност, имахме няколко много трудни години — сподели Шери. — Особено, след като баща им ни напусна. Не че и преди това се завърташе много вкъщи. Но напускането му някак си го узакони и момчетата реагираха доста бурно. Бяха груби и бунтарски настроени, и каквото и да казвах или правех, все не беше правилно. Непрекъснато се карахме за нещо. Само да се завъртях и се озовавах в центъра на разправия, така и не можех да разбера как точно се получаваше. Казваха, че съм прекалено дисциплинирана, прекалено старомодна, прекалено наивна. Каквато и да бях, все беше прекалено. Непрекъснато бяхме вкопчени гърло за гърло. И тогава изведнъж те пораснаха и аз открих, че въпреки всичко, все още съм сравнително цяла. Отидоха в колеж, накрая всички се изнесоха, за да живеят сами. Купих си куче. То ме обича безусловно. Винаги когато излизам навън, сяда до вратата и ме чака. Когато се прибера у дома, ме покрива с целувки, радва се, че ме вижда. Не се кара с мен; не ми отговаря; смята, че съм най-чудесното същество на земята. Той е детето, което винаги съм искала.

Арт Костър подсвирна от удоволствие.

— Може би и ние трябва да си вземем куче — смигна Бари на жена си.

— Мисля, че всяка майка минава през периоди, когато се чуди защо изобщо е родила — каза Морийн.

Джес отново видя лицето на майка си.

Не заслужавах това, Джес. Не заслужавах това от теб.

— Искам да кажа, господ ми е свидетел, че обожавам децата си — продължи Морийн, — но има моменти, когато…

— Когато ти се иска да се върнеш отново на работа? — попита Джес, видя как раменете на Бари се стегнаха.

— Когато ми се иска да е малко по-спокойно — отвърна й Морийн.

— Може би наистина трябва да си вземем куче — каза Бари.

— О, страхотно — отбеляза Джес. — Още нещо, за което Морийн да се грижи.

— Джес… — предупреди я Морийн.

— Кучето на Шери е най-сладкото нещо на света — намеси се бързо Арт Костър. — Минипудел. С красиво червеникаво кожухче, доста необичаен цвят за един пудел. Когато за пръв път ми каза, че има пудел, помислих си: „О, не, не мога да се захващам с жена, която може да харесва подобни кучета“. Искам да кажа, че всеки срещнат има пудел.

— И тогава се запозна с Каси — прекъсна го Шери.

— И тогава се запознах с Каси.

— И това беше любов от пръв поглед.

— Е, по-скоро любов от първа разходка — доуточни Арт Костър. — Един следобед изведох проклетия му пудел на разходка и просто не можах да повярвам как буквално всички, които минаваха, се навеждаха да потупат тая проклетия. Никога през живота си не бях виждал толкова много усмивки за един следобед. Хубаво ми беше да бъда част от всичко това. И разбира се, пуделите са много умни. Шери твърди, че когато става въпрос за кучета и интелигентност, първо са пуделите и после всички останали.

Джес не можеше да повярва на ушите си. Наистина ли баща й водеше толкова оживен разговор за някакъв минипудел?

— Джес винаги е обичала животните — заяви баща й.

— Така ли? Имате ли някакво животно? — попита Шери.

— Не — каза Джес.

— Има канарче — отвърна Морийн почти едновременно с нея.

— Не — повтори Джес.

— Какво се е случило с Фред? — попита Морийн.

— Умря миналата седмица.

— Фред е умрял? — повтори Морийн. — Ужасно съжалявам. Болен ли е бил?

— Откъде ще разбереш дали едно канарче е болно, или не? — сопна й се Бари.

— Не й дръж такъв тон — остро се намеси Джес.

— Моля? — В гласа на Бари личеше повече изненада, отколкото гняв.

— Какъв тон? — учуди се Морийн.

— Ще си дойдат ли момчетата за Коледа? — изведнъж попита Арт Костър. За миг явно никой не разбра за какво точно става въпрос.

— Да — побърза да отговори Шери, за да привлече вниманието върху себе си. Гласът й беше малко прекалено силен, и малко прекалено ентусиазиран. — Поне така казаха. Но човек никога не знае какво може да им хрумне в последната минута.

— Къде са момчетата ви? — попита Джес, остави се пак да бъде въвлечена в разговора. Усмихвай се, помисли си тя, дори и през здраво стиснати зъби. Бъди мила. Бъди любезна. Не се заяждай.

— Уорън е преподавател в една гимназия в Рокфорд. Колин учи в Нюйоркската филмова академия; иска да става режисьор. А Майкъл е в Уортън. Той е моят импресарио.

— Трима много интелигентни млади мъже — каза гордо бащата на Джес.

— Морийн има магистърска степен от Харвард — заяви Джес, решението й отпреди секунди рухна.

— Срещал ли си се с тях, татко? — попита Морийн, сякаш Джес изобщо не беше казала нищо.

— Все още не — отвърна баща й.

— Надявах се, че ще мога да ви убедя за Коледа да дойдете всички у дома на вечеря — предложи Шери. — Тогава ще мога да ви запозная…

— Страхотно — отвърна незабавно Морийн.

— Ние сме съгласни — натърти нарочно на „ние“ Бари. — Ами ти, Джес?

— Чудесно — съгласи се Джес, опита се да прозвучи искрено. Усмихвай се, помисли си тя. Бъди мила. Не се заяждай. Стой спокойно. — Та, като говорим за вечеря…?

— Готова е, щом и вие сте готови — отвърна Морийн.

Джес откри, че гледа към жената, на която бе отредено да заеме мястото на майка й.

— Готови или не — каза тя.