Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (18)

Осемнайсета глава

Кошмарът започна, както винаги, в чакалнята на лекарския кабинет, лекарят й подаваше слушалката и й съобщаваше, че я търси майка й.

— Играя главната роля в един филм — каза майка й. — Искам да дойдеш да ме видиш. Ще оставя билетите на касата.

— Ще дойда — увери я Джес. Само след миг се озова пред салона и потърси билетите си от дъвчещата дъвка билетопродавачка.

— Никой не е оставял никакви билети за вас — отвърна й момичето. — И вече сме разпродали всичко.

— Билет ли търсите? — попита мисис Гамбала и й подаде един. — Не мога да отида. Дъщеря ми глътна една костенурка и умря, така че ми остана един билет повече.

Салонът бе тъмен, филмът щеше да започне всеки момент. Джес забеляза празно място до пътеката, седна и зачака.

— Намерих една бучка на гърдата си — казваше майка й от екрана. Но някаква широка колона напълно препречваше погледа й. Нямаше значение колко отчаяно се опитваше, колко силно упорстваше, Джес не успяваше да види нищо от нея.

— Аз съм виновна — прошепна тя на съдията Харис, който стоеше до нея. — Ако този следобед я бях придружила до лекаря, както й бях обещала, тя нямаше да изчезне.

В следващия момент Джес се озова на улицата и точно се готвеше да изкачи стъпалата пред къщата на родителите си, когато на ъгъла спря бяла кола. Един мъж слезе от колата и се запъти към нея. Лицето му бе обвито в сенки, ръцете му бяха протегнати напред. Той беше точно зад нея, когато тя се изкачи тичешком по стълбите и разкъса мрежата за комари, пръстите й бясно се опитваха да улучат ключалката. Но ключалката бе развалена. Тя усети натиска върху рамката за комари, усети как пръстите й се отпускат, знаеше, че от смъртта я делят сантиметри.

Изправи се рязко, тялото й бе обляно в пот, с мъка успяваше да си поеме въздух, задъхваше се.

Трябваше й време, за да осъзнае къде се намира.

— О, господи — простена тя, виждайки Дон да спи спокойно до нея на бялата рогозка. Останките от някога буйния огън, проблясваха слабо зад мрежестия параван. — О, господи — прошепна тя отново, като отметна одеялото, с което той явно ги бе завил. Събра дрехите си, чудейки се как изобщо бе мога да позволи да се случи това между нея и Дон.

— Обичам те — все още можеше да го чуе да казва.

И аз те обичам, искаше й се сега да му отвърне, но не можеше, защото не го обичаше, не по начина, по който той я обичаше. Тя го бе използвала, бе използвала чувствата му към нея, дълбоката му привързаност, любовта, която бе изпитвал към нея, любовта, която винаги щеше да изпитва към нея. За какво? За да се почувства по-добре за няколко минути? За да не се чувства толкова самотна? Толкова уплашена? За да може да го нарани отново? Да го разочарова отново? По начина, по който винаги нараняваше и разочароваше всички, които някога я бяха обичали.

Ръцете й трепереха, тя набързо си сложи бикините и сутиена, вече я втрисаше, дишаше с усилие, сякаш гигантска боа се бе увила около нея и бавно затягаше пръстените си. Като се олюляваше, Джес се изправи на крака и нахлузи пуловера си през глава, отчаяно опитвайки се да се стопли.

Отпусна се върху канапето зад нея, сви колене към гърдите си и ги притисна здраво. Ужасното изтръпване започваше да се просмуква през тялото й.

— Не — тихо извика тя, не желаеше да буди Дон. Егоистично й се прииска той сам да се събуди и да я притисне в прегръдките си, да пропъди виденията й.

Поеми си дълбоко въздух, каза си тя, докато невидимата змия затягаше смъртоносната си прегръдка, обгръщаше я с широките си пръстени от глезените чак до врата, лишаваше я от всякаква надежда да си поеме въздух. Тя се вгледа в студените очи на змията, видя челюстите й да се разтварят в нетърпеливо очакване, усети последното стискане в гръдния си кош.

— Не — задъхваше се тя, бореше се с всички сили да не повърне, съпротивляваше се на въображаемия си мъчител. — Не!

Внезапно видя лицето на Адам и чу гласа му.

— Не се съпротивлявай — казваше й той. — Следващия път, когато получиш такъв пристъп, просто му се остави. Отпусни се.

Какво имаше предвид?

— Кое е най-лошото, което може да се случи? — бе попитал той.

— Ще повърна — бе му отговорила тя.

— Тогава ще повърнеш.

Страх ме е, помисли си тя.

— Мисля, че това, от което се страхуваш, е смъртта.

Помогни ми. Моля те, помогни ми.

— Остави се на течението — казваше той. — Не се съпротивлявай. Просто се остави да те носи.

Същият съвет, осъзна Джес, като този, който им бе дал и инструкторът от курса по самоотбрана.

Когато се сблъскате с нападател, не се съпротивлявайте, оставете му се.

Удряйте, когато се допрете до него.

— Остави му се — повтаряше си тя отново и отново. — Остави му се. Не се съпротивлявай. Остави му се.

Кое е най-лошото, което може да се случи?

Е, добре, ще повърнеш.

Е, добре, ще умреш.

Тя едва не се разсмя.

Затвори очи, за да попречи на замайването, което я обгръщаше отвсякъде и заплашваше да я просне на пода. Усети как главата й омеква, започна да й се гади, беше сигурна, че всеки момент ще изгуби съзнание.

Но не изгуби съзнание.

Не умря.

Нямаше дори да повърне, осъзна с нарастващо недоумение Джес, усети как постепенно гръдният й кош се отпуска, огромната змия бавно изгуби интерес и изпълзя нанякъде. Няколко минути по-късно изтръпването изчезна и дишането й се възстанови. Беше добре. Не беше умряла. Нищо въобще не й се бе случило.

Беше се оставила на паниката да я води, беше се понесла надолу заедно с мъчителното си безпокойство и това бе останало без последствия за нея. Не повърна отгоре си. Не се парализира. Не умря.

Беше спечелила.

Джес остана неподвижно още няколко минути върху раираното канапе, наслаждаваше се на победата си.

— Всичко свърши — прошепна тя, изведнъж се почувства уверена и щастлива, искаше й се да събуди Дон и да му каже какво бе станало.

Само дето знаеше, че не на Дон искаше да каже.

Джес се насили да стане и внимателно опипом потърси под одеялото чорапите си. Откри ги, обу ги, после бързо нахлузи джинсите си. Отправи се към прозореца и се вгледа през мрака към склона отсреща.

— Джес? — сънено се обади Дон.

— Спря да вали — отбеляза тя.

— Облякла си се — надигна се той на лакти и се протегна към часовника си.

— Беше ми студено.

— Щях да те стопля.

— Знам — отвърна му тя, в гласа й се прокрадваха ясно забележими нотки на тъга. — Дон…

— Няма нужда да казваш нищо, Джес. — Той плъзна часовника върху китката си, закопча го и разтри врата си. — Знам, че не изпитваш към мен онова, което аз изпитвам към теб. — Той почти успя да се усмихне. — Ако искаш, ще се престорим, че снощи просто нищо не се е случило.

— Последното, което някога съм искала, е да те нараня отново.

— Не си. Честно. Джес, аз съм голямо момче. Щом ти можеш да се справиш с онова, което се случи снощи, значи и аз мога. — Той замълча за миг, погледна колко е часът. — Часът е четири. Защо не се опиташ да поспиш още малко?

— Няма да мога да заспя.

Той кимна.

— Искаш ли да ти направя чаша кафе?

— Какво ще кажеш аз да ти направя, когато се върнем в апартамента ми?

— Искаш да кажеш, че държиш да тръгваме?

— Имаш ли нещо против?

— Има ли някакво значение?

Джес коленичи на рогозката до бившия си съпруг и нежно го погали по бузата, усети вече наболата му брада.

— Наистина те обичам — каза тя.

— Знам — отвърна й той, като постави ръка върху нейната. — Просто ще почакам да го разбереш.

 

 

Почти наближаваше седем, когато пристигнаха обратно в града. Пътуването към дома беше бавно и опасно. На няколко пъти колата поддаваше върху скритите заледени участъци и за малко не се обърна в една канавка. Но Дон не изгуби самообладание. Той само стисна кормилото по-здраво и продължи решително напред, въпреки че на Джес непрекъснато й се струваше, че пеша би могла да стигне по-бързо до Чикаго.

Грабна телефона в момента, в който пристигнаха обратно в апартамента й.

— Има ли нещо? — попита тя Нейл Стрейхорн наместо „Добро утро“.

— Джес, седем часът сутринта е — напомни й той. — Клубовете не отварят по-рано от десет.

Джес затвори телефона, видя как Дон разчиства остатъците от закуската, която Адам й бе приготвил вчера. Нима наистина беше само вчера? — учуди се Джес, струваше й се така, сякаш се бе случило много отдавна.

— Няма нужда да го правиш — каза Джес, като измъкна от ръцете му чинията, която той миеше и я постави върху плота в кухнята.

— Напротив. В цялата къща няма нито една чиста чиния. — Той я вдигна от плота и я изплакна под крана.

— Останало е кафе — разклати каничката Джес, — мога да пъхна няколко чаши в микровълновата печка.

Дон взе каничката от ръцете на Джес и изля мътното й кафяво съдържание в мивката.

— Ти и твоята микровълнова печка — отвърна той. — А сега се махай оттук. Аз ще направя кафе; ти си вземи един душ.

Джес влезе във всекидневната.

— Здравей, Фред — допря нос тя до тъничките решетки на кафеза му. — Как си, приятелю? Не се прибрах снощи да те покрия. Липсвах ли ти? — Птичката подскачаше от пръчка на пръчка, без да обръща никакво внимание на загрижеността й.

— Защо не си вземеш куче или котка? — провикна се Дон от кухнята. — На това чудо изобщо не му пука дали си тук, или те няма.

— Фред ми харесва. Не изисква кой знае какви грижи — отвърна тя, като си мислеше за черните винилени ботуши, които си бе купила от Адам. Определено си струваха парите, реши тя сега, виждайки ги до външната врата. Снегът отпред върху пръстите се бе стопил върху дървения под. Никакви кръгчета от сол. Никакви следи от вода. Задоволството ви е гарантирано, иначе получавате парите си обратно.

Тя се замисли за Адам, питаше се какво ли прави сега, къде ли беше отишъл, след като бе напуснал апартамента й. Какви изводи си бе направил от вчерашната конфузна ситуация. Какво би казал, ако разбереше за снощи.

Като се отправи по коридора към спалнята си, Джес разтърси глава; опита да се освободи от всякакви подобни смущаващи мисли. Бе започнала деня почти любейки се с един мъж и го бе завършила, правейки любов с друг. Единият бе случаен познат, човек, за когото всъщност не знаеше нищо; другият — бившият й съпруг, за когото всъщност знаеше всичко. Единият бе тук сега, винаги бе тук, когато имаше нужда от него; другият се появяваше когато му хрумне.

Това ли я привличаше толкова много в Адам Стоун? — запита се тя. Фактът, че никога не беше сигурна кога отново или дали въобще ще го види пак?

Стаята си беше такава, каквато я бе оставила. Леглото неоправено. Джес мразеше неоправените легла, така както мразеше и всичко, останало недовършено. Тя бързо се захвана да го оправи, изтупа възглавниците, подви ъглите. После влезе в банята и пусна душа. Свали пуловера и джинсите си и ги сгъна в гардероба. И след като избра сивия костюм и розовата блуза за днешното си представяне в съда, тя ги подреди внимателно върху белия плетен стол.

Издърпа един безцветен чорапогащник от горното чекмедже на скрина си, заедно с чист розов сутиен и бикини и ги постави внимателно отгоре върху костюма. Точно когато се готвеше да свали бельото си, забеляза едно съдрано място точно на чатала на дантелените й бикини.

— Браво. И как е станало това? — попита тя, като оглеждаше неравния прорез, който разделяше дъното на гащите й от шев до шев.

Тя ги изхвърли в кошчето за непотребна хартия и извади друг чифт от най-горното чекмедже, огледа ги набързо и очите й веднага се спряха на съдраното място върху дъното.

— За бога, какво става тук?

С нарастваща тревога Джес провери цялото си бельо и откри, че всички гащи са съдрани по един и същи начин.

— О, господи! О, господи!

— Джес? — извика Дон от другата стая. — Какво си мърмориш?

— Дон! — изкрещя тя, не беше в състояние да каже нищо друго. — Дон! Дон!

Той мигновено се озова до нея.

— Какво има? Какво се е случило?

Без да промълви нито дума, тя му подаде съдраното си бельо.

— Нищо не разбирам.

— Съдрани са! Всичките са съдрани! — Тя мачкаше фината материя на гащите между треперещите си пръсти.

Той изглеждаше толкова объркан, колкото объркана се чувстваше и Джес.

— Бикините ти са съдрани…?

— Всичките ми бикини са съдрани — заяви тя, когато най-накрая успя да си възвърне гласа. — Всичките, до последния чифт. Виж. Сякаш са разцепени с нож.

— Джес, това е налудничаво. Сигурно са се скъсали в пералнята.

— Пера ги на ръка — отсече Джес, започваше да губи търпение. — Рик Фергюсън е бил тук, Дон. Рик Фергюсън го е направил. Той е бил тук. Ровил е в нещата ми.

Беше ред на Дон да избухне:

— Джес, разбирам, че си разстроена, но не мислиш ли, че малко избързваш и правиш доста прибързани предположения?

— Кой друг би могъл да го направи, Дон? Кой друг би могъл? Трябва да е Рик Фергюсън. Кой друг би могъл да проникне така лесно тук, сякаш има ключ? — избухна тя рязко.

— Какво? — попита Дон.

Адам бе взел назаем ключа й, помисли си тя. Взел го бе, за да излезе да напазарува, докато тя бе спала. Дали не си бе извадил ключ? Дали не го бе използвал, за да проникне в апартамента й, докато нея я няма?

— Трябва да е Рик Фергюсън — продължи Джес, незабавно отхвърляйки неприятните мисли. — Той е проникнал в апартамента на Кони Девуоно без всякакви проблеми. Сега е проникнал и в моя.

— Не знаеш кой е проникнал в апартамента на Кони — напомни й Дон.

— Как можеш да продължаваш да го защитаваш? — възмути се Джес.

— Не го защитавам. Просто се опитвам да те накарам да погледнеш разумно на нещата.

— Работил е в ключарски магазин!

— През лятото, като момче, за бога.

— Това обяснява защо може да влиза в апартаментите без да оставя някакви следи върху вратата.

— Това не обяснява нищо — настоя Дон. — Всеки би могъл да влезе в този апартамент, при това доста безпроблемно.

— Какво искаш да кажеш?

Той я поведе към външната врата.

— Погледни тази ключалка. Напълно безполезна е. Мога да я отворя с кредитната си карта. За бога, защо нямаш резе? Или верига?

Нима и Адам не я бе попитал същото? Защо не си сложиш шпионка? Или верига? — бе казал той, когато застана пред него с пистолет в ръка.

Пистолетът й! — помисли си Джес, за малко не събори Дон, когато се втурна към спалнята. Дали този, който бе нахлул в апартамента й и бе съдрал бельото й, също така не бе откраднал и пистолета й?

— Джес, за бога, какво правиш пък сега? — извика Дон след нея.

Проклетият пистолет, помисли си тя и издърпа покривката на леглото, което току-що би оправила. Беше ли й откраднал пистолета?

Пистолетът си беше точно там, където го бе оставила. Тя го измъкна изпод дюшека с дълбока въздишка на облекчение.

— Господи, Джес! Зареден ли е?

Тя кимна.

— Спиш със зареден пистолет под възглавницата си? Да се самоубиеш ли се опитваш? Какво ще стане, ако се завъртиш по-силно и проклетото нещо гръмне? Ти да не си се побъркала?

— Моля те, престани да ми крещиш, Дон. Това няма да ми помогне.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш, като спиш със зареден пистолет под дюшека си?

— Обикновено го държа в чекмеджето. — Тя кимна с глава към нощното шкафче.

— Защо?

— Защо? Първо на първо, ти беше този, който ми даде това проклето нещо. Ти настояваше да го взема.

— А ти пък беше тази, която настояваше, че никога няма да го използва. Ще разкараш ли тази проклетия, преди да си застреляла някого!

Джес внимателно постави пистолета в най-горното чекмедже на нощното си шкафче.

— Заплашват ме — напомни му тя, като затвори чекмеджето. — Колата ми бе вандалски съсипана и унищожена. Получавам странни писма по пощата…

— Писма? Какви писма?

— Всъщност само едно — поправи се тя. — Накиснато в урина и пълно с отрязани космалаци.

— Господи, Джес. Кога е било това? Обади ли се на полицията?

— Разбира се, че се обадих! Нищо не могат да направят. Няма как да се докаже кой е изпратил писмото. Точно както няма и как да се докаже кой е съдрал бельото ми или кой е проникнал в апартамента ми. Точно както не могат да докажат кой е проникнал в апартамента на Кони или кой е убил и разфасовал костенурката на сина й.

— Джес, не знаем дали съществува някаква връзка между нахлуването в апартамента на Кони и нахлуването в твоя. Не сме сигурни дали изобщо е имало нахлуване — добави той.

— Това пък какво трябва да означава? — попита Джес, гневът се надигаше в гърлото й и й пречеше да говори.

— Кой е този Адам Стоун, Джес?

— Какво? — Дали можеше да прониква в съзнанието й, да чете най-скритите й мисли? Не споделяй тайни с мен и аз няма да те лъжа, припомни си тя.

— Адам Стоун — повтори Дон. — Мъжът, който е спал на канапето ти събота вечерта. Мъжът, който ти приготвяше закуска в неделя сутринта. Мъжът, който е могъл съвсем лесно да прерови нещата ти, докато ти си спяла, може би дори и да се позабавлява с някой от кухненските ти ножове.

— Това е абсурдно — запротестира Джес, като се опита да не си припомня, че той, също така, бе ровичкал и в чантата й, бе взимал ключовете й.

— Той нещо не се вмества в картинката, Джес. Кой е този човек?

— Вече ти казах. Запознах се с него, продавач.

— Продавач на обувки, да, знам. Кой те запозна?

— Никой — призна си Джес. — Запознахме се в магазина за обувки.

— Запознала си се с него в магазина за обувки? Да не искаш да кажеш, че си го забърсала, докато си си купувала обувки?

— Всичко си е законно, Дон. Не съм направила нищо лошо.

— Лошо — не, но със сигурност глупаво.

— Не съм дете, Дон.

— Тогава престани да се държиш като такова.

— Благодаря ти. Точно от това се нуждаех тази сутрин. Лекция за това, с кого трябва и с кого не трябва да излизам, изнесена от собствения ми бивш съпруг.

— Не се опитвам да ти изнасям лекции. Опитвам се да те защитя!

— Това не ти влиза в работата! — напомни му Джес. — Твоя работа е да защитаваш хора като Рик Фергюсън. Забрави ли?

Дон се тръшна на леглото.

— Така доникъде няма да стигнем.

— Съгласна съм. — Джес се отпусна на леглото до него, по пода лежаха разпръснати няколко чифта гащи. — Толкова е топло тук — каза тя и осъзна, че все още е само по бельо. — Господи, душът!

Втурна се към банята, парата я блъсна, излизайки набързо от малкото помещение, докато тя си пробиваше път към бясно течащата топла вода, за да затвори крановете. Върна се в спалнята, от лицето й се стичаше пот, косата й бе мокра и капеше върху очите й, раменете й бяха приведени напред от отчаяние.

— Как мога да се появя в съда в това състояние? — попита тя, почти разплакана.

— Още няма дори седем и половина — напомни й нежно Дон, — така че все още разполагаш с достатъчно време. А сега всичко по реда си. Първото, което ще направим, е да се обадим в полицията.

— Дон, нямам време да се разправям с полицията сега.

— Можеш да им кажеш какво се е случило и по телефона. Ако сметнат за необходимо, могат да дойдат по-късно, за да снемат отпечатъци.

— Това няма да е от кой знае каква полза.

— Няма, и аз съм на същото мнение. Но така и така ще трябва да съобщиш за случилото си, знаеш го много добре. Необходимо е всичко да бъде официално отбелязано, включително и подозренията ти относно Рик Фергюсън.

— Които ти не споделяш.

— Които наистина споделям.

— Наистина ли?

— Разбира се. Не съм пълен идиот, дори и когато става дума за теб. Но подозренията са едно, а приемането на нещо за дадено, съвсем друго. — Той подчерта думите си с кимване на глава. — Второто, което искам да направиш — продължи той, — е да вземеш един душ и да се облечеш. Засега забрави за бельото. Ще се обадя на секретарката си и ще я накарам да ти донесе нещо, преди да си тръгнала за съда.

— Не е необходимо да го правиш.

— Веднага щом се облечеш, искам да си събереш нещата. Преместваш се в моя апартамент, докато всичко това се изясни.

— Дон, не мога да се преместя в твоя апартамент.

— Защо?

— Защото аз живея тук. Защото всичките ми неща са тук. Заради Фред. Защото… просто не мога.

— Вземи си нещата. Вземи си Фред. Вземи си каквото или когото искаш. Ще спим в отделни спални — отвърна й той. — Изобщо няма да те закачам, Джес, ако това те притеснява. Просто искам да си в безопасност.

— Знам. И те обичам заради това. Но просто не мога — прошепна тя.

— Добре, тогава искам поне бравата да бъде сменена — отстъпи той, явно разбра, че нищо няма да спечели, ако продължи да настоява. — Искам да се сложи резе и верига.

— Добре.

— Ще го уредя още тази сутрин.

— Дон, не трябва ти да се грижиш за всичко. Аз мога и сама.

— Наистина ли? И кога? Докато си в съда? Или може би докато провеждаш кръстосания разпит на Тери Уелс?

— После, когато се прибера у дома.

— Никакво после. Още тази сутрин. Ще накарам секретарката ми да остане с ключаря.

— Същата, която ще ми донесе и бельото ли?

— В момента нямаме кой знае колко работа в кантората.

— Не се и съмнявам.

— Накрая — продължи той, — искам да си помислиш за бодигард.

— За какво? За кого?

— За дядо Коледа. А ти за кого си мислиш, Джес? За теб, дявол да го вземе!

— Нямам нужда от бодигард.

— Някой току-що е проникнал в апартамента ти и е съдрал бельото ти, вероятно същият, който е унищожил колата ти и ти е изпратил накиснатите в урина писма. И ти не смяташ, че се нуждаеш от охрана?

— Не мога да бъда охранявана непрекъснато двайсет и четири часа в денонощието. Що за живот ще е това?

— Добре, тогава аз ще наема детектив да държи под око Рик Фергюсън.

— Какво? Чакай малко. Май нещо не разбирам. Как можеш да направиш това? Нима е етично? Да наемаш детектив, който да следи собствения ти клиент?

— Почти бях готов да наема един, след като колата ти беше съсипана. Трябваше да го направя, дявол да го вземе. Тогава може би това изобщо нямаше да се случи. Както и да е, ако е невинен, няма от какво да се тревожи.

— Това и аз го казвам.

— Джес, обичам те. Не мога да рискувам да ти се случи нещо.

— Но наемането на детектив няма ли да е много скъпо? — попита тя, като отклони разговора, тъй като започваше да придобива прекалено личен характер.

— Смятай го за коледния си подарък. Ще го направиш ли заради мен? — попита той и Джес се почуди как успя да го каже така, че да прозвучи сякаш приемайки щедрото му предложение му правеше услуга.

— Благодаря ти — отвърна тя.

— Ще ти кажа само едно — заяви съвсем сериозно Дон. — Ако се окаже, че Рик Фергюсън те тормози, тогава, клиент или не, аз собственоръчно ще застрелям това копеле.