Джой Филдинг
Не споделяй тайни с мен (26)

Двайсет и шеста глава

— Печеното е превъзходно — казваше Шери Хасек, докато изискано попиваше ъгълчетата на устните си с розовата салфетка. — Напоследък толкова рядко ям червено месо. Бях забравила колко е вкусно.

— Опитвам се да отуча Морийн от червеното месо — отвърна Бари, — но тя казва, че била отгледана с майчино мляко и хубав старомоден чикагски бифтек, така че какво би могъл да направи човек?

— Да се наслаждава — каза Арт Костър.

— Смятам, че стига да не се прекалява, няма никакви проблеми — намеси се Шери Хасек. — Всичко в умерени количества, нали така казват?

— Казват толкова много неща — добави Морийн. — Човек съвсем се обърква. Веднъж трябва да избягваш червеното месо; в следващия момент се оказва, че е полезно. Непрекъснато ни предупреждават за вредата от алкохола, после пък решават, че чаша червено вино на ден предпазвала от инфаркт. Единия ден нещо е добре, на следващия вече не е. В момента целулозата е полезна, мазнините се отричат. Догодина сигурно ще е обратното.

— За умереността — предложи баща й и вдигна във въздуха чашата си с червено вино.

— Здраве и пари — допълни Бари.

— Онзи ден в чакалнята на лекаря прочетох една статия — започна Арт Костър. — Беше някакво старо списание и репортерът взимаше интервю от някаква знаменитост, не си спомням вече името й, та той я попита кое е любимото й питие и да изброи три причини, поради които го харесва. Това е нещо като тест. Защо и ние да не опитаме?

— Моето любимо питие — замисли се Бари. — Би трябвало да е червеното вино. Вкусно е, има превъзходен аромат и е тонизиращо.

— Аз обичам портокалов сок — каза след него Морийн. — Здравословен е, подсилващ и освежителен.

— Шери? — попита Арт Костър.

— Бих казала шампанското — отвърна тя. — Забавно е, създава празнично усещане и ми харесват мехурчетата.

— Джес? — попита Бари.

— Моля?

— Твой ред е.

— Не каза ли, че си ходил на лекар? — попита Джес баща си.

— Изобщо ли не ни слушаш? — намеси се Бари.

Джес пренебрегна въпроса на зет си.

— Какво има, татко? Не се ли чувстваш добре?

— Добре съм — отвърна баща й. — Просто годишния контролен преглед.

— Къде отиваш? — попита Джес майка си.

— Никъде — отвърна тя.

— Откога се обличаш толкова официално, за да не ходиш никъде?

— Та какъв е твоят отговор? — подкани я Бари.

— Отговорът ми на какво?

Бари поклати глава.

— Наистина, Джес, не знам защо изобщо си си направила труда да приемеш поканата ни за вечеря, след като няма да участваш в разговора.

— Бари, моля те — тихо настоя Морийн.

— Кое е любимото ти питие? — повтори Арт Костър. — И трите причини, поради които го харесваш.

— За това ли ще говорим?

— Това е тест — отвърна любезно Шери.

— Не знам — каза Джес най-после. — Черното кафе, предполагам. — Разбра, че очакват да продължи. — Защо? Защото сутрин ме събужда, леко нагарча и е хубаво до последната капка. — Тя повдигна рамене, надяваше се да е изпълнила всички изисквания.

— А ти какво ще кажеш, татко? — попита Морийн.

— Аз казвам бира — отвърна той. — Лека е, чиста е и ме кара да се чувствам добре.

— Е, и какво означава всичко това? — полюбопитства Морийн.

— Добре — отвърна Арт Костър с подобаваща интонация, — питието съответства на отношението към секса. В моя случай, аз го харесвам, защото е лек, чист и ме кара да се чувствам добре.

Всички се опитаха да си спомнят трите причини, поради които харесваха питието, което бяха избрали. И всеки избухваше в смях, когато осъзнаеше какво точно бе казал.

— Значи ти смяташ, че сексът е вкусен и тонизиращ и има чудесен аромат — напомни Морийн на съпруга си. — Поласкана съм.

— Мисля, че съм късметлия — отвърна той и погледна към Джес. — Малко нагарча, а?

Джес не отвърна нищо. Бъди мила, помисли си тя. Опитай се да се усмихнеш. Бъди любезна. Не се заяждай.

— А ти обичаш мехурчетата — намеси се Арт и се притисна към Шери Хасек.

Джес се почуди какво ли би казала майка й. Може би бяло вино, защото е бистро, влиза направо и те хваща веднага. Или може би газирана ванилия, защото е сладка, приятна и пропита с носталгия. Или може би дори мляко, поради същите причини, поради които баща й обичаше бира.

— Земя вика Джес — казваше отново Бари. — Земя вика Джес. Обади се, Джес.

— Бари, първият път беше забавно — отвърна Джес по-рязко, отколкото бе възнамерявала. — Вече е само досадно.

— Същото се отнася и за държанието ти. Просто се опитвам да разбера дали си преуморена, или пък нарочно се държиш грубо.

— Бари… — предупреди го Морийн.

— Защо, за бога, трябва нарочно да се държа грубо? — попита рязко Джес.

— Ти ми кажи. Изобщо не претендирам, че те разбирам.

— Джес… — каза баща й.

— Бих казала, че с теб се разбираме отлично, Бари — отвърна му Джес, търпението й се бе изпарило. — Мразим се и в червата. Това е повече от ясно, нали?

Бари изглеждаше сащисан, сякаш някой го бе зашлевил през лицето.

— Аз не те мразя, Джес.

— О, нима? А какво ще кажеш за очарователното малко писъмце, което ми беше изпратил? Това начин да изразиш любовта си ли беше?

— Писмо? — попита Морийн. — Какво писмо?

Джес прехапа езика си, опита се да спре. Но беше прекалено късно. Думите вече сами се изливаха от устата й.

— Твоят съпруг ми изпрати една накисната в урина проба на отношението си към мен, заедно с космалаци от слабините си.

— Какво? За какво говориш? — сякаш в един глас всички гракнаха изведнъж.

— Да не си превъртяла съвсем? — изкрещя Бари. — За какво говориш, по дяволите?

За какво говореше наистина? — почуди се изведнъж Джес. Осъзна, че крясъците им бяха предизвикали нов изблик на сълзи у близначките. Наистина ли вярваше, че Бари би могъл да й изпрати онова писмо?

— Да не би да твърдиш, че не си бил ти?

— Твърдя, че нямам ни най-малка представа за какво, по дяволите, изобщо говориш.

— Пак ругаеш — отбеляза Джес.

Бари изломоти нещо неразбираемо в отговор.

— Този месец получих по пощата едно анонимно писмо — обясни Джес. — Беше пълно с отрязани космалаци и накиснато в урина. Когато ти се обадих по телефона малко по-късно, ти ме попита дали съм получила писмото ти. Ще отречеш ли и това?

— Разбира се, че ще го отрека! Единственото нещо, което някога съм ти изпращал по пощата, беше едно известие за индивидуалните пенсионни влогове.

Джес смътно си спомни как бе разкъсала едно от писмата, бе видяла нещо за регистрираните пенсионни спестявания и без много да се замисля, го бе изхвърлила. Господи, това ли беше имал предвид по телефона онзи ден?

— Това ли си ми изпратил?

— За бога, та аз съм счетоводител — отвърна той. — Какво друго бих могъл да ти изпратя?

Джес усети как стаята около нея започва да се върти. Какво й ставаше? Как бе могла да обвини собствения си зет в извършването на нещо толкова перверзно? Дори и да бе повярвала, как бе могла да го каже на всеослушание? В собствения му дом? На масата за вечеря? Пред цялото й семейство?

Сестра й изрази на глас чувствата й.

— Не мога да повярвам, че каза всичко това! — крещеше тя, докато вдигаше на ръце сина си. — Не мога да повярвам, че дори си си го помислила.

— Съжалявам — безпомощно заяви Джес.

Тейлър ревна, още щом видя, че майка му плаче. Близначките крещяха с все сила в проходилките си.

— Деца, не може ли просто да се поуспокоим — помоли Арт Костър, обръщайки се към възрастните в стаята.

— Просто съвсем наскоро между нас с Бари избухна онази разправия — опита се да обясни Джес. — Знаех колко вбесен беше, как обичаше да си го връща и тогава получих онова писмо по пощата. Не след дълго говорих с Бари и той ме попита дали съм получила писмото му…

— И ти просто заключи, че той го е направил, че би могъл да има толкова извратено, толкова перверзно подсъзнание, че аз бих могла да се омъжа за такова отвратително създание!

— Ти нямаш нищо общо с това. Морийн, изобщо не става въпрос за теб!

— Така ли? — попита рязко Морийн. — Когато обвиняваш съпруга ми, обвиняваш и мен.

— Не ставай глупава — противопостави се Джес.

Близначките започнаха да плачат още по-силно. Тейлър се изсули от ръцете на майка си и изтича нагоре по стълбите.

— Не му остави ни най-малка възможност още от деня, в който се оженихме — крещеше Морийн, празните й ръце се размахваха бясно из въздуха.

— Не е вярно — отвърна й Джес. — Харесвах го, докато не те превърна в Дона Рийд.

— Дона Рийд! — Морийн остана с отворена уста.

— Как можа да му позволиш да го направи? — попита Джес, решила, че след като веднъж е започнала, трябва да кара докрай. — Как можа да се откажеш от всичко и да му позволиш да те превърне в супердомакиня?

— Защо да не кача близначките горе? — предложи Шери, сръчно вдигна момичетата от проходилките им и ги понесе нагоре, по една във всяка ръка.

— Деца, хайде да престанем сега, преди да сме казали неща, за които после ще съжаляваме — предложи Арт Костър и въздъхна, сякаш сам признаваше, че вече е прекалено късно.

— И от какво по-точно според теб съм се отказала? — попита рязко Морийн. — От работата си? Винаги мога да си намеря друга. От образованието си? Него никой не може да ми го отнеме. Не можеш ли да си набиеш в дебелата глава, че правя точно онова, което аз самата искам да правя? Че решението е мое, а не на Бари. Решението да си остана вкъщи с децата си, докато са още малки, е мое, мое е. Не можеш ли да уважиш моето решение? Какво чак толкова лошо съм направила?

— Какво лошо ли? — чу се да казва Джес. — Нима не осъзнаваш, че начина ти на живот отхвърля всичко, на което майка ни е учила?

— Какво? — Морийн изглеждаше като сразена от гръм.

— За бога, Джес — намеси се баща й, — за какво изобщо говориш?

— Майка ни възпита да бъдем независими жени със собствен живот — настояваше Джес. — Последното нещо, което би поискала за Морийн, е да бъде впримчена в един брак, в който няма да й бъде оставено място да се развива.

В очите на Морийн проблясваха гневни пламъчета.

— Как смееш, ти да ме критикуваш. Как смееш да си въобразяваш, че знаеш всичко за брака ми. Как смееш да въвличаш майка ни във всичко това! Не аз, а ти беше тази — продължи тя, — която винаги се караше с майка за същите тези неща. Не аз, а ти беше тази, която държеше да се жени, преди още да е завършила, дори и след като мама те умоляваше да не го правиш. Ти беше тази, която непрекъснато се караше с нея, която я караше да плаче, която я караше да страда. „Почакай просто, докато завършиш право — непрекъснато повтаряше тя. — Дон е чудесен човек, но той няма да ти остави място да се развиваш. Почакай, докато завършиш университета“, молеше те тя. Но ти никога не би я послушала. Тогава знаеше всичко, така както и сега знаеш всичко. Затова престани да се опитваш да успокояваш гузната си съвест, като казваш на всички останали как да живеят живота си!

— Гузната ми съвест, какво искаш да кажеш с това? — попита Джес, задъхана от гняв.

— Много добре знаеш какво искам да кажа.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Говоря за разправията, която си имала с мама в деня, когато тя изчезна! — изстреля в отговор Морийн. — Говоря за това, как се обадих вкъщи от библиотеката, предполагам след като ти гневно си изхвърчала от къщи и тя плачеше. Попитах я какво се е случило и тя се опита да ме убеди, че няма нищо, но накрая си призна, че двете отново сте се изпокарали. Попитах я дали иска да се прибера, тя каза не, щяла да се оправи и без това трябвало да излиза. Това беше и последният път, когато говорих с нея. — Чертите на Морийн сякаш всеки момент щяха да се разтопят; очите, носът и устата й се разкривиха из цялото й лице и тя отчаяно избухна в сълзи.

Джес, която по време на разправията донякъде се бе изправила на крака, се отпусна на стола си. Чу крясъци, огледа се и видя не трапезарията на сестра си, а кухнята в къщата на майка си на Бърлинг Стрийт, видя не обляното в сълзи лице на сестра си, а това на майка си.

— Облякла си се за излизане — каза Джес, когато влезе в кухнята и забеляза добре изгладената ленена рокля на майка си. — Къде отиваш?

— Никъде.

— Откога се обличаш толкова официално, за да не ходиш никъде?

— Просто ми се прииска да си облека нещо хубаво — отвърна майка й, после нехайно добави — и имам час за лекар късно следобед. Какви са ти плановете за днес?

— Защо ще ходиш на лекар?

— А, нищо особено.

— Хайде, мамо. Знаеш, че винаги познавам, когато не ми казваш истината.

— Това е и една от причините, поради които ще станеш голям адвокат.

— Правото няма нищо общо с истината — отвърна й Джес.

— Звучи, сякаш Дон го е казал.

Джес усети как раменете й се стягат.

— Отново ли започваш?

— Не се опитвам да започвам нищо, Джес. Просто отбелязвам.

— Не съм сигурна, че се нуждая от коментара ти.

Лаура Костър повдигна рамене и замълча.

— Та, защо ще ходиш на лекар?

— Предпочитам да не казвам, докато не разбера със сигурност дали има за какво да се притеснявам.

— Вече си притеснена. Изписано е на лицето ти. Какво има?

— Намерих една малка бучка.

— Бучка? — Джес сдържа дъха си.

— Не искам да се притесняваш. Вероятно няма нищо сериозно. Повечето бучки не са опасни.

— Къде е тази бучка?

— На лявата ми гърда.

— О, господи!

— Не се притеснявай.

— Кога я откри?

— Тази сутрин, докато взимах душ. Обадих се на лекаря и той ме увери, че няма нищо. Просто иска да сляза до центъра, за да ме прегледа.

— Ами ако не е нищо?

— Ще мислим за това, когато му дойде времето.

— Уплашена ли си?

Майка й замълча за миг. Само очите й се раздвижиха.

— Истината, мамо.

— Да, уплашена съм.

— Искаш ли да дойда с теб до лекаря?

— Да — незабавно отвърна майка й. — Да, искам.

И тогава разговорът някак се бе отклонил, припомни си сега Джес, докато виждаше как майка й приготвя нова каничка кафе върху кухненския плот, как й предлага кифлички с боровинки, които бе купила от намиращата се наблизо хлебарница.

— Часът ми е за след четири — каза тя. — Това ще обърка ли плановете ти?

— Не — отвърна Джес. — Ще се обадя на Дон. Ще му кажа, че се налага да ги отложим.

— Това би било чудесно — отвърна майка й и Джес веднага разбра, че няма предвид конкретно плановете, които двамата си бяха направили за следобеда.

— Какво имаш против Дон, майко? — попита тя.

— Нямам абсолютно нищо против него.

— Тогава защо си толкова против да се омъжа за него?

— Не казвам, че не трябва да се омъжиш за него, Джес — отвърна майка й. — Смятам, че Дон е чудесен човек. Той е интелигентен. Разумен. И явно те обожава.

— Тогава какъв е проблемът? — попита Джес.

— Проблемът е, че той е с единайсет години по-възрастен от теб. Вече е правил всичко, което ти още дори не си опитала.

— Единайсет години едва ли са толкова голяма разлика — противопостави се Джес.

— Единайсет години са си единайсет години. През тези единайсет години той е имал време да разбере какво точно иска от живота.

— Иска мен.

— А ти какво искаш?

— Искам него!

— А работата ти?

— Ще продължа да работя. Дон много иска да стана добър адвокат. И може да ми помогне. Той е чудесен учител.

— Имаш нужда от партньор, Джес, а не от учител. Той няма да ти остави достатъчно място да се развиваш.

— Как можеш да говориш така?

— Скъпа, не казвам, че не трябва да се омъжваш за него — повтори майка й.

— Напротив, точно това казваш.

— Казвам просто да почакаш няколко години. Та ти си едва първа година право. Почакай, докато си вземеш държавния изпит. Почакай, докато имаш възможност да откриеш коя си всъщност и какво искаш.

— Знам коя съм. Знам и какво искам. Искам Дон. И ще се омъжа за него, независимо дали това ти харесва, или не.

Майка й въздъхна, наля си чаша прясно сварено кафе.

— Искаш ли?

— Не искам нищо от теб — заядливо отвърна Джес.

— Добре, нека просто да оставим това.

— Не искам да го оставяме. Мислиш си, че можеш да повдигаш всякакви въпроси и после да казваш дай да го оставим, само защото на теб повече не ти се обсъжда, така ли?

— Не трябваше да казвам нищо.

— Права си. Не трябваше.

— Понякога забравям, че ти знаеш всичко.

— О, много смешно, майко. Много смешно.

— Съжалявам, миличка. Не трябваше да го казвам. Предполагам, че днес съм малко изнервена и може би по-притеснена, отколкото предполагах. — Очите на майка й се изпълниха със сълзи.

— Моля те, недей да плачеш — помоли я Джес, като погледна към тавана. — Защо, по дяволите, винаги трябва да ме караш да се чувствам толкова виновна?

— Не се опитвам да те карам да се чувстваш виновна.

— Трябва да престанеш да се опитваш да живееш живота ми.

— Това е последното нещо, което бих искала, Джес — отвърна майка й, по бузите й се стичаха сълзи. — Искам ти сама да живееш живота си.

— Тогава не се бъркай в него! Моля те! — добави Джес, опита се да смекчи жестокостта на думите си, но знаеше, че вече е прекалено късно.

Майка й поклати глава, разплака се още по-силно.

— Не заслужавам това от теб, Джес — каза тя. — Не заслужавам това от теб, Джес.

И после какво? — запита се Джес, чувстваше се като голям въртящ се пумпал, който не може да спре, преди да са му се изтощили батериите. Още лекомислени думи. Още гневни възражения. Гордостта заговаря и у двете им.

— Няма нужда да идваш с мен до лекаря. Мога и сама да се оправя.

— Както искаш.

Изфуча от къщи.

Последният път, когато видя майка си жива.

Джес скочи на крака и се втурна към фоайето, препъна се в проходилките и за малко не ги изпочупи, забави се няколко секунди, за да ги изправи.

— Съжалявам, Джес — плачеше Морийн след нея. — Моля те, не си отивай. Не исках да кажа всичко това.

— Защо не? — попита Джес, спря рязко и се извърна към сестра си, видя лицето на майка си. — Всичко е истина. Всичко, което каза, е истина.

— Не беше виновна ти — извика Морийн. — Каквото и да се е случило на майка ни, не беше по твоя вина.

Джес поклати глава с недоумение.

— Как можеш да го кажеш? — попита тя. — Ако я бях придружила до лекаря, както й бях обещала, тя никога нямаше да изчезне.

— Не можеш да знаеш това.

— Разбира се, че мога. И ти също го знаеш. Ако бях отишла с нея до лекаря, тя все още щеше да е тук сега.

— Не и ако някой я е дебнел — намеси се баща им; промушвайки се във фоайето, Бари го последва. — Не и ако някой е бил решил да й стори нещо лошо. Знаеш толкова добре, колкото и аз, че е почти невъзможно да спреш някой, ако наистина е решил да се добере до теб.

Джес незабавно се сети за Рик Фергюсън.

Телефонът иззвъня.

— Аз ще го вдигна — обади се Бари и се отправи към всекидневната.

Никой друг не помръдна.

— Защо не се върнем в трапезарията и не седнем? — предложи Морийн.

— Наистина мисля, че трябва да тръгвам — каза й Джес.

— Никога не сме говорили за онова, което се случи — настоя Морийн. — Искам да кажа, говорехме за фактите, говорехме за подробностите. Но никога не сме говорили за това, как се чувстваме ние самите. Мисля, че има много неща, за които трябва да си поговорим. А ти?

— Бих искала — отвърна й Джес, гласът й беше като на малко дете. — Просто не мисля, че съм в състояние. Не и тази вечер. Искам само да си отида у дома и да се пъхна в леглото.

Бари се появи във фоайето.

— Джес, за теб е.

— За мен? Никой не знае, че съм тук.

— Бившият ти съпруг знае.

— Дон? — Тя смътно си спомни, че бе казала на Дон, че е канена на вечеря у сестра си.

— Каза, че е много важно.

— Ще бъдем в трапезарията — промълви Морийн, оставяйки я насаме с телефона и Джес, сякаш в полусън, се отправи към всекидневната.

— Нещо станало ли е? — попита тя, вместо „ало“. — Да не би Рик Фергюсън да е направил признания?

— Рик Фергюсън е на път към Лос Анджелис. Купих му билет и собственоръчно го качих на самолета в седем часа тази сутрин. Не ме притеснява Рик Фергюсън.

— А какво те притеснява? — попита Джес.

— Ще се виждаш ли с Адам тази вечер?

— Адам? Не, той е извън града.

— Сигурна ли си?

— Какво искаш да кажеш с дали съм сигурна?

— Искам да останеш при сестра си тази нощ.

— Какво? Защо? За какво става въпрос?

— Джес, накарах от кантората ми да проучат този човек. Обадили са се в щатската адвокатура. Там никога не са чували за адвокат на име Адам Стоун.

— Какво?

— Чу ме, Джес. Никога не са чували за такъв човек. И след като те е излъгал за това кой е и с какво се занимава, тогава съществува много голяма вероятност да те лъже и за това, че е извън града. А сега, направи ми една услуга и остани при сестра си поне тази нощ.

— Не мога да го направя — прошепна Джес, докато си мислеше за всичко, което се бе случило тази вечер, за нещата, които бяха изречени.

— За бога, защо?

— Просто не мога. Моля те, Дон, не ме карай да ти обяснявам.

— Тогава ще дойда при теб.

— Не! Моля те. Аз съм голямо момиче. Трябва сама да се погрижа за себе си.

— Можеш да започнеш да се грижиш за себе си, когато се уверим, че всичко е наред.

— Всичко е наред — каза му Джес, почувства как изтръпва от главата до петите, сякаш я бяха инжектирали със свръхдоза „Новокаин“. — Адам няма да ми причини нищо лошо — изломоти тя встрани от слушалката.

— Каза ли нещо?

— Казах да не се притесняваш — отвърна Джес. — Ще ти се обадя утре сутринта.

— Джес…

— Ще се чуем утре. — Тя затвори телефона.

Джес остана до телефона в продължение на няколко секунди. Опитваше се да осмисли онова, което й бе казал Дон. В регистрите нямало адвокат на име Адам Стоун? В щата Илинойс нямало регистриран на правна практика човек с това име? Но защо му беше да я лъже? И означаваше ли това, че и всичко останало, което й бе казал, също беше лъжа? Имаше ли нещо, заради което си струваше да живее? Имаше ли изобщо някакъв смисъл?

Джес се вгледа в голата елха, която търпеливо чакаше да бъде украсена. Чу приглушените гласове, които идваха от трапезарията. „Мисля, че има много неща, за които трябва да си поговорим“, бе казала сестра й. И беше права. Много трябваше да бъде изречено, много трябваше да бъде преодоляно. Всички заедно и всеки сам. Може би трябваше да се обади на Стефани Банак в понеделник сутринта и да види дали терапевтката не би се съгласила да я приеме отново. Трябваше да престане да си играе на съдия и съдебни заседатели, осъзна тя, докато се промъкваше тихо към фоайето. Беше време да се освободи от задушаващата я вина, която, подобно на втора кожа бе прилепнала към нея през последните осем години.

Като сграбчи чантата си, но остави палтото си в гардероба на фоайето, тя тихо отвори външната врата и прекрачи в студения нощен въздух. В следващия миг беше зад кормилото на взетата под наем кола и се носеше на юг по Шеридиан Роуд, сълзи се стичаха надолу по бузите й, по радиото гърмеше музика. Искаше само да се сгуши в леглото си, да дръпне завивките презглава и да изчезне до сутринта.