Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (23)

Двайсет и трета глава

Още щом се озоваха пред апартамента й, разбра, че нещо не е наред.

Замръзна пред вратата, чакаше, ослушваше се.

— Какво има? — попита Адам.

— Чуваш ли? — отвърна тя.

— Чувам радиото, ако това имаш предвид — не го ли оставяш обикновено включено, заради птичката?

— Не толкова силно.

Адам не каза нищо, докато Джес завърташе ключа в ключалката и внимателно отваряше вратата.

— Господи, вътре е кучи студ — възкликна Джес веднага, още щом видя старинните й дантелени пердета да се развяват във въздуха.

— Ти ли си оставила отворен прозореца?

— Не — каза Джес, отправи се бързо към прозореца и незабавно затвори двете крила. Пердетата се увиха около нея, закриха лицето й подобно на саван, докато музиката се усилваше. Опера, осъзна тя, отърси се от пердетата, сякаш бяха някаква гигантска паяжина и се спусна към уредбата, спря музиката. „Кармен“. Арията на тореадора.

— Може би трябва да извикаме полиция — подхвърли Адам.

Джес се завъртя на токовете на ботушите си. Като изключим отворения прозорец и уредбата, явно нищо друго не бе докоснато.

— Изглежда нищо не липсва. — Тя се отправи към спалнята си.

— Не отивай натам, Джес — предупреди я Адам.

Джес спря и се обърна към него.

— Защо?

— Защото не знаеш какво или кой може да те чака там — напомни й той. — За бога, Джес, ти би трябвало да знаеш най-добре от всички. Кое е първото нещо, което полицията съветва да се прави, когато мислиш, че в жилището ти е била извършена кражба с взлом? Ще ти кажат да не влизаш вътре — продължи той, без да дочака отговора й. — И защо ще ти кажат това?

— Защото онзи, който е проникнал, все още може да е там — отвърна тихо Джес.

— Да се махаме оттук и да извикаме полиция — повтори отново той.

Джес пристъпи към него, после замръзна на мястото си.

— О, господи!

Адам се завъртя, после пак се обърна към нея.

— Какво? Какво е станало?

— Фред — каза тя, гласът й трепереше, ръката й сочеше към клетката.

За миг Адам изглеждаше объркан, не можа да съсредоточи погледа си.

— Няма го — извика Джес и тичешком се отправи към клетката, надникна през решетките, огледа отвътре, за да е сигурна, че малкото канарче не се крие някъде под хартиите, с които бе покрит пода на клетката. Но птичката без всякакво съмнение бе излетяла.

— Някой е отворил вратата на клетката и го е пуснал — извика Джес. — Сигурно е излетял през прозореца.

Дори и докато говореше Джес осъзна, че беше твърде малко вероятно канарчето да успее да намери пътя си през развяващите се завеси, без нечия твърда ръка да го насочва, осъзна също и реалната неизбежност на това да е измръзнало до смърт, когато веднъж са го запратили навън във враждебната нощ. Очите й отново се напълниха със сълзи и тя започна да плаче.

— Защо някой би направил това? Защо ще иска да убие бедната малка птичка?

Джес хлипаше в прегръдките на Адам, без да иска, пред очите й се появи обезобразената костенурка на малкото момченце.

Извикаха полиция от апартамента на Уолтър Фрейзър, изчакаха там, докато двамата полицаи претърсят апартамента й.

— Няма да открият никого — каза Джес, докато Уолтър й запарваше чаша чай и настояваше да я изпие. — Отдавна си е отишъл.

— Говориш така, сякаш знаеш кой е — отбеляза Адам.

— Знам — кимна Джес и набързо им разказа за Рик Фергюсън. — Чу ли някой да се качва по стълбите, Уолтър?

— Само приятелят ти тук — отбеляза Уолтър, като смигна към Адам и намести закръгленото си тяло в зеления кадифен фотьойл.

Джес погледна към Адам.

— Той крачеше напред-назад отвънка — продължи Уолтър. — Предполагам, че те чакаше.

— Ами музиката? — попита бързо Адам. — Знаеш ли по кое време се е усилила?

— Е, по-голямата част от следобеда бях навън — отвърна им Уолтър и мислено се върна назад към събитията от изминалия ден — и когато си прибрах, музиката вече гърмеше. Стори ми се доста необичайно, но си помислих, че най-малкото пък аз имам право да се оплаквам. Освен това беше Пласидо Доминго, така че не бе кой знае колко трудно да се изтърпи.

— Не си чул никой да се движи нагоре-надолу по стълбите? — попита Джес.

— Дори и да съм, предполагам, че съм решил, че си ти. — Той я потупа окуражително по ръката. — Изпий си чая.

Полицаите зададоха същите въпроси, получиха същите отговори. Не бяха намерили никой в апартамента на Джес. Явно по другите стаи нищо не беше пипано.

— Сигурна сте, че вие самата не сте оставили прозореца отворен? — попита едно от ченгетата, млада жена с късо подстригана червеникава коса и лунички, бележникът и химикалката й бяха готови да запишат отговора на Джес.

— Убедена съм.

— И уредбата, и кафеза, няма ли начин…?

— Няма — сопна се Джес.

— Можем да изпратим някой да потърси отпечатъци — предложи по-възрастния полицай, който се казваше Франк Метула.

— Не си прави труда, Франк — отвърна му Джес, докато си мислеше, че е побелял още повече от последния път, когато го беше виждала. — Той не оставя отпечатъци.

Джес им каза за подозренията си, за това, че вече е издадена заповед за арестуването на Рик Фергюсън.

— Искате ли полицейска охрана за през нощта? — попита Франк.

— Вече има човек, който ме следи — поясни Джес. — Детектив, нает от бившия ми съпруг.

— Наблюдавал ли е къщата? — попита Адам.

— За съжаление, не. Следеше мен, така че, едва ли е видял нещо.

— Както и да е, ще минаваме оттук горе-долу на всеки половин час — доброволно предложи Франк Метула.

— Той няма да се върне — отвърна им Джес. — Поне не тази нощ.

— Ще остана при нея — заяви Адам, гласът му не търпеше възражения.

— А относно пистолета в нощното шкафче до леглото ви — отбеляза жената, — смятам, че имате разрешително?

Джес не отговори нищо, когато младата жена последва по-възрастния си партньор през вратата.

 

 

Тя лежеше в прегръдките на Адам, отгоре, върху неоправеното легло.

Унасяше се на няколко пъти, потъваше и изплуваше от странни, объркани сънища, където всичко беше по-голямо от реалното и нищо не беше такова, каквото изглеждаше. Сънищата изчезваха, щом отвореше очи. Всеки път, когато се размърдаше, усещаше как ръцете на Адам я притискат по-силно.

След като полицията си бе отишла, двамата с Адам се бяха върнали обратно в апартамента й, бяха се завлекли до спалнята й и без да се събличат, се бяха свлекли отгоре върху леглото. Не бяха се суетили с копчета, не бяха направили дори опит за някаква близост. Просто лежаха прегърнати, Джес притваряше от време на време очи, отваряше ги, виждаше как Адам я наблюдава.

— Какво има? — попита тя, изправи се и разтърка сънените си очи, като отметна назад косата, която бе паднала върху лицето й.

— Мислех си колко си красива — каза той и Джес за малко не се разсмя.

— Не съм гримирана — отвърна тя. — Цял ден не съм сваляла този анцуг и плаках половината нощ. Как можеш да твърдиш, че съм красива?

— Как можеш да си мислиш, че не си? — попита я той в отговор, докато нежно разтриваше мускулите отзад на врата й.

Джес изви гърба си и го притисна към ръцете му.

— Продължавам да чувам как тези проклети тореадори маршируват през мозъка ми — имаше предвид музиката, която бе звучала, когато се бяха прибрали.

— Странно, никога не съм обичала „Кармен“.

— Така ли?

— Още една надменна жена, която не се държи по начина, по който мъжът иска, така че той накрая я убива. Нагледала съм се на това в работата си.

Опитните пръсти на Адам си пробиваха път през схванатите мускули на врата й.

— Опитай се да не мислиш за всичко това. Просто се отпусни. Опитай се да поспиш.

— Всъщност, аз съм гладна — каза Джес, изненадана сама на себе си. — Направо не мога да повярвам, че независимо какво става, аз непрекъснато съм гладна.

— Искаш ли да ти забъркам един от моите специални омлети?

— Много сложно. Какво ще кажеш просто да пъхна няколко замразени пици в микровълновата печка?

— Звучи страхотно.

Тя се изправи с мъка от леглото и затътри крака към кухнята. Чу как майка й вика след нея да си вдига краката, когато върви. Адам се озова точно зад нея, когато отвори вратата на фризера и извади оттам пакет със замразени пици.

— За мен само една — поръча той.

Джес постави три малки замразени пици върху една чиния и усети как ръцете на Адам се плъзнаха около кръста й. Тя се облегна назад към гърдите му, остави тежестта му да я поддържа, уверена, че няма да я изпусне. Усети устните му в косата си, по врата си, отстрани на бузите си. Бавно, с неохота се откъсна от прегръдката му, отнесе чинията с пица до микровълновата печка и отвори вратичката.

Веднага почувства как една гигантска вълна от отвращение преминава през тялото й, изпълва стомаха й и заплашва да я удави отвътре. Вдигна ръка към устата си, онова, което бе видяла, я бе накарало да зяпне от ужас.

Малкото канарче лежеше вкочанясало на една страна, тъничките му крачка бяха изпружени нагоре във въздуха, жълтата му перушина беше овъглена и почерняла, очите му бяха мъртвешки изцъклени.

— О, господи! — проплака Джес и залитна назад, тялото й се приведе, зави й се свят и краката й се разтрепериха.

— Какво има? — попита Адам и се втурна да я хване, преди да е паднала.

Джес отвори уста, за да проговори, но от нея не излезе нито звук. В следващия миг тя повръщаше из целия под.

 

 

Събуди я мирисът на прясно смляно кафе.

Адам седеше в долния край на леглото й и протягаше към нея чаша, пълна с черно кафе.

— Не бях сигурен дали ще ти е до ядене — каза той и повдигна извинително рамене, — така че не ти приготвих нищо.

Джес пое чашата от ръката му и отпи голяма глътка кафе. Изжабурка я в устата си, опитвайки да се освободи от неприятния вкус, който все още имаше в нея. Смътно си спомни как Адам я бе измил, беше съблякъл мокрите й дрехи и й бе сложил нощницата, как беше настоял да си легне и я бе завил в леглото.

— Как се чувстваш? — попита той.

— Сякаш ме е прегазил влак — отвърна Джес. — Сякаш някой с ритник ме е изпразнил цялата отвътре.

— Някой наистина го направи — напомни й той.

— О, господи — изпъшка Джес. — Бедничкият ми Фред!

Сподави стенанието си, видя как ръцете й се разтреперват. Адам се пресегна, за да ги успокои в своите. Взе чашата с кафе от ръцете й и я постави върху нощното шкафче отстрани.

— Каква нощ само — отбеляза Джес и за малко не се разсмя. — Искам да кажа, кога за последен път си имал нощ като тази? Водиш една жена на вечеря и, преди да се усетиш, вече те разпитват от полицията и изстъргваш печени канарчета от микровълнови печки. — Джес преглътна нов изблик на сълзи. — Без да споменаваме, че жената, с която излизаш, междувременно повръща върху теб.

— Всъщност, не можа да ме улучиш — нежно отвърна Адам.

— Наистина ли? Сигурно си бил единственото нещо, което не съм оплескала.

— Горе-долу.

— О, господи, мисълта за чистенето на тази гадост…

— Вече е почистена.

Погледна го с явна благодарност.

— А Фред? — прошепна тя.

— И за него се погрижих — отвърна спокойно Адам.

В продължение на няколко мига Джес не каза нищо. Единственото, което се чуваше в утихналия апартамент бяха подсмъркванията й.

— Истинско удоволствие е да бъде човек с мен — каза тя накрая и избърса сълзите с опакото на ръката си. — Остани при мен.

— Точно това смятам да направя — заяви Адам, наведе се напред и я целуна нежно по устните.

Джес се отдръпна притеснено назад и прикри устата си с ръка.

— Трябва да взема един душ, да си измия зъбите.

Той се отдръпна.

— Ще видя какво мога да открия за закуска. Мислиш ли, че би могла да хапнеш нещо?

— Срам ме е да си призная, че да.

Той се усмихна.

— Е, виждаш ли, в края на краищата не е чак толкова лошо.

— Кое?

— Повръщането. Онова, от което най-много се страхуваше. Направи го — бих добавил, доста ефектно — и оживя, за да се жалваш.

— Продължавам да мразя да го правя.

— При все това оцеля.

— Временно.

— Иди си вземи един душ. Ще се почувстваш много по-добре. — Той я целуна по връхчето на носа и излезе от стаята.

Джес остана в леглото още няколко минути, гледаше втренчено към прозореца и си представяше как студеният въздух притиска лице към стъклото, подобно на малко дете, нетърпеливо да влезе на топло. Изглежда денят ще бъде хубав, помисли си тя, ясен и слънчев. Само едва доловимият полъх на вятъра шумолеше из най-горните клони на дърветата. Запита се, какви ли нови ужаси криеше студеното слънце. Гледай ме прекалено дълго, сякаш казваше то, докато тя се приближаваше към прозореца на спалнята, и ще ослепееш. Приближи се прекалено близо и аз ще те превърна в купчина пепел.

— Хо! — изхриптя тя, но слънцето, сякаш закрепено в менгеме, неустрашимо си остана на мястото.

Никога преди не бе осъзнавала колко тих всъщност е апартамента, без трелите на канарчето. Неговото чуруликане винаги бе огласяло стаите, мислеше си тя, докато се отправяше към банята, пускаше душа и изсулваше надолу дрехите си. Толкова нежни звуци, помисли си Джес и затвори вратата на банята. Чу как Адам се суети из кухнята, стъпи във ваната и дръпна завесата. Толкова успокояващи, толкова неизменни, толкова жизнеутвърждаващи.

Сега бяха замлъкнали завинаги.

— Проклет да си, Рик Фергюсън! — прошепна тя.

Той се приближаваше все повече, обмисляше всеки следващ ход, за да постигне възможно най-голям ефект, осъзна Джес, докато заставаше направо под топлата струя на душа. Точно както бе постъпил и с Кони Девуоно. Безпрепятствени, невидени от никого прониквания в апартамента, нарастващ тормоз, садистично убийство на невинни домашни любимци. Наплашваше до смърт беззащитната жена, преди да предприеме последния си ход и да я довърши напълно. Значи, все още късаше крилете на пеперудите, реши Джес, като си спомни усмивката, от която я бяха полазили тръпки още първия път, когато го беше видяла. Усмивката бе казала всичко.

— Хо! — извика Джес, завъртя се бързо, пръстите й се извиха като нокти на хищна птица и прорязаха парата. Петата й се хлъзна по дъното на ваната. Тя се плъзна и загубвайки равновесие, политна напред. Размаха ръце, китката на лявата й ръка изплющя силно върху плочките на стената, пръстите на дясната сграбчиха мушамената завеса и Джес увисна на нея. Чу как завесата изпраска, откъсвайки се от кукичките си, после като по чудо се задържа и пое тежестта й, позволи й да се задържи на крака.

— По дяволите! — изруга Джес и отметна глава назад, мократа й коса изплющя отзад върху плещите й. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, изпълвайки дробовете си с горещ въздух.

Протегна се да вземе сапуна и яростно натри тялото и косата си. Нямаше търпение да се разправя с шампоани. Сапунът ще свърши същата работа, помисли си тя. Усещаше как пяната между пръстите й се увеличава, докато натрива косата си. Това внезапно й напомни сцената с душа в „Психо“ на Алфред Хичкок.

В мислите си виждаше как безпомощната Джанет Лей започва невинно да се мие, видя как вратата на банята поскърцва и бавно се отваря, странната, обвита в сенки фигура се приближава, огромния месарски нож се вдига във въздуха, пердето на душа се разтваря, ножът се спуска към плътта на пищящата жена, отново, отново и отново.

— Господи! — възкликна високо Джес, докато нетърпеливо изплакваше пяната от косата си. — Опитваш се да свършиш работата на Рик Фергюсън вместо него ли? Какво ти става?

И тогава видя как вратата на банята се отваря и Рик Фергюсън влиза.

Джес сдържа дъха си, като същевременно се опитваше да изтръгне някакъв вик от устните си, ала не се чу нито звук. Хо! — помисли си яростно тя, но нищо не излезе. Рик Фергюсън я наблюдава в продължение на няколко секунди от вратата. Джес се протегна и завъртя кранчетата на душа. Водата постепенно спря. И изведнъж той се запъти към ваната, ръцете му се протегнаха към пердето. Къде беше Адам? — запита се Джес, докато опипом търсеше някакво оръжие. Сграбчи сапуна и се приготви да го цапардоса с него по главата. Как беше влязъл вътре? Какво беше направил на Адам?

Ръцете сграбчиха завесата, разтвориха я и Джес се хвърли напред.

— Хо! — изкрещя тя с все сила и цапардоса нападателя си със сапуна по главата. Той се отдръпна, залитна назад към мивката и вдигна ръце, за да предпази лицето си.

— Господи, Джес — чу го да крещи. — Да не си се побъркала? Да ме убиеш ли се опитваш?

Джес се вгледа в наведения мъж пред себе си.

— Дон? — попита тя смирено.

— Джес, добре ли си? — извика Адам и се втурна в банята.

— Не съм сигурна — отвърна му искрено Джес. — Какво правиш тук, Дон? Изкара ми ангелите!

— Аз на тебе?! — възкликна Дон. — За бога, едва не получих инфаркт!

— Казах ви да почакате, докато се изкъпе — намеси се Адам, без да успее особено добре да прикрие усмивката си.

— Какво правиш тук? — попита отново Джес.

Дон погледна от Джес към Адам, после отново към Джес.

— Мога ли да поговоря за малко насаме с теб?

Джес отметна няколко мокри кичура от челото си и внезапно осъзна, че стои чисто гола пред двама мъже, единият от които беше бившият й съпруг, а другият евентуалният й любовник.

— Дали някой от вас не би могъл да ми подаде една кърпа? — подхвърли тя, като се опита гласът й да прозвучи съвсем нехайно.

Адам веднага я уви в една прасковена на цвят хавлиена кърпа, помогна й да излезе от ваната и да стъпи на постелката пред нея. Джес се оказа притисната между двама мъже. Не беше сигурна как точно се бе озовала в подобна ситуация, дали това не беше просто един от нелепите й сънища. Малката баня, в която едва имаше място за един, щеше още малко да се пръсне от тях тримата.

— Всичко е наред, Адам — увери го Джес.

Адам погледна към Дон, после даде воля на усмивката, която играеше през цялото време върху ъгълчетата на устните му.

— Трябва да спрем да се срещаме по този начин — каза той на Дон, преди да излезе от банята.

— Какво става, Дон? — попита тя.

— Би трябвало ти да ми кажеш.

— Ти си този, който нахълта в банята ми — напомни му тя.

— Не съм нахълтвал. Извиках те на няколко пъти. Стори ми се, че те чух да казваш нещо. Реших, че ми казваш да вляза. Така и направих. И докато се усетя, бях цапардосан със сапуна по главата.

— Помислих си, че е Рик Фергюсън.

— Рик Фергюсън?

— Въображението ми превърта тези дни — отвърна му тя. — Имаш ли нещо против да отидем в спалнята. Не ми е много удобно да говоря с теб, увита само с една хавлиена кърпа.

— Джес, били сме женени, не си ли спомняш?

— Все още не си ми казал какво правиш тук.

Джес мина покрай него и влезе в спалнята, нахлузи отгоре халата си и използва кърпата, за да подсуши косата си.

— Тревожех се за теб — каза той. — Човекът, който наех да те следи, ми каза, че тук е имало някаква суматоха с полицията.

— Това беше снощи.

— Прибрах се вкъщи едва тази сутрин — призна той с неудобство.

Джес го погледна уж с укор, но всъщност изпита огромно облекчение.

— Дойдох веднага. Приятелят ти — почти се задуши, докато го произнасяше, — ми отвори. Каза, че си под душа, но…

— … но ти искаше сам да се увериш. Е, увери ли се?

— Какво се е случило снощи? — попита Дон.

Джес му разказа как на прибиране е срещнала Адам пред вратата, намерила е прозореца в апартамента й отворен, канарчето го е нямало. За това как се е събудила гладна през нощта и е решила да похапне, отворила вратата на микровълновата печка и намерила канарчето си мъртво вътре.

— Господи, Джес, толкова съжалявам!

Джес избърса няколкото сълзи, които се стичаха по бузите й, удивена от явно непресъхващия им запас.

— Беше толкова сладка малка птичка. На Фред просто му харесваше да си седи в клетката по цял ден и да си пее. Колко трябва да си извратен…

— Наоколо има много извратени хора — тъжно каза Дон.

— И по-конкретно един.

— Трябва да ти кажа нещо — заяви Дон. — Нещо, което най-накрая би сложило край на терзанията ти. Ако това изобщо е възможно.

— И какво е то?

— Рик Фергюсън в осем часа тази сутрин е отишъл в полицейския участък и сам се е предал.

— Какво? — Джес незабавно се затича към гардероба и набързо потърси какво да си облече.

— Твърди, че нямал ни най-малка представа, че полицията го търси. Бил с някаква жена, с която се запознал…

— Сигурно. Сигурно, обаче, едва ли си спомня името й.

— Не мисля, че я е питал.

Джес облече набързо някакво бельо, после нахлузи джинсите си и един плътен син пуловер.

— Кога научи за това?

Джес забеляза тъгата, която се бе запечатала в очите на Дон.

— Върху телефонния ми секретар имаше две съобщения, когато се прибрах тази сутрин — каза той спокойно. — Едното се отнасяше до теб и онова, което се е случило снощи; другото беше от Рик Фергюсън, който ме уведомяваше, че си е ходил до вкъщи, говорил е с майка си, разбрал е, че полицията го търси и тръгва към участъка, за да се предаде. И аз отивам натам сега. Бих могъл да го убедя, че е в негов интерес да сътрудничи на обвинението.

— Добре. Идвам с теб. — Джес събра косата си на конска опашка.

— Ами какво ще стане с главния готвач?

Джес погледна през стената на спалнята към кухнята.

— Закуската ще трябва да почака, докато се върна.

— Ще оставиш този мъж сам в апартамента си? — Гласът на Дон прозвуча недоверчиво. — Джес, трябва ли да ти напомням, че последния път, когато той беше тук, ти се събуди и откри всичките си гащи разрязани на лентички.

— Не ставай смешен.

— Просто съвпадение ли е било, че се е озовал тук снощи, Джес? — попита Дон нетърпеливо. — Досега не ти ли е хрумвало, че може би Адам е този, който е нахлул в апартамента ти? Адам може да е убил и канарчето ти. Хванала си го точно когато е напускал местопрестъплението, за бога!

— Не съм го хващала — противопостави се Джес, гласът й беше кух. — Той ме търсеше. Не се е качвал горе.

— Кой го казва?

— Той — отсече Джес.

— И ти вярваш на всичко, което ти казва? Дори не допускаш вероятността, че може и да лъже?

— Не споделяй тайни с мен и аз няма да те лъжа — промълви тихо Джес, без всъщност да се усети, че говори на глас.

— Какво?

Върна се рязко в настоящето.

— Няма смисъл, Дон. Защо би го направил? Какви мотиви би могъл да има?

— Нямам представа. Знам само, че откакто срещна този човек, ти се случиха доста странни неща. Странни и опасни.

— Но Адам няма никаква причина да ме наранява.

Изражението върху лицето на Дон се промени от загриженост в тъга.

— Влюбена ли си в него, Джес? — попита той.

Джес въздъхна тежко.

— Не знам.

— Господи, Джес, той е един продавач на обувки. Какво правиш с този човек?

— Не е продавач на обувки — тихо отвърна Джес.

— Какво?

— Да, добре, всъщност продавач е — поправи се тя. — Не че това има някакво значение.

— Какво се опитваш да ми кажеш, Джес?

— Той е адвокат.

— Какво?

— Той е адвокат.

— Адвокат — повтори Дон.

— Нещо се е случило. Бил е отчаян и се е отказал…

— И е намерил призванието си в продаването на обувки, това ли наистина се опитваш да ми кажеш?

— Историята е много дълга.

— И много опашата. Джес, толкова ли си влюбена в този човек, та не можеш да подушиш лайното, дори когато те цапнат с него по носа?

— Много сложно е за обясняване.

— Само лъжите са сложни — отвърна й Дон. — Истината обикновено е съвсем проста.

Джес погледна от пода към тавана, после към прозореца, навсякъде другаде, но не и към съпруга си, отказваше да приеме вероятността, че можеше и да се окаже прав.

— Знаеш, че просто ти желая доброто, нали? — казваше Дон.

Джес кимна, сълзи се стичаха от очите й. Тя сърдито ги избърса.

— Винаги съм ти желал само доброто — добави той тихо.

Тя кимна.

— Трябва да тръгваме към участъка — каза Джес. — Имам няколко въпроса, които искам да задам на клиента ти.

 

 

Рик Фергюсън се бе отпуснал върху същия стол, в същата стая за разпити, в почти същото положение, както и предишния път, когато Джес го бе разпитвала. В единия ъгъл седяха двама цивилни детективи. За миг на Джес й се стори, че въобще не беше напускала стаята оттогава.

Той носеше същото кафяво кожено яке, същите сини джинси, същите островърхи черни ботуши. В позата му се четеше същото превъзходство. Веднага щом Джес влезе в стаята, той се стегна, проследи движенията й с подобните си на кобра очи под отпуснатите клепачи. Изправи се, сякаш се готвеше за удар. После рязко се отпусна, разкрачи широко крака, нарочно излагайки на показ издутото място на чатала си.

— Харесва ми косата ти — каза й той провлачено, като мързеливо се почесваше по вътрешната страна на бедрото. — Отива ти да си мокра. Трябва да го запомня.

— Затваряй си устата, Рик — заповяда му Дон, докато влизаше зад Джес в стаята, — и седни изправен на стола си.

Рик Фергюсън намести тялото си в нещо, което смътно приличаше на седнало положение, но продължи да държи краката си широко разкрачени. Дългата му коса се спускаше до раменете. Той се протегна и я пъхна разсеяно зад ушите си. Джес забеляза, че на лявото му ухо има обица.

— Нова ли е? — попита тя и посочи малката златна халка.

— Колко си наблюдателна само, Джес — отбеляза Рик Фергюсън. — Да, нова е. Имам и нова татуировка. Везните на правосъдието. — Той се разсмя. — На задника си. Искаш ли да я видиш?

— Стига си дрънкал, Рик — сряза го Дон.

Рик Фергюсън изглеждаше изненадан.

— Хей, какво толкова се впрягаш? Ти си мой адвокат, не си ли спомняш?

— Не и ако продължаваш да се държиш така.

— Хей, човече, какво става тук? — очите му бързо зашариха между Дон и Джес. — Забърсал си хубавата адвокатка по обвинението, а?

— Обеща, че ще отговориш на няколко въпроса на мис Костър! — отвърна рязко Дон. — Ще ти кажа, ако има нещо, на което не смятам, че трябва да отговаряш.

— Хей, животът ми е като отворена книга. Карайте направо, г-жо адвокат.

— Ти ли уби Кони Девуоно? — попита незабавно Джес.

— Не.

— Къде беше в деня, когато тя изчезна?

— Какъв ден беше това?

Тя му каза точната дата и приблизителното време.

Рик Фергюсън повдигна рамене.

— Мисля, че този следобед си бях вкъщи, с майка си. Тя не се чувстваше много добре.

— Къде работиш?

— Знаеш къде.

— Отговори на въпроса.

— Попитай ме по-учтиво.

— Отговори на въпроса, Рик. Съгласи се да сътрудничиш.

— Не е необходимо да е груба. — Ръката на Рик Фергюсън потърка чатала на джинсите му.

— Работиш във фабриката за магнитни жици „Ейс Магнетик“, така ли е?

— Позна.

— Би ли могъл да ми опишеш точно с какво се занимаваш, г-н Фергюсън?

— Г-н Фергюсън? — повтори той и се изправи на стола. — Мисля, че ми харесва начина, по който го произнасяш.

— Кажи й какво работиш, Рик — посъветва го Дон.

— Тя знае какво работя. Нека тя да ми каже.

— Караш електрокара, който пренася макарите с жица от склада до дока, така ли е?

— Точно така е.

— Преди това си работил на преса, изтеглял си жицата.

— Пак позна. Явно си си написала домашното, Джес. Нямах представа, че толкова си се интересувала от мен.

— Как ще обясниш факта, че жицата, която прекарваш до дока всеки божи ден е същата като онази, използвана при убийството на Кони Девуоно?

— Не отговаряй на този — бързо каза Дон.

Рик Фергюсън не отговори.

— Къде беше през последните няколко дни?

— Мотах се.

— Можеш ли да бъдеш по-конкретен.

— Всъщност, не.

— Защо си се измъкнал от къщи посред нощ?

— Никога не се измъквам от къщи.

— Къщата ти е била наблюдавана. Видели са те да влизаш вечерта на девети декември, но не са те видели да излизаш. На следващия ден не си се появил и на работа.

— Взех си няколко дни болнични. Имам право на това. А пък ако не сте ме видели да излизам от предната врата, вината си е ваша, а не моя.

— Не си офейкал?

— Ако бях офейкал, защо изобщо бих се връщал? Защо доброволно бих се предал?

— Ти ми кажи.

— Няма какво да ти казвам. Не съм офейквал. Хей, веднага щом чух, че вие, хора, ме търсите, довтасах тук. Нямам причина да бягам. Нямаш нищо срещу мен.

— Напротив, г-н Фергюсън — каза му Джес. — Имам мотив. Имам възможност. Имам достъп до оръжието, с което е било извършено убийството.

Рик Фергюсън присви рамене.

— Нищо нямаш — повтори той.

— Така и не ми отговори на въпроса, къде си бил през последните няколко дни.

— Напротив, отговорих. Просто явно не това ти се искаше да чуеш.

— Ами вчера?

— Какво вчера?

— Къде беше вчера? Сигурно, би могъл да си спомниш поне толкова?

— Мога да си спомня. Просто не виждам на теб какво ти влиза това в работата. — Той погледна към адвоката си. — Какво общо има това, къде съм бил вчера, с арестуването ми?

— Отговори на въпроса — подкани го Дон и Джес му поблагодари с едва забележимо кимване на главата.

— Бях с едно момиче, с което се запознах.

— Как се казва?

— Мелани.

— Фамилия?

— Не съм я питал за фамилията й.

— Къде живее?

— Нямам представа. Отидохме в един мотел.

— Кой мотел?

— В най-близкия.

Джес погледна с отчаяние от кървавочервения бетон на пода към звукоизолирания таван.

— С други думи, не можеш да докажеш къде си бил вчера?

— Защо трябва да доказвам? — Рик Фергюсън отново се обърна към Дон, очите му въпросително премигаха. — Какво общо има това, къде съм бил вчера, с убийството на тази Девуоно?

— Вчера някой е проникнал в апартамента на мис Костър между два следобед и седем вечерта — отвърна му Дон.

— Я гледай, това никак не е хубаво — поклати глава Рик Фергюсън, в гласа му се прокрадваше усмивка. — Липсва ли нещо?

Джес си спомни за отворения прозорец и празния кафез, които я бяха посрещнали.

— Ти ще ми кажеш — отвърна тя спокойно и съвсем равнодушно.

— Какво, мислиш, че аз съм го направил? — Върху лицето на Рик Фергюсън се изписа укорително изражение.

— Ти ли беше? — попита Джес.

— Вече ти казах. Бях с едно момиче на име Мелани.

— Разполагаме със свидетели, които могат да потвърдят, че са те видели на местопроизшествието — излъга Джес, питаше се дали Дон щеше да се противопостави и му беше благодарна, когато не го направи.

— Тогава свидетелите ви грешат — спокойно отвърна Рик Фергюсън. — Защо ми е да влизам в апартамента ти? Това не би било много умно от моя страна.

— Никой не твърди, че си много умен — отвърна му Джес.

Рик Фергюсън се хвана за сърцето.

— Ох! Наистина знаеш как да нараниш един мъж, Джес. — Той й намигна. — Може би някой ден ще мога да ти го върна.

— Рик — каза Дон, преди Джес да успее да отговори, — познаваш ли някой на име Адам Стоун?

Главата на Джес рязко се извърна към бившия й съпруг.

— Я го кажи пак името? — попита Рик Фергюсън.

— Адам Стоун — повтори Дон.

Джес съсредоточи отново вниманието си върху Рик Фергюсън, като с неохота очакваше отговора му.

— Той един от предполагаемите ви свидетели ли е? — попита Рик Фергюсън, после поклати глава. — Страхувам се, че името не ми говори нищо — усмихна се той. — Но знаете как съм с имената.

— Това няма да ни доведе доникъде — нетърпеливо се намеси Джес. — Твърдиш, че не знаеш нищо за убийството на Кони Девуоно, така ли?

— Точно така.

— Просто ни разиграваш — ядосано заяви Джес.

— Просто ви казвам истината.

— В такъв случай — каза му Джес, — смятай, че си арестуван във връзка с убийството на Кони Девуоно. — Тя се извърна и бързо напусна стаята.

Дон веднага я последва.

— Джес, почакай една секунда, за бога. Помисли какво правиш!

Полицаите, които се намираха отвън извърнаха дискретно погледи.

— Няма за какво да мисля.

— Нямаш доказателства, Джес.

— Престани да ми повтаряш, че нямам доказателства. Имам мотив. Имам възможност. Имам оръжието, с което е извършено убийството. Какво още ми е необходимо?

— Щеше да е хубаво да имаше и някакви отпечатъци върху оръжието. Някакви стабилни лабораторни тестове, свързващи Кони Девуоно с моя клиент, каквито знам, че нямаш. Няколко свидетели, които може да са видели моя клиент и жертвата заедно по време на нейното изчезване, с което също не разполагаш. Някакво свързващо доказателство между трупа и Рик Фергюсън, Джес, нещо което да свърже двете неща.

— Аз ще ги свържа.

— Желая ти успех тогава.

— Ще се видим в съда.