Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (3)

Трета глава

Кошмарът винаги започваше по един и същи начин: Джес седеше в стерилната чакалня на лекарски кабинет и четеше старо списание, докато някъде встрани звънеше телефон.

— Майка ви — осведомяваше я лекарят, изваждаше слушалка от голямата си черна лекарска чанта и й я подаваше.

— Майко, къде си? — питаше Джес. — Лекарят те чака.

— Ела в „Джон Хенкок“ след петнайсетина минути. Ще ти обясня всичко като се видим.

Внезапно Джес се озоваваше пред множество асансьори, но независимо от това колко пъти натискаше копчето, нито един от асансьорите не идваше. Откривайки стълбището, тя се втурваше надолу през седемте етажа, само за да види, че вратата е заключена отвън. Блъскаше, буташе, молеше се, плачеше. Но вратата не поддаваше.

В следващия миг вече беше пред музея за изящни изкуства на Мичиган авеню, слънцето отскачаше от тротоара право в очите й.

— Влезте — провикваше се кестенявата жена със сиви очи от най-горното стъпало на впечатляващата сграда. — Обиколката започва всеки момент и карате всички да ви чакат.

— Наистина не мога да остана — извиняваше се Джес на тълпата от хора, чиито лица представляваха някаква мацаница от кафяви очи и червени устни. Групата спираше за малко пред шедьовъра на Сьора: „Неделен следобед на «Гранд Жате»“.

— Нека да играем на „свържи точките“ — провикваше се Дон, докато Джес се измъкваше и бързо излизаше навън, навреме, за да скочи в един автобус, който точно тръгваше. Но автобусът се отправяше в погрешна посока и накрая тя се оказваше на гара „Юниън“. Спираше такси, само че шофьорът не разбираше правилно инструкциите й и я откарваше до Рузвелт Роуд.

Вече я чака, когато слиза от таксито: безлика фигура, цялата в черно, застанала напълно неподвижно от едната страна на пътя. Джес незабавно опитваше да се качи обратно в колата, но таксито бе изчезнало. Бавно, черната фигура започваше да се приближава към нея.

Смъртта, осъзнаваше Джес и хукваше да бяга.

— Помощ! — викаше тя, но сянката на Смъртта безпрепятствено я настигаше, докато тя се катереше нагоре по стълбите на бащината си къща. Отваряше със замах вратата и я затръшваше с всичка сила след себе си. Отчаяно се опитваше да пусне резето, докато ръката на Смъртта се протягаше към дръжката и лицето й вече можеше ясно да се види.

Рик Фергюсън.

— Не-е-е-е! — изкрещя Джес и се изправи в леглото си. Сърцето й щеше да изскочи, чаршафите бяха подгизнали от пот.

Нищо чудно, че й се бе сторил толкова познат, осъзна тя, придърпа колене към брадичката си и захлипа. Дъхът й се мяташе из дробовете, сякаш някой играеше тенис в тях. Плод на нейните най-тъмни видения, той бе прекрачил, почти буквално, направо от сънищата в живота й. Кошмарите, които я бяха преследвали преди, се завръщаха и фигурата вече си имаше име — Рик Фергюсън.

Джес отметна мокрите чаршафи и с мъка се изправи, чувстваше как краката й се огъват под нея. Тя се свлече на пода и се сви на кълбо. Опитваше се да сдържа дъха си от страх да не повърне.

— О, господи — простена, обръщайки се към обзелия я ужас, сякаш долавяше физическото му присъствие в стаята. — Моля те, спри. Моля те, върви си.

Джес се протегна към бялата порцеланова лампа на нощното шкафче до леглото си и я запали. Веднага всичко в стаята си дойде на мястото: бледорозово, примесено със светлосиво и синьо, двойно легло, индийска постелка от непреден памук, бял плетен стол, върху който бяха преметнати дрехите й за следващия ден, скрин с чекмеджета, малко огледало, плакат на Ники де Сент Фейл, още едни на Анри Матис. Опита се сама, чрез силата на волята, да си възвърне нормалното състояние на духа. Съсредоточи се върху дървените шарки на светлия дъбов под, бродерията върху бледорозовите пердета, белия юрган, неимоверно високия таван. Едно от хубавите неща на това да живееш в стара каменна къща, напомни си тя, са високите тавани. Не можеш да ги намериш в модерните стъклени жилищни сгради.

Не се получаваше. Сърцето й продължаваше да бие яростно, докато дъхът й се свиваше на стегната малка топка по средата на гърлото. Отново се насили да се изправи и се повлече към малката, чисто функционална баня. Когато се бе нанесла тук след развода си, хазаинът на шега я бе описал като съвсем подходяща за сам човек. Пусна кранчето и наплиска лицето и раменете си със студена вода, оставяйки я да се стича надолу под розовата нощница върху гърдите и корема й.

Облегна се на мивката и се вгледа в тоалетната чиния. Нямаше нищо, което да мразеше толкова, колкото повръщането. Дори самата мисъл да повърне я ужасяваше, откакто като малка бе прекалила с червени ликьорени пръчици и бананови резенки на рождения ден на Алисън Никол. Всяка вечер, години след това, преди да си легне, бе питала майка си: „Няма ли да ми стане нещо?“ и всяка вечер майка й търпеливо й бе отговаряла: „Не, всичко ще бъде наред“. Тогава тя настояваше: „Обещаваш ли?“ и незабавният отговор винаги бе: „Обещавам“.

Каква ирония на съдбата, всъщност не детето, а майката е била в опасност.

И сега кошмарите, които я бяха терзали след изчезването на майка й, отново се връщаха, заедно с недостига на въздух, треперещите ръце, парализирането, безименния ужас, който проникваше във всяка фибра от тялото й. Не е честно, помисли си Джес и се наведе към тоалетната чиния. Стисна зъби и като се опитваше да предотврати онова, което по всяка вероятност щеше да последва, се вкопчи в болката, която на интервали пробождаше гърдите й, подобно тъпо острие на дълъг нож.

Можеше да се обади на Дон, помисли си тя, опряла буза на студения капак на тоалетната. Той винаги знаеше какво да направи. Толкова много нощи я бе притискал трепереща към себе си, бе отмятал нежно от челото й подгизналата от пот коса. Бе я обгръщал с големите си ръце и я бе успокоявал, че ще се оправи, също както бе правила и майка й. Да, можеше да се обади на Дон. Той щеше да й помогне. Той знаеше точно какво да направи.

Джес се запъти с мъка към спалнята, седна предпазливо в крайчеца на леглото и се протегна към телефона, после спря. Знаеше, че всичко, което трябваше да направи, е да се обади на Дон и той щеше моментално да се втурне насам, да зареже онова, което прави в момента или с който е там и да дотича при нея, да остане с нея толкова дълго, колкото й е необходимо. Тя знаеше, че Дон все още я обича, че никога не е преставал да я обича. Знаеше го много добре и точно заради това също така знаеше, че не може да му се обади.

Сега той си имаше някой друг. Триш, повтори си отново тя, проучвайки внимателно името в съзнанието си. Може би съкратено от Патриша. Триш, със страхотния смях. С много страхотния смях, чу го отново да казва и си припомни искриците на гордост в очите му. Нима вероятността, че може да изгуби Дон, бе достатъчна, за да предизвика нов пристъп на паника?

Изведнъж тя осъзна, че кризата е преминала. Сърцето й бе престанало да бие лудо, дишането се бе нормализирало, тялото й вече не се обливаше в пот. Отпусна се назад върху възглавницата си, за да се наслади на чувството за възстановено равновесие. С изненада откри, че е гладна.

Джес се затътри през тъмния коридор към кухнята. Насочи се право към фризера. Отвори го, отстъпи крачка назад от внезапно блесналата светлина и издърпа една кутия със замразени пици. Набързо разкъса целофанената обвивка на една от тях и мушна вдървения диск в микровълновата печка, която се намираше отсреща. Натисна необходимите копчета и като внимаваше да не стои точно пред фурната, се заслуша в приглушеното бръмчене на микровълните, които се въртяха около замразената си жертва.

Дон я бе предупредил да не стои директно отпред, когато е включена. Но сигурно тези неща са напълно обезопасени, бе спорила тя. Защо да се поемат излишни рискове? — мигновено бе последвало аргументираното му опровержение. Може би имаше право, бе решила Джес и също бе възприела предохранителните му мерки. Човек никога не знае какви вредни лъчи се прокрадват наоколо и просто дебнат възможност да си устроят пиршество с по-голям дивеч.

Джес наблюдаваше как микровълновата печка бавно отброява секундите, после предизвикателно тикна тялото си право на пътя на лъчите.

— Елате и ме хванете — извика тя и се разсмя, чувствайки се почти като малка лудетина. Наистина ли стоеше в тясната си кухничка в три часа сутринта и предизвикваше микровълновата печка?

Часовниковият механизъм иззвъня на петата минута, с което обяви, че пицата й е готова. Джес внимателно вдигна сега врящия диск и го отнесе в просторната стая, която й служеше едновременно за всекидневна и трапезария. Обичаше апартамента си, беше се влюбила в него още в мига, в който изкачи трите етажа до вратата му. Бе стар и пълен с интересни ъгълчета. Еркерните прозорци на източната стена гледаха към Орчард Стрийт. Делеше я само пресечка и половина от мястото, където бе живяла като дете и цяла вечност от модерния апартамент с три спални на Лейк Шор Драйв, който бе споделяла с Дон.

Именно онази част от живота й, споделената, й липсваше най-много: да имаш някой, с когото да поговориш, с когото да бъдеш заедно, в когото да се сгушиш в края на работния ден. Хубаво беше да споделяш големите си проекти, малките си триумфи, излишните си тревоги, уютно да се чувстваш част от двойка, безопасно да бъдеш част от Джес-и-Дон.

Джес пусна уредбата, поставена до стената срещу старото кадифено канапе, което бе открила в един оказионен магазин на Ермитаж авеню. Чу как безмерно прекрасните звуци на концерта за пиано и цигулка от Цезар Франк изпълват стаята. До нея, канарчето й, чиято клетка бе покрита за през нощта, започна да пее. Джес потъна в меките извивки на кадифеното си канапе, заслуша се в сладките трели и дояде пицата си на тъмно.

 

 

— Дами и господа съдебни заседатели, готови ли сте да произнесете своята присъда? — попита съдията и Джес почувства как нивото на адреналина в кръвта й рязко се покачва. Изминали бяха повече от двайсет и четири часа, откакто бе произнесла обвинителната си реч. Съдебните заседатели се бяха съвещавали в продължение на повече от осем часа, преди да вземат решение, че е невъзможно незабавно да бъде постигнато единодушно решение и съдия Харис, под стриктното разпореждане да не обсъждат случая с никого, нетърпеливо ги бе накарал да се настанят в хотел за през нощта. Бяха възобновили обсъждането в девет часа тази сутрин. И колкото и странно да беше, само час по-късно вече бяха готови.

Председателят на съдебните заседатели отвърна, че били готови с присъдата и съдията помоли обвиняемия да стане. Джес бе цялата в слух, сдържаше дъха си, докато председателстващият съдебните заседатели важно произнасяше присъдата:

— Ние, съдебните заседатели, обявяваме обвиняемия Дъглас Филипс… за невинен.

Невинен.

Джес почувства как нещо я пробожда отстрани, усети, че бавно започва да не й достига въздух.

Невинен.

— Господи, те не ми повярваха — прошепна до нея Ерика Барновски.

Невинен.

Дъг Филипс прегърна адвоката си. Розмари Мишо хвърли към Джес сдържана победоносна усмивка.

Невинен.

— По дяволите! — възкликна Нейл Стрейхорн. — Наистина смятах, че имаме шанс.

Невинен.

— Що за правосъдие е това? — попита Ерика Барновски, като гласът й ставаше все по-силен и по-силен от възмущение. — Господи, та мъжът призна, че е държал нож на гърлото ми, а съдебните заседатели го признаха за невинен?

Джес можеше само и единствено да кима с глава. От прекалено дълго беше част от съдебната система, за да храни някакви илюзии относно така наречената справедливост. Вината беше относително понятие, въпрос на лично виждане. Подобно на красотата: всеки е красив в собствените си очи. Подобно на истината: и тя е просто въпрос на интерпретация.

— Какво да правя сега? — питаше Ерика Барновски. — Изгубих работата си, приятеля си, себеуважението си. Какво да правя сега? — Тя не дочака отговор и преди Джес да има време да измисли нещо подходящо за случая, напусна тичешком съдебната зала.

Какво би могла да й каже? Не се тревожи и утре е ден? Нещата ще изглеждат по-обнадеждаващи на сутринта? След лошото винаги следва хубаво? Или пък, всичко се връща? Той ще си получи своето? Щом така е било писано, значи е трябвало да стане? Разбира се, винаги може да ти изневери късмета, следващият път ще имаш повече късмет, Бог помага на онези, които си помагат сами. И за допълнително успокоение, трябва да мине време, ти направи каквото трябваше, няма да боли дълго, животът продължава.

Ето я, можеше да се побере в една черупчица от орех: мъдростта на вековете, събрана в две мънички думи — животът продължава.

Джес заприбира документацията си. Видя през рамо как обвиняемият се ръкува подред с всеки един от съдебните заседатели. Съдебните заседатели внимателно избягваха да я погледнат в очите, докато няколко минути по-късно напускаха един по едни съдебната зала. Жената съдебен заседател с интелигентното лице и благите сиви очи бе единствената, която каза довиждане на Джес. Джес кимна в отговор. Любопитна бе да разбере каква точно роля бе изиграла тази жена при взимането на окончателното решение. Дали през цялото време е била убедена в невинността на Дъглас Филипс или пък именно тя бе причината за проточването на обсъжданията. Последният привърженик на неоправдателната присъда, предала се чак тогава, когато упорството й е заплашвало да предизвика проточване на процеса? Или пък си е седяла там и нетърпеливо е потропвала с крак, изчаквайки другите да се вразумят и да погледнат на въпроса от нейната гледна точка?

Невинен.

— Искаш ли да обсъдим нещата? — попита я Нейл.

Джес поклати глава, не бе сигурна дали повече бе ядосана, или огорчена. По-късно щяха да имат достатъчно време да анализират и обсъждат дали не е имало възможност да постъпят по друг начин. Точно сега никой и нищо не бе в състояние да направи. Всичко беше свършило. Не можеше да промени нито изхода на делото, нито фактите по него и особено фактът, както Грег Оливър категорично бе заявил вчера, че на света не съществуват съдебни заседатели, които биха признали за виновен в изнасилване някой мъж, когато жената не е носела бикини.

Джес знаеше, че не е готова да се върне в кантората си. Неизбежно щеше да й се наложи да признае превъзхождащата прозорливост на Грег Оливър, а и освен това се нуждаеше от време, за да свикне с решението на съдебните заседатели, да го приеме, преди да продължи нататък. Време, за да се справи с гнева и обзелото я безсилие. Със загубата си. Време, да се подготви психически за следващото дело.

В края на краищата това бе и най-голямата истина относно американското правосъдие: животът на един бе просто съдебно дело за друг.

Джес се озова на Калифорния авеню, без ясно да си спомня да е напускала съдебната палата. Не беше в стила й да не е наясно с онова, което прави, помисли си тя и усети студа през тънкото си сако от туид. Синоптичната прогноза продължаваше да предвещава вероятността от снеговалеж. Предвещавам вероятността, повтори си тя наум и реши, че това е една твърде интересна концепция. Сгуши се в сакото си и закрачи напред.

— Със същия ефект можех да бъда и гола — каза си на висок глас. Много добре знаеше, че никой няма да й обърне внимание. Просто още една жертва на съдебната система. Внезапно нещо я накара да се качи на автобус 60, който отиваше до центъра на Чикаго.

— Какво правя — измърмори под носа си Джес, докато се настаняваше близо до шофьора. Не беше в стила й да действа импулсивно. Импулсите са за онези, които не могат да управляват живота си. Притвори очи и остави равномерното бръмчене на двигателя да вибрира през нея.

Не беше сигурна колко дълго се е движил автобуса, преди отново да отвори очи, нито пък кога за пръв път осъзна, че жената съдебен заседател с кестенявата коса и благите сиви очи седи отзад. Още по-малко пък знаеше кога точно реши да я проследи. Със сигурност това не беше нещо, което съзнателно бе планирала. И въпреки това, ето я тук, около половин час по-късно, слиза от рейса на няколко крачки зад жената, тръгва след нея по Мичиган авеню, следвайки я на разстояние от около двайсетина крачки. Какво правеше, за бога?

Няколко пресечки по надолу по Мичиган авеню жената спря, за да разгледа витрината на едни бижутерски магазин. Джес направи същото. Докато се взираше през изложените скъпоценни камъни и златни гривни, улови върху стъклото собственото си треперещо, озадачено отражение. Образът й сякаш се опитваше да проумее коя всъщност бе самата тя. Никога не беше влизала в бижутерски магазин. Единственото украшение, което някога въобще бе носила, беше семплата й златна халка. Дон се бе отказал да й купува дрънкулки, след като неизменно ги откриваше захвърлени в дъното на гардероба й. Просто не е в стила ми, бе му обяснила тя. Винаги се бе чувствала като малко момиченце, което си играе с нещата на майка си.

Майка й, помисли си Джес, долавяйки, че жената съдебен заседател е продължила напред. Как бе могла да си въобрази, дори и само за миг, че тази жена има нещо общо с майка й? Тази жена беше горе-долу един и шейсет, около шейсет килограма, в сравнение с нея майка й бе с около десетина сантиметра по-висока и с около десетина килограма по-тежка. Без да се споменава разликата в цвета на очите и косата или в количеството грим, което двете използваха, помисли си Джес, уверена, че майка й никога не би си сложила толкова розово червило, нито пък толкова ярък руж. За разлика от майка й, тази жена явно бе кокетна и неуверена, силният й грим бе просто маска срещу времето. Не, изобщо нямаше нищо общо между двете.

Жената съдебен заседател се спря пред друг магазин и Джес се озова загледана в грозни на вид кожени чанти и куфари. Щеше ли да влезе вътре в магазина? Да си купи мъничък подарък? Като награда за добре свършената работа? Защо не? — помисли си Джес и дискретно извърна встрани глава, когато жената бутна вратата и се отправи към вътрешността на магазина.

Трябваше ли да я последва? — почуди се Джес. И тя би могла да си позволи едно ново куфарче. Нейното вече беше много старо. Дон й го бе купил, когато завърши право и за разлика от бижутата, със сигурност не би могъл да се оплаче, че подаръкът му не е влязъл в употреба. Някога лъскавата черна кожа сега бе изподраскана и ожулена, беше се протрила по шевовете, ципът непрекъснато захващаше някакви конци отвътре. Може би беше време да го хвърли и да си купи ново. Веднъж завинаги да скъса връзките си с миналото.

Жената се появи от магазина само с кафявата дамска чанта, която носеше и когато влезе вътре. Тя вдигна нагоре към брадичката си яката на тъмнозеленото си палто и пъхна облечените си в ръкавици ръце в джобовете му. На няколко крачки зад нея Джес откри, че имитира действията й.

Пресякоха река Чикаго, „Ригли Билдинг“ се издигаше високо от едната страна на широката улица, а от другата се извисяваше Трибюн Тауър. Центърът на Чикаго бе богат на архитектурни забележителности, прославените небостъргачи на Мис ван дер Рое, Хелмут Ян, Брус Греъм и останалите като тях. Джес често бе възнамерявала да се включи в някое от туристическите пътувания по езерото Мичиган и река Чикаго. Но по една или друга причина, така и не го бе направила.

Жената направи още няколко крачки, след което рязко спря и се обърна.

— Защо ме следите? — ядосано попита тя, потупвайки нервно с пръсти по ръкава на палтото си, като учителка, която задава въпрос на сгрешил ученик.

Джес усети как се смалява до височината на малко дете, уплашено, че могат да го ударят през пръстите.

— Съжалявам — заекна тя и отново се запита какво всъщност прави, — нямах намерение да…

— Видях ви в рейса, но изобщо не ми хрумна подобно нещо — каза жената, явно разтревожена. — После ви видях до магазина за бижута, но си помислих: „Е, всеки има правото да разглежда една и съща витрина, сигурна съм, че е чиста случайност“. Но когато излязох от магазина за кожени стоки и вие все още бяхте навън, вече бях убедена, че ме следите. Защо? Какво искате?

— Нищо не искам. Всъщност, не ви следях.

Очите на жената се присвиха и предизвикателно се втренчиха в тези на Джес.

— Аз… Не съм сигурна защо ви последвах — призна си Джес след кратко мълчание. Не можеше да си спомни друг момент, в който да се е чувствала толкова глупаво.

— Не беше заради вас, нали разбирате — започна жената, като леко се отпусна. — Ако това е, което искате да разберете. Не беше свързано с нищо от онова, което казахте или направихте.

— Не разбирам.

— Всички смятахме, че сте чудесна — продължи тя. — Съдебните заседатели… ние се замислихме над онова, което казахте, че липсата на благоразумие не извинява липсата на почтеност. Е, всички ние решихме, че звучи чудесно. Много дълго време спорихме върху думите ви, при това доста разпалено.

— Но не ги приехте — отвърна Джес, изненадана колко нетърпелива бе да разбере как съдебните заседатели бяха достигнали до присъдата си.

Жената погледна към тротоара.

— Вземането на решение не беше никак лесно. Направихме онова, което сметнахме за правилно. Знаехме, че извършеното от г-н Филипс не е правилно, но в края на краищата решихме, че да поставиш един човек в затвора в продължение на години, да направиш така, че да изгуби работата си, прехраната си… заради една грешка в преценката, както самата вие казахте…

— Не говорех за грешка в преценката на подсъдимия! — Джес долови ужаса в гласа си. Как са могли да я разберат толкова погрешно?

— Да, знаехме това — бързо обясни жената, — просто решихме, че казаното се отнася и за двете страни.

Чудесно, помисли си Джес и пое дълбоко от студения въздух навън. Откри, че й е много трудно да оцени иронията на ситуацията, но пък още по-трудно й бе да издиша поетия веднъж въздух.

— Много ни харесваха костюмчетата ви — продължи жената, сякаш се опитваше да я ободри.

— Костюмчетата ми?

— Да, особено сивото. Една от жените каза, че смята да ви попита откъде сте си го купили.

— Оглеждали сте костюмите ми?

— Външният вид е много важен — отвърна жената. — Все това казвам на дъщерите си. Първото впечатление преди всичко. — Тя се протегна и потупа Джес по ръката. — Вие създавате много добро впечатление, мила.

Джес не беше сигурна дали да й направи реверанс или да изкрещи. Усети как сърцето й започва да пулсира по-силно под туида на сакото.

— Въпреки всичко — продължаваше жената, — свършихте чудесна работа.

Как може някой с толкова интелигентни очи да бъде толкова глупав? — запита се Джес, усещаше, че й е трудно да си поеме дъх.

— Наистина трябва да тръгвам — каза жената, явно чувствайки се неловко от мълчанието на Джес. Тя направи няколко крачки, после спря. — Добре ли сте? Изглеждате малко пребледняла?

Джес се опита да каже нещо, но успя само да кимне, насилвайки устните си в нещо, което се надяваше да изглежда като окуражителна усмивка. Жената й се усмихна в отговор, после забърза надолу по улицата, хвърляйки на няколко пъти бързи погледи през рамо към мястото, където Джес остана да стои. Сигурно иска да се увери, че не я следя повече, помисли си Джес и пак се запита какво толкова я бе привлякло в тази жена. Какво, за бога, всъщност правеше, като я следеше? Какво правеше сега?

Отново я обхващаше проклетия пристъп на паника, осъзна тя.

— О, господи — простена Джес и започна да се бори с мъчителното безпокойство, което правеше главата й прекалено лека, за да я държи неподвижно в едно положение, докато в същото време краката й ставаха пък прекалено тежки, за да може изобщо да ги повдигне.

— Това е нелепо! А сега какво да правя?

Джес усети как очите й се пълнят със сълзи и ядосано ги избърса.

— Не мога да повярвам, плача по средата на проклетата Мичиган авеню — скастри се сама тя. — Не мога да повярвам, че си говоря сама по средата на проклетата Мичиган авеню!

За разлика от пласьорите на наркотици и побърканите по Калифорния авеню, бе много по-вероятно паралиите купувачи по Мичиган авеню да забележат това, въпреки че пък бе малко вероятно да направят нещо.

Насила принуди краката си да вървят към близката автобусна спирка и се облегна на нея. Дори и през сакото усети студа върху кожата си. Нямаше да се остави толкова лесно, помисли си тя. Нямаше да позволи на тези глупави пристъпи да я надвият.

Мисли си за нещо приятно, каза си. Например за един масаж или за отпуска на Хаваите; мисли си за мъничките си племенници. Представи си нежните им главички, сгушени до студените й страни и изведнъж се сети, че в шест часа би трябвало да бъде в къщата на сестра си за вечеря.

Как би могла да отиде на вечеря у сестра си? Ами ако все още се гърчи в някой от пристъпите си на паника? Ами ако получи нов пред всички? Наистина ли искаше да прехвърли неврозите си и върху онези, които обичаше най-много?

За какво е тогава семейството? — без съмнение би попитала Морийн.

Джес усети как жлъчка се качва нагоре в гърлото й. Господи, нима щеше да повърне? Да повърне по средата на проклетата Мичиган авеню? Тя преброи до десет, после до двайсет, преглъщайки бързо, веднъж, два пъти, три пъти, преди усещането най-накрая да изчезне. „Поеми си дълбоко въздух“, казваше й Дон. Така и направи, изпълни дробовете си с въздух, като се опитваше да не се превие надве от болка.

Никой не забелязваше страданието й. Пешеходците продължаваха да се изнизват отстрани, един дори я попита колко е часът. В крайна сметка не беше кой знае колко по-различно от Калифорния авеню, помисли си тя, когато един автобус спря пред нея и отвори врати. Няколко човека се изсипаха отвътре и се промушиха покрай нея така, сякаш тя изобщо не съществуваше. Шофьорът изчака няколко секунди да се качи, вдигна рамене, когато не го направи, затвори вратите и потегли. Джес усети върху лицето си струята топъл мръсен въздух от ауспуха. Той изпълни очите и ноздрите й. Стори й се някак странно успокояващ.

 

 

Не след дълго дишането й започна да се нормализира. Усети как кръвта се завръща отново в страните й, парализата започна да отслабва.

— Вече си добре — каза си тя, провлачи единия си крак пред другия и слезе внимателно от бордюра, сякаш влизаше в прекалено гореща вана. — Вече си добре. Всичко свърши.

Колата изникна изневиделица.

Стана толкова бързо, беше толкова неочаквано, че в момента, в който се случваше, Джес имаше странното усещане, че всичко това става с някой друг. Тя самата беше някъде извън тялото си. Наблюдаваше събитията отстрани, заедно с половин дузината зяпачи, които бързо се насъбраха около мястото на произшествието. Джес почувства силна струя въздух отстрани, видя как тялото й се завъртя като пумпал, успя да зърне за миг белия крайслер, докато изчезваше зад ъгъла. И чак тогава се завърна отново в тялото си, което се бе свлякло на колене върху едното платно на пътя. Чак тогава усети щипещата болка в коленете и дланите си. Чак тогава чу гласовете:

— Добре ли сте?

— Господи, помислих си, че с вас вече е свършено.

— Мина толкова близо! Размина ви с не повече от пет сантиметра!

— Добре съм — каза някой и Джес разпозна собствения си глас. — Предполагам, че не съм го видяла. — Веднага се почуди защо поема отговорност за нещо, за което явно не беше виновна. Щеше за малко да бъде премазана от някакъв луд в бял крайслер, който префуча покрай нея, без дори да си направи труда да спре. Беше ожулила ръцете си и изподраскала краката си, когато бе паднала на паважа. Чорапогащникът й се бе разкъсал на коленете. А тя се чувстваше виновна за предизвиканата суматоха. — Сигурно съм се била отнесла на някъде — извини се Джес и цялата разтреперана се изправи на крака. — Но вече всичко е наред. Ще се оправя. Ще се оправя — повтори отново. Тръгна с накуцване към срещуположния ъгъл, махна на едно преминаващо такси и едва успя да пролази в него. — Ще се оправя.