Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (19)

Деветнайсета глава

— Ако обичате, бихте ли казали на съдебните заседатели цялото си име?

— Терънс Матю Уелс.

Джес стана от стола си зад банката на обвинението и се приближи към свидетелското място, очите й се заковаха върху обвиняемия. Тери Уелс отвърна спокойно, дори почтително на погледа й. Ръцете му лежаха свити в скута, бе се привел леко напред, сякаш не искаше да пропусне и дума от онова, което тя можеше да каже. Впечатлението, което създаваше в тъмносивия си костюм, някак странно допълващ се с нейния, бе на човек, който цял живот се опитва да постъпва правилно, който най-много от всички е потресен и съжалява за развоя на събитията.

— Живеете в Чикаго на Кинзи Стрийт 2427?

— Да.

— Живели сте там в продължение на шест години?

— Точно така.

— А преди това сте живели на Вернон Парк Плейс 16?

Той кимна.

— Боя се, че съдебният стенограф се нуждае от вашето „да“ или „не“, г-н Уелс.

— Да — бързо отвърна той.

— Защо се преместихте? — попита Джес.

— Моля?

— Защо се преместихте? — повтори тя.

Тери Уелс повдигна рамене.

— Защо хората се местят?

Джес се усмихна, гласът й продължаваше да звучи доста безгрижно.

— Г-н Уелс, не ме интересува защо хората се местят. Интересува ме защо вие сте се преместили.

— Нуждаехме се от по-голяма къща.

— Имахте нужда от още пространство? Повече спални?

Тери Уелс се изкашля в дланта си.

— Когато се настанихме в къщата на Вернон Парк Плейс имахме само едно дете. В момента, в който се преместихме на Кинзи, вече имахме две.

— Да, вече заявихте, че жена ви много бързала да ражда деца. Кажете ми, г-н Уелс, колко спални имаше къщата ви на Вернон Парк Плейс?

— Три.

— А къщата на Кинзи Стрийт?

— Три — тихо отвърна той.

— Извинете, три ли казахте?

— Да.

— О, броят на спалните е бил един и същ. Тогава, предполагам, че къщата е била по-голяма като цяло.

— Да.

— Била е с два и половина метра по-голяма — осведоми го Джес.

— Какво?

— Къщата на Кинзи Стрийт е била с два квадратни метра и половина по-голяма от къщата на Вернон Парк Плейс. Горе-долу са били еднакви по размер — обясни тя, като очерта в крачки площта пред съдебните заседатели.

— Протестирам, Ваша светлост — провикна се Хал Бристъл от мястото си зад банката на защитата. — Какво общо има това с обвинението?

— Сега ще стигнем и до това, Ваша светлост.

— По-бързо, ако обичате — каза съдията Харис.

— Не е ли вярно, г-н Уелс, че причината да се преместите от къщата си на Вернон Парк са били честите оплаквания срещу вас от вашите съседи? — попита бързо Джес, адреналинът й се покачваше.

— Не, не е вярно.

— Не е ли вярно, че съседите ви са се обаждали в полицията, защото са се страхували за безопасността на жена ви?

— Имаше един съсед, който се обаждаше в полицията, винаги когато си пуснех прекалено силно уредбата.

— Което пък просто случайно съвпадало с всеки един от побоищата, които сте нанасяли на жена си — заяви Джес и погледна към съдебните заседатели.

— Протестирам! — скочи на крака Хал Бристъл.

— Протестът се приема.

— Полицията е идвала в дома ви на Вернон Парк Плейс през нощта на трети август 1984 — започна Джес, като четеше от бележките си, въпреки че знаеше датите наизуст, — през нощта на 7 септември 1984 и отново през нощите на 22 ноември 1984 и 4 януари 1985. Така ли е?

— Не си спомням точните дати.

— Те са записани в досието ви, г-н Уелс. Оспорвате ли някоя от тях?

Той поклати глава, после отговори, поглеждайки към стенографа:

— Не.

— Всеки път, когато е идвала полиция, върху жена ви са личали явни следи от побой. Веднъж дори се е наложило да бъде откарана в болница.

— Вече казах, че разправиите ни често не се свеждаха само до размяна на обиди, не се гордея от участието си в тях.

— Не са се свеждали до обиди? — каза Джес. — По-скоро са се свеждали до юмруци. Вашите юмруци.

— Протестирам!

— Протестът се приема.

Джес се отправи към банката на обвинението и замени единия полицейски доклад с друг.

— В този доклад се казва, че през нощта на 4 януари 1985, нощта, в която жена ви е била откарана в болница, Нина Уелс е имала следи от наранявания върху над четиридесет процента от тялото си, имала е и вътрешен кръвоизлив, носът и две от ребрата й са били счупени, а и двете й очи са били посинени. Вие самият сте имали няколко драскотини по лицето и една по-голяма синина на пищяла. Доста неравностойна „битка“, г-н Уелс.

— Протестирам, Ваша светлост. В това не се съдържа никакъв въпрос.

— Вярно ли е, че жена ви наскоро е била родила второто ви дете?

— Да.

— Момиченце?

— Ребека, да.

— Колко голяма беше дъщеря ви през нощта на 4 януари 1985?

Тери Уелс се поколеба.

— Не може да не знаете кога е рожденият ден на дъщеря ви, г-н Уелс — подкани го Джес.

— Родена е на втори декември.

— Втори декември 1984? Само четири седмици преди побоя, който праща жена ви в болница?

— Точно така.

— Следователно, това означава, че всички останали побоища…

— Протестирам!

— Всички тези злощастни инциденти — поправи се Джес, — на 3 август 1984, 7 септември 1984, 22 ноември 1984, всички те са станали, докато жена ви е била бременна. Така ли е?

Тери Уелс отпусна глава върху гърдите си.

— Да — прошепна той. — Но не беше толкова неравностойно, колкото вие го изкарвате.

— О, знам, г-н Уелс — каза му Джес. — Нима някой от нас би могъл да забрави синината върху пищяла ви?

Хал Бристъл отново бе скочил на крака, очите му се извъртяха към тавана.

— Протестирам, Ваша светлост.

— Оттеглям казаното — заяви Джес и взе нов полицейски доклад от протегната напред ръка на Нейл Стрейхорн. После отново се върна към свидетелското място. — Да прескочим, ако може, няколко години напред до нощта на 25 февруари 1988, когато отново пращате жена си в болница, нали?

— Жена ми беше излязла и бе оставила децата сами. Когато се върна, стана явно, че е пила. Нещо вътре в мен просто изщрака.

— Не, г-н Уелс, нещо в жена ви е изщракало — поправи го веднага Джес. — По-точно, дясната й китка.

— Беше оставила децата сами. Един господ знае какво можеше да им се случи.

— Има ли свидетели, които да потвърдят факта, че тя е оставила децата сами, г-н Уелс? — попита Джес.

— Аз се прибрах и ги заварих.

— Имаше ли някой с вас?

— Не.

— Следователно, разполагаме единствено с вашето твърдение, че жена ви е излязла и е оставила децата сами?

— Да.

— Е, добре, не знам защо пък да не ви повярваме — заяви Джес, подготвяйки се за протеста, който знаеше, че ще последва.

— Г-жо Костър — предупреди я съдията Харис, — не бихме ли могли да си спестим сарказма и да продължим нататък?

— Съжалявам, Ваша светлост — каза Джес, приглади надолу полата си и изведнъж си спомни за новото бельо, което секретарката на Дон й бе донесла, точно преди началото на заседанието. Сутрешните събития изведнъж нахлуха в съзнанието й. Откриването на трупа на Кони, проникването в апартамента й, съсипаното й бельо, всичко това се завъртя в съзнанието й, като подхрани гнева й и изтласка думите от устата й.

— Какво ще кажете за нощите на 17 октомври 1990, 14 март 1991, 10 ноември 1991, 12 януари 1992?

— Протестирам, Ваша светлост — провикна се Хал Бристъл. — Свидетелят вече призна за участието си в тези семейни разправии.

— Протестът се отхвърля. Свидетелят ще отговори на въпроса.

— Във всеки едни от тези случаи полицията е идвала в дома ви, г-н Уелс — припомни му Джес. — Спомняте ли си?

— Не помня точните дати.

— В два от тези случая жена ви се е озовавала в болница.

— Струва ми се, че и двамата се озовахме в болница.

— Да, виждам, през нощта на 10 ноември 1991 ви е оказана помощ в болницата „Сент Люк“, тъй като ви е текла кръв от носа, после са ви пратили да си ходите. Жена ви обаче, е останала до сутринта. Предполагам, че просто е трябвало да се понаспи.

— Г-жо Костър… — предупреди я съдията Харис.

— Извинете, Ваша светлост. А сега, г-н Уелс, вие заявихте на съдебните заседатели, че причина за повечето от тези побоища са били отправяните от нейна страна предизвикателства.

— Точно така.

— Не е било кой знае колко трудно да ви предизвикат, нали, г-н Уелс?

— Протестирам.

— Ще го кажа по друг начин, Ваша светлост. Не смятате ли, че сте доста избухлив, г-н Уелс?

— Последните няколко години бяха много трудни за търговията на дребно. Те си взеха своето. Понякога не успявах да сдържам гнева си.

— Явно не само понякога. Включително и доста преди да навлезем в тези тежки за икономиката времена. Искам да кажа 1984 и 1985 бяха доста добри години по отношение на търговията, нали?

— По отношение на търговията, да.

— Виждам счетоводния ви отчет за тези години, г-н Уелс — заяви Джес, като отново подмени един лист хартия с друг.

— Работех много.

— Уверена съм, че е така. И сте били богато възнаграден за труда си. И въпреки това, полицейските извлечения показват, че сте биели жена си. Следователно излиза, че избухливостта ви няма нищо общо с това колко добре ви върви търговията. Ще се съгласите ли с мен?

На Тери Уелс му бяха необходими няколко секунди, преди да отговори.

— Независимо от това колко добре се справях, на Нина никога не й стигаше. Тя непрекъснато се оплакваше, че не изкарвам достатъчно пари, дори и преди да ни удари рецесията. Последните няколко години бяха истински ад.

— Приходите ви рязко са спаднали?

— Да.

— И вашата жена е негодувала срещу факта, че носите по-малко пари вкъщи?

— Много.

— Разбирам. Как точно се отрази намаляването на доходите ви върху домакинството, г-н Уелс?

— Е, така, както и на всички, предполагам — отвърна предпазливо Тери Уелс и погледна към адвоката си. — Трябваше да се откажем от забавленията, храненето навън, покупките на дрехи. Такива неща.

— Все неща, които са засягали пряко жена ви — заяви Джес.

— Засягаха всички нас.

— Как засегнаха самия вас, г-н Уелс?

— Не разбирам.

— Протестирам. Свидетелят вече отговори на въпроса.

— Придържайте се към същността, г-жо Костър — посъветва съдията Харис.

— Вие единствен сте осигурявали издръжката на вашето семейство, нали така? Искам да кажа, че по-рано доста наблегнахте на факта, че жена ви е била тази, която е настоявала да напусне работа.

— Искаше да си стои вкъщи при децата. Уважих решението й.

— Следователно, единствените пари, които е получавала Нина Уелс, са били парите, които вие сте й давал?

— Доколкото знам, да.

— Каква сума й давахте на седмица, г-н Уелс?

— Толкова, колкото й трябваха.

— Това горе-долу колко е било?

— Не съм сигурен. Достатъчно за пазар и други неща от първа необходимост.

— Петдесет долара? Сто? Двеста?

— Около сто.

— Сто долара седмично за пазар и други неща от първа необходимост за семейство от четири души. Жена ви трябва да е била много пестелива.

— Нямахме друг избор. Просто нямаше излишни пари.

— Вие сте член на „Еден Рок Голф Клуб“, нали, г-н Уелс?

Кратко мълчание.

— Да.

— На колко възлизат годишните ви задължения към клуба?

— Не знам точно.

— Искате ли аз да ви кажа?

— Мисля, че са малко над хиляда долара — бързо отговори той.

— Хиляда сто и петдесет долара, ако искаме да сме точни. Отказахте ли се от членството си?

— Не.

— А клуба по спортна стрелба „Елмууд“? Членувате и там, нали?

— Да.

— На колко възлизат годишните ви задължение към него?

— Около петстотин долара.

— Отказахте ли се от членството си?

— Не. Но бях платил доста, за да вляза в тези клубове. Това щеше да означава да изгубя първоначалното си капиталовложение.

— Това щеше да означава спестяването на над хиляда и петстотин долара годишно.

— Вижте, знам, че беше егоистично от моя страна, но аз работех много; имах нужда от някакво разтоварване…

— Членувате ли и в други клубове, г-н Уелс? — попита Джес, като сдържа дъха си. Все още чакаше пристигането на тазсутрешния полицейски доклад.

— Не — дойде незабавният отговор.

— Не сте член на никакви други спортни клубове?

Джес дебнеше за някакво моментно колебание в очите на Тери Уелс, но там нямаше нищо.

— Не — ясно отговори той.

Джес кимна и погледна към дъното на залата. Къде се бавеше Барбара Коен? Досега вече трябваше да са се обадили от полицията.

— Да се върнем отново към нощта на 20 януари 1992 — каза Джес, — последния път, когато полицията е идвала в дома ви, за да разследва семеен скандал. — Тя изчака няколко секунди, за да могат съдебните заседатели да се настроят към смяната на темите. — Казахте, че именно през тази нощ жена ви за пръв път ви е казала, че си има любовник.

— Точно така.

— Как точно стана това?

— Не разбирам.

— Кога ви каза? На вечеря? Докато гледахте телевизия? Или когато вече си бяхте легнали?

— След като си бяхме легнали.

— Моля, продължавайте, г-н Уелс.

— Точно бяхме свършили да се любим, протегнах се да я прегърна. — Гласът му потрепери. — Исках само да я прегърна. Аз… знам, че невинаги бях идеалният съпруг, но я обичах, наистина я обичах, и исках всичко между нас да бъде наред. — Очите му се изпълниха със сълзи. — Както и да е, протегнах се да я прегърна, но тя се дръпна. Казах й, че я обичам, а тя започна да се смее, каза ми, че изобщо не знам какво означава любовта, че изобщо не знам какво означава да се любиш, че нямам представа какво е необходимо, за да се задоволи една жена, за да я задоволя нея. И тогава ми каза, че всъщност това нямало значение, тъй като си била намерила някой, който наистина знаел как да я задоволява. Че си имала любовник, с когото се виждала от месеци, че той бил истински мъж, мъж, който знаел как да задоволи една жена, че може би някоя нощ ще ми позволи да ги гледам, така че да мога да се понауча на туй-онуй. — Гласът му потрепери. — Точно тогава избухнах.

— И я пребихте от бой.

— И я ударих — доуточни Тери Уелс. — Тя започна да ме удря, да ме драска, да ми повтаря отново и отново какъв неудачник съм.

— Вие пък я удряхте отново и отново — допълни Джес, като използва думите му.

— Не се гордея със себе си.

— Така твърдите вие. Кажете ми, г-н Уелс, как се казваше любовникът на жена ви?

— Не знам. Не ми каза.

— А с какво се е занимавал?

— Не знам.

— Знаете ли на колко години е бил, колко висок е бил? Дали е бил женен или не?

— Не.

— Имахте ли някакви подозрения за това, кой би могъл да е? Някой приятел, може би?

— Не знам кой е бил любовникът й. Не беше нещо, което би споделила с мен.

— И въпреки това, тя ви е казала, че си има любовник. Интересно нещо за споделяне с един съпруг, който често посяга, не намирате ли?

— Протестирам, Ваша светлост.

— Протестът се приема.

— Някой друг чу ли, когато жена ви призна, че си има любовник?

— Разбира се, че не. Бяхме в леглото.

— Говорила ли е някога тя за това пред други хора?

— Не. Само когато бяхме сами.

— И тъй като приятелките й вече потвърдиха, че тя никога не е споделяла такова нещо с тях — продължи Джес — изглежда отново разполагаме единствено с вашите показания.

Тери Уелс мълчеше.

— Значи жена ви ви е казала, че си има любовник; вие сте я размазали от бой и съседите са извикали полиция — обобщи Джес, предусещайки протеста на Хал Бристъл, преди още да е излязъл от устата му. — Тази нощ накрая жена ви се озова в болницата, нали? — попита Джес, като парафразира въпроса си.

— Да.

— Колко време след това ви каза, че ви напуска?

— Постоянно ме заплашваше, че ще ме напусне, че ще ми отнеме децата, че ще ми вземе всичко, което имам.

— Кога разбрахте, че наистина е решила да го направи? — попита Джес.

Тери Уелс си пое дълбоко въздух.

— В края на май.

— Казахте, че жена ви е заявила, че се е посъветвала с адвокат и че се изнася от къщата.

— Точно така.

— Казахте, че сте я умолявали и увещавали да промени решението си.

— Точно така.

— Защо?

— Не ви разбирам.

— Според твърденията ви, тя ви е казала, че си е намерила любовник, многократно е поставяла под въпрос мъжествеността ви, натяквала ви е, че ни ви бива нито като любовник, нито като съпруг, нито като глава на семейство, превърнала е живота ви в истински ад. Тогава защо ще я молите и увещавате да остане?

Тери Уелс поклати глава.

— Не знам, предполагам, че въпреки всичко, което си причинихме един на друг, аз все още вярвах в неприкосновеността на брака.

— Докато смъртта ви раздели — заяви Джес саркастично. — В това ли вярвахте?

— Протестирам, Ваша светлост. Наистина протестирам.

Съдията Харис отхвърли протеста с едно нетърпеливо махване на ръка.

— Никога не съм имал намерение да убивам жена си — обърна се направо към съдебните заседатели Тери Уелс.

— Не, само сте се опитвали да привлечете вниманието й — каза Джес, виждайки как вратата в дъното на съдебната зала се отваря и Барбара Коен влиза вътре. Дори и от десетметровото разстояние, което ги делеше, Джес можеше да забележи блясъка в очите на нейната помощничка.

— Ваша светлост, мога ли да се оттегля за минута?

Съдията Харис кимна и Джес се запъти към банката на обвинението.

— С какво разполагаме? — попита тя и като взе полицейския доклад от ръцете на Барбара, го прегледа набързо.

— Бих казала с всичко, от което имаме нужда — отвърна Барбара Коен, без дори да се опитва да прикрие усмивката си.

Джес трябваше да прехапе долната си устна, за да не избухне в смях. Тя се завъртя и се върна обратно, като се стараеше да не изглежда прекалено ентусиазирана. Настъпвай бавно, каза си тя, докато ситнеше напред. После изведнъж нанеси решаващия удар.

— Значи сте били вбесен, унижен и отчаян, така ли? — попита тя обвиняемия.

— Да — призна той.

— И сте решили, че искате да направите нещо, което да разтърси жена ви, да я накара да се вразуми?

— Да.

— Затова сте излезли и сте си купили арбалет?

— Да.

— Оръжие, с което не сте стреляли, откакто като дете сте били на лагер, така ли?

— Да.

— Какъв беше лагерът?

— Моля?

— Как се казваше лагерът, където сте ходили и където за пръв път сте се научили да стреляте с лък и стрела?

Тери Уелс погледна към адвоката си, но едва забележимото кимване на Хал Бристъл го подкани да отговори на въпроса.

— Мисля, че се казваше лагер „Пълнолуние“.

— Колко години посещавахте лагер „Пълнолуние“? — попита Джес.

— Мисля, че три.

— И там ви учеха как да стреляте с лък и стрела?

— Това беше едно от организираните мероприятия.

— И вие сте спечелили няколко медала, нали?

— Но това беше преди повече от трийсет години!

— И все пак, сте спечелили няколко медала?

Тери Уелс се разсмя.

— Медали се даваха на всички деца.

— Ваша светлост, бихте ли наредили на свидетеля да отговори на въпроса — помоли Джес.

— Едно „да“ или „не“ ще бъде достатъчно, г-н Уелс — каза съдията Харис на обвиняемия.

Тери Уелс наведе глава.

— Да.

— Благодаря ви — усмихна се Джес. — Значи до момента на втори юни тази година, когато прострелвате смъртоносно, право в сърцето, жена си, са били изминали почти трийсет години, откакто не сте стреляли с лък и стрела?

— Двайсет и пет или трийсет — доуточни Тери Уелс.

Джес погледна към папката, която държеше в ръка.

— Г-н Уелс, чували ли сте някога за клуба по стрелба с лък в Аурора Каунти?

— Съжалявам, за какво? — попита Тери Уелс, по страните му избиха едва забележими петна.

— За клуба по стрелба с лък в Аурора Каунти — повтори Джес. — Намира се на около седемдесет и пет километра югозападно от Чикаго. Чували ли сте за него?

— Не.

— Според брошурата, с която разполагам, това е едно дружество с идеална цел, образувано през 1962, поставило си именно за цел да осигурява необходимата спортна база, в която стрелците с лък да могат да упражняват спорта си. „Независимо от това в коя точно област на стрелбата с лък се намират вашите интереси — продължи да чете Джес, — било лов, състезания по мишена или просто стреляне за удоволствие, независимо дали използвате голям лък, извит назад лък, смесен лък или арбалет, «Аурора Каунти Боумен» ви предлага идеалните условия за упражняване на любимия спорт през цялата година.“ Интересно — добави незабавно Джес, — тъй като клубните списъци показват, че Тери Уелс е бил член на клуба през последните осем години. — Джес вдигна нагоре факса за клубното членство. — Искаме това да бъде приложено като веществено доказателство.

Джес подаде доклада на съдията Харис, който го прегледа, преди да го сложи в протегнатата в очакване ръка на Хал Бристъл. Хал Бристъл внимателно прочете доказателството, кимна сърдито и се върна на мястото си, като открито втренчи поглед в клиента си.

— Сега спомнихте ли си този клуб, г-н Уелс? — многозначително попита Джес.

— Станах член на клуба преди осем години, но почти не съм ходил там — обясни Тери Уелс. — Честно, бях забравил за него.

— О, но те не са ви забравили, г-н Уелс. — Джес внимаваше гласът й да не издаде злорадството й. — Разполагаме с писмените показания на г-н Глен Халам, който отговаря за екипировката в „Аурора Каунти Боумен“. Полицията му е показала снимката ви тази сутрин и той си е спомнил за вас. Казва, че от години посещавате редовно клуба, въпреки че, колкото и странно да е, не бил ви виждал от пролетта. Чудя се защо ли — каза замислено Джес и поднесе писмените показания като веществено доказателство. — Той твърди, че сте доста добър стрелец, г-н Уелс. Улучвате центъра на мишената почти всеки път.

От двата реда съдебни заседатели се чу едно колективно възклицание. Хал Бристъл погледна към скута си. Тери Уелс мълчеше.

Право в центъра на мишената, помисли си Джес.