Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (13)

Тринайсета глава

— И така, общо взето, как според вас мина днес? — Джес погледна през бюрото си към Нейл Стрейхорн и Барбара Коен, те и двамата се бореха с различни степени настинка и грип. Настинката на Нейл се бе проточила толкова дълго, че сега книжните кърпички, които непрекъснато се движеха от ръцете до дългия му орлов нос изглеждаха като постоянен придатък. Зачервените по края очи на Барбара приличаха на рохки яйца и заплашваха всеки момент да се разтекат по зачервените й бузи. Джес завъртя стола си към прозореца и се загледа в примесения със сняг дъжд, който шибаше настрани през потъмнялото небе.

— Според мен мина доста добре — отвърна Нейл, гласът му безпомощно заглъхваше през задръстената му носоглътка. — Отбелязахме няколко важни точки.

— Като например? — Джес кимна към Барбара Коен.

— Ели Лупино свидетелства, че е чувала Тери Уелс да заплашва жена си, че ще я убие, ако някога се опита да го напусне. — Барбара се разкашля, трябваше да прочисти гърлото си, за да може да продължи. — Тя потвърди, че Нина Уелс не е имала любовник.

— Потвърди, че доколкото знаела, Нина Уелс нямала любовник — поясни Джес.

— Тя е била най-добрата приятелка на Нина почти десет години. Нина е споделяла всичко с нея — допълни Нейл. — Без съмнение това не може да не повлияе на съдебните заседатели.

— Ели Лупино също така призна, че е чувала Нина Уелс неведнъж на всеослушание да се подиграва на креватните прояви на съпруга си, че го е заплашвала да му отнеме всичко, което притежава — напомни им Джес.

— Е, и? — попита Барбара, думите предизвикаха лек пристъп на кашлица.

— Е, и точно това цели защитата. Ако могат да убедят съдебните заседатели, че Нина Уелс сама е предизвикала изблика на неконтролируема ярост у съпруга си…

— То тя сама е виновна за собственото си убийство — кихна Барбара в знак на възмущение.

— Тогава в най-добрия случай ни остава непредумишленото убийство.

— Е, и какво ако Нина Уелс е вбесявала съпруга си с факта, че никак не го бива в леглото? И какво ако го е заплашвала, че ще го напусне? Той я е пребивал от бой. Думите са били единственото й оръжие! — Барбара Коен се хвана за гърдите и упорито преглътна още един пристъп на кашлица, при което изглеждаше така, сякаш се задушава.

— Имаме мотив, имаме злонамереност, имаме хладнокръвно обмислена предумисъл — редеше едно след друго Нейл като подчерта думите си с шумно изсекване.

— Всичко се свежда до въпроса за предизвикателството от нейна страна — преповтори отново Джес, надвиквайки се с нарастващата какофония на бронхиалния спектакъл. — Наскоро имаше един случай в Мичиган, в който съдебните заседатели признаха за виновен единствено в непредумишлено убийство съпруг на съдийка, убил жена си, която го била напуснала, в собствената й съдебна зала. Съдебните заседатели решили, че разривът го е предизвикал да я убие. При друго дело в Ню Йорк, един американец от китайски произход бил осъден условно, след като пребил жена си до смърт с един чук. Жената го мамела и съдията отсъдил, че поради културното наследство на съпруга, прелюбодеянието се смятало за предизвикателство. — Тя си пое дълбоко въздух, като се опитваше да не вдишва бацилите, които почти видимо се разнасяха из въздуха. — Единственият въпрос, който тези съдебни заседатели ще си задават, е, дали при същите обстоятелства те не биха могли да извършат същото нещо.

— Е, ти какво ще кажеш? — попита Барбара, една сълза се стрелна надолу от навлажнените й очи.

— Казвам, че всичко се свежда до това, колко добре ще се представи Тери Уелс на свидетелската скамейка — отвърна им Джес. — Казвам, че е по-добре да знаем всичко, което Тери Уелс ще каже на съдебните заседатели, преди още да го е казал и не само да сме подготвени да го подложим на кръстосан разпит, а да го разкъсаме на парченца. Казвам, че няма да е никак лесно да се спечели това дело. Казвам, че е по-добре вие двамата моментално да изчезнете оттук и да се пъхнете на топло в леглото.

Нейл кихна набързо три пъти последователно.

— Наздраве — машинално отвърна Джес.

— Не е необходимо да казваш „наздраве“, когато някой е настинал — информира я Барбара. — Така поне твърди майка ми — обясни смутено тя и се отправи към вратата.

— Мисля, че съдията Харис изглеждаше малко киселичък днес — отбеляза Нейл и я последва.

— Сигурно е преял от пуйката снощи по случай Деня на благодарността — отвърна Джес и като затвори вратата зад тях, се стовари върху най-близкостоящия стол. Гърлото нервно я засърбя. — О, не. Само не се разболявай сега. Нямаш време да се разболяваш. Сърбеж, изчезвай — заповяда тя и се върна на мястото си зад бюрото. Прехвърли бележките, които си бе водила този следобед в съда, като през цялото време несъзнателно поглеждаше към телефона.

Е, и какво щеше да стане, ако седмицата си минеше, без Адам да се обади? Наистина ли очакваше да й се обади? Вечерта, която бяха прекарали заедно, бе завършила доста делово — той й бе дал ботушите, тя му бе дала чека. Бе я оставил пред дома й, без дори да я целуне по бузата. Не го беше поканила горе; той не бе и пожелал. Казаха си довиждане. Без: „Ще те видя ли отново“, без: „Ще ти се обадя“. Без нищо. Тогава защо очакваше нещо повече?

Наистина ли си мислеше, че може да се обади, да предложи да прекарат заедно Деня на благодарността? Двама напълно непознати, разделящи си пуйката и соса от червени боровинки? Общественият обвинител от Кук Каунти и продавачът на обувки от Спрингфийлд? Кое беше по-важно, че бе продавач на обувки или че не се беше обадил?

Всичко свърши с това, че в Деня на благодарността вечеря с аналитика на гей системи, който живееше на долния етаж и осем негови приятели, придавайки си вид, че изобщо не се вслушва през тавана дали горе телефонът й не звъни. След няколко чаши вино тя бе погълната от музиката на Чарли Паркър и Джери Мълиган и се присъедини към другите в произнасянето на благодарствената молитва за това, че съдбата ги е събрала, за късмета, че са живи, когато толкова много техни приятели вече са си отишли.

Беше прекалила с пиенето и се наложи Уолтър да я придружи нагоре по стълбите. Поне не се бе наложило да шофира до вкъщи, помисли си тя.

Джес зарови глава в ръце, когато си спомни колата си — вандалски съсипана до неузнаваемост. Подарък от родителите й, след приемането й в Нортуестърнския университет. Беше преживяла правото, брака, развода и четирите години в щатската адвокатска служба. Но не бе успяла да издържи на това последно жестоко унижение. Не бе успяла да преживее Рик Фергюсън.

Джес не бе забелязала веднага нацепените гуми, не бе видяла изтърбушената тапицерия или спирачката, изкъртена от пода. Бяха изминали дни, преди да научи пълния размер на щетите. Разбира се, трябваше напълно да я отпише. Нямаше смисъл да се опитва отново да събира парчетата заедно. Беше прекалено трудно. Прекалено скъпо, дори и със застраховката. Вече се бе набутала с повече от четиристотин долара.

Не бяха открили никакви отпечатъци, нищо, което можеше да свърже Рик Фергюсън с „убийството“ на нейната кола. Бил се появил в съдебната й зала същия този ден. Е, и? Никой не го бе видял в гаража. Никой не го бе видял да се мотае в близост до колата й. Никой никъде изобщо не го бе видял. Хора изчезват; собственост бива унищожена; Рик Фергюсън си продължава нататък с усмивка.

Джес вдигна слушалката и набра отдела на медицинската експертиза.

— О, колко хубаво, че си още там — възкликна тя, когато чу гласа на Хилъри Уо.

— Точно се готвех да си тръгвам — отвърна й Хилъри.

Джес разбра, че с това всъщност искаше да й каже, късно е, давай направо.

— Доколкото разбирам, не се е появила никоя, която да прилича на Кони Девуоно — започна Джес, сякаш Кони Девуоно все още можеше да е жива, сякаш се шляеше в кабинета на шефа на медицинската експертиза по свое собствено желание.

— Не, не се е.

— Получи ли зъбните регистри, които ти изпратих?

— Получих ги; стоят тук и чакат.

— Те биха ускорили нещата…

— Да, биха ги ускорили. Наистина трябва да тръгвам сега, Джес. Малко ме втриса. Мисля, че се разболявам.

— Добре дошла в клуба — каза Джес, пожелавайки на Хилъри Уо бързо оздравяване. Остави слушалката, след което веднага я вдигна отново. Имаше нужда да чуе приятелски настроен глас. Не беше се чувала със сестра си отпреди Деня на благодарността. Не беше в стила на Морийн да не се обажда, независимо от това колко заета беше. Джес се надяваше, че тя е добре, че не е повалена от грипа, който върлуваше из града.

— Ало. — Усмивката в гласа на Морийн можеше ясно да се долови. Джес веднага се почувства по-уверена.

— Как си? — попита тя.

— Добре — отвърна Морийн, усмивката бързо се стопи, оставяйки гласа й студен и делови. — На Тейлър му е запушен носа, но останалите сме добре. Ти как си?

— Добре. Как мина вечерята по случай Деня на благодарността?

— Чудесно. Майката на Бари готви страхотно. Но теб това всъщност едва ли те интересува. — Настъпи неловко мълчание. — Е, заета си както обикновено?

— Ами, делото, което в момента водя, е наистина доста горещо…

— Горещо?

— Даде му се доста гласност. Сигурна съм, че си чела за него. — Джес млъкна, спомни си, че Морийн вече не четеше предните страници на вестниците.

— Всъщност, да. Следя го внимателно. Предполагам, че за теб е доста успешен удар да водиш толкова нашумяло дело като това.

— Само ако го спечеля.

Настъпи мълчание.

— Не те бях чувала от доста време — реши се най-после да каже Джес и внезапно осъзна, че досега винаги сестра й е била тази, която се грижеше да се чуват редовно.

— Мислех, че ти така искаше.

— Как съм искала? Какво те кара да мислиш така?

— О, не знам. Може би просто защото винаги си толкова заета. Или поне прекалено заета, за да се срещнеш с приятелката на татко. Прекалено заета, за да отделиш време за вечеря в бистро едно-десет. Прекалено заета, за да спазиш уговорената среща със Стефани Банак.

— Отидох на срещата.

— Технически, да, сигурно си отишла. Виж, Джес, не държа кой знае колко да обсъждаме този въпрос. Оценявам факта, че си заета, повярвай ми, наистина съм наясно горе-долу какво означава това. Но не се опитвай само да ми казваш, че си толкова заета, че нямаш време за семейството си. Не обиждай умствените ми способности. Ако не желаеш да бъдеш част от това семейство, то това си е лично твой проблем. Предполагам, че ще трябва просто да го приема.

— Не че не искам да бъда с теб, Морийн…

— Просто не искаш да бъдеш със съпруга ми.

— Просто не се разбираме. Случва се. Това не е края на света.

— А татко? Колко дълго още ще продължаваш да го отбягваш?

— Не го отбягвам.

— Него не. Само жената, която обича.

— Не смяташ ли, че малко прекалено драматизираш нещата?

— Смятам, че татко ще се жени за тази жена, Джес.

Отново настъпи мълчание.

— Той ли ти каза?

— Не е необходимо да го прави.

— Е, ще се тревожа за това, когато му дойде времето.

— Защо изобщо трябва да се тревожиш? — попита рязко Морийн. — Защо просто не можеш да си щастлива заради него? Защо просто не можеш да му окажеш необходимото внимание, като се срещнеш с нея?

Джес се вгледа през прозореца в нахлуващата нощ. Още нямаше шест, а вече беше толкова тъмно.

— По-добре да те оставям, за да успееш да приготвиш вечерята навреме.

— Естествено. За това най-много ме бива.

— Морийн…

— Дочуване, Джес. Обаждай се.

Линията прекъсна, преди Джес да успее да каже довиждане.

— Страхотно, направо страхотно — постави слушалката на мястото й. Помисли си дали да не се обади на баща си, но реши да не го прави. В момента не беше в състояние да понесе още разочарования.

Какво причиняваше на семейството си? Защо просто не се примиреше с факта, че зет й е задник, сестра й средностатистическа домакиня, а баща й е влюбен? Откога беше станала толкова нетолерантна, толкова непреклонна? Трябваше ли всички да живеят живота си според нейните изисквания? Нима тя самата се справяше толкова добре със собствения си живот?

Вратата на кантората й се отвори. От другата страна на прага стоеше Грег Оливър. Острият сладникав аромат на „Арамис“ се втурна към бюрото й.

Точно това ми трябваше, помисли си Джес и ознаменува присъствието му с дълга въздишка.

— Защо не съм изненадан от факта, че те намирам тук — по-скоро заяви, отколкото попита той.

— Може би защото си ме чул да говоря по телефона?

— Ти ли хленчеше?

Джес изпусна още една дълбока въздишка.

— Да, аз.

— Звучи така, сякаш една чашка няма да ти се отрази зле.

— Имам нужда единствено от хубав здрав сън.

— И това може да се уреди — намигна й той.

Джес извърна поглед и се изправи.

— Как върви делото О’Мали?

— В кърпа ми е вързано. Ще бъде приключено до края на седмицата. Ами прочутият отмъстител с арбалет?

— Надявам се, до петък да бъде предаден в ръцете на съдебните заседатели.

— Дочух, че са предложили споразумение.

— Непредумишлено убийство, десет години затвор? Възможност да бъде пуснат на свобода след четири? Голямо споразумение.

— Наистина ли смяташ, че решението на съдебните заседатели ще бъде много по-различно?

— Мога поне да се надявам — отвърна му Джес.

Лекото ухилване на Грег Оливър се разтегна в истинска усмивка.

— Хайде, ще те закарам до вас.

— Не, благодаря.

— Не ставай глупава, Джес. Колата ти е мъртва и погребана; никога няма да можеш да си хванеш такси оттук; ако сега си извикаш по телефона, ще дойде най-малкото след час; а аз ти предлагам да те откарам, докъдето си пожелаеш: Вегас, Маями Бийч, Грейсленд?

Джес се поколеба. Знаеше, че е прав — на едно такси щеше да му е необходима цяла вечност, за да се добере дотук по това време. А след последното си пътуване с електричката, нямаше никакво намерение да я взима пак. Можеше да се обади на Дон, въпреки че не го бе чувала, откакто му отказа да прекара Деня на благодарността с него и майка Тереза. Не, не можеше да се обади на Дон. Нямаше да е честно. Той беше бившият й съпруг, а не личният й шофьор.

— Добре — съгласи се Джес, — но право вкъщи.

— Както кажете. Тук съм, за да отведа дамата до където пожелае.

 

 

Черното порше на Грег Оливър спря пред каменната къща на Джес. Той изключи двигателя. Силната рок музика, която ги бе съпровождала по време на пътуването и милостиво превръщаше разговора просто в невъзможен, рязко спря.

— Значи, тук живееш.

— Да. — Джес се протегна към ръчката на вратата, нямаше търпение да се отърве от миризмата на неговия одеколон. — Благодаря ти, Грег, наистина съм ти задължена за това, че ме докара.

— Няма ли да ме поканиш вътре?

— Не — отвърна Джес.

— Хайде, Джес. Не ми позволяваш аз да те почерпя с едно. Най-малкото, което можеш да направиш, е да ми предложиш нещо, като награда за дългото пътуване към дома, което ми предстои.

— Грег, уморена съм, боли ме гърлото, а имам и среща — добави тя, лъжата остана върху езика й, подобно на горчиво хапче.

— Шест и половина е; вземи два аспирина, а няма да имаш среща и след петдесет години. Качвам се горе.

В следващия миг той вече бе излязъл от колата.

Джес рязко отпусна глава назад върху тъмната кожена седалка. Какво беше очаквала? Тя отвори вратата, сложи едновременно и двата си крака върху тротоара и се изтласка с ръце от ниската рамка на колата.

— Справяш се отлично — отбеляза Грег. — Много жени не знаят как би трябвало да слизат от тези коли. Те изваждат първо единия си крак, после другия. — Той се разсмя. — Естествено, последното е много по-забавно за онези, които се намират на тротоара.

— Грег — започна Джес, отправяйки се бързо пред него към външната врата, — не те каня горе.

— Не може да говориш сериозно — настоя той. — Хайде, Джес. Искам само нещо малко за пиене. От какво толкова се страхуваш? Какво си мислиш, че ще направя?

Джес спря пред външната врата и бръкна в чантата си за ключовете. Защо по-рано не бе помислила как да уреди нещата?

— Мислиш, че ще ти налетя ли? Това ли си мислиш?

— А не е ли така?

— По дяволите, Джес. Аз съм щастлив женен мъж. Жена ми току-що ми купи порше. Защо трябва да налитам на жена, която явно ме ненавижда до мозъка на костите ми?

— Защото ти е паднала? — попита Джес, намери ключа си и отключи вратата.

— Забавна си — отвърна той, бутна врата и влезе във фоайето. — Точно затова понасям всичките ти глупости. Хайде, Джес, та ние сме колеги и на мен ми се иска да мисля, че бихме могли да бъдем и приятели. Толкова ужасно ли звучи това? — Той внезапно коленичи и събра няколкото писма, които лежаха на пода под процепа за пощата, хвърляйки им по едни бегъл поглед: — Пощата ти — постави писмата върху протегната й в очакване ръка.

— Само една чашка — предаде се Джес, беше прекалено уморена, за да продължава да спори.

Той я следваше по петите като куче нагоре през трите етажа.

— Типично в твой стил да живееш на последния етаж — каза, когато стигнаха до вратата на апартамента й.

Джес отключи. Грег Оливър се намъкна вътре, едва ли не преди самата тя да успее да влезе.

— Оставяш радиото пуснато по цял ден? — попита той, тъмните му очи набързо прецениха, след което напълно пренебрегнаха онова, което се намираше във всекидневната й.

— Заради канарчето. — Джес хвърли чантата и пощата си върху канапето, разсъждавайки на ум дали да свали палтото и ботушите си. Въпреки че това си беше нейният апартамент, не искаше да окуражава Грег Оливър да остава за по-дълго.

Грег Оливър предпазливо се приближи до кафеза и надникна през решетките.

— Мъжко или женско?

— Мъжко.

— Откъде знаеш? Надничала си под перцата му ли?

Джес се запъти към кухнята, намери няколко бири отзад в хладилника, отвори едната и се върна с нея във всекидневната. Грег Оливър вече удобно се бе настанил върху канапето й, палтото му бе захвърлено на масата за ядене, връзката беше разхлабена, обувките свалени.

— Недей да се настаняваш прекалено удобно — предупреди го Джес и му подаде бирата.

— Ти пък недей да мърмориш — парира я веднага той и потупа мястото до себе си. — Ела да седнеш.

Джес закачи палтото си в гардероба отвън в коридора, но остана с ботуши, набързо преценявайки ситуацията. Беше позволила на един мъж, който едва понасяше, мъж, който явно си търсеше само с кого да легне, да я докара до вкъщи. Същият този мъж в момента седеше върху канапето във всекидневната й и пиеше бира, която лично тя му бе дала. Беше интелигентна жена, помисли си тя, докато се вслушваше в собствените си подигравки, как бе успяла да се постави в такова положение?

— Слушай, Грег — каза му тя и се отправи към канапето, — нека да оправим възникналото недоразумение. Не искам да правя сцена. Не искам да докарам нещата до там, че да стане невъзможно да работим в един и същ отдел. Не искам да усложнявам излишно твоя или моя живот.

— За какво изобщо става дума? — попита той, като отпи голяма глътка бира направо от бутилката.

Джес осъзна, че е забравила да му даде чаша.

— Става въпрос, че се чувствам много неудобно от факта, че си тук.

— Щеше да се чувстваш много по-удобно, ако беше седнала. — Той отново потупа мястото до себе си.

Джес видя как пощата й отскочи на съседната възглавница.

— Нямам никакво намерение да спя с теб — заяви, решила, че може би най-добре ще е да подходи направо.

— Кой е казвал, че трябва да спиш с мен? — Грег Оливър успя да си придаде едновременно изненадан и обиден вид.

— Значи вече се разбрахме.

— Разбрахме се — отвърна той, въпреки че очите му говореха за нещо съвсем друго.

Джес седна на страничната облегалка на канапето.

— Добре, защото наистина не съм в настроение за нещо толкова безвкусно като изнасилване по време на среща. Знам слабите места в системата и дори и да не съм прекалено объркана и смутена, за да те обвиня в подобно нещо, ти по всяка вероятност ще се измъкнеш безнаказано. Затова искам да те предупредя, че в нощното си шкафче до леглото имам зареден пистолет и само ако посмееш да ме пипнеш, ще ти пръсна черепа. — Тя се усмихна сладко, като видя как челюстта на Грег Оливър увисна почти до коленете му. — Просто исках да сме наясно.

В продължение на няколко мига Грег Оливър седеше в сащисано мълчание.

— Това е някаква шега, нали?

— Не се шегувам. Искаш ли да видиш пистолета?

— Господи, Джес, нищо чудно, че не си имала среща в близките петдесет години!

— Допивай бирата си и си върви у дома, Грег. Жена ти те чака. — Тя се изправи и се запъти към вратата.

— Защо, по дяволите, ме покани да се кача? — Гласът му излъчваше основателно възмущение.

Джес можа само да повдигне рамене. Защо се изненадваше?

— Прекалено стара съм за това — промърмори тя.

— Не си стара, ти си фригидна — отвърна й Грег и се пресегна да си вземе палтото. — Фригидна и задръстена или, както казваха момчетата в училище, истинска задръстачка.

— Аз съм задръстачка?! — Джес не можа да прикрие яростта в гласа си.

— Даже и това е меко казано — отвърна той, докато припряно натъпкваше краката си в мокасините марка „Гучи“. Той тикна бирата към гърдите й. Джес се опита да я хване, но студената течност се разля върху бялата й блуза. — Благодаря ти за гостоприемството — каза той, вече на вратата, затръшвайки я след себе си.

— Много мило — въздъхна Джес и загледа как канарчето й прехвърча от пръчка на пръчка. — Наистина мило. — Разтърка чело, чудеше се точно в кой момент бе започнала да губи контрол над живота си. Тя, която педантично закачваше всяка дреха в гардероба според цвета й, която внимателно подреждаше праните си гащи под онези, които още не беше обувала, която си правеше списък на всичко: от важните срещи до това, кога трябва да измие косата си и после, след като я изпълнеше, зачеркваше внимателно всяка отделна точка. Кога бе изгубила контрол над живота си?

Върна се при канапето и разрови пощата си. Тежкият аромат на одеколона на Грег все още висеше над облегалката, където бе седял. Джес отнесе писмата до прозореца, открехна го, за да си поеме глътка чист нощен въздух. Старинните дантелени пердета се раздвижиха от изненада.

Пощата се състоеше главно от сметки. Доста по-малко молби за дарения от обикновено, явно не очакваха кой знае какво по това време на годината. Известие за индивидуалните пенсионни влогове. Джес ги прегледа всичките набързо, после ги захвърли настрани и се съсредоточи върху зацапания бял плик, който остана. Нямаше обратен адрес. Името й бе надраскано със странни печатни букви, сякаш писани от дете. Може би подранила картичка за Коледа от нейния племенник Тейлър. Нямаше марка. Явно е доставено лично. Тя го разкъса, извади отвътре един-единствен бял лист обезцветена хартия, повъртя го в ръцете си, после го вдигна внимателно към носа си.

Мирис на застояла урина, примесен с аромата на одеколона на Грег.

Джес бързо натъпка листа обратно в плика и го пусна на земята, наблюдавайки как вятърът го подема, спуска го и го завърта към пода, подобно опитен партньор по танци. Видя как някакви малки черни неща се посипаха от плика, приличаха на пепел от цигара и почти се изгубиха върху твърдия дървен под.

Коленичи бавно и забърса с длан онова, което се оказа впоследствие къси къдрави власинки. Косми, осъзна тя с нарастващо отвращение. Косми от слабините. Тя веднага ги изтръска обратно в плика.

Косми от слабините и урина.

Очарователно.

Някой почука на вратата й.

— О, страхотно — прошепна Джес, стана на крака и затвори прозореца. Космалаци, урина и Грег Оливър. Какво повече би могло да иска едно момиче? — Върви си у дома, Грег — извика рязко тя.

— Трябва ли да си ходя у дома, ако името ми е Адам?

Джес изпусна гнусното писмо на масата за хранене, не беше сигурна дали е чула правилно.

— Адам?

— Виждам, че носиш новите си ботуши — отбеляза той, когато тя отвори вратата. — Да не би да ме очакваше?

— Как влезе? — попита Джес, беше ядосана и доста объркана от това, колко всъщност се радва да го види.

— Външната врата беше отворена.

— Отворена?

Той повдигна рамене.

— Може би Грег не я е затворил както трябва на излизане. — Той се облегна на рамката на вратата. — Вземи си палтото.

— Палтото?

— Помислих си, че бихме могли да хапнем нещо, а може би и да отидем на кино.

— А ако съм прекалено уморена?

— Тогава кажи ми: върви си у дома, Адам.

Джес се вгледа в Адам Стоун, кестенявата му коса падаше както й дойде върху челото му, стойката му бе вбесяващо самоуверена, лицето, толкова непроницаемо, колкото това на заподозрян в редицата за разпознаване.

— Ще си взема палтото — отвърна тя.