Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (14)

Четиринайсета глава

Отидоха да гледат едно ново цветно копие на „Казабланка“, независимо от факта, че и двамата бяха гледали филма няколко пъти по телевизията. По настояване на Джес седнаха в дъното на салона, близо до пътеката. Почти не си говориха по време на краткото пътуване към киното; въобще — седнали веднъж в салона, размениха само няколко думи, докато се отправиха после пеша към ресторанта. Нито веднъж не се докоснаха.

Ресторантът, който се намираше на Норт Линкълн авеню, беше малък, тъмен и шумен. Вътре се предлагаха главно бифтеци. Те седнаха на една съвсем малка маса за двама в дъното и чак след като дадоха поръчката си на сервитьора, който имаше тънка златна халка на носа си, направиха няколко несигурни опита да завържат разговор.

— Четох някъде — каза Джес, — че когато са започнали да снимат „Казабланка“, сценарият още не бил довършен и актьорите изобщо не били сигурни коя точно роля изпълняват и какво всъщност трябва да правят. Бедната Ингрид Бергман по всяка вероятност непрекъснато е питала режисьора в кого по-точно би трябвало да е влюбена.

Адам се разсмя.

— Изглежда доста невероятно.

Мълчание. Очите на Адам се отправиха към виненочервените стени. Джес взе една топла питка от панерчето за хляб, разкъса я на две и я натъпка в устата си.

— Имаш добър апетит — отбеляза той, при все че погледът му още бе насочен другаде.

— Винаги съм си похапвала добре.

— Майка ти сигурно ти е казвала да си изяждаш всичко от чинията, а?

— Не е ставало нужда. — Джес преглътна и откъсна още едно парче от питката.

— Сигурно имаш много бърза обмяна на веществата.

— Смятам, че честите истерични пристъпи спомагат за поддържането на килограмите — отвърна му Джес и докато напъхваше хляба в устата си се запита защо се чувстваха толкова неловко един с друг. Бяха контактували много по-добре, докато бяха наистина съвсем непознати. Вместо сега да се отпуснат повече, всяко ново откритие създаваше само още по-голяма скованост помежду им, сякаш постепенно емоционално се вкочанясваха.

— Не ми харесва думата „истерични“ — обади се той след продължително мълчание.

— Какво има да не ти харесва?

— Има доста двояко значение — обясни Адам, — предпочитам „прекомерна възбуда“.

— Смяташ, че означават едно и също ли?

— Двете страни на едно и също равенство.

Джес се замисли над това.

— Не знам. Единственото, което знам, е, че още от малка хората непрекъснато ми казват да се отпусна.

— Което само подсилва отрицателната представа, която имаш за себе си като за истеричен човек. — Той най-накрая я погледна право в очите. Джес се сепна от внезапната настойчивост на погледа му. — Когато хората ти казват да се отпуснеш, това означава, че всъщност те са тези, а не ти самата, които не могат да се справят с прекалената ти възбуда. Така те карат да се чувстваш виновна. Съвсем просто е, нали?

— Още една от твоите интересни теории.

— Аз съм интересен човек, не си ли спомняш? — Той сграбчи силно една малка франзела и отхапа крайчето й.

— Тогава защо си губиш времето с продаването на обувки?

Той се разсмя.

— Притеснява ли те, че продавам обувки?

— Защо да ме притеснява?

— Всъщност, аз обичам да продавам обувки — заяви той, избута назад стола си и протегна крака отстрани на масата. — Всяка сутрин отивам на работа в десет часа. Тръгвам си в шест. Като изключим четвъртъка. Никаква работа за вкъщи. Никакви часове наред в подготовка за следващия ден. Никакви кавги. Никаква отговорност. Отивам на работа; продавам обувки; прибирам се вкъщи. Vini, vidi, vici. Или както там искаш го наречи.

— Но сигурно е много потискащо някой да ти отнема времето с часове, за да си тръгне накрая с чифт обувки или пък, което е по-лошо, без нищо.

— Не ми пука.

— На комисионна ли работиш?

— Да, отчасти на заплата, отчасти на комисионна.

— Значи това оказва влияние върху доходите ти?

Той повдигна рамене и седна изправен на стола си.

— Аз съм добър продавач.

Джес почувства колко топли са краката й в новите зимни ботуши.

— Е, със сигурност мога да потвърдя това — остана доволна, когато той се усмихна. — Ами интелектуалната страна?

Той изглеждаше озадачен.

— Какво имаш предвид?

— Вие явно сте един много интелигентен мъж, г-н Стоун. Онова, което правите по цял ден, едва ли стимулира кой знае колко умствените ви способности.

— Напротив. Благодарение на онова, което правя по цял ден, аз се срещам с най-различни интелигентни и интересни хора. Те ми доставят целия интелектуален стимул, от който се нуждая на този етап от живота си.

— На какъв точно етап се намираш в момента?

Той присви рамене.

— Нямам представа.

— Къде си учил?

— В Спрингфийлд.

— Искам да кажа, в кой университет?

— Кой казва, че съм бил в университет?

— Аз.

Той се усмихна насила.

— Университета в Лойола.

— Завършил си Лойолския университет и сега продаваш обувки?

— Това за престъпление ли се счита в Кук Каунти?

Джес почувства как бузите й се изчервиха.

— Съжалявам. Сигурно прозвуча много нахално от моя страна.

— Прозвуча като от обществен обвинител.

— Ох.

— Разкажи ми за убиеца с арбалет — внезапно смени темата той.

— Какво?

— През изминалата седмица редовно следях по вестниците постигнатото от теб по делото.

— И какво мислиш?

— Мисля, че ще спечелиш.

Тя се разсмя, смехът й прозвуча искрено и щастливо, почувства се някак странно благодарна за изразеното от него доверие.

— Смъртно наказание ли ще искаш?

— Ако имам късмет — отвърна лаконично Джес.

— И как се убиват хората в щата в днешно време?

Сервитьорът се появи с две чаши червено бургундско.

— Смъртоносна инжекция. — Джес бързо вдигна чашата към устните си.

— На ваше място бих го оставил да „подиша“ малко — предупреди я сервитьорът.

Джес послушно постави чашата върху масата. Намери неволната комбинация между „дишащо“ вино и смъртоносна инжекция някак иронично непреодолима.

— Значи смъртоносна инжекция, а? Инжекции, еднократна употреба за хора, еднократна употреба. Предполагам, че в това има известна справедливост.

— Не бих си хабила сълзите за такива като Тери Уелс — отвърна му Джес.

— Никакво съчувствие към низвергнатата класа на престъпниците.

— Никакво.

— Нека отгатна — родителите ти цял живот са били републиканци.

— Ти противник ли си на смъртното наказание? — попита. Не беше сигурна дали има сили да се забърква в един дълъг спор относно „за“ и „против“ смъртното наказание.

Настъпи мълчание.

— Мисля, че някои хора заслужават да умрат — заяви накрая той.

— Звучиш така, сякаш имаш някой конкретно предвид.

Той се разсмя, въпреки че смехът му прозвуча кухо.

— Не, нямам никой предвид.

— Всъщност баща ми членуваше в демократическата партия — добави Джес след още една продължителна пауза.

Адам, вдигнал чашата към носа си, вдишваше дълбоко, без да пие.

— Каза ми, че майка ти е починала.

— Има парк тук наблизо — каза Джес, сякаш говореше сама на себе си. — „Оз Парк“. Майка ми ме разхождала из него в количката ми, когато съм била бебе.

— От какво почина майка ти?

— Рак — отвърна Джес, като набързо отпи няколко големи глътки от виното си.

Адам изглеждаше първо учуден, после направо сащисан.

— Лъжеш. Защо?

Чашата в ръцете на Джес започна да трепери, няколко капки вино се разляха върху плътната бяла покривка на масата, заприличаха на капчици кръв.

— Кой казва, че лъжа?

— Изписано е върху лицето ти. Ако беше прикачена към детектор на лъжата, писецът вече щеше да е изподраскал цялата лента.

— Никога не трябва да приемаш детектора на лъжата прекалено на сериозно — отвърна му Джес и закрепи с две ръце чашата си върху масата, благодарна бе за смяната на темата.

— Защо да не трябва?

— Тестовете не са много надеждни. Виновен човек може да ги изкара, а невинен да се провали. Ако си невинен, но се провалиш на тестовете, смята се, че си виновен. Ако си невинен и издържиш тестовете, това не те оневинява като заподозрян. Така че, като се подлагаш на този тест, не можеш да спечелиш нищо, но можеш да изгубиш всичко — става въпрос, ако си невинен.

— А ако съм виновен? — попита той.

— Е, тогава може да опиташ. — Джес попи устни със салфетката си, въпреки че те бяха сухи. — Естествено, ние обществените обвинители много не си падаме по детекторните тестове, така че не си чул това от мен.

— Да съм чул какво? — попита Адам и Джес се усмихна. — Защо не ми кажеш какво се е случило с майка ти?

Усмивката й незабавно се стопи.

— Мислех, че имахме уговорка?

— Уговорка?

— Никакви тайни, никакви лъжи, не си ли спомняш?

— Има ли нещо тайно в начина, по който е починала майка ти?

— Просто това е една много дълга история. Предпочитам да не навлизам в нея.

— Тогава няма да навлизаме.

Сервитьорът донесе вечерята им.

— Внимателно, чиниите са горещи — предупреди ги той.

— Изглежда добре — каза Джес, оглеждайки първото отрязано от бифтека парче, плуващо в собствените си тъмни сокове.

— Искате ли масло за печените картофи? — попита сервитьорът.

— И кисела сметана — добави Джес. — Много.

— Същото — съгласи се Адам и загледа как Джес разрязва бифтека си. — Обичам жени, които ядат — заяви той и се разсмя.

В продължение на няколко минути се храниха мълчаливо.

— Ами жена ти? — попита Джес и заби вилицата си в един печен картоф.

— Винаги на диета.

— Пълна ли беше?

— Не мисля. — Той отряза голямо парче месо и го натъпка в устата си. — Естествено, онова, което аз мислех, нямаше кой знае какво значение.

— Не звучи така, сякаш сте били в особено близки отношения.

— Една от главните причини, поради която се разведохме.

— С бившия ми съпруг си останахме приятели — заяви Джес.

Адам изглеждаше доста скептично настроен.

— Наистина. При това много добри приятели.

— Той ли е прочутия Грег? От: „Отивай си у дома, Грег“?

Джес се разсмя.

— Не, Грег Оливър е един колега обществен обвинител. Докара ме до вкъщи.

— Ти не караш ли кола?

— Колата ми претърпя леко произшествие.

В очите на Адам пробягна сянка на тревога.

— Не съм била вътре, когато се е случило.

Изглеждаше облекчен.

— Е, това е добре. Каква злополука?

Джес поклати глава.

— Предпочитам да не говоря за това.

— Набързо изчерпахме нещата, за които можем да си говорим — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, ти не искаш да говориш нито за колата, нито за майка си, нито за сестра си или зет си, не мога да си спомня дали и баща ти се числеше към списъка?

— Разбирам.

— Я да видим. Бившият съпруг е сравнително безопасна тема. Може би трябва да се придържаме към нея? Как се казва?

— Дон. Дон Шоу.

— И е адвокат, и сте много близки.

— Приятели сме.

— Тогава защо сте се развели?

— Много е сложно.

— И би предпочела да не говориш за това?

— Ти защо си се развел? — отвърна Джес в отговор.

— Също толкова сложно.

— Как се казваше жена ти?

— Сюзън.

— И се е оженила повторно, и е декоратор, и живее в Спрингфийлд.

— Май привършихме с познатата територия. — Той замълча за миг. — Така ли е? Няма да се отдалечаваме от повърхността, а?

— Имаш ли нещо против повърхностните неща? Мислех, че именно за това ти харесва да продаваш обувки.

— Дадено, само на повърхността. Е, кажи ми, Джес Костър, кое е щастливото ти число?

Джес се разсмя, лапна още едно парче от бифтека си и го сдъвка добре.

— Говоря сериозно — настоя Адам. — Щом като ще се придържаме към повърхностното, искам да изчерпим всички теми. Щастливо число?

— Не мисля, че имам такова.

— Избери си някое от едно до десет.

— Добре, четири — каза тя, без да мисли.

— Защо четири?

Джес се разкикоти, чувстваше се като малко дете.

— Предполагам, че защото това е любимото число на племенника ми, който го харесва, тъй като четири е любимото число на Биг Бърд. Биг Бърд е един герой от „Улица Сезам“.

— Знам кой е Биг Бърд.

— Нима продавачите на обувки гледат „Улица Сезам“?

— Продавачите на обувки са непредсказуеми хора. Любим цвят?

— Всъщност, никога не съм се замисляла.

— Замисли се сега.

Джес остави вилицата си в чинията и се огледа в тъмната зала за нещо, за което да се хване.

— Не съм много сигурна. Сиво, предполагам.

— Сиво? — Той изглеждаше озадачен.

— Има ли му нещо на сивото?

— Джес, на никой сивото не му е любим цвят.

— О? Добре, значи тогава е моят. А твоят?

— Червено.

— Не ме учудва.

— Защо? Защо не те учудва?

— Е, червеното е ярък цвят. Силен. Динамичен. Отворен към света.

— И мислиш, че това отговаря на моя характер.

— Не отговаря ли?

— А смяташ ли, че сивото отговаря на твоя?

— Става по-сложно, отколкото развода ми — каза Джес и двамата прихнаха.

— Коя е любимата ти песен?

— Нямам такава. Честно.

— Нищо, което да ти обръща вътрешностите наопаки, когато го чуеш по радиото?

— Добре де, харесвам онази ария от „Турандот“. Нали се сещаш, там, когато тенорът е сам в градината…

— Страхувам се, че съм пълен профан, когато става въпрос за опера.

— Гледаш „Улица Сезам“, а не знаеш нищо за операта! — възкликна на висок глас Джес.

— Какво друго харесваш?

— Харесвам работата си — отвърна му тя и осъзна колко го бива всъщност да отклонява разговора от себе си — и обичам да чета, когато имам време.

— Какво обичаш да четеш?

— Романи.

— Какви романи?

— Преди всичко криминални. Агата Кристи, Ед Макбейн и други такива.

— Какво друго обичаш да правиш?

— Обичам мозайките от различни парченца. Обичам дългите разходки по брега на реката. Обичам да си купувам обувки.

— За което ще съм вечно благодарен — призна той със смях в очите. — И обичаш да ходиш на кино.

— И обичам да ходя на кино.

— И обичаш местата до пътеката.

— Да.

— Защо?

— Защо? — повтори Джес, като се опита да прикрие внезапното си неудобство. — Защо някой може да обича местата до пътеката? Предполагам, защото е по-широко.

— Писецът току-що отново подскочи нагоре по лентата — отбеляза Адам.

— Какво?

— Детекторът на лъжата. Ти се провали.

— Защо ми е да лъжа, че обичам местата до пътеката?

— Ти не излъга за това, че обичаш местата до пътеката, ти излъга за причината да ги обичаш. И аз не знам защо би излъгала, трябва ти да ми кажеш.

— Глупаво е.

— Значи местата до пътеката се присъединяват към листа със забранените теми.

— Няма какво толкова да се каже за тях.

— Кажи ми, защо държеше да седнем до пътеката?

— Не съм държала.

— Държеше.

— Не съм.

Устните му по детски се нацупиха.

И двамата се разсмяха, при все това остана известно напрежение.

— Не мисля, че ми харесва да ме наричат лъжкиня — каза Джес, като нервно си играеше със салфетката върху скута си и я наблюдаваше как пада на земята.

— Наистина не съм искал да те обидя.

— В края на краищата, тя може да даде единствено честната си дума на адвокат. — Джес се наведе, за да вдигне салфетката.

— Не се намираш в съда, Джес — каза Адам. — Не си и подсъдима, съжалявам, ако по някакъв начин съм прекалил.

— Ако ти кажа — внезапно заяви Джес, изненадвайки с това и двамата, — ще си помислиш, че съм пълно ку-ку.

— Вече мисля, че си пълно ку-ку — отвърна Адам. — Искам да кажа, не се впрягай, Джес, че всеки, на който любимият цвят е сиво…

— Страхувах се да не ми се догади.

— Да ти се догади? Тоест, да повърнеш?

— Знам, че звучи глупаво.

— Повръщаше ли ти се?

— Не, чувствах се добре.

— Но те е било страх, че ще повърнеш, ако не седнеш до пътеката?

— Не ме питай защо.

— Друг път повръщала ли си, когато не си сядала до пътеката? — попита той съвсем логично.

— Не — призна тя.

— Тогава защо смяташ, че би могло да ти се случи сега?

Той зачака.

Джес мълчеше.

— Притеснявам ли те?

— Изобщо не ме притесняваш — излъга тя, после изведнъж отстъпи. — Е, всъщност, наистина ме притесняваш малко, но нямаш нищо общо с повръщането.

— Не разбирам.

— Нито пък аз. Може ли да говорим за нещо друго? — Тя наведе виновно глава. Още една тема бе елиминирана. — Просто това едва ли е най-подходящото нещо, за което бихме могли да говорим, докато се опитваме да вечеряме.

— Нека да видя дали съм разбрал правилно — не обърна внимание на молбата й Адам. — Харесваш местата до пътеката, защото си мислиш, че ако седнеш, да кажем, по средата на реда, би могла да повърнеш, въпреки че никога досега не ти се е случвало да повърнеш в кино? Така ли е?

— Точно така.

— Откога имаш тази фобия?

— Кой казва, че имам фобия?

— Ти как би го нарекла?

— Кажи ми определението за фобия — заповяда тя.

— Неоснователен страх — предложи той. — Страх, който няма никакво реално основание.

Джес слушаше и попиваше думите подобно на гъба.

— Добре. Имам фобия.

— Какви други фобии имаш? От открити, от закрити пространства, от паякообразни…?

Тя поклати глава.

— Не.

— Другите хора се страхуват от високо или от змии; ти се страхуваш да не повърнеш по средата на киносалона, ако не успееш да седнеш на крайно място.

— Знам, че е абсурдно.

— Изобщо не е абсурдно.

— Така ли?

— Просто това не е всичко.

— Все още ли смяташ, че крия нещо от теб? — попита Джес, чувствайки как гласът й потреперва.

— От какво всъщност се страхуваш, Джес?

Джес бутна настрани чинията си. Бореше се с внезапното желание да избяга, вече нямаше апетит. Насили се да остане на стола си.

— Получавам пристъпи на паника — промълви тя след продължително мълчание. — Получавах ги непрекъснато преди много години. Временно бяха спрели. Наскоро отново започнаха да ме обземат.

— Има ли някаква конкретна причина?

— От всичко би могло да се получи — отвърна Джес, като се чудеше дали тази полуистина ще раздвижи писеца на невидимия детектор, към който бе привързана. — Получавам сърцебиене. Не ми достига въздух. Не мога да се движа. Започва да ми се повдига. Опитвам се да го предотвратя…

— Защо?

— Защо? Какво искаш да кажеш?

— Защо се опитваш да го предотвратиш? Има ли някаква полза?

Джес призна, че няма.

— Какво би трябвало да направя?

— Защо просто не му се оставиш?

— Да му се оставя ли? Не те разбирам.

— Съвсем просто е. Вместо да хабиш цялата си енергия, като си опитваш да се пребориш с мъчителното безпокойство, защо просто не се отпуснеш? Остави се на течението, както биха казали някои. Виж сега, ти си в киното — продължи той, явно долавяйки объркването й — и усещаш, че идва един от тези пристъпи. Вместо да сдържаш дъха си, да броиш до десет, да скачаш от мястото си или каквото там друго правиш, просто остави се на паниката, отдай се на чувството. Какво е най-лошото, което може да се случи?

— Да ми се догади.

— Добре, ще ти се догади.

— Какво?

— Ще повърнеш и какво от това?

— Мразя да повръщам.

— Не от това те е страх.

— Така ли?

— Да.

Джес нетърпеливо се огледа наоколо.

— Прав си, всъщност онова, от което се страхувам, е, че няма да успея да си свърша работата, ако се заседя още. Страхувам се, че ако стоя прекалено до късно тази вечер, няма да успея да се наспя и настинката, с която се боря, накрая ще ме повали, и утре в съда ще е направо истински провал. Страхувам се, че ще загубя това дело и на един студенокръвен убиец ще му се размине с по-малко от пет години затвор. Страхувам се, че наистина трябва да тръгвам. — Надигна се от стола си и, за да подсили казаното, погледна към часовника си. Салфетката й отново падна на земята.

— Мисля, че те е страх от смъртта.

Джес замръзна.

— Моля?

— Мисля, че онова, от което се страхуваш, е смъртта — повтори той, докато тя бавно сядаше отново на стола си. — В края на краищата, всички фобии се свеждат до това. Страх от смъртта. — Той замълча за миг. — Но в твоя случай, страхът по всяка вероятност е основателен.

— Какво искаш да кажеш? — Колко ли пъти тази вечер бе задала този въпрос?

— Е, предполагам, че си получаваш полагащия ти се дял от заплахи от хората, които пъхаш на топло. По всяка вероятност идват заплахи по пощата, гнусни обаждания по телефона, стандартните неща. Ежедневно си имаш вземане-даване със смъртта. С насилието и убийствата, с нечовешкото отношение на човек към човека.

— Обикновено с нечовешкото отношение на мъже към жени — доуточни Джес, като се питаше откъде той знае всичките тези „стандартни неща“.

— Съвсем естествено е да те е страх.

Джес се наведе да вдигне салфетката си и я захвърли небрежно върху чинията. Като чаршаф върху труп, помисли си тя, наблюдавайки тъмните сокове, които избиваха през бялата салфетка.

— Може би си прав. Може би наистина всичко се свежда до това.

Адам се усмихна.

— Е, притеснявам те, нали?

— Малко — отвърна тя. — Всъщност, доста.

— Защо?

— Защото не знам какво си мислиш.

Усмивката му стана срамежлива, предпазлива.

— Така не е ли по-интересно?

Джес не отвърна нищо.

— Наистина трябва да тръгвам — отсече тя накрая. — Трябва да свърша доста неща, за да се подготвя за утре. Вероятно изобщо не биваше да излизам тази вечер. — Какви ги дрънкаше?

— Ще те откарам до вас — отвърна той.

Но Джес чуваше единствено: „Мисля, че онова от което се страхуваш всъщност, е смъртта“.