Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (20)

Двайсета глава

— Разбрах, че си направила страхотен удар днес в съда — поздрави Грег Оливър Джес, когато тя премина покрай кантората му в края на работния ден.

— Беше великолепна — възкликна Нейл Стрейхорн, Барбара Коен вървеше до него. — Постави си капана, после се отдръпна крачка назад, позволи на обвиняемия важно да влезе вътре и затръшна вратата зад него.

— Делото още не е приключило — напомни им Джес, не искаше да ликува прекалено рано. Все още им оставаше кръстосания разпит на останалите свидетели, произнасянето на обвинителната реч и непредсказуемостта на съдебните заседатели, с която трябваше да се преборят. Човек никога не биваше да се перчи прекалено много.

— Любимият ми момент е — казваше Нейл Стрейхорн, докато сядаха зад бюрата си, — когато го попита дали някога е чувал за „Аурора Каунти Боумен“.

— Той не помръдна — продължи Барбара, — но човек можеше да види как бузите му някак си хлътнаха навътре.

Джес си позволи да се изсмее високо, без задръжки. Това беше и нейният любим момент.

— Е, добре, ледът се пропуква. — Грег Оливър надничаше през вратата, ръцете му бяха от двете страни на рамката.

— Какво бихме могли да направим за теб, Грег? — Джес усети как доброто й настроение всеки момент щеше да се изпари.

Грег Оливър бавно се приближи към бюрото й. Разклащаше отпуснатия си юмрук така, сякаш се готвеше да хвърля зарове.

— Имам един подарък за теб.

— Подарък за мен — повтори отегчено Джес.

— Нещо, от което ужасно се нуждаеш — в гласа му се долавяше неприкрит намек.

— По-голям ли е от кутия за хляб? — попита Нейл Стрейхорн.

— Аз имам нужда от кутия за хляб — заяви Барбара Коен.

Джес хладно го погледна право в очите и зачака. Не каза нищо.

— Ти няма ли да опиташ?

— Нямам нерви — отвърна му Джес, докато събираше нещата си. — Виж, Грег, имам да посвърша още нещо тук и после си отивам у дома. Денят беше дълъг.

— Искаш ли да те откарам? — Устните на Грег изписаха вълнообразна линия, която заприлича на малко тъничко змийче.

— Вече предложих на Джес да я откарам до тях — бързо се намеси Нейл Стрейхорн и Джес му се усмихна с благодарност.

— Но само аз имам онова, от което се нуждаеш — настоя Грег Оливър, докато отваряше юмрука си и пускаше връзка ключове върху бюрото пред Джес. — Ключовете от апартамента на мадам.

Джес се протегна към новата си връзка с ключове. От лъскавия метал я лъхна спарения аромат на одеколона му.

— Как ги взе?

— Някаква жена ги донесе следобед. Всъщност, биваше си я, само дето бедрата й бяха в два различни часови пояса.

— Знаем си те, че си от висока класа — каза му Барбара Коен.

— Хей, аз съм новия чувствен мъж на деветдесетте. — Той бавно се запъти обратно към вратата, пръстите му помахаха за довиждане, после изчезна надолу по коридора.

— Къде ми е арбалета? — попита Барбара Коен.

— Никога не са ти под ръка, когато ти дотрябват. — Джес преглеждаше списъка със свидетели, които щяха да дадат показания на следващия ден. Нахвърли си няколко бележки, след което усети, че очите й направо се затварят от умора.

— Как вървят нещата по делото Алварес?

— Окончателният разпит ще е другата седмица — каза й Барбара. — Почти приключих с вземането на показания под клетва и явно Макколиф не е в настроение да се пазари.

— Най-много от всичко Макколиф обича да се наслаждава на ечащия си в претъпканата съдебна зала глас. Внимавайте. Ще се опита да ви стресне, като използва много големи думи, които никой не разбира — предупреди ги Джес. — Мислите ли, че ще можете да се справите с него?

— Ще си приготвя речника — отвърна й Нейл и се усмихна.

На Джес също й се искаше да му се усмихне в отговор, но устата й бе прекалено уморена, за да й окаже необходимото съдействие, успя само леко да я изкриви.

— Стига ми толкова. Приключих за днес.

Барбара Коен си погледна часовника.

— Добре ли си?

— Капнала съм.

— Не се скапвай заради нас. Наближаваме финала.

— Права си, нямам време да се скапвам — съгласи се Джес.

— Хайде, чу как казах на Грег Оливър, че ще те откарам до вас — предложи си сам услугите Нейл Стрейхорн.

— Не бъди глупав, Нейл. Трябва да се отклоняваш заради мен.

— Опитваш се да ме изкараш лъжец ли?

— Кога ще се примириш и ще си купиш нова кола? — попита Барбара.

Джес си представи някога гордия червен мустанг, разбит и изпочупен, изплескан с лайна.

— Веднага, щом натикам Рик Фергюсън зад решетките — заяви тя.

 

 

Когато стигна до апартамента си, телефонът звънеше.

— Момент — извика Джес, но всичките й опити с новия ключ останаха безуспешни и тя напразно го извиваше в ключалката.

— По дяволите, хайде. Превърти, за бога.

Телефонът продължаваше да звъни, ключът все още не искаше да се завърти докрай. Дали Грег Оливър не й бе дал друга връзка с ключове? — почуди се тя, после се запита дали подобна грешка би могла да се окаже преднамерена или просто случайна. Или пък може вината да беше в секретарката на Дон. Може тя да е объркала ключовете си с нейните. Или пък ключарят е сгрешил. Може ключовете да бяха дефектни. Може би никога нямаше да успее да си влезе в апартамента. Може би щеше да остарее и да си умре точно тук, на площадката отпред, без никога повече да види апартамента си отвътре.

Може би просто, ако се успокоеше и престанеше да го насилва толкова…

Ключът се превъртя в ключалката. Вратата се отвори. Телефонът спря да звъни.

— Най-малкото си вътре — утеши се Джес и поздрави канарчето с леко махване на пръстите си. Припомни си с неприязън за Грег Оливър. Постави куфарчето си на земята, събу си ботушите и прегледа набързо пощата, която бе напъхала в джоба на палтото. Нищо интересно, помисли си тя и захвърли палтото си заедно с писмата върху канапето.

— Е, Фред, страхотен ден беше днес. Една жена, която едва познавам, ми донесе нови гащи, имам си и нов ключ и я погледни тук, съвсем нови брави. — Тя се отправи обратно към вратата. Отключи я и я заключи на няколко пъти, докато се увери, че ключът вече не заяжда. Поигра си с резето, сякаш беше лъскава нова играчка. — В съда бях направо изумителна — продължи Джес. — Нека да ти разкажа как ми се отплати моето блестящо хрумване.

Млъкна изведнъж.

— Направо трогателно — извика тя. — Говоря си с едно проклето канарче. — Отправи се към кухнята и впери поглед в телефона. — Звъни, дявол да те вземе.

Телефонът упорито продължаваше да мълчи. Беше глупаво, помисли си Джес и нетърпеливо го сграбчи от поставката му. Телефонът можеше да звъни, но по него можеше и да се звъни. Кой твърдеше, че тя трябвало да чака, докато някой й се обади?

Впрочем, на кого щеше да се обади? На практика нямаше никакви приятели извън работата си. Съдейки по липсата на джазови рефрени, които обикновено звучаха от апартамента отдолу, Уолтър Фрейзър не си беше вкъщи. Нямаше ни най-малка представа как да се свърже с Адам. Страхуваше се да се обади на баща си. Сестра й почти не й говореше.

Можеше да се обади на Дон, помисли си тя, трябваше да се обади на Дон, да му разкаже как е минал деня й, да му благодари, задето бе настоял да отиде с него в Юниън Пайър вчера. Ако не беше отишла, никога нямаше да види табелата на клуба по спортна стрелба в Юниън Пайър, никога нямаше да й хрумне да потърси клубове по стрелба в околностите на Чикаго, никога нямаше да има възможността да блесне така в съда днес. Без да споменаваме, че трябваше да му поблагодари за всичко останало, което бе направил за нея — новото бельо, новата брава, новата връзка ключове.

И точно за това не й се искаше да му се обажда, осъзна тя. Подобно на разглезено дете, което е получило прекалено много неща и имаше опасност накрая да бъде затрупано, тя се бе уморила да казва „благодаря“, до гуша й бе дошло да бъде благодарна. Не можеше да сподели с Дон триумфа си днес в съда, без да сподели поне част от благодарността си, а още не беше готова да го направи.

— Колкото повече остаряваш, ставаш все по-егоистична — скара се сама на себе си Джес. После си помисли, че едва ли бе по-егоистична от обикновено. — Кои свидетели от миналото бихме могли да призовем, за да свидетелстват срещу теб? — попита тя.

Образът на обляното в сълзи лице на майка й изникна пред нея, преди да успее да му попречи.

— По дяволите, всички тези глупости — изстена Джес и бързо набра телефона на сестра си в Евънстън. Изчака, докато телефонът не иззвъня шест пъти.

— Сигурно я откъсвам от бебетата — промърмори тя, докато се чудеше дали да затвори или не, когато от другата страна се обади някакъв странен глас.

Гласът беше нещо средно между грачене и стържене, не можеше да се различи дали е мъжки или женски.

— Ало? — промълви мъчително той.

— Кой е? — попита Джес в отговор. — Морийн, ти ли си?

— Бари е — прошепна гласът.

— Бари! Какво се е случило?

— Ужасна настинка — обясни Бари, като едва избутваше думите през устата си. — Ларингит.

— Господи, толкова ли си зле, колкото звучиш?

— По-зле. Лекарят ми предписа антибиотици. Морийн току-що отиде до аптеката, за да изпълни рецептата.

— Страхотно. Сега трябва да се грижи не за три, а за четири деца — каза Джес, без да мисли.

Настъпи моментно мълчание.

— Съжалявам — извини се бързо Джес. Не беше ли възнамерявала това обаждане да бъде нещо като помирителен жест? — Не исках да кажа това.

— Просто не можеш да се въздържиш, нали? — попита Бари дрезгаво.

— Казах, че съжалявам.

Настъпи нова дълга пауза. Прозвуча един почти задгробен глас. Бавен и отмерен.

— Получи ли писмото ми?

Джес замръзна. Накиснатото в урина писмо веднага изникна пред очите и под носа й.

— Какво писмо? — попита Джес, чу далечен бебешки плач.

— По дяволите, събудиха се — възкликна Бари, гласът му бе изненадващо близък до нормалния. — Трябва да тръгвам, Джес. Ще поговорим за това някой друг път. Ще кажа на Морийн, че си се обаждала. Винаги е удоволствие да се разговаря с теб.

Тишината проеча в ушите й. Джес бързо затвори телефона, но не помръдна от мястото си. Не беше възможно. Наистина ли можеше да си мисли това, което си мислеше? Възможно ли бе зет й, мъжът на сестра й, господи, бащата на нейния племенник и нейните племеннички, един уважаван счетоводител, възможно ли бе, наистина ли можеше той да е човекът, отговорен за гнусното писмо, което бе получила по пощата?

Той със сигурност никак не я обичаше. Бяха се хванали за гърлата почти от самата сватба. Тя не харесваше убежденията му, той пък — държанието й. Мислеше, че е разглезена, без чувство за хумор и преднамерено заядлива; тя пък го смяташе за ограничен, властен и отмъстителен. Джес го обвиняваше в подценяването на самостоятелността на сестра й, а Бари нея — в уронването на бащинския му авторитет. Един ден ще преминеш всякакви граници, беше й казал онази вечер на вечерята. Това заплаха ли бе, или просто бе отбелязал накъде отиваха нещата?

Спомни си как Бари бе злорадствал, че е отмъкнал клиент от бившия си партньор и предполагаем приятел. Никога не забравям, се бе похвалил той. Винаги си го връщам.

Нима накиснатото в урина писмо бе начина да си го върне? Нима й беше пратил отрязаните си космалаци, за да демонстрира по някакъв извратен начин отношението си към нея? Нима го беше отблъснала до такава отвратителна степен?

Колко ли мъже бе успяла да отблъсне в живота си?

Джес разтърка горната част на носа си. Списъкът с кандидатите бе безкраен. Дори и ако елиминираше всички мъже, за чието изпращане в затвора лично бе допринесла. Имаше безкрайно много други мъже, срещу които бе водила дела, адвокати на защитата, които бе обиждала, колеги, с които се бе спречквала, потенциални ухажори, които бе отблъснала с презрение. Дори и близките й не бяха имунизирани срещу странния й чар. Всеки един от тези стотици мъже би могъл да й изпрати писмото. Беше си създала достатъчно врагове, за да поддържа работата в пощенските служби със седмици.

Позвъни се. Джес незабавно вдигна телефона. Веднага щом чу свободния сигнал осъзна, че всъщност не беше телефона, а някой отдолу. Тя предпазливо се доближи до домофона. Почуди се кой ли може да бъде, не беше сигурна, че й се иска въобще да разбере.

— Кой е? — попита все пак.

— Адам — дойде краткия отговор.

Джес натисна копчето, за да може да се качи. Няколко секунди по-късно той вече беше пред вратата й.

— Опитах се да се свържа по телефона — заговори Адам, веднага щом я видя. — Първо никой не вдигна, после даваше непрекъснато заето. Ще ме поканиш ли?

Той нещо не се вмества в картинката, Джес. В крайна сметка, кой е този човек? — чу тя да казва Дон.

— Сигурно си бил наблизо. — Джес бе застанала на вратата и му препречваше пътя. — Не говорих чак толкова дълго.

— Бях зад ъгъла.

— Обувки ли доставяше?

— Чаках те. Ще ме поканиш ли? — попита той отново.

Той нещо не се вмества в картинката, Джес.

Върна се светкавично назад в мислите си към момента, когато за пръв път се бе запознала с Адам Стоун. Вандалското съсипване на колата й, накиснатото в урина писмо, съдраното бельо, всичко това се бе случило, след като се бяха запознали. Адам Стоун знаеше къде работи. Знаеше къде живее. Дори беше прекарал една нощ върху канапето й.

Добре, значи бе имал възможност да направи всичко това, призна си мълчаливо Джес, докато в същото време за миг се зарея в спокойствието, което излъчваха кафявите му очи. Но какъв евентуален мотив би могъл да има, за да иска да я тероризира?

Набързо прерови старите досиетата в съзнанието си. Възможно ли бе някога да е отправяла обвинения към него? Да го е пратила в затвора? Можеше да е брат на някой, който бе изпратила в затвора. Или пък приятел. Можеше да е наетият от някого платен убиец.

Или пък възкръсналият Ал Капоне, иронизира се сама тя. Може би трябваше да прекара останалата част от живота си в съмнения относно мотивите на всеки мъж, демонстрирал към нея най-обикновен интерес. За бога, той не иска да те убива, помисли си Джес и като отстъпи назад, позволи на Адам да влезе вътре. Той иска да спи с теб.

— Бях любопитен какво се случи вчера — каза той, съблече якето си и го хвърли върху мантото й. Палтата им сякаш се любеха.

Джес му разказа как е трябвало да съобщи вестта за смъртта на Кони Девуоно на майка й и на сина й, разказа му и за днешния триумф в съда. Пропусна да спомене, че междувременно, е прекарала нощта с бившия си съпруг.

— Знаеш ли, той все още е влюбен в теб — заяви Адам, който въртеше скалата на уредбата й, докато накрая не намери станция с кънтри музика. Гарт Брукс весело пееше как баща му в пристъп на ревност убил майка му.

— Кой? — попита Джес, въпреки че знаеше много добре за кого говори.

— Човекът с кифличките — отвърна Адам, докато крачеше нагоре-надолу из апартамента й. Взе от масата плика с кифличките и го вдигна нагоре. — Забравила си да ги сложиш във фризера.

— О, по дяволите, ще станат твърди като камък.

Адам постави отново плика върху масата и бавно се приближи към нея.

— А ти какво чувстваш?

— Аз? Предполагам, че съм малко уморена.

— Какво чувстваш към бившия си съпруг? — поясни той.

— Казах ти, приятели сме. — До болка й се искаше да седне, но не посмя.

— Мисля, че е повече от това.

— Тогава грешиш.

— Търсих те по телефона снощи, Джес — каза й той, вече беше съвсем близко. — Звънях до доста късно. Мисля, че беше три, когато най-накрая се отказах и си легнах.

— Не знаех, че ти дължа обяснения.

Адам спря, отстъпи две крачки назад и вдигна ръце във въздуха.

— Права си. Не ми влиза в работата да ти задавам подобни въпроси.

— Тогава защо го правиш?

— Не знам. — Той изглеждаше точно толкова объркан, колкото се чувстваше и тя. — Предполагам, просто исках да разбера къде точно е моето място. Ако все още си влюбена в бившия си съпруг, просто ми кажи и аз веднага ще изчезна.

— Не съм влюбена — бързо отвърна тя.

— Ами човекът с кифличките?

— Той разбира чувствата ми.

— Но се надява да промени решението ти.

— Той си има друга.

— Освен ако ти не промениш решението си.

— Няма.

В продължение на няколко секунди мълчаха и се гледаха втренчено.

Той нещо не се вмества в картинката, Джес.

В следващия миг се озоваха взаимно в прегръдките си, ръцете му в косата й, устните му върху нейните.

В крайна сметка, кой беше този мъж?

Ръцете му се плъзнаха надолу и притеглиха бедрата й към неговите, устните му се спуснаха по врата й.

Кой всъщност е Адам Стоун, Джес? — чу тя отново да пита Дон, все още усещаше съпруга си вътре в себе си. Как бе допуснала да се случи това снощи? Как можеше да позволи един мъж да я люби едната нощ, друг на следващата? Не бяхме ли в деветдесетте? Годините на СПИН-а? Развратът не беше ли старомодна реликва от по-невинни времена?

Джес за малко не се разсмя от съпоставката между разврат и невинност. Наистина е адвокат, помисли си тя. Способна бе да „разкраси“ всичко.

— Не мога да го направя — освободи се от прегръдката му тя.

— Не можеш да направиш какво? — Гласът му прозвуча почти толкова дрезгаво, колкото и на Бари.

— Просто не съм готова още за това — обясни Джес, докато търсеше из стаята невидими неодобрителни погледи. — Та аз не знам дори къде живееш.

— Искаш да знаеш къде живея? Живея на „Шефийлд“ — бързо отвърна той. — В едностаен апартамент. На пет минути от стадион „Ригли“.

Внезапно избухнаха в смях, страхотен изблик на смях, идващ право отвътре. Джес усети как напрежението от последните няколко дни се разпръсва и изчезва. Тя се смееше заради самото удоволствие от смеха, заради чудодейното успокоение, което той доставяше. Смя се толкова много, че я заболя коремът и от очите й потекоха сълзи. Адам бързо попи сълзите й с устни.

— Не — каза тя и се отдръпна, така че да не може да я достигне. — Наистина не мога. Имам нужда от време, за да помисля.

— Колко време?

— Бих могла да си помисля, докато вечеряме.

Той се озова до вратата.

— Къде би искала да вечеряш?

Отново избухнаха в смях, този път се смяха толкова, че накрая Джес едва се държеше на крака.

— Какво ще кажеш да приготвя нещо тук?

— Мислех, че не готвиш?

— Последвай ме — нареди му тя и като продължаваше да се смее, се отправи към масата за хранене, взе торбата с кифли и ги отнесе в кухнята.

— Една или две? — попита, докато отваряше вратата на микровълновата печка.

Той вдигна два пръста.

— Аз ще отворя виното.

— Няма такова — призна тя с неудобство.

— Няма вино?

Джес отвори хладилника.

— Няма и нищо газирано.

— Няма вино? — отново повтори той.

— Можем да пием вода.

— Хляб и вода — каза замислено той. — Къде си усвоила кулинарните си умения? Във федералния затвор ли?

Джес рязко престана да се смее.

— Бил ли си в затвора? — попита тя.

Той изглеждаше първо сащисан, после развеселен.

— Що за въпрос е това?

— Просто се опитвам да завържа разговор?

— Такава ли е представата ти за непринуден разговор?

— Не ми отговори.

— Не мислех, че говориш сериозно.

— Не говорех — отвърна Джес, сложи две кифли в една чиния и ги пъхна в микровълновата печка.

— Никога не съм бил в затвора, Джес — каза й Адам.

Тя повдигна рамене, сякаш това нямаше никакво значение за нея.

— Не си посещавал дори някой приятел? — Пресилената нотка на нехайно безразличие подразни дори собствения й слух.

— Смяташ, че се движа с осъдени престъпници ли? Джес, тогава какво търся тук?

— Ти ще ми кажеш — отвърна Джес, но Адам само се усмихна в отговор.

 

 

— Значи си единствено дете — повтори Джес, докато седяха на пода пред канапето и довършваха вечерята си.

— Много „развалено“ единствено дете — допълни той.

— Сестра ми винаги казва, че децата не са ябълки, та да се развалят.

— Какво друго казва сестра ти?

— Че едно дете не се разваля от прекалена любов.

— Сигурно е много добра майка.

— Мисля, че наистина е.

— Прозвуча така, сякаш си изненадана от това.

— Просто не очаквах точно това от нея.

— Какво си очаквала от нея?

— Не знам? Великолепна кариера, предполагам.

— Може би е решила да остави това на теб.

— Може би — съгласи се Джес. Почуди се как така разговорът винаги се обръща отново към нея. — Вие с жена ти никога ли не сте искали да имате деца?

— Искахме — каза той. — Просто не се получи.

Джес разбра от начина, по който гласът му заглъхна, че това беше тема, която Адам не искаше да обсъжда. Тя дояде кифлата и вдигна чашата с вода към устните си.

— Как изглеждаше майка ти? — внезапно попита той.

— Какво? — Ръката на Джес започна да трепери, водата от чашата се разля на пода. Тя скочи на крака. — О, господи!

Ръката му веднага се озова върху нейната и нежно я дръпна да седне.

— Успокой се, Джес, това е само вода. — Използва салфетката си, за да избърше разляното. — Какво става?

— Нищо не става.

— Тогава защо трепериш?

— Не треперя.

— Какво ти е направила майка ти?

— Какво искаш да кажеш с това какво ми е направила? — попита Джес ядосано. — Нищо не ми е направила. Какво, изобщо, имаш предвид?

— Защо не говориш за нея?

— Защо да не говоря?

— Защото не искаш — каза той спокойно. — Защото те е страх.

— Още една от фобиите ми ли? — попита саркастично Джес.

— Ти ще ми кажеш.

— Някой някога казвал ли ти е, че от теб би излязъл добър адвокат?

— Какво се е случило с майка ти, Джес?

Джес затвори очи, видя как майка й стои пред нея в кухнята на дома им и по бузите й се стичат сълзи. Не заслужавам това от теб, Джес, казваше тя, не заслужавам това от теб. Джес бързо отвори очи.

— Тя изчезна — най-накрая отвърна тя.

— Изчезна ли?

— Беше открила малка бучка в гърдата си и беше доста уплашена. Обади се на лекаря и той й каза, че ще я прегледа още същия следобед. Но тя изобщо не отишла на записания си час. Никой не я е виждал оттогава.

— Тогава е възможно да е все още жива.

— Не, не е възможно — отсече Джес. — Не е възможно.

Той се протегна да я прегърне, но тя се отдръпна.

— Не би ни изоставила, само защото беше уплашена — продължи Джес, говореше отнякъде дълбоко вътре в себе си. — Искам да кажа, въпреки че беше уплашена, знам, че беше така, това не означава, че би избягала от нас. Не беше от онези жени, които просто биха напуснали съпруга и дъщерите си, защото не могат да посрещнат реалността. Без значение колко уплашена беше. Без значение колко ядосана.

— Ядосана?

— Нямах предвид ядосана.

— Ти го каза.

— Нямах това предвид.

— От какво беше ядосана, Джес?

— Не беше ядосана.

— Била ти е ядосана на теб, нали?

Тя погледна към прозореца. Обляното в сълзи лице на майка й я гледаше през старинните дантелени пердета. Не заслужавам това от теб, Джес. Не заслужавам това от теб.

— Слязох долу и я открих облечена — започна Джес. — Попитах я къде отива и първоначално тя не искаше да ми каже. Но най-накрая сподели, че си е открила бучка в гърдата и си е записала час за лекар същия следобед. — Джес опита да се изсмее, но смехът заседна на гърлото й, подобно на парче кифла, което не може нито да се преглътне, нито да се изкашля навън. — Беше съвсем в стила на майка ми да се облече още от сутринта, дори и ако не й се налагаше да излиза никъде, чак до вечерта.

— Нещо като това да подбираш от вечерта дрехите, които ще обличаш на следващия ден.

Тя не обърна внимание на намека му.

— Попита ме дали бих отишла с нея на прегледа. Аз казах, разбира се. Но тогава се скарахме. Както често се случва между майка и дъщеря. Тя смяташе, че съм вироглава. Аз смятах, че тя прекалява с грижите си. Казах й да не се меси в живота ми. Тя ми отвърна да не си правя труда да я придружавам до лекаря. Отвърнах й, както искаш и затръшнах вратата на къщата. Когато се върнах, тя вече бе тръгнала.

— И ти обвиняваш себе си за онова, което се е случило — беше по-скоро твърдение, отколкото въпрос.

Джес насила се изправи и малко прекалено ентусиазирано се запъти към клетката на канарчето.

— Здравей, Фред, как я караш?

— Фред я кара страхотно — каза й Адам, ставайки след нея. — Но не съм толкова сигурен за господарката му. Това е един дяволски товар, който си носила през всичките тези години.

— Хей, какво стана със споразумението ни? — попита Джес, докато избърсваше сълзите си и съсредоточила цялото си внимание върху малката жълта птичка, упорито отказваше да погледне към него. — Никакви тайни, никакви лъжи, не си ли спомняш? — Тя започна да издава странни чуруликащи звуци, допряла устни до клетката.

— Пускаш ли го понякога навън? — попита Адам.

— Не бива да позволяваш на канарчетата да напускат клетката си — високо обясни Джес, надяваше се да успокои треперенето на тялото си чрез звука на собствения си глас. — Те не са като дългоопашатите папагалчета. Папагалчетата са домашни птици. Канарчетата са диви. Не трябва да се пускат извън клетката си.

— Значи няма защо да се тревожиш, че може да излети — каза тихо Адам.

Този път намекът беше прекалено явен, за да не му обърне внимание. Джес гневно се обърна.

— Канарчето е домашно животно, а не метафора.

— Джес…

— Кога точно се отказа от психиатрията, за да продаваш обувки? — попита тя горчиво. — Кой, по дяволите, си ти, Адам Стоун?

Те стояха един срещу друг. Джес трепереше, Адам беше абсолютно неподвижен.

— Искаш ли да си тръгна? — попита той.

Не, помисли си тя.

— Да — каза.

Той бавно се запъти към вратата.

— Адам — извика тя и той спря, ръката му беше на топката. — Мисля, че може би ще е по-добре, ако не идваш повече тук.

За миг й се стори, че може да се обърне и да я прегърне, да й признае всичко. Но той не го направи и в следващия миг вече си бе отишъл, и тя беше съвсем сама в една стая, пълна с призраци и сенки.