Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (12)

Дванайсета глава

— Уолтър! Уолтър, за бога, отново си оставил отключена външната врата! — Джес издумка по вратата на апартамента на втория етаж на построената от пясъчник триетажна жилищна сграда, като се чудеше дали ще бъде чута от тромпета на Майлс Дейвис.

— Позадръж малко, идвам — дойде отвътре плътен мъжки глас.

Миг по-късно вратата се отвори и ниският, закръглен системен анализатор, който живееше в съседство под Джес, застана пред нея, облечен в копринен зелен халат, отпивайки глътка червено вино от чашата си. Той я огледа набързо от главата до петите.

— Джес, толкова си хубава. И толкова истерична. Искаш ли да влезеш да пийнем по едно?

— Бих искала винаги да проверяваш дали си заключил външната врата — отвърна му Джес. Не беше в настроение за нещо толкова любезно като чаша червено вино.

— О, отново ли съм забравил да я заключа? — Уолтър Фрейзър изглеждаше абсолютно равнодушен. — Внасях покупките и трябваше да претичвам до колата. Просто беше по-лесно да оставя вратата отключена.

— По-лесно и много по-опасно.

— Лош ден, а? — попита Уолтър.

— Просто винаги я заключвай — повтори Джес и се отправи към последната площадка със стълби до нейния апартамент.

Телефонът започна да звъни в момента, в който отвори вратата. Сега пък какво? Докато бързаше към кухнята, за да го вдигне, почука отстрани на кафеза, чувайки как канарчето й цвърти и протестира уплашено.

— Съжалявам, Фред — извика тя и сграбчи като обезумяла телефонната слушалка — Ало! — Гласът й премина в крясък.

— Ох! Някой не е в настроение.

— Дон, ти ли си?

— От офиса ми казаха, че си се опитвала да се свържеш с мен. Случило ли се е нещо?

— Нищо, което не би могло да се оправи, веднага щом видя твоя клиент върху електрическия стол.

— Предполагам, че става дума за Рик Фергюсън — каза Дон, гласът му се скова.

— Отлично предположение. А какво ще кажеш за следното? Днес твоят клиент се появи в съдебната ми зала и няколко часа по-късно колата ми, за чийто ремонт похарчих повече от четиристотин долара, се оказа наполовина покрита с лайна. Ти какво предположение би направил в заключение?

— Задръж за секунда. Казваш, че колата ти е била буквално покрита с…?

— Изпражнения, по всяка вероятност човешки. Или поне така смятат ченгетата. Взеха проби, за да ги анализират и се опитват да открият някакви отпечатъци по колата. По дяволите, не че ще успеят да се сдобият с каквото и да било. Сигурна съм, че гумените ръкавици са били на мода днес.

— Господи! — промърмори Дон.

— Просто кажи на клиента си, че ако още веднъж си подаде носа в моята съдебна зала, ще накарам да го арестуват. Без значение за какво.

— По дяволите, вече го предупредих да стои далеч от теб.

— Просто го дръж настрана от съдебната ми зала.

— Няма да го видиш повече там.

Въпреки равната интонация, Джес успя да долови объркването в гласа на бившия си съпруг. Знаеше, че вътрешно той се бори да спазва прилична дистанция между личния и професионалния си живот, а тя правеше за него това почти невъзможно.

— Виж — каза той след продължително мълчание, — наближава девет часа. Като те знам каква си, сигурно още не си яла.

— Не съм много гладна.

— Трябва да ядеш. Хайде. Мога да съм при теб най-много до двайсетина минути. Ще излезем да хапнем набързо по един бифтек…

— Дон, току-що прекарах два часа с една кола, която изглеждаше като сандвич с лайна. Нямам кой знае какъв апетит. — Усети как той се усмихва. — Съжалявам. Някой друг път?

— Когато кажеш. Наспи се хубаво.

— Благодаря.

— О, и Джес…

— Да?

— В щата Илинойс вече не екзекутират престъпниците на електрически стол. Убеден съм, че днес са на мода смъртоносните инжекции.

Джес се разсмя.

— Благодаря за осъвременяването на информацията.

И двамата затвориха, без да си кажат довиждане.

Почти едновременно с това Джес усети, че стомахът й къркори.

— Страхотно. Моментът е съвсем подходящ. — Джес погледна към телефона и реши да не се обажда отново на Дон. Беше прекалено уморена, прекалено вбесена, всичко й бе дошло до гуша, за да й се излиза тепърва. Щеше само да развали и неговото настроение. Освен това, защо да яде бифтек, когато си имаше чудесни, твърди, замразени пици тук, в собствения си фризер?

Тя разви две от целофанената им обвивка и ги пъхна в микровълновата печка, после извади кутия с кока-кола от хладилника, издърпа металната запушалка и дръпна една голяма глътка направо от кутийката. Така беше по-газирана, помисли си тя, отпи още една глътка и се замисли за своя зет и нововъведеното му правило за никакви безалкохолни напитки. („Мисля, че завиждаш — беше казал Бари. — Защото сестра ти си има съпруг и семейство, и е щастлива. А ти какво си имаш? Фризер, пълен със замразени пици и едно проклето канарче!“)

Прав ли беше? Наистина ли завиждаше на щастието на сестра си? Възможно ли бе да е толкова дребнава?

За пръв път от години Морийн не я бе поканила на вечеря за Деня на благодарността. Беше казала нещо от сорта, че за разнообразие ще вечерят с родителите на Бари, но по всяка вероятност на нея просто й бе дошло до гуша. На всички им бе дошло до гуша. Дори и баща й бе престанал да й предлага в подходящо за нея време да се срещне с новата му изгора. Разбирал колко заета е в момента, беше й казал той, цитирайки всички публикации около настоящото й дело. Щял да почака, докато процесът приключи.

Какво причиняваше на баща си? И на неговото щастие ли завиждаше? Нима искаше всички, които я обичаха, да живеят същия изолиран самотен живот, който тя сама си бе избрала? Възможно ли бе да вярва, че проявата на интерес към друга жена от страна на баща й, е по някакъв начин предателство спрямо майка й, дори и сега, след всичките тези години?

Джес зарови глава в ръцете си. Не, осъзна постепенно тя. По-скоро с това, че си позволяваше да обича друга жена, баща й, по някакъв символичен, но доста реален начин, подписваше свидетелството за смъртта на майка й.

Джес вдигна глава от ръцете си и се вгледа в тавана, сълзи се стичаха по страните й. Възможно ли бе все още по някакъв начин да очаква майка й да се върне отново в живота им? Това ли чакаше, на това ли се надяваше, за това ли копнееше? Дори и сега, след цели осем години? Нима още очакваше майка й да се появи на прага, да привлече вярната си дъщеря в прегръдките си, да покрие лицето й с целувки, да й каже, че всичко е простено, че тя не е отговорна за изчезването й, че са я обявили за невинна.

Още ли чакаше мига, в който щяха да обявят оправдателната й присъда? Не можеше ли животът й да продължи и без нея?

Микровълновата печка изпиука, с което оповести, че вечерята й е готова и Джес се върна рязко към реалността. Внимателно постави двете димящи пици върху една чиния на сини цветчета. Занесе чинията и кутийката с кола във всекидневната и седна на канапето, чак сега долавяйки музиката от шейсетте, която се излъчваше по радиото.

— „Понеделник, понеделник“ — пееха на два гласа „The Mamas and the Papas“.

Понеделник, понеделник, точно така! Какъв ден само.

— А твоят ден как мина, Фреди? — попита тя канарчето, докато духаше отгоре върху пиците. — По-добре от моя, надявам се. — Тя отхапа огромна хапка от едната и издърпа почти целия кашкавал отгоре й в устата си.

Телефонът иззвъня.

Джес натъпка с език пицата в лявата страна на устата си.

— Ало.

— Джес Костър ли е на телефона?

Мъжкият глас й беше някак си смътно познат.

— Кой се обажда? — попита Джес, тялото й застина в очакване.

— Адам Стоун.

— Адам Стоун?

— От магазина за обувки. Ботушите, които поръчахте — дойдоха късно следобед. Позвъних в работата ви. Оттам ме уведомиха, че сте в съда. Не ми казахте, че сте адвокат.

Джес усети как сърцето й започва да бие лудо, пицата стоеше залепена отстрани на устата й.

— Не са ми предали съобщението ви.

— Не съм оставял такова.

Мълчание.

— Значи ботушите ми са дошли — отвърна Джес, след, както й се стори, цяла вечност.

— Можете да си ги вземете по всяко време.

— Чудесно. Благодаря ви, че ме уведомихте.

— Или пък мога да ви ги донеса — предложи той сам услугите си.

— Какво?

— Да ви спестя едно идване до центъра. Бихте могли просто да ми дадете чек, попълнен на името на магазина, разбира се.

— Кога?

— Ако ви е удобно, бих могъл да дойда веднага.

— Какво? Кога? Веднага? — чу се Джес да повтаря. Кога се бе превърнала в такъв блестящ оратор?

— Предвиждат сняг за утре.

— Така ли?

— Всъщност, аз още не съм вечерял. А вие? Какво ще кажете да си разделим една пица?

Джес незабавно изплю в чинията полусдъвканата буца кашкавал от устата си.

— Звучи страхотно.

— Добре. Защо не ми кажете тогава къде живеете?

— Защо просто не се срещнем някъде? — предложи на свой ред Джес.

— Кажете къде.

Джес назова един малък италиански ресторант на Ермитаж авеню, до който лесно можеше да се стигне пеша.

— Петнайсет минути?

— Ще се видим там.

 

 

— Подранила сте — отбеляза той, докато се пъхаше в червеното сепаре от изкуствена кожа в дъното на малкия семеен ресторант. Носеше дънки и черно кожено яке върху сиво поло.

— Винаги идвам по-рано. Лош навик — отвърна му тя, мислейки си, докато изучаваше лицето му, че всъщност изглежда по-добре, отколкото си го спомняше. Дали и той си мислеше нещо от сорта за нея? Прииска й се да се бе преоблякла в нещо по-елегантно от обикновения черен пуловер и панталони. По всяка вероятност и малко грим не би й навредил. Но всъщност единственото, което направи, бе да наплиска набързо със студена вода лицето си, да си измие зъбите, да си сложи малко червило и да излети от къщи.

— Здравейте, синьорина — поздрави собственичката на средна възраст Джес и постави на масата две покрити с лекета хартиени менюта. — Радвам се да ви видя отново.

— И аз вас — съгласи се Джес и се усмихна на тъмнокосата кръглолика жена. — Карла прави най-хубавите пици на света.

— Е, без съмнение поне тук в Де Пол — доуточни Карла. — Да ви донеса ли една кана „Кианти“, докато преглеждате менюто?

— Чудесна идея — отвърна Адам и хвърли набързо поглед към изброените ястия.

— Аз вече си избрах — каза нетърпеливо Джес. — Искам специалитета на заведението. Най-любимото ми нещо на света, мога да го ям непрекъснато.

— В такъв случай я направете голяма — набързо допълни Адам. — Ние ще си я разделим. — Карла вдигна менютата от масата и се отправи към кухнята. — Между другото, ботушите ви са в колата. Подсетете ме да ви ги дам.

— А вие ме подсетете да ви напиша чек.

— Господи, все трябва да се подсещаме. — Той се разсмя. — Явно идвате често тук.

— Просто живея надолу по улицата. А и не съм много по готвенето — добави Джес.

— Доколкото разбирам, не ви остава и кой знае колко време за готвене.

— Вярно, но и да ми оставаше, пак не бих готвила.

Той изглеждаше изненадан.

— Въпрос на принципи?

— Ние, адвокатите наистина имаме такива — каза тя и се усмихна.

— Никога не съм се и съмнявал.

— Майка ми готвеше непрекъснато — обясни Джес. — Мразеше да готви и така и не ни научи. Може би си е мислела, че ако сестра ми и аз не можем да готвим, никога няма да бъдем принудени да го правим.

— Интересна теория.

— Не че се получава на практика.

Той изглеждаше озадачен.

— Сестра ми наскоро се превърна в изрядната домакиня.

— И вие не го одобрявате?

— Предпочитам да не говоря за сестра си.

Карла се върна с каната „Кианти“ и две чаши за вино.

— Снощи във вестника прочетох за убиеца с арбалет — каза Карла, наливайки вино в чашите. — Споменава се и вашето име и всичко останало. Много впечатляващо.

Джес се усмихна.

— Би било впечатляващо, ако спечеля.

Карла махна презрително с ръка.

— Без съмнение. Ще спечелите. Без съмнение. — Тя изтри ръце в болнично зелената си престилка, прилепнала към огромните й гърди, след което се отправи към предната част на ресторанта. В малкия салон бяха наблъскани пет сепарета и може би десетина маси, половината от които в момента бяха заети. Стените бяха покрити с пъстроцветни, нарисувани на ръка сцени от Италия. От тавана, на неравномерно разстояние един от друг, висяха пластмасови гроздове.

— Е, значи вечерям със знаменитост — заяви Адам и вдигна чашата си към нейната.

— Страхувам се, просто с един преуморен, зле платен обществен обвинител. — Те чукнаха чашите си. — Здраве и пари, както би казал зет ми.

— За вашата предстояща победа.

— Ще пия за това. — Пиха. — Е, а вие? Откога продавате обувки?

— В този магазин, от лятото. Иначе, от около година.

— А преди това?

— Разни работи. Тук и там. Пътуващ търговец. Знаете как е.

— Баща ми беше търговец.

— О?

— Имаше си собствен магазин. Всъщност, няколко. Сега е пенсионер.

— И влудява майка ви?

Джес отпи дълга глътка от чашата си.

— Майка ми умря.

Джес видя как челюстта на Адам увисна надолу.

— О, съжалявам. Това беше малко недодялано от моя страна. Кога е починала?

— Преди осем години. Извинете… ще възразите ли, ако сменим темата?

— Както искате.

— Разкажете ми нещо повече за вас. От Чикаго ли сте?

— От Спрингфийлд.

— Никога не съм ходила в Спрингфийлд.

— Хубав град.

— Защо го напуснахте?

— Време за промяна. — Той повдигна рамене. — А вие? Родена и израснала в Чикаго?

Тя кимна.

— Нямате ли желание да опитате някъде другаде?

— Падам си малко нещо домошар.

— Тук ли сте завършили право?

— В Нортуестърнския университет.

— От който сте се дипломирали сред първите трима във випуска? — предположи той.

— Бях четвърта.

Той се усмихна на чашата си.

— И после сте отхвърлили всички предложения за доходоносна частна практика, за да станете преуморен, зле платен обществен обвинител в щатската адвокатска служба.

— Не ми се искаше да се озова в правния отдел на голяма фирма, където единственото дело, което някога щях да видя, щеше да бъде войната на разните резюмета, минаващи през бюрото ми. Освен това, един от моите преподаватели бе адвокат на щатска служба; кандидатира се за шеф на службата и бе избран, а после назначи и мен. Единственият въпрос, който ми зададе бе, ще мога ли да искам смъртни присъди.

— Явно сте му отговорили правилно.

Тя се разсмя.

— В щатската адвокатска служба не желаят либерали.

— Е, как ви се струва работата?

— Честно?

— Ако настоявате.

Джес пак се разсмя.

— Обичам работата си. Поне засега. В началото беше малко суховато. Първоначално ме назначиха в отдела за пътнотранспортни злополуки. Не бе безкрайно вълнуващо, но човек трябва да изплати дълга си, предполагам. Бях там около година, после преминах към първи общински отдел, който се занимава с дребни провинения, всичко от щети върху собствеността до тежки физически насилия. Повече съдийски дела, малко истински процеси със съдебни заседатели. Неща, които винаги са със сериозни последствия единствено за самата жертвата. Коравосърдечно ли звучи?

— Бих казал, че работейки в щатската адвокатска служба, сте се сдобили с доста твърда черупка.

Образът на обезглавената костенурка изскочи в полезрението й.

— Прекарах в първи общински отдел още една година — продължи Джес, говореше бързо. — После отидох към отдела за преразглеждане на углавни престъпления. Това вече беше доста по-интересно.

— Какво го правеше по-интересно?

— Свързано бе с истинска следователска работа, оглед на местопрестъплението, разпит на жертвата и свидетелите. Работи се в близки взаимоотношения с полицията. Нали знаете, онова, което повечето хора не осъзнават, е, че ченгетата всъщност не могат да отправят обвинения към никого. Само щатът може да отправя обвинения. Ченгетата разследват, но прикрепения към тях щатски юрист решава дали да приеме обвиненията и да пусне делото по каналния ред.

— Първият привкус на истинската власт.

Джес отпи още една голяма глътка от виното си.

— Моят зет твърди, че когато жена се сдобие с малко власт, тя изгубва чувството си за хумор.

— Хей, та вие се разсмяхте на моя виц за презерватива.

— Всъщност, и аз имам един виц за вас — заяви Джес, като се опита набързо да събере мислите си. — Една от секретарките в службата ми го каза. — Замълча за миг и се помъчи да си спомни как точно бе формулирано. — Какво става, когато върху телеграфна жица кацнат сто коса в редица и изведнъж деветдесет и девет от тях отстъпят крачка назад?

— Не знам. Какво става?

— Косопад! — Джес се разсмя, после рязко спря. — Беше ужасно. Това е един ужасно тъп виц. — Тя поклати глава с недоумение. — Не мога да повярвам, че ви разказах толкова тъп виц.

— Вицът си го биваше, разказан с много чувство за хумор, бих добавил — отвърна Адам, кикотейки се тихичко. — Следващия път, когато видите зет си, му кажете, че е едно голямо лайно.

Тя първо си представи зет си, после изплесканата с лайна кола.

— Дали не бихме могли да говорим за нещо друго, а, как мислите?

— Значи сте останали в отдела за преразглеждане на углавни престъпления още една година — каза той, без да се отклонява от темата.

— Седем месеца.

— После сте станали обществен обвинител?

Тя изглеждаше изненадана.

— Откъде разбрахте?

— Остана ли нещо друго? — попита простичко той.

— Всяка съдебна зала има трима щатски юристи, прикачени към съответния съдия; обикновено за около година, но може и за по-дълго. Най-главният от тези юристи се казва първи юридически съветник. Именно това съм аз. — Тя млъкна и допи виното от чашата си. — Как изобщо стигнахме дотук?

— Предполагам, тъй като аз попитах какво представлява щатската адвокатска служба.

— Е, поне не можете да се оплачете, че не съм ви казала. — Джес погледна към скута си. — Съжалявам, не исках да се отплесвам. Предполагам, че темата е доста суховата.

— Напротив. — Той й наля още вино в чашата. — Разкажете ми още нещо.

Джес вдигна чашата към устните си, благодарна, че има какво да прави с ръцете си. Вдиша от тежкия аромат на виното и се опита да проникне отвъд топлото кафяво на очите на Адам. Почуди се дали наистина беше толкова заинтригуван от подробностите в кариерата й, колкото изглеждаше на пръв поглед. Запита се какво всъщност търси той тук. Запита се какво прави тук тя самата.

— Е, добре — поколеба се Джес, преди да продължи. — Аз отговарям за всичко, което става в тази съдебна зала. Водя по-важните дела. Решавам кои от тях да оставя на втория и третия юридически съветник. Нещо като учител съм, или като наставник, както искате го наречете. И аз съм тази, която опира пешкира, ако те оклепат нещо. Ако нещо се обърка в моята съдебна зала, отговорността ляга върху мен.

— И колко дела водите годишно?

— От около дванайсет до двайсет. Става въпрос за дела, изискващи съдебни заседатели. Болшинството от делата се решават чрез съдийски процеси или по договаряне между двете страни. — Тя се разсмя. — Става много оживено по това време на годината. Обикновено това, кой от съдиите може да реши максимален брой дела преди Коледа, се превръща в истинска надпревара.

Пицата пристигна, димяща и гореща, четирите различни вида сирене бяха потекли отстрани на алуминиевата тава, отгоре бе покрита с най-различни зеленчуци и наденички.

— Изглежда умопомрачително — отбеляза Адам и отряза по едно парче за всеки. Усмихна се, когато Джес веднага награби своето с ръце и набута крайчето му в устата си. После избухна в смях.

— Изглеждаш точно като малко дете.

— Съжалявам. Трябваше да те предупредя. Ям като прасе. Нямам никакви обноски.

— Удоволствие е да те наблюдава човек.

— Не мога да разбера как хората ядат пица с нож и вилица — добави тя, после рязко спря, дълга нишка разтопено сирене се люлееше между устата и чинията й. — Сега ще ми кажеш, че винаги използваш нож и вилица, нали?

— Не бих се осмелил. — Адам вдигна парчето пица в големите си ръце и го поднесе към устата си.

— Страхотна е, нали?

— Наистина е страхотна — съгласи се той, очите му не се откъсваха от нейните. — А сега, разкажи ми още за Джес Костър, щатския юрист.

— Мисля, че вече казах повече от достатъчно. Не съветваха ли по книгите жените да оставят мъжете да говорят? Нали разбираш, да открият от какво се интересува той? Да се престорят, че и те се интересуват от същото? — Тя замлъкна, пицата в ръката й остана да виси във въздуха. — Или може би ти правиш тъкмо това с мен?

— Не вярваш, че си интересна?

— Само защото аз самата смятам правото за интригуващо, не означава, че и всички останали трябва да са на същото мнение.

— Какво точно те заинтригува в правото?

Джес остави пицата си върху чинията, замисли се сериозно над въпроса, подбирайки внимателно думите си.

— Предполагам, че не е толкова просто. Искам да кажа, повечето хора обичат да възприемат криминалната правораздавателна система като битка между правдата и неправдата, между доброто и злото, истината и нищо друго освен истината. Но нещата изобщо не стоят така. Не са черно-бели. По-скоро различни нюанси на сивото. И двете страни покваряват истината, опитват се да я използват така, както им е изгодно. Един добър адвокат винаги ще „извърти“ лошото деяние, така че да не звучи чак толкова лошо.

— Адвокатите в ролята на политици?

Джес кимна.

— Тъжната истина е, че истината почти няма място в съдебната зала. — Тя повдигна рамене. — Понякога за адвокатите е много лесно да изгубят всякаква представа за основните морални принципи и етични норми.

— Каква е разликата между двете?

— Моралът е вечен — обясни просто Джес. — Етиката се определя от професионалните норми, свързани с поетата отговорност. Толкова безнадеждно надуто ли прозвуча, както на мен ми се стори?

— Прозвуча очарователно.

— Очарователно!? Аз звуча очарователно!? — Джес се разсмя.

— Това изненадва ли те?

— „Очарователно“ едва ли спада към определенията, които чувам да се използват при описанието ми — непринудено отвърна тя.

— И какви определения чуваш?

— О, ревностна, сериозна, ревностна, отдадена изцяло на работата си, ревностна. Чувам доста „ревностна“.

— Което може би те прави и толкова добър обществен обвинител.

— Кой твърди, че съм добра?

— Пита тя, която при дипломирането си е била четвърта във випуска.

Джес се усмихна смутено.

— Не съм сигурна дали едното има нещо общо с другото. Искам да кажа, че може да наизустяваш прецеденти и процедури, може да научиш наизуст законите, но в действителност трябва вътре в себе си да усещаш какво всъщност представлява закона. Предполагам, че е както в любовта. — Тя отклони поглед встрани. — Въпрос на лични убеждения.

— Интересна аналогия — каза Адам. — Предполагам, че си разведена.

Джес се пресегна да вземе чашата си, вдигна я към устните си, после я свали надолу, без да отпие изобщо.

— Интересно предположение.

— За двамата интересни хора — отвърна Адам и отново чукна чашата си в нейната. — Колко време си била женена?

— Четири години.

— А от колко време си разведена?

— Четири години.

— Хубава симетрия.

— А ти?

— Женен шест години, разведен от три.

— Имаш ли деца?

Той допи виното си, наля каквото бе останало от бутилката в чашата си и поклати глава.

— Сигурен ли си? — попита Джес и се разсмя. — Паузата беше много многозначителна.

— Нямам деца — повтори той. — А ти?

— Не.

— Прекалено заета?

— Предполагам, че аз самата съм още прекалено голямо дете.

— Съмнявам се — отвърна й той. — Изглеждаш така, сякаш имаш много стара душа.

Джес прикри внезапно изпитаното неудобство с нервен смях.

— Предполагам, че имам нужда от още сън.

— Нямаш нужда от нищо. Ти си много хубава — каза той и изведнъж съсредоточи цялото си внимание върху пицата.

И Джес направи същото. За няколко мига настъпи неловко мълчание.

— Не исках да те смутя — обади се той, все още съсредоточил поглед в чинията си.

— Не съм смутена — отвърна Джес, без да е сигурна как всъщност се чувстваше.

— Е, има ли някаква връзка между развода ти и това, че си обществен обвинител? — попита Адам, като внезапно превключи на друга тема.

— Извинявай?

— Ами, предполагам, че да си обществен обвинител е нещо като да си състезателен кон. Дресиран си да бъдеш винаги нащрек. Чуваш камбанката и излизаш на пистата да тичаш. Егоцентричен си, а това ти е нужно, защото винаги си на стартовата линия. И най-лошото нещо е да загубиш. Когато си по средата на някой процес, много е трудно изведнъж да изтриеш всичко от съзнанието си. Всъщност ти си женен за самото дело, докато то продължава. Не съм ли прав?

Джес поклати глава.

— Прав си.

— А съпругът ти с какво се занимаваше? — Адам отряза и на двамата по парче пица.

Джес се усмихна.

— Адвокат е.

— Приключих с изложението си.

Джес се разсмя.

— Ами бившата ти съпруга?

— Тя беше вътрешен декоратор. Последното, което чух за нея е, че се е оженила. — Адам си пое дълбоко въздух и вдигна ръце във въздуха, сякаш за да покаже, че вече се е уморил да говори по този въпрос. — Е, както и да е, стига толкова за миналото. Време е да продължим напред.

— Много бързаш.

— Няма кой знае какво за разказване.

— Не обичаш да говориш кой знае колко за себе си, нали?

— Не повече от теб самата.

Джес остана удивена.

— Какво искаш да кажеш? Говоря за себе си, откакто съм дошла.

— Говориш за правото. Винаги когато въпросите придобият по-личен оттенък, ти стисваш толкова здраво устни, сякаш си враждебно настроен свидетел, изправен да дава показания.

— Правя ти едно предложение — каза Джес, учудена от факта, че е била толкова прозрачна. — Няма да ти казвам моите тайни, ако ти не ми казваш твоите.

Адам се усмихна, кафявите му очи бяха непроницаеми.

— Не споделяй тайни с мен и аз няма да те лъжа.

Настъпи продължително мълчание.

— Звучи добре — отбеляза Джес.

— Мен също ме устройва.

Продължиха да се хранят, довършвайки мълчаливо онова, което бе останало от пицата.

— Защо ми се обади тази вечер? — попита Джес, като бутна встрани празната си чиния.

— Исках да те видя — отвърна той. — Ти защо прие?

— Предполагам, че защото и аз исках да те видя.

Те се усмихнаха един на друг през масата.

— Е, какво прави един амбициозен адвокат като теб с един обикновен продавач на обувки като мен? — Той направи знак да донесат сметката.

— Имам усещането, че около теб няма нищо обикновено.

— Това се дължи единствено на факта, че си адвокат. Винаги търсиш неща, които просто не съществуват.

Джес се разсмя.

— Чух, че утре ще вали и един чифт нови зимни ботуши биха ми били от полза.

— Имам точно каквото ти трябва на задната седалка на колата си. Мога ли да те откарам до вас?

Джес се поколеба, питайки се от какво точно се страхува.

Карла донесе сметката.

— Е, как беше всичко? Хареса ли ви пицата? — попита тя Адам.

— Без съмнение най-хубавата пица в „Де Пол“.

Джес видя как Адам вади една двайсетдоларова банкнота от джоба си, помисли си дали да не предложи да си разделят сметката, после й хрумна нещо по-добро. Следващия път, реши Джес, тя щеше да плати вечерята.

Ако имаше следващ път.

 

 

Джес спеше дълбоко, без да сънува, истински лукс, който не бе могла да си позволи от седмици. Внезапно се събуди, изправена, с изпънати напред ръце, сякаш падаше някъде надолу. Наоколо звъняха звънци, виеха аларми.

Телефонът звъни, осъзна тя, протегна се през леглото и предпазливо вдигна слушалката към ухото си. Фосфоресциращия циферблат на часовника й показваше 3 часа сутринта. В три часа сутринта никога не идваха добри новини, много добре знаеше това. Само смъртта и отчаянието не изпитваха неудобство от това да събуждат хората посред нощ.

— Ало — каза тя, гласът й бе буден и овладян, сякаш бе чакала да й позвънят.

Очакваше да чуе полицията от другата страна на линията или пък медицинската експертиза. Но телефонът мълчеше.

— Ало? — повтори тя. — Ало? Ало?

Никой не й отговори. Липсваше дори благовъзпитаното дишане в слушалката.

Джес затвори, главата й се отпусна тежко върху възглавницата, чу се глухо тупване. Някаква досадна грешка, помисли си тя, не искаше да обмисля останалите възможности.

— Заспивай отново — промърмори, но сънят я бе напуснал и тя лежа будна, наблюдавайки през прозореца на спалнята си как снегът тихо се стеле отвън, докато накрая не дойде време за ставане.