Ан Маккафри
Драконова песен (9)

Глава 8

Случи се така, че Алеми заедно с Елгион се отплуваха с лодка под платна към Драконовите камъни, за да търсят неуловимите огнени гущери. А това стана възможно, защото, няколко дни след посещението на Н’тон, младия моряк си счупи крака — огромна вълна го изхвърли върху рубката на кораба. Те вече се връщаха в пристанището, но заради високия прилив се появи неочаквано вълнение. Янус започна да мърмори — Алеми, такъв опитен моряк, а така да се изложи, но Мави го успокои — ето че това ще е удобен повод да се прояви първият помощник Алеми в ролята на капитан — в Корабната пещера дострояваха нов баркас.

В началото Алеми се чувстваше добре, но след няколко дни в постелята се депресира. На Мави така досади мрънкането му, че щом отокът спадна, му връчи патерица, въпреки че смяташе да го направи след седмица, и заяви, че ако синът й си счупи още и врата, нека се сърди само на себе си.

Но Алеми беше внимателен — по тесните, тъмни улички на холда той се движеше бавно и внимателно, стараейки се, по възможност да минава по по-широките проходи и осветените пространства. Можеше да се придвижва, но нямаше с какво да се занимава, особено след като флотилията отплува в морето. Скоро го привлече музика — хлапетата заедно с менестрела разучаваха нова балада. Елгион го видя и приветливо му помаха с ръка, канейки го да влезе. Хлапетата дори и да се учудиха, не го показаха — прекалено голямо беше уважението им към менестрела, за да прекъснат урока.

Младият рибар искрено се наслаждаваше на урока, оказа се, че запомня думите и мелодията не по-зле от младите ученици. Той даже съжали, че заниманията толкова рано приключиха.

— Как е кракът ти, Алеми? — попита го менестрелът, когато класът опустя.

— Сега сигурно ще ме боли, когато се сменя времето.

— А, ето защо си го счупил? — с усмивка се пошегува Елгион. — Чух още, че си искал да помогнеш на Тилсит да получи капитанския пост.

Алеми насмешливо изхъмка.

— Да бе? Просто, от последния петдневен щорм нямах и минута почивка. А вие разучавате красива балада.

— А аз искам да отбележа, че имаш красив глас. Защо никога не пееш? Вече започнах да си мисля, че морския вятър отнася гласовете на всички, които са навършили дванадесет години.

— Ако беше чул сест… — Алеми млъкна, без да довърши изречението и здраво стисна зъби.

— Впрочем, относно нея, — погледна го с разбиране Елгион — позволих си да помоля Н’тон, ездача на бронзовия Лиот, да съобщи за изчезването й в Бенден. Ти сам каза, че може би е още жива.

Алеми кимна мълчаливо.

— У вас в Полукръглия е пълно с изненади, — каза Елгион, стараейки се да насочи разговора към по-малко болезнена тема. Той отиде до лавиците, където се пазеха восъчните дъсчици и взе две от тях. — Ето това трябва да е дело на този възпитаник, който е заминал скоро след смъртта на Петирон. Останалото са нотни записи, направени от стария менестрел. А тези… Момчето, способно на това е желан гост в Гилдията на менестрелите. Ти случайно не знаеш ли къде е сега?

Алеми се разкъсваше между верността към родния холд и любовта към по-малката си сестра. Но нея вече я нямаше в Полукръглия, а здравият смисъл му подсказваше, че ако в близко време дозорните ездачи не открият Менолли, то, най-вероятно, тя вече не е между живите.

Освен това, тя е само момиче, какво от това, че менестрелът е харесал песните й? И накрая, младежът не искаше да подстави баща си като лъжец. Затова, въпреки че Елгион така се възхищаваше от песните на Менолли, Алеми не излъга, като каза, че не знае къде е в момента „това момче“.

Елгион разочаровано въздъхна и внимателно загърна дъсчиците в мека кожа.

— Ще ги изпратя в Гилдията. Робинтън ще им намери приложение.

— Приложение? Нима са толкова добри? — Алеми все повече започна да съжалява, че скри истината.

— Първо качество! Може би, ако момчето ги чуе, само ще се появи. — Елгион се усмихна и укорително погледна Алеми. — Щом ти по незнайно каква причина, не искаш да кажеш името му.

— Навярно, хлапакът е направил нещо, заради което са го изгонили? — засмя се Елгион на смущението на моряка. — Случват се такива неща, всеки менестрел го знае и разбира. Честта на холда и прочее… Добре, добре, няма да те мъча повече. Той със сигурност ще дойде на зова на собствената си музика.

Така, те беседваха за различни неща, докато не се върна флотилията — двама млади мъже, на еднаква възраст, но с различни възгледи, единият, страстно желаещ да познае света зад пределите на своя холд, другият искрено стараещ се да удовлетвори това желание. Елгион с радост се убеждаваше, че Алеми не е наследил ината и твърдоглавието на баща си и придобиваше увереността, че постепенно ще успее да изпълни замисъла на майстор Робинтън — да разшири ограничените възгледи вкоренени в жителите на Полукръглия.

На следващия ден Алеми се появи отново и буквално засипа Елгион с въпроси. По някое време обаче се усети, спря на половин изречение и започна многословно да се извинява, за това, че е отнел от времето на менестрела.

— Виж какво, Алеми, ще те науча на всичко, което поискаш, но в замяна искам да ме научиш да плавам под платна.

— Под платна?

— Да, именно! — усмихна се Елгион. — Даже най-малките мои ученици разбират от морските дела повече от мен и това вреди на моята репутация. Все пак съм менестрел, а от менестрелите се очаква да знаят всичко. А то, ако не греша, можеш и с един крак да се справиш с малката лодка, на която плуват хлапетата.

На лицето на Алеми грейна усмивка и той радостно и от душа хлопна менестрела по рамото.

— Разбира се! Кълна се в първата черупка приятелю, с радост ще те науча.

Алеми нямаше търпение незабавно да пристъпи към обучението. И замъкна Елгион в Корабната пещера, за да му предаде основите на морската наука. Младият моряк се оказа също толкова добър наставник, както и менестрелът. Към края на първото занятие, Елгион можеше самостоятелно да маневрира из залива, макар Алеми не пропусна да отбележи, че вятърът духа в подходяща посока и морето е изключително спокойно — с други думи, времето беше перфектно.

— Нима не се случва толкова често? — попита Елгион и чу в отговор красноречивия смях на Алеми. — Е, ненапразно казват, че упражненията са майката на учението, ще усвоявам вашите премъдрости на практика.

— Без да забравяш теорията!

Така, дружбата им беше скрепена от обмена на знания и дългите беседи. И макар те да засягаха много и различни теми, Елгион все така не се решаваше да започне разговор за огнените гущери и за това, че от Уейр Бенден го бяха помолили да потърси следи от тези неуловими създания. Той вече беше претърсил всички крайбрежия, до които можеше да се добере пеш. Останаха заливите, достъпни само от морето. Сега, когато Алеми го учеше да управлява лодката, менестрелът се надяваше скоро да усвои тази задача сам. Съмняваше, че Янус ще одобри търсенето на гущерите, а и не искаше да забърква младия моряк в неща, които щяха да му докарат недоволството на лорда.

Едно ясно, слънчево утро Елгион реши да провери, дали е готов да осъществи замисъла си. Той пусна хлапетата по-рано, после намери Алеми и му предложи да му устрои изпит — въпреки ясното време, морето беше доста бурно. Младият моряк се съгласи, разсмя се, погледна облаците и заяви, че към обяд морето ще се успокои.

Елгион изпроси от кухнята голям пакет с бухти и рибни кюфтета и двамата с Алеми се отправиха на път. Морякът вече бодро се придвижваше по сушата, ловко използвайки патерицата и беше неизказано щастлив за всеки повод да излезе в морето.

Още що напуснаха залива, надеждно защитен от полукръга от скали, лодката стана жертва на вятъра и страничното течение. Седейки на кърмата, Алеми не обръщаше внимание на пръските, когато вълните ги подхвърляха нагоре-надолу и играеше ролята на мълчалив пътник. Менестрелът самичък се сражаваше с румпела и платното, стараейки се да удържи лодката в курса, който му беше зададен.

— Вятърът стихва. — Елгион улови промяната в поривите.

Морякът кимна одобрително. Той беше усетил това няколко мига по-рано. Премести шапката си над другото си ухо, приспособявайки се към новата посока на вятъра. Сега, когато вятърът надуваш платното едва-едва, те плуваха влачени напред от дълбочинното течение.

— Нещо огладнях, — обяви Алеми, когато от подветрената страна от морето се показаха сивите грамади на Драконовите камъни. Елгион изравни шкота, Алеми свали платното и привично движение го намота на гика. По негови указания, менестрелът закрепи румпела така, че течението само да ги завлече покрай брега.

— Кой знае защо, — с пълна уста изфъфли Алеми, — в морето, храната винаги ми се струва по-вкусна.

Елгион само кимна — той също отдаваше дължимото на рибените кюфтета, въпреки че — отметна менестрелът за себе си — не мога да кажа, че съм се преработил: държах се за руля и от време на време премествах платното.

— Впрочем, не ми се е случвало прекалено често да закусвам в морето, — продължи Алеми. — Налагаше ми се да стоя ето така, докато пораснах, а после ме сложиха на мрежите. — Той се протегна и неволно се намръщи от болка в счупения крак. Внезапно се наведе и измъкна от завързания за борда сандък въдица, кукичка и сушени червеи. — Точно на място — каза с доволна усмивка.

— Не можеш да седиш, без да правиш нищо?

— Е, как! И Янус после да ми бубне за напразна загуба на време? — Алеми ловко завърза кукичката и набучи на нея червей. — Ето така. И на теб няма да ти пречи да се научиш. Или Главният менестрел не ви разрешава да усвоявате други занаяти?

— Напротив, майстор Робинтън винаги е казвал, че колкото повече знаеш и умееш, толкова по-добре.

Алеми кимна със съгласие, без да отделя поглед от водата.

— Той е прав. А това, че ние изпращаме нашите младежи на възпитание по другите морски холдове не решава въпроса, нали? — с ловко движение на ръцете, морякът заметна въдицата.

Елгион, старателно подражавайки, също заметна въдицата и седна с Алеми да чака резултат.

— А какво може да се улови тук?

Алеми пренебрежително се намръщи.

— По-скоро нищо. Приливът в началото си, течението е силно, а и слънцето е точно над нас. Най-добре кълве сутрин, освен ако не смятаме Нишковалежите.

— Ето защо използваш за примамка сушени червеи — защото приличат на Нишки? — при мисълта за коварните Нишки, менестрелът потръпна.

— Вярно, позна.

В лодката се възцари мълчание — обичайният спътник на рибаря.

— В най-добрия случай — жълтоопашатки — каза по някое време Алеми, в отговор на въпроса, който Елгион вече беше забравил. — Жълтоопашатки или в краен случай — прегладнял главок — той яде каквото му попадне.

— Главок? Чудесна закуска!

— Въдицата няма да издържи. Прекалено са тежки.

— Жалко.

Течението неумолимо ги влачеше в посока Драконовите камъни. Въпреки че на Елгион много му се искаше да започне разговор за техните обитатели, той не знаеше с какво да започне. И когато най-накрая тъкмо реши да заговори, Алеми се заоглежда — бяха се приближили прекалено много и вълните можеха да ги изхвърлят на скалите. До най-близката ги деляха не повече от седем драконови дължини. Вълните кротко се плискаха в подножието на скалите, ту оголвайки назъбените върхове на подводните камъни, ту завихряйки водовъртежи. Алеми разгъна платното и хвана руля.

— Трябва да се отдалечим, иначе може да налетим на някой подводен камък. Когато приливът се вдига, течението може да изблъска лодката прекалено близо. Ако плуваш тук сам, смятам, че скоро ще можеш да се справиш, старай се да се държиш на безопасно разстояние.

— Хлапетата говореха, че тук ти си видял огнени гущери, — изпусна се Елгион, преди да успее да помисли.

Младежът погледна менестрела дълго и замислено.

— Мога само да кажа, че не мога да се сетя какво друго може да е било — прекалено малки за птици, прекалено бързи и пъргави. А дали са огнени гущери… — разсмя се той и повдигна рамене, показвайки, че не особено вярва в догадката си.

— А ако ти кажа, че те действително съществуват? Че, Ф’нор, ездачът на кафявия Кант успя да впечата кралица на Южния, а след него това успяха да направят още шестима ездачи? Че, на Уейровете им трябват нови люпила и ме помолиха да потърся по крайбрежието?

Алеми недоверчиво погледна менестрела, лодката се залюля от напречна вълна.

— Запомни: сега трябва да преместиш руля на левия борд. Не тук! Вляво!

Те благополучно минаха край опасните Драконови камъни и продължиха прекъснатия разговор.

— А ти би ли успял да впечаташ огнен гущер? — Въпреки че гласът на Алеми звучеше недоверчиво, в очите му проблеснаха алчни искри, и Елгион разбра, че вече има съюзник. Менестрелът с готовност сподели всичко, което знаеше.

— Та значи, ето защо толкова лесно се измъкват от капаните и трудно може да срещнеш възрастен гущер! — засмя се Алеми, клатейки глава. Като си спомня за времето, когато бях малък…

— Така, така — широко се усмихна Елгион, спомняйки си, как като момче се опитваше да изобрети безотказен капан.

— Значи, нашата задача е да изследваме пясъчните заливи?

— Това го предложи Н’тон. Да потърсим в пясъчните заливи, в малко достъпни места — там, където не биха могли да се доберат вездесъщите хлапета. Тук е пълно с прикрити места, където кралица на огнени гущери може да скрие люпилото си.

— Само не и в този Оборот. Приливите са прекалено високи.

— Трябва да има заливи, където ивицата пясък е достатъчно широка, — възраженията на Алеми започнаха да изнервят менестрела.

Морякът кимна на Елгион, за да сменят местата си и започна ловко да лавира срещу вятъра.

— Виждал съм гущери край Драконовите камъни. Тези скали са отлично място за техните гнезда. Не мисля, обаче, че днес ще можем да ги видим. Те се хранят по изгрев, тогава ги видях. Само че, тогава — изхъмка Алеми, — реших, че ми се привижда. Когато има силни отблясъци, не може да се доверяваш много на очите си. А пък бях и след нощна вахта.

Младият моряк прекара лодката съвсем близо до Драконовите камъни — сам Елгион не би се осмелил да го направи. Когато лодката леко се плъзна покрай опасно надвесените скали, менестрелът несъзнателно се вкопчи в борда и се дръпна назад, по-далеч от суровите скалите. Без съмнение, драконовите камъни бяха пронизани от пещери и ходове — отлични уейрове за огнените гущери.

— Ето тук не бих се пъхнал, ако приливът не беше толкова висок, — отбеляза Алеми, когато минаха покрай последната отвесна скала и залетия от прилива бряг. — Даже когато отметката на прилива се държи на средно ниво, тук е пълно с остри камъни, които само и чакат, за да ри разпорят дъното.

Наоколо беше тихо, само вълните меко лижеха тясната ивица пясък в подножието на скалата — толкова тихо, че Елгион безпогрешно разпозна носещият се над водата напев от свирка.

— Чуваш ли? — той хвана Алеми за ръката.

— Какво?

— Музиката!

— Каква музика? — учуди се Алеми. „Да не би слънцето да му е напекло главата, макар че не е толкова горещо“ — помисли си той. Но за всеки случай наостри уши, силейки се да улови всеки непривичен звук идващ от скалите, към които беше прикован погледът на Елгион. За миг сърцето му заби по-силно, но каза:

— Музика? Глупости! Тези скали са пронизани от ходове и пещери. Ти чуваш вятъра…

— Но сега няма вятър…

Алеми се принуди да се съгласи: той вече изпънал шкота и вече се чудеше, дали ще стигне вятъра, за да излезе на галс, който да позволи да заобиколят Драконовите камъни от север.

— Погледни, — каза Елгион, — ето там в скалата се вижда дупка, достатъчно голяма, за да влезе човек. Давай да слезем на брега!

— Тогава ще се наложи да се връщаме пеш или отново да чакаме висок прилив.

— Но това беше музика, разбираш ли — музика, а не вятър в дупките. Някой свири на инструмент!

Върху лицето на Алеми се отразиха невесели мисли, които той напразно се опита да скрие, но Елгион разбра всичко. И всичко дойде на местата си.

— Сестра ти е написала песните. Тази, която изчезна. Тя е учила децата, а не някакъв възпитаник, който уж са го пратили някъде!

— Слушай, Елгион, Менолли не може да свири. Тя си разпра лявата длан, когато чистеше риба и от тогава пръстите й не се сгъват.

Елгион замислено седна на палубата. Той беше уверен, че е чул чистия тон на свирка. Но за да свириш на такъв инструмент ти трябват две ръце, при това здрави. Музиката замлъкна и вятърът, който отново се появи, още щом заобиколиха Драконовите камъни, отнесе със себе си причулата се мелодия. Може би наистина, долетелият от сушата вятър свиреше в скалите, и бучеше в пещерите?

— Но децата ги е учила Менолли, нали?

Алеми неохотно кимна.

— Янус сметна, че ще е позор за морския холд, ако менестрелът бъде заменен от момиче.

— Позор? — Елгион за пореден път се удиви на тесногръдието на морския владетел. — Защо да е позор, та тя прекрасно ги е учила. И може да композира мелодии — като тези, които намерих!

— Но тя никога повече няма да може да свири. И ще е жестоко, ако й се напомня за музиката. Тя даже не искаше да пее вечерите — избяга в момента, когато ти започна да свириш.

„Значи, не съм се объркал — помисли си Елгион, — това високо момиче действително е била Менолли.“

— Ако е жива, то далеч от холда, тя живее много по-добре, а ако не… — Алеми не се доизказа.

По-нататък те плуваха мълчаливо, без да се поглеждат. Драконовите камъни се отдалечаваха и се сливаха със синевата мъгла.

Сега на Елгион му станаха ясни много неща — и изчезването на Менолли, и това, защо обителите на холда толкова неохотно отговаряха на въпросите му за нея и защо не се и опитваха да я търсят. Той не се съмняваш, че момичето само е избягало от дома си. За чувствителната душа, способна да създава такива мелодии, животът в Полукръглия трябва да е бил непоносим. Двойно непоносим, ако се има предвид, че баща й е и морски владетел. Да не повярваш — те смятат, че тя позори холда! Какво му струваше на Петирон да им обясни?! А ако беше информирал майстор Робинтън, че надареният музикант е момиче, тя можеше да е Гилдията на менестрелите, преди да си среже ръката.

— В залива на Драконовите камъни няма да намерим яйца, — проговори Алеми, нарушавайки размислите на менестрела. — По време на прилива водата стига до самите скали. Но зная едно място… Като мине следващия Нишковалеж, ще те заведа. Ще трябва цял ден да плуваме покрай брега. Та… ти говореше, че можеш да впечаташ огнен гущер?

— Ще се свържа с Н’тон и ще му кажа да поговори с теб след Нишковалежа. — Елгион се зарадва на повода да разтопи възникналия между тях лед. — Мисля, че с теб бихме могли да впечатаме, макар скромният менестрел и младият рибар, надали се намират в първите редици на претендентите за получаване на яйца.

— Кълна се в Сестрите на изгрева, като малък съм прекарал толкова часове…

— Не само ти — разсмя се в отговор Елгион, предвкусвайки близкия успех.

Те отново замълчаха, но този път мълчанието беше дружелюбно. И двамата си спомняха детските си мечти — да хванат огнен гущер, толкова желан, толкова неуловим…

Когато вечерта се върнаха в Корабната пещера, Алеи каза още нещо на менестрела.

— Сега разбра ли, защо криеха от теб, че Менолли се занимаваше с децата?

— Но в това няма нищо срамно за холда. — Елгион почувства, как се напряга ръката на Алеми върху рамото му и разбиращо кимна. — Не се безпокой, няма да те издам.

Категоричният отговор успокои младия моряк. Но Елгион твърдо реши да разбере кой свиреше. Можеше ли да се използва свирка, ако лявата ръка не работи? Той беше напълно сигурен, че е чул музика, а не свиренето на вятъра в скалите. Трябваше по някакъв начин — под предлог, че търси огнени гущери или нещо подобно — да се добере до този залив при Драконовите камъни и да претърси както трябва.

През целия следващ ден морето беше бурно. Досадният ситен дъжд не спря рибарите, но Елгион и Алеми не пожелаха да се впускат в дълго и възможно — безплодно плувне в открита лодка.

Същата вечер Янус помоли менестрела да освободи на другия ден децата от занятия — беше дошло време да се събира трева за опушвалните. Елгион разбира се, се съгласи и трудно се удържа да не поблагодари на владетеля за неочаквания свободен ден. Той реши да стане по-рано, за да търси отговор на тормозещата го загадка. Младежът стана с изгрева — пръв в холда — така че му се наложи сам да отваря железните порти. Трудейки се над резето, той не си и помисли, че повтаря постъпката, която разбуни неотдавна целия холд. Скоро Елгион закрачи към Драконовите камъни. В чантата му имаше рибни кюфтета и сушени плодове, на гърба — свирка, около кръста беше намотано дебело въже, в случай че в залива трябваше да се катери по стръмни скали.