Ан Маккафри
Драконова песен (10)

Глава 9

Пей гръмко за радостта отново възвърната

Долетяла при нас на крилете на дракон.

Още щом се събуди, Менолли почувства, че огнените гущери са гладни. В пещерата не беше останало нищо, което да става за ядене — предишният ден валеше такъв дъжд, че и носа си да не може да покажеш. Момичето погледна навън и видя, че водата е спаднала и небето се е прояснило.

— Ако побързаме, ще можем да хванем клещозъби на плитчините, преди да се са върнали в морето. — Каза тя на приятелите си. — А може да половуваме молюски. Стига спахте, Красавице!

Малката кралица тихичко замърка в своето уютно тревно гнездо, след нея се размърдаха и останалите. Менолли протегна ръка и разбута Мързеливко, който се беше свил в краката й. Очите на гущера се отвориха широко и заблестяха с мътен оранжев цвят.

— Само не ми се умилквайте. Събудих ви, сега е време да тръгваме. И хайде по-живо, ако не искате да останем гладни.

Докато Менолли внимателно се спускаше по оврага, огнените й гущери един след друг стремително излитаха от пещерата. Техните „роднини“ вече се хранеха в плитчините. Менолли ги поздрави и за кой и път се зачуди дали другите гущери, освен старшата кралица, я разпознават. Но въпреки съмненията, тя считаше, че би било неучтиво да не ги поздрави, без значение дали й отговарят или не.

В далечния край на залива, момичето се подхлъзна на мокър камък и се смръщи от болка — острото парче за малко да пробие износената подметка на ботуша й. Ето за това трябваше да помисли в най-скоро време — откъде да вземе нови подметки. Бос по скалите не можеш да ходиш, а наоколо има прекалено много натрошени камъни. Оставаше вариант да убие още една уерр птица и да използва кожата й. Но как да пришие новите подметки към старите ботуши? Тя започна по-внимателно да гледа под краката си, стараейки се да пази краката и ботушите си.

Заедно със своите спътници, тя се отправи към най-далечната от разучените заливчета. Оттам Драконовите камъни изглеждаха като мънички подутинки на хоризонта. Но ненапразно бяха дошли тук — широкият, полегат бряг беше препълнен с клещозъби. Крайбрежните скали бяха ниски, на най-високите си части се издигаха не повече от главата й, а в края на полукръглата ивица, в морето се вливаше рекичка.

Огнените гущери, с Красавица начело, направо разгромиха стана на клещозъбите — избираха поредната жертва, хвърляха се отгоре й, а после излитаха на скалите, за да изядат плячката. След като напълни мрежата Менолли започна да претърсва брега в търсене на изхвърлени от вълните остатъци от корабокрушения — тя искаше да запали огън. И се натъкна на люпило, засипано отгоре с пясък, почти незабележимо от плоския бряг. Но зоркият й поглед веднага забеляза подозрително кръглото хълмче. Тя разкопа пясъка и видя петнистата повърхност на яйце от огнен гущер. Момичето внимателно се огледа — беше уверена, че кралицата е някъде наблизо, но с учудване забеляза, че около нея са само нейните девет спътника. Тя внимателно опипа най-горното яйце — беше още меко. После бързо покри мястото с пясък и се отдалечи. Люпилото не беше в опасност — съдейки по отметките на водата, приливът не я застрашаваше. Тя с облекчение си помисли, че заливът се намира далече от всички околни холдове, така че яйцата бяха в безопасност. Менолли събра изсъхнали клона от няколко нискорасли храста, направи каменно огнище и запали огън. После ловко счупи черупките на няколко клещозъба, сложи да се пекат на камъка и се отправи да изследва залива. Рекичката, вливайки се в морето, образуваше широко устие. Съдейки по множеството ръкави, нейните пясъчни брегове непрекъснато се променяха. Менолли тръгна срещу течението, надявайки се да намери дива салата. Тя растеше по бреговете, където не достигаше соленият прилив. Рибата също се качваше нагоре по реката и момичето се замисли, дали да не пробва да хване голяма, тлъста пъстърва. Алеми често се хвалеше, че може да хваща риба с голи ръце, когато тя плува срещу течението и се бори с него. Но си спомни, че на огъня вече се пекат клещозъби и тя реши да отложи риболова за друг път. А салата нямаше да е излишна — сочният й остър вкус щеше да е отлична гарнитура за раците.

Тя намери няколко стръка по-нагоре, където не достигаха водите на прилива и в рекичката се вливаха тънки ручейчета, изтичащи от блатиста низина, през която тя лъкатушеше. Момичето напълни уста с хрупкава зеленина и едва тогава се огледа. В далечината, над самия хоризонт, на сивото небе, мигаха ярки проблясъци…

Нишки! Краката на Менолли се вдървиха от страх, а несдъвканата трева, като буца заседна в гърлото й. Тя се опита да преодолее сковалия я ужас, броейки огнените проблясъци, рисуващи на небето зловещи шарки. Но ако ездачите вече бяха започнали да атакуват, то може би Нишките нямаше да стигнат дотук, разстоянието беше голямо…

Но нямаше как да бъде сигурна. Предишният Нишковалеж, тя едва успя да се добере до пещерата. А, сега беше прекалено далече — колкото и бързо да бяга, няма да успее. Зад нея беше морето. И реката — на две крачки. А нишките загиват във водата. Само че на каква дълбочина?

Менолли си наложи да не изпада в паника и с труд преглътна остатъка от салатата. Но не успя да се справи с краката си. Те сами я понесоха назад, към станалата и роден дом пещера.

Над главата й се появи Красавица. Паниката обхванала момичето се предаде и на нея, и тя с протяжни писъци започна да се мята назад-напред. Миг — и към нея се присъединиха Здравеняка и Гмуркача, а след тях и Преструванко. Почувствали уплахата на Менолли, тя започнаха да се носят около главата й, тръбейки пронизително. И след това внезапно изчезнаха. Стана по-лесно да се тича — можеше да се съсредоточи върху това, къде да стъпва.

Менолли се носеше право към залива. За миг и мина мисълта, че може би е разумно да се държи близо до водата. Прескочи изровена канавка, подхлъзна се и едва не се стовари на земята. Но успя да се задържи на крака. Няколко несигурни крачки и отново се понесе с пълна сила. Не, на брега има прекалено много камъни, щеше да се наложи да бяга по-бавно, а и може да си нарани краката.

Над главата й проблеснаха в злато двете кралици, а с тях се появиха Здравеняка, Гмуркача, Преструванко и Кафявчо. Двете кралици съсредоточено пищяха, а самците, за учудване на Менолли, сега летяха напред и достатъчно високо, за да не й пречат. Момичето хукна още по-бързо напред.

Менолли съвсем остана без сили докато качи възвишението, така че се наложи да премине в бързо ходене. Десният й хълбок я заболя, тя се намръщи и го подпря с длан, но не спря. Драконовите камъни в далечината се виждаха малко по-големи, но все още бяха прекалено далече. Менолли хвърли поглед назад и проблясъците от драконовите пламъци и подсказаха, че Нишките приближават.

Тя отново хукна. Над главата й продължаваха да се носят двете златни кралици и колкото и странно да беше — тя се почувства донякъде защитена. Внезапно и се отвори втори дъх, стори и се, че така може да бяга вечно. Само ако можеше да бяга и по-бързо, за да не я настигнат нишките… Тя не сваляше очи от Драконовите камъни, страхувайки се да погледне назад — от зловещата гледка току-виж и се подкосили краката.

Менолли се стремеше да се държи близо до края на ската — веднъж беше падала по склона и нищо — все още е жива и здрава. Можеше да рискува още веднъж, ако останеше единствения вариант — да влезе във водата.

Тя бягаше, гледайки ту към Драконовите камъни пред краката си. Внезапно, нещо изсвистя във въздуха, огнените гущери запищяха изплашено и сянка закри небето. Менолли падна на земята, инстинктивно се прикри с ръце и се сви, очаквайки жилещите ухапвания на нишките. Отнякъде замириса на огнен камък, по гърба й премина топъл вятър.

— Ставай бързо, тъпако! Мърдай! Всеки момент ще ни настигнат!

Не вярвайки на ушите си, Менолли вдигна поглед — и се срещна с преливащите очи на кафяв дракон. Той склони глава и настойчиво заръмжа.

— Качвай се! — викна ездачът.

Менолли хвърли изплашен поглед към проблясъците в небето и стремително настъпващата редица от дракони и не се подвоуми. Тя се изправи, хвана се за протегнатата ръка и провисналия край на полетния ремък и се качи на кафявата шия, зад ездача.

— Дръж се здраво за мен. И не се бой. Ще полетим към Бенден Помежду. Ще бъде тъмно и студено, но помни — аз съм до теб.

Спасена! А, почти се беше отчаяла! Менолли толкова беше потресена, че не можеше да промълви и дума.

А кафявият дракон стремително прекрачи края на склона, втурна се надолу, разпери криле и се извиси нагоре. От ускорението, Менолли така се притисна към кожената куртка на спасителя си, че дъхът и пресекна. С края на очите си, тя видя огнените гущери, които се опитваха да не изостават, — и… драконът се гмурна в Помежду.

Потта замръзна върху лицето й, непоносим студ скова тялото, вледени одраните стъпала. Менолли почувства, че още миг и ще започне да се задушава. Момичето се вкопчи в рамото на ездача и… не почувства нито него, нито дракона!

И тук, с една мъничка част от разума й, устоял на вледеняващия ужас, момичето разбра истинският смисъл на учебната балада. Подсказа й го преживеният страх.

Миг, и всичко се върна — зрение, слух, осезание, дишане. Те се спускаха от умопомрачителна височина, кръжейки плавно над Уейр Бенден. Колкото и голям да беше Полукръглия, тази обител на дракони и ездачи, се оказа несравнимо по-голяма. Даже необятният залив на морския холд би се поместила в чашата на огромния Уейр.

Докато драконът се снижаваше, Менолли успя да разгледа огромните Звездни камъни и знаменитата Скала на Окото, предсказващ времето, когато Алената звезда ще започне съдбоносното си Преминаване. До скалите тя видя стражевия дракон, чу, как той приветствено затръби, посрещайки събрата. Кафявият отвърна на приветствието със силен рев. Когато се спуснаха по-ниско, момичето забеляза на дъното на чашата на Уейра няколко дракона, а до тях — групичка хора.

Ето и стъпалата, водещи в покоите на кралицата, а по-нататък — зеещият вход на Люпилната площадка. Да, Бенден се оказа още по-голям, отколкото очакваше. Кафявият се приземи близо до другите дракони и Менолли разбра: те бяха получили изгаряния в боя с Нишките и сега им лекуваха раните. Драконът сгъна криле наполовина, изви шията си и погледна ездачите си с очакване.

— Можеш да ме пуснеш, момче! — добродушно се усмихна кафявият ездач, разтягайки полетните ремъци. Менолли се извини и припряно прибра ръцете си.

— Как да ви се отблагодаря? Ако не бяхте вие, щяха да ме настигнат Нишките.

— И кой те пусна от холда преди Нишковалежа.

— Трябваше да се наловят клещозъби, излязохме още на разсъмване.

Ездачът, като че ли се удовлетвори от отговора, но ако му хрумнеше да се поинтересува от подробности… Менолли изобщо не можа да си припомни името на най-близкия до Полукръглия холд от страната на Нерат.

— Слизай, момче. Трябва да се върна в Крилото си.

Вече втори път я наричаше момче.

— А ти добре бягаш! Да не би да се готвиш да ставаш бързоходец в холда си? — кафявият ездач побутна Менолли напред и тя се хлъзна по рамото на дракона, като пързалка. Но едва краката й докоснаха земята, тя почти загуби съзнание от болка и се вкопчи в предната лапа на дракона, за да не падне. Той я побутна с носа си по рамото и съчувствено избоботи.

— Брант каза, че си ранен? — ездачът скочи на земята до нея. — А, ето какво било! Я почакай… — Той хвана момичето и явно с привично движение я преметна през рамо. Крачейки към входа на Долните пещери, ездачът подвикна на някой да му донесат изстудяващ балсам. Менолли се съвзе, когато я положиха на масата, ушите й бучаха. Някой постави скамейка, за да може тя да постави изранените си крака, а от всички страни се стичаха жени.

— Фелена, Манора! — оглушително извика кафявият ездач. — Елате по-бързо!

— Не, само вижте краката му — одрали са се до живо месо!

— Слушай, Т’гран, къде го…

— Видях го, когато се опитваше да изпревари нишките, недалеч от Нерат. И може ли да си представите — почти успя.

— С цената на краката си! Манора, ела насам за минутка!

— За начало да му измием краката или…

— Не, дайте му първо от вашия сок, предложи Т’гран. — А, ботушите ще трябва да разрежем.

Някой поднесе чаша към устните на Менолли, уговаряйки я да я изпие до дъно. В стомаха й нямаше нищо от сутринта, освен няколко листа салата, затова приспивната отвара подейства мигновено и лицата на стълпилите се около нея жени се изгубиха в мъгла.

— Кълна се в небето, тези холдъри съвсем са се побъркали — да се мотаят на открито в разгара на Нишковалежа. — На Менолли и се стори, че разпозна гласа на Манора. — За днес този е вторият.

В следващия миг, гласовете се сляха в неразличимо бучене. Момичето никак не можеше да овладее зрението си. Струваше и се, че тя плува на една ръка разстояние от земята. Но така беше по-добре — може би нямаше да й се налага да стъпва на краката си.

Елгион, който в същото време седеше на масата в противоположния край на кухнята, отначало си помисли, че момчето е загубило съзнание от радост — все пак го спасиха от вярна смърт. Той, както никой друг можеше да го разбере — него също го забеляза ездач, когато бягаше с всички сили към Полукръглия и мислено се прощаваше с живота си. Сега, наял се до пръсване с отлично печено месо, починал си и поразмислил, Елгион бе принуден да признае грешката си. Не трябваше да се отдалечава толкова далече от холда преди самия Нишковалеж. И даже не му се мислеше, какъв прием го очакваше след връщането: Пак щяха да дуднат: позор за холда, позор за холда… А, оправданието му, че е тръгнал да търси яйца на огнени гущери, още повече щеше да ядоса Янус. Кой знае какво щеше да си помисли и Алеми. Елгион въздъхна и проследи с поглед, как жените пренасяха момчето към жилищните пещери. Той тъкмо се накани да стане да им предложи помощта си, когато за пръв път в живота си видя огнен гущер — и веднага забрави за всичко.

Причината за това беше малка златна кралица. Пищейки жално, тя влетя в пещерата, за миг увисна във въздуха и… изчезна. След минутка се появи отново и този път се държеше по-спокойно. Изглеждаше, че търси някого.

От жилищната пещера излезе момиче и щом видя огнения гущер, протегна ръка. Малката кралица леко кацна на нея и започна да търка триъгълната си главичка в бузата на момичето, а то говорейки му нежно се запъти към изхода.

— Какво, менестреле, за пръв път ли виждаш огнен гущер? — дочу се нечий добродушен глас наблизо. Елгион с усилие излезе от вцепенението си и отговори на въпроса на жената, която му донесе храна.

— Да, за пръв път.

В гласа му прозвуча такова съжаление, че жената се разсмя разбиращо.

— Това е Грал, кралицата на Ф’нор, — поясни Фелена и неочаквано му предложи още печено.

Той отказа вежливо, защото вече беше изял две порции — явно в Уейра смятаха, че спасените ще се оправят по-бързо с обилна храна.

— Трябва да разбера, кога мога да се върна в Полукръглия. Сигурно отдавна ме търсят и…

— По този повод, менестреле, може да не се безпокоиш — бойните Крила вече съобщиха в холда, че си жив и здрав.

Елгион поблагодари, но в главата му все се въртеше мисълта, че Янус ще бъде много недоволен от случилото се. Трябваше да накара владетеля да разбере, че е изпълнявал указанията на Бенден — Янус обичаше да изтъква своето покорство пред Уейра. Но въпреки всичко, Елгион не бързаше да се връща в Полукръглия. А и не можеше да иска да го доставят там незабавно — уморените дракони тъкмо се бяха върнали от боя с Нишките, успешно отразили поредното нашествие.

Скоро, най-лошите опасения на менестрела се върнаха и вина за това беше Т’геллан, бронзовият командир на Крилото, водещ силите на Уейра по време на днешния Нишковалеж.

— Съобщих им, че си жив и здрав, в пълна безопасност. Те тъкмо се канеха да изпратят хора да те търсят — съвсем неочаквано решение на стария Янус.

Елгион се намръщи кисело.

— Просто не искат да сменят менестрела си толкова скоро.

— Не си прав. Янус е успял да те оцени и да те постави над рибата. Така поне ми каза Алеми.

— Той сигурно много се е ядосал?

— Кой? Янус?

— Не, Алеми.

— От къде на къде? Бих казал, че се зарадва повече от Янус, когато чу, че си в Бенден и си цял и невредим. Но тук имаме и по-важна работа. Кажи, не си ли намирал гнезда на огнени гущери?

— Не.

Т’геллан въздъхна, разкопча широкия ремък и разтвори тежката кожена куртка.

— Жалко. Отчаяно ни трябват тези глупави твари.

— Нима има някаква полза от тях?

Ездачът хвърли дълъг поглед към менестрела.

— Не бих казал. А Лесса смята, че са истинско наказание. Цялата работа е, че те са истински миниатюрни дракони, а и се държат като тях. Гледайки ги, тесногръдите, упорити, дебелокожи лордове и владетелите на холдове, могат да получат поне намек на това, какво означава да имаш дракон. А това ще улесни живота на Уейровете и… ще способства за едно по-добро бъдеще.

Елгион се надяваше, че това беше обяснено на Янус. Той тъкмо се накани много вежливо намекне, че е готов незабавно да се върне в Полукръглия, но извикаха бронзовия ездач, за да прегледа ранен дракон.

Въпреки това, забавянето се оказа от полза. Елгион реши, че щом се върне при Янус, ще може да използва видяното тук по най-добър начин — беше му се открил досега неведомия живот на Уейра, за който не се пее в баладите, не се разказва в преданията. Ето, раненият дракон стене жално като болно дете, докато мажат раните му с балсам и изстудяваща мас. А как душеразкъсващо реве драконът, когато ранят ездача му! Елгион стана свидетел на трогателна картина — зелен дракон разтревожено се беше склонил над ездача си, на когото жените превързваха обгорената ръка. Видя още, как младежи, съпровождани от ято огнени гущери, къпят и мажат масло своите млади питомци. Видя, как хлапетата пълнеха чували с огнен камък, приготвяйки ги за следващия Нишковалеж и за себе си отбеляза, че тук, в Уейра, работата на децата е по-лека и не толкова досадна, колкото работата в морския холд. Той даже се осмели да погледне в Люпилната Площадка, където златната Рамот, свила се около люпилото, охраняваше яйцата си, но след няколко секунди бързо се изниза навън, надявайки се, че тя не го е забелязала.

Времето пролетя толкова бързо, че менестрелът остана изненадан, когато чу как жените подканват всички на вечеря. Той се спря колебаейки се на прага, чудейки се какво да прави, но Т’геллан го хвана за ръката и го помъкна към празна маса.

— Г’зел, ела насам с бронзовия си немирник! Нека менестрелът от Полукръглия му се полюбува. Огненият гущер на Г’зел е от най-първото люпило, която Ф’нор намери на Южния, — тихо поясни Т’геллан, докато към тях се приближаваше здрав и набит млад ездач, държащ бронзов гущер на протегната си ръка.

— Запознай се, менестреле — това е Рилл, — каза Г’зел, протягайки ръка. — А, ти Рилл, бъди вежлив с него — той все пак е менестрел.

Огненият гущер разпери с достойнство криле и изобрази нещо като поклон — фасетъчните му очи с любопитство разглеждаха Елгион. Менестрелът неуверено протегна ръка, чудейки се как е правилно да се здрависва с гущера.

— Почеши го над веждите, — подсказа Г’зел. — Гущерите обожават това.

За изненада на Елгион, бронзовият прие ласките му и даже примижа от удоволствие.

— Ето още един, който попадна под магията на огнените гущери, — подсмихвайки се отбеляза Т’геллан и отмести стола. Шумът извади гущера от сладкото забвение и той тихичко засъска срещу ездача. — Менестреле, приеми, че това са доста дръзки и нагли твари, които не изпитват никакво уважение към никого — скоро сам ще се убедиш.

Изглежда шегичката беше доста стара, защото Г’зел я пропусна покрай ушите си. Седна на стола и накара Рилл да се премести на рамото му, за да не му пречи да вечеря.

— А те разбират ли, като им се говори? — попита Елгион, намествайки се срещу Г’зел, за да вижда по-добре огнения гущер.

— Ако питаш Миррим, то нейните три разбират всичко.

Т’геллан иронично изхъмка.

— Мога да накарам Рилл да достави писмо на всяко място, където поне веднъж е бил. Искам да кажа — на познат в друг холд или уейр, където двамата вече сме били. Той ме следва, където и да отида. Даже по време на Нишковалеж. — Г’зел чу, как Т’геллан отново изхъмка и добави — Т’геллан, днес ти предложих да се убедиш, че Рилл през цялото време беше с мен.

— Само не забравяй да кажеш на Елгион, колко време трябва да чакаш Рилл да достави писмото.

— Само мърмориш! — разсмя се Г’зел, нежно галейки гущера. — Ще видиш ти, когато си вземеш свой…

— Ще поживеем, ще видим, — добродушно измърмори бронзовият ездач. — А докато Елгион не намери ново люпило, единственото, което ни остава да завиждаме.

Разговорът постепенно премина в други теми — Т’геллан започна да разпитва менестрела за случващото се в Полукръглия, при това го правеше тактично — така, че да не обиди Елгион и да не го постави в неловко положение. Очевидно, ездачът добре познаваше нрава на Янус.

— И така, менестреле, ако там ти стане прекалено непоносимо, дай знак и ще те вземем при нас за ден-два.

— Още повече че скоро е Излюпването, — усмихвайки, се подсказа Г’зел и му намигна.

— Обещавам ти, че ще го видиш! — увери командирът на крилото, Елгион.

Внезапно Рилл протегна врат, намеквайки, че също не е против да хапне и бронзовият ездач започна да дразни Г’зел, наричайки огнения му гущер — нагъл просяк. Но това не му пречеше да му дава храна. Елгион също предложи на гущера парченце месо, което той с достойнство прие.

Към края на вечерята Елгион беше готов да изтърпи всякакви порицания и упреци от Янус, заради възможността да намери люпило и сам да впечати огнен гущер. С тази надежда, перспективата от неизбежното завръщане в Полукръглия му се струваше напълно търпима.

— Може би ще бъде по-добре, ако аз те доставя обратно. — Т’геллан стана от стола. — А още по-добре ще е, ако се върнем по-рано. Не е нужно да изнервяме Янус повече от необходимото.

Елгион не разбра какво имаше предвид ездача и намигването му, още повече че отдавна се беше стъмнило и той знаеше, че вратите на холда се затварят за през нощта. Сега вече беше прекалено късно да съжалява, че не се върна веднага щом ездачите се върнаха от сражението с нишките. Но тогава пък нямаше да види Рилл…

Те излетяха. Нощното небе беше чисто и Елгион опиянен от полета, въртеше глава и се опитваше да разгледа колкото се може повече от високо. Но щом в далечината се показаха върховете на Главния Бенденски хребет, Т’геллан отправи Монарт в Помежду.

Миг — и се оказаха в яркото привечерно небе. Когато се появиха над Полукръглия, слънцето тъкмо се спускаше в блещукащото в различни цветове, море.

— Казах ти, че ще се върнем по-рано — отбеляза ездачът усмихвайки се в отговор на изумения поглед на менестрела. — Никой няма да разбере, че сме се върнали във времето. А целта оправдава средствата.

Докато Монарт величествено кръжеше над залива, населението на Полукръглия се изсипа на главния площад. Отпред стоеше Янус, но Елгион търсеше сред тълпата лицето на Алеми.

Т’геллан скочи от рамото на бронзовия и под гръмките, радостни възгласи помогна на Елгион да слезе.

— Не съм нито старец, нито инвалид. — Прошепна менестрелът, виждайки наблизо Янус. — Преиграваш.

Ездачът приятелски го прегърна през раменете и лъчезарно се усмихна на приближаващия се управител.

— Нищо подобно — тихо възрази той. — Просто демонстрирам отношението на Уейра.

— Управителю, принасям дълбоките си извинения за безпокойството…

— Достатъчно, менестрел Елгион, — прекъсна го Т’геллан, — всички извинения поема Уейрът. Ти още от самото начало се стремеше да се върнеш незабавно в Полукръглия. Работата е там, Янус, че Лесса пожела да го изслуша, така че се наложи да се задържи.

Дори Янус да искаше да упрекне в нещо провинилия се менестрел, то явното одобрение на Уейра му затвори устата. Морският управител се опита да настрои мислите си, докато се поклащаше на петите си и мигаше объркано.

А Т’геллан продължи, сякаш нищо не се беше случило:

— При всеки признак за поява на огнени гущери, незабавно докладвайте в Уейра.

— Нима тези небивалици се оказаха истина? — нацупено попита Янус. — Значи, тези… тези летящи гущери все пак съществуват?

— Без съмнение, управителю, — радостно отвърна Елгион. — С очите си видях, дори галих един и го храних! Казва се Рилл и е голям колкото лакът…

— Ти… си видял… честно? — от тълпата се измъкна Алеми: от вълнение и от дългото разстояние, преодоляно на един крак, младежът се беше задъхал. — Значи в пещерата наистина е имало нещо?

— В пещерата? — Елгион вече беше успял да забрави, накъде се бе запътил сутринта.

— Каква пещера? — поинтересува се Т’геллан.

— Онази, същата пещера… — Елгион находчиво подхвана измислицата, която му беше подхвърлил ездачът. — Тази, за която разказах на Лесса. Ти самият присъстваше.

— И каква е тази пещера? — попита Янус с подозрение, пристъпвайки към младежите. В гласа му се усещаше раздразнение. Изглеждаше така, сякаш никой не искаше да го осведоми. Него, управителя на холда!

— Пещерата, която с Алеми забелязахме на брега, близо до Драконовите камъни, — отвърна Елгион, стараейки се да намери верен ход. После се обърна към Т’геллан. — Алеми е този рибар, който е виждал огнени гущери край Драконовите камъни миналата пролет. А преди два-три дни, с него плувахме с лодката покрай тях и забелязахме пещера. Мисля, че там би могло да има яйца.

— Е! — Т’геллан вече нямаше търпение да се метне на Монарт и да навести пещерата. — Щом вече си в безопасност в холда, аз ще тръгвам.

— Прати вест, ако намериш нещо! — викна след него Елгион, но бронзовият ездач, само махна с ръка и скочи на шията на дракона.

— Не го поканихме на трапезата, в благодарност за помощта, — измърмори Янус, който малко се разтревожи и разстрои от спешното отлитане на ездача.

— Той току-що яде, — каза Елгион, следейки с поглед, как бронзовият дракон се издига все по-нагоре над осветените от залязващото слънце води на пристанищния залив. — Раничко е. Той се сражаваше с Нишките, освен това е командир на Крило, трябва да се върне в Уейра.

Тези му думи, сякаш убедиха Янус.

След миг драконът внезапно изчезна и това предизвика единодушно изумление и възторг в събралата се тълпа. Менестрелът прихвана погледа на Алеми и с труд прикри усмивката си. Щяха да се смеят на хитрата му измислица малко по-късно. Само че, не беше ли изхитрил сам себе си? Ами ако Т’геллан наистина намери люпило на гущери в пещерата… или тайнствения музикант?

— Менестреле Елгион, — сурово произнесе Янус, правейки знак на останалите да ги оставят насаме и поемайки към вратата на холда, — … менестреле Елгион, ще се радвам да чуя някакви обяснения от теб.

— Разбира се, управителю. Мой дълг е да ви доложа за събитията, на които станах свидетел в Уейра. — Отвърна Елгион, почтително вървейки зад Янус. Сега вече знаеше как да се държи с морския управител. Повече нямаше да се налага да лъже.