Ан Маккафри
Драконова песен (4)

Глава 3

Холдър, истината ти търси

Не се обръщай и оглеждай

Със всеки Оборот стреми се

Всичко ново да познаеш

Вече притъмняваше, когато Менолли най-накрая се добра до дома. Както винаги, привечер там цареше суматоха. Възрастните жени слагаха масите, оправяха главната зала и оживено приказваха, сякаш се бяха виждали не сутринта, а преди няколко Оборота.

Момичето се постара незабелязано да се промъкне с чувала в миялното, но не успя. Пред нея, сякаш изпод земята изникна Мави.

— Да не би да ходи чак до Нерат за билки? — заплашително се осведоми тя.

— Почти — отвърна Менолли и веднага разбра, че момента не е удачен за шеги. Майка й измъкна чувала от ръцете й и придирчиво огледа съдържанието му.

— Мисли му, ако се окаже, че цял ден си се мотала без полза. В далечината се показа платно.

— Платно?

Мави затвори чувала и го мушна обратно в ръцете й.

— Точно така, платно! Трябваше да се върнеш отдавна. Какво ти беше на ума, че си се замъкнала толкова далече. Когато…

— По-близо билки нямаше…

— Когато можеше да се появят и Нишки. Ти явно си по-глупава, отколкото си мислех.

— Нищо не ме заплашваше — видях патрул от Уейра…

Мави леко омекна.

— Провървя ни, че сме под опеката на Бенден. Най-достойният Уейр. — Тя побутна дъщеря си към кухнята. — Измий ги по-бързо и гледай да не остане и песъчинка!

Менолли се промъкна през тълпата в кухнята, като пропускаше покрай ушите си указанията, които се сипеха от всички страни — жените наоколо се опитваха да й прехвърлят част от работата си. Но Менолли само им помаха с чувала и се скри в миялното. Там, няколко старици, все още способни да помагат старателно търкаха различната метална посуда с пясък.

— Лельо, трябва ми купа, за да измия билките. — Менолли се приближи до редицата каменни раковини.

— За старите ръце билките ще са по-добре, отколкото пясъка — с треперещ глас се отзова една от стариците и с готовност премести една дълбока чиния в съседната раковина и пусна струя вода.

— По тревата също има пясък, — язвително отбеляза една от жените.

— Нищо, бързо ще го измия, — каза услужливата старица, — колко много златожилка! Откъде я намери дъще, за нея не е ли малко рано?

— На половината път към Нерат — Менолли едва удържа смеха си, като чу как жените разтревожено закудкудякаха. Те и в най-ясен ден не смееха да излизат извън холда.

— Ах ти немирнице! Нима не знаеш, че всеки момент могат да се появят Нишки? А за платното чу ли? Кой мислиш, че може да е? Новият менестрел — кой друг! — Те захихикаха и зашумяха, обсъждайки достойнствата на новия менестрел.

— Тук обикновено изпращат младички.

— Но Петирон беше старец!

— Невинаги е бил стар!

— Като те слушам, мога да си помисля, че си спомняш!

— А защо да не помня? Преживяла съм повече менестрели от теб, приятелко!

— Да, ама не! Мен ме доведоха тук от Иста, от Червената пустиня.

— Съвсем си се побъркала, глупачке! Та ти си родена тук, в Полукръглия и не къде да е другаде, а при мен!

— Не, само чуйте…

Менолли слушаше караницата на четирите старици, докато Мави не се появи, за да види изчистени ли са билките и докъде старите сплетници са стигнали с миенето на празничната посуда.

Момичето изнамери голямо решето, изсипа в него всичката трева и я показа на майка си.

— Добре, за главната маса ще стигне, — реши Мави, разбърквайки с вилица блестящата зелена купчина. После огледа дъщеря си. — Не можеш да се появиш пред гостите в такъв вид. Ей, Барди, вземи билките, подправи ги със сос — този, който пазим в кафявия буркан, на четвъртата полица в склада. А ти, Менолли, отиди и се приведи в прилично състояние. Дядо ти ще е под твоя опека. Искам като си отвори устата да му напъхаш нещо в нея, иначе ще се наложи да му слушаме мърморенето цяла вечер.

Менолли застена. Миризмата извираща от стария й дядо беше по-страшна от дрънканиците му.

— Но, Мави, Селла се справя много по-добре…

— Селла ще обслужва главната маса. А ти ще правиш каквото ти е наредено, и няма да мрънкаш! — Мави прониза непокорната си щерка със заплашителен поглед. Щеше да добави и още нещо, но я извикаха да опита заливката за пушената риба.

Менолли неохотно се вмъкна в къпалнята, стараейки се да убеди сама себе си, че й е провървяло: можеше въобще да не я пуснат в залата. Да се грижи за дядото, беше малко по-добре. Просто Янус спазваше свято традициите и считаше, че цялото домочадие трябва да присъства при срещата с новия менестрел.

Момичето захвърли омачканите дрехи и се пльосна в топлата вода. Тя се въртеше от страна на страна и се стремеше безболезнено да отмие цялата мръсотия от възпалените рани на гърба. В косата й се беше набил пясък, наложи се да измие и нея. Момичето бързаше, дядо й я чакаше. Щеше да е добре да го настани до огнището, преди да се е събрал много народ.

Менолли рискува да мине от горната страна, надявайки се, че този път няма да срещне никого. Едва-едва прикрила се с мръсните дрехи, тя хукна към слабо осветената стълба, водеща до спалното ниво. Всички светилници сияеха с пълна сила, което означаваше, че менестрелът, ако беше пристигнал точно той, щеше да бъде почетно преведен по целия холд. После се метна надолу, по големите стълби спускащи се към спалните на момичетата, и незабелязана от никого се добра до стаята си.

Когато най-накрая успя да стигне при дядо си, се наложи да го измие и да го облече с чиста жилетка. И през цялото време той дрънкаше без почивка.

— Най-накрая в холда да се появи ново лице. Хи-хи! А интересно за кого ще се ожени новият менестрел? Трябва да му кажа няколко думи. Слушай, миличка, може ли по-внимателно. И така ме болят костите. Май времето ще се променя! Не предупредих ли тогава, че ще има щорм. Не ме послушаха и загубиха две лодки заедно с екипажите. Синът ми спореше повече от всички. Защо толкова бързаш? Обичам да върша нещата с майсторлък. Я ми подай синята жилетка, която ми подари дъщеря ми. А защо Турлон днес не дойде да ме види? Толкова пъти го молих, ама кой да ме слуша?

Старецът беше толкова отслабнал, че за Менолли не представляваше трудност да го отнесе до долу на ръце. Докато се спускаха по стълбата, той се жалваше без умора от връстниците си, макар те да се бяха отправили на оня свят, много преди тя да се появи на този. Дядо й съвсем се беше объркал във времето — така и беше казал Петирон. Най-добре помнеше онези далечни дни, когато е управлявал Полукръглия. Това е било още преди замоталата се рибарска мрежа да отсече краката му под коленете.

Когато Менолли се появи на прага в главната зала всичко вече беше готово за приема на гостите.

— Корабът вече влиза в пристанището, — дочу Менолли, докато слагаше дядото в специалното кресло до огнището. Тя грижливо го загърна с мека кожа и го завърза към облегалката. Трябваше той само да се разсее малко и напълно забравяше, че няма крака.

— Чий кораб? Кой е пристигнал? За какво е целия този шум?

Менолли отговори на въпросите му и старецът поутихна, но след минута започна жално да хленчи:

— Защо никой не ме храни? Искате да ме уморите от глад!

Покрай тях, като вихър прехвърча Селла, облечена с роклята, над която се беше трудила цяла зима и мушна в ръцете на Менолли пакет:

— Ако не можеш да се справиш, дай му ето от това! — и изчезна преди Менолли да успее да каже и дума.

Момичето отвори пакета. Вътре имаше сладки топчета — приготвяха ги от сок на водорасли смесен с раздробени семена на червена трева. Дъвчи ги колкото искаш, вкуса си оставаше приятен и не изсъхваха в устата. Нищо чудно, че сестра й прекрасно се справяше с приказливия старец. Менолли подсвирна и се учуди: защо Селла изведнъж стана толкова добричка? Та тя беше извън себе си от радост, когато разбра, че Менолли вече не изпълнява задълженията на менестрел. Или тя още не знае? Не може Мави да не й е казала. Впрочем вече нямаше значение, нали вече пристигна новият менестрел.

След като настани дядото, Менолли, изгаряйки от любопитство, погледна през прозореца. Платната вече не се виждаха в пристанището, но пък забеляза група мъже. Високо вдигнали факли, те крачеха през Корабната пещера към холда. Само че дори силните очи на момичето не можаха да различат нови лица сред групичката.

Дядото започна пронизително да врещи и Менолли бързо се върна при него преди майка й да е забелязала, че е напуснала поста си. За щастие, наоколо цареше суматоха — едни слагаха яденето, други наливаха вино, всички се готвеха за достойно посрещане на гостите, така че никой не й обърна внимание.

Внезапно старецът дойде на себе си и като погледна момичето изпитателно, започна да я разпитва:

— Каква е тази бъркотия, малката? Богат улов? Или сватба? За какво е цялата тази дандания?

— Очакваме новият менестрел, дядо.

— Пак нов? — възмути се старецът. — Да, менестрелите вече не са такива каквито бяха едно време. Помня, когато управлявах Полукръглия, имахме един менестрел…

В настъпилата тишина, гласът му прозвуча неочаквано гръмко.

— Менолли! — тихо, но с явна заплаха се обади майка й.

Момичето порови в джоба на роклята си, измъкна две сладки топчета и ги набута в устата на дядото. Потокът от красноречие мигновено секна, срещайки на своя път два странични кръгли предмета. Старецът започна да дъвче, мърморейки и мляскайки.

Сложиха предястието и всички седнаха. Менолли успя да мерне гостите. Наистина беше новият менестрел. Тя чу името му, преди да му види лицето — Елгион. Менестрел Елгион. Жените наоколо зашумяха — зашушнаха, че бил млад и много добър. Бил донесъл две китари, две дървени флейти и три барабана — всеки инструмент бил опакован грижливо в кожен калъф. И че се разболял от морска болест, когато пресичали Керунския залив, и сега не може да отдаде нужното внимание на обилната вечеря. С него пристигнал и майстор от ковашката гилдия — трябваше да се направи метален такелаж за новия кораб — работа оказала се непосилна за местния ковач. И казваха още, че игенци помолили да им се прати в обратния курс повечко солена или пушена риба.

От мястото си, Менолли можеше да види само тиловете на седящите на главната маса и от време на време профила на единия от гостите. Какво наказание само! А най-лошото бяха дядо й и останалите престарели родственици, чиято преклонна възраст им даваше правото на топло местенце до самото огнище. Лелите й, както обикновено, започнаха да се карат за някое тлъсто парче риба. Дядото реши да ги скастри, но забрави, че устата му е пълна и се задави. Лелите сякаш само това чакаха и се нахвърлиха върху Менолли с упреци, че ще умори добрия старец. Те устроиха такава какофония, че момичето си запуши ушите. Тя се надяваше, че може би все пак ще успее да чуе песните на менестрела, когато тази ужасно дълга вечеря приключи. Но това никак не намаляваше нетърпимата жега лъхаща от огнището, отвратителната миризма на дядо й и умората събрала се през деня…

От унеса й я извади тежкия тропот на десетки крака. Момичето видя как иззад главната маса се изправи висок млад менестрел. Сложи крак на каменната скамейка и вдигна китарата си.

— Сигурни ли сте, че залата не се клати? — попита той. Изсвири няколко акорда, за да чуе как е настроен инструментът.

Побързаха да го успокоят — откакто е направена, досега никога не се е разлюлявала.

Но менестрелът се направи, че не повярва, затегна лекичко седмата струна и удари по струните така, че китарата застена като човек страдащ от морска болест.

По залата премина смях. Менолли изпъна шия да види, как баща й приема такова изпълнение — Морският управител много, много не разбираше от шеги. Посрещането на новия менестрел беше доста сериозно събитие. Изглежда на Елгион не му беше ясно това. Нима никой не беше предупредил менестрела за нрава на баща й?

Внезапно, звукът от струните беше заглушен от хрипкав старчески хохот.

— Най-после се появи човек, който разбира от шеги! Ето какво не достигаше в холда: смях и музика! А как обожавам веселите мелодии и забавните песнички. Хей менестреле, я изкарай нещо весело!

Менолли направо онемя от ужас. Докато умоляваше дядо си да млъкне, тя трескаво търсеше спасителните сладки топчета в джоба на полата си. Как можа да допусне това, майка й толкова пъти я предупреждаваше!

Дочул властната заповед на дядото, менестрелът се обърна към стареца и се поклони учтиво.

— С радост бих го направил, почтени — с най-любезен тон произнесе той. — Но времената сега съвсем не са весели, — изсвири няколко ниски печални акорда — Съвсем не весели, така че със смеха и шегите ще трябва да почакаме. Нека да сплотим редовете си пред лицето на Напастта… — и запя нова балада, която призоваваше да се подчиняват на Уейра и да почитат ездачите.

От топлото топчетата се бяха размекнали и слепили в джоба, но все пак Менолли успя да отлепи няколко и да ги напъха в устата на дядото. Старецът съобрази, че са му запушили устата нарочно и започна сърдито да дъвче, за да може по-скоро да се избави от пречката и да продължи с жалбите си.

В настъпилото затишие момичето най-после успя да чуе мелодията — тя звучеше мощно и енергично, а думите проникваха в душата. Менестрелът Елгион имаше силен и уверен тенор.

Внезапно дядо й започна звучно да хълца, а между пристъпите се опитваше да продължи да се оплаква. Менолли му прошепна да си задържи дишането, но старецът озверя от това, че не му дават да говори и започна да удря по масата с юмруци. Честите и не в такт удари заглушаваха песента на менестрела и иззад главната маса към Менолли се устремиха възмутени погледи. Една от лелите подаде чаша вода на стареца, която той веднага разля върху роклята на Менолли. Секунда по-късно се появи Селла, която предаде заповедта — дядото да бъде върнат в стаята си.

Докато го слагаха на леглото той продължаваше да хълца, като между пристъпите ръкомахаше и изнасяше непонятни тиради.

— Ще се наложи да останеш с него, докато не се усмири, иначе може да падне от постелята, — каза Селла. — Защо не му даде сладки топчета, докато ги дъвче не говори?

— Дадох му, но от тях започна да хълца.

— Вечно нещо ще объркаш!

— Моля те Селла, поседи с дядо! Толкова добре се справяш. Проседях с него цялата вечер, не чух нищо от песните…

— Струва ми се, че на теб ти бяха казали да го наглеждаш да не прави поразии. Ти не се справи, така че ти ще си стоиш при него! — Селла изскочи от стаята и остави Менолли с неусмиримия старец.

Така завърши първият от поредицата черни дни очакващи момичето. Мина не един час, докато дядото се умори и заспа. Когато най-накрая измъчената Менолли се дотътри до своята стаичка, се появи Мави да накаже дъщеря си за проявената немарливост. Заради нея дядото изложи целия холд. Менолли се опита да се оправдае, но майка й даже не я слушаше.

На следващия ден имаше Нишковалеж — наложи се половин ден да стоят затворени. След Валежа Менолли отново кръстосваше с групата огнеметчици из околностите. Този път предният край на Нишките беше минал над блатата, така че се наложи с часове да шляпат из тресавищата и лепкавия пясък.

А, когато се завърна уморена вкъщи, веднага се наложи да помага при товаренето на мрежите и при снабдяването на лодките за нощния риболов — започваше прилив.

На следващото утро я вдигнаха преди разсъмване — трябваше да се чисти и осолява рибата. Тази работа отне целия ден и вечерта тя толкова беше уморена, че едва намери сили да свали пропитата с миризма на риба риза и да изпълзи в постелята.

На следващия ден пък трябваше да се поправят мрежите. Обикновено Менолли обичаше това занимание — събираха се всички жени, пееха и оживено приказваха. Но сега баща й искаше мрежите да са готови колкото се може по-бързо — искаше още един път да излезе в морето с вечерния прилив. Затова и всички седяха съсредоточили се в работата — какви ти песни, щом самия Морски управител броди наоколо. На Менолли й се струваше, че той следи само нея и това ужасно я изнервяше.

Точно тогава тя започна да се замисля, да не би новият менестрел да се е оплакал, че децата неправилно са научили баладите и преданията? Но Петирон винаги беше казвал, че има само един метод на обучение и тя го спазваше точно. Значи и другите е научила правилно. Но защо баща й беше недоволен? Нима все още се сърди заради дядото?

Тази мисъл не даваше покой на момичето и вечерта, когато лодките излязоха в морето тя не издържа и попита сестра си.

— Да се ядосва? Заради дядо? — Селла сви рамене. — Какви глупости са ти в главата, глупачке? Всички отдавна са забравили за това. Прекалено много си въобразяваш, Менолли, а това е лошо. От къде накъде Янус въобще ще ти обръща внимание?

Презрението в гласа на сестра й веднага постави Менолли на място: разбира се, тя е само момиче, прекалено невзрачна за възрастта си, а освен това и най-малката в голямото семейство — никой не се интересуваше от нея. Само че, да бъдеш никому ненужна не беше кой знае какво утешение, дори това да означаваше по-малко тормоз от страна на баща й. Макар че, надали беше забравил, че точно тя беше пяла на децата свои песни. Или Селла е запомнила? Или може съвсем да не е знаела? Най-вероятно беше така — размишляваше Менолли, стараейки се да се свие по-удобно върху стария дюшек. Само че думите на сестра й, че Менолли прекалено много си въобразява, много повече подхождат за нея самата: Селла мислеше само за външността си. Отдавна трябваше да си е намерила мъж, това щеше да е облекчение за целия холд. Янус държеше в Полукръглия само трима възпитаници, а четирима от шестте братя на Менолли изучаваха рибарския занаят в другите морски холдове. Може би сега, когато вече имаха менестрел, нещо щеше да се промени…

На следващия ден жените в холда се заеха с пране. Нишки не се очакваха, времето беше слънчево и бельото бързо щеше да изсъхне. Менолли се надяваше да намери минутка свободно време да попита майка си дали менестрелът не е казал нещо за уроците й, но възможност нямаше. Затова пък получи от Мави поредната порция конско — този път за разпасаните й дрехи, непроветрените й завивки, невчесаната коса, разпуснатия й вид и въобще за мързела и непохватността й. Така че до вечерта Менолли се радваше на компанията на мръсните котли и тенджери в тъмния край на кухнята, за да не попадне отново пред очите на майка си. И се чудеше, защо толкова не й върви.

Сигурно защото изсвири няколко такта от своята песен, точно когато не трябваше. И защото беше момиче и при това единственото, която при липсата на менестрел да свири и да обучава децата. Именно заради това изпадна в немилост. Никой не би желал менестрелът да разбере, че с децата се е занимавало някакво момиче. Но ако тя ги бе учила неправилно, значи неправилно я беше научил Петирон. Но това никак не беше логично. А ако старецът наистина беше написал писмо до майстор Робинтън, нима на новия менестрел нямаше да му е поне малко любопитно да я види? Вярно, песните й можеше да не са толкова хубави, както предполагаше Петирон. А може би въобще не ги беше пратил до Главния менестрел. И в писмото нямаше и думичка за нея. Но пакетът беше изчезнал от мястото си в хранилището на Летописите, а съдейки по това, което се случваше, Менолли никога нямаше да може дори да се запознае с Елгион…

Знаеше, какво ще трябва да прави на следващия ден — да реже трева и тръстика, за да напълни всички дюшеци в холда. Много подходяща работа за човек изпаднал в немилост.

Но сбърка. С изгрева, в залива се завърнаха лодките натъпкани догоре с жълтоопашатки и главоци, и целият холд се хвърли да чисти и осолява риба.

От всички морски твари Менолли най-много мразеше главоците. Това беше отвратителна риба — цялата покрита с остри шипове и мазна слуз, която се пропиваше в ръцете и кожата им дълго се лющеше. Затова и я наричаха главок — освен муцуна с големи зъби по нея нямаше друго. Но ако се отрежеше голямата глава, отделеше се гръбнака, а месото се запечеше, то можеше да си оближеш пръстите. А сушената риба можеше да се накисне, после да се свари или задуши и пак щеше да е толкова вкусна, колкото и прясно уловената. Но да чистиш главоци — това беше най-гнусното, гадно, отегчително занимание.

Малко преди обяд ножът, с който Менолли чистеше рибата се приплъзна по мазната кожа и разряза ръката й. Девойката замръзна на място от острата пронизваща болка, гледайки тъпо показалите се кости, докато Селла не забеляза, че сестра й не работи.

— Ти какво, заспа ли? Ох ти, мъка моя… Мави! Мави! — Селла често беше непоносима, но не можеше да се отрече, че никога не губеше самообладание. Тя веднага хвана Менолли за ръката, притисна разрязаната вена и спря кръвотечението.

Мави дойде и отведе момичето. Минаха покрай редиците мъже, жени и деца, които работеха, така че пушек се вдигаше. Менолли беше обхваната от чувство за вина. Всички я гледаха така, сякаш нарочно се беше порязала, за да се измъкне от работата. Очите й плувнаха в сълзи, но не от болка, а от унижението и мълчаливата враждебност на околните.

— Не беше нарочно! — изхлипа Менолли, когато майка й я заведе в лечебницата.

— А кой казва, че е нарочно? — сурово я погледна Мави.

— Никой, но всички така ме гледаха…

— Прекалено много си въобразяваш, мила моя. Уверявам те, че никой не си е помислил нещо подобно. А сега си дай ръката тук, ето така.

Мави охлаби хватката и кръвта отново рукна като ручей. Менолли се изплаши и за малко да припадне, но се стегна и си представи, че това не е нейната ръка и се успокои.

Майка й стегна над китката с превръзка и започна да промива раната с билкова отвара. Ръката веднага изтръпна сякаш наистина не беше нейна. Кръвта престана да тече, но момичето не можа да си наложи да погледне раната. Наблюдаваше съсредоточеното лице на Мави, която бързо насложи прерязания кръвоносен съд и заши дългия прорез. После намаза шева с целебна мас и превърза ръката с мек плат.

— Готово! Струва ми се, че успях да измия всичката слуз.

Мави озадачено се мръщеше, гласът й звучеше неуверено и Менолли се притесни. Тя си спомни, че в подобни случай хора са оставали без ръце…

— Ще ми си се размине ли?

— Да се надяваме на най-доброто.

Мави никога не лъжеше и сърцето на Менолли се сви от страх.

— Но що може да ползваш ръката си.

— Какво означава да я използвам? Ще мога ли да свиря?

— Да свириш? — Мави изгледа дъщеря си дълго и втренчено, сякаш тя беше докоснала забранена тема. — Какво общо тук има свиренето? Ти повече никого няма да учиш…

— Новият менестрел донесе песни, които никога не съм чувала — например тази балада, която изпя при пристигането си. Не зная нотите и бих искала да я науча. — Менолли млъкна на половин дума. Ужаси я неочакваната жалост преминала за миг по каменното лице на майка й.

— Дори да можеш да си движиш пръстите, забрави и да си помислиш за свирене. И кажи благодаря, че след смъртта на Петирон, Янус прояви такава снизходителност.

— Но Петирон…

— Повече никакво „но“! Ето, пий! И веднага в леглото, докато отварата не е подействала. Изгубила си много кръв и нямам намерение да те нося на ръце.

Зашеметена от думите на майка си Менолли гаврътна наведнъж горчивата напитка и даже не почувства вкуса. И едва се домъкна до каменните стъпала на своята стая опирайки се на рамото на Мави. Макар че беше завита с дебело кожено одеяло, момичето усещаше леден студ — студ на тъга и самота. Но отварата започна да действа и Менолли заспа. Последната й мисъл беше, че сега, когато се лиши от единствената радост в живота си, вече разбираше как се чувства ездач загубил дракона си…