Ан Маккафри
Драконова песен (11)

Глава 10

Менолли се събуди. Наоколо беше тъмно и тихо, само до ухото й някой уютно мъркаше. Тя веднага разбра, че това е Красавица, но в просъницата не можа да разбере, защо е толкова топла, като печка. Момичето се размърда и веднага усети краката си — огромни, тежки, те нетърпимо я боляха.

Навярно, неволно беше застенала, защото наблизо се чуха стъпки и в ъгъла засвети мъждукащото пламъче на светилника.

— Е, как е? Болят ли те краката?

Топлото телце, сгряващо Менолли, мигновено изчезна. „Браво, Красавице“ — помисли си момичето, което дори не успя да се уплаши, че някой може да забележи малката кралица.

Някой се склони над постелята й и поправи пухкавото кожено одеяло. Менолли усети нежно докосване от нечии ръце и слаб мирис на лечебни билки.

— Съвсем малко, — излъга тя. В действителност, краката й така туптяха, че за миг се уплаши, че жената ще чуе. А, гласът й звучеше толкова меко, и ръцете й бяха толкова нежни, че момичето едва не се разплака.

— Трябва да си огладняла. Все пак спа цял ден!

— Цял ден?

— Дадохме ти приспивна отвара. Предположихме, че много те боли, беше разранила ходилата си до самите кости… — Жената за момент замълча. — Но след седмица ще бъдат като нови. — В спокойния й глас се долови усмивка. — Затова пък, Т’геллан е уверен, че си най-бързия бързоходец на Перн.

— Не съм бързоходец, аз съм обикновено момиче.

— Със сигурност — не съвсем обикновена. Сега ще ти донеса храна. А, после ще е добре пак да поспиш.

След като остана сама, Менолли се опита да забрави за болящите крака, за тежестта в тялото, която я притискаше като камък. Тя се притесняваше, че може да се появи Красавица или някой от другите гущери. Какво ли щеше да стане, ако жената ги види тук? А как ли се справя Мързеливчо — на него му е трудно сам да си намира храна…

— Казвам се Манора, — каза жената, влизайки в стаята с поднос храна. — Предполагам, помниш, че се намираш в Уейр Бенден? Чудесно, можеш да ни гостуваш, колкото си искаш.

— Наистина? — Менолли изпита огромно облекчение.

— Разбира се, — категоричният отговор успокои момичето.

— Казвам се Менолли… — тя с учудване забеляза, че жената само кимна. — А вие откъде знаете?

Манора й направи знак да продължи да яде.

— Видях те в Полукръглия, а и вашият менестрел помоли командира на Крилото да те потърсят, когато… изчезна. Знаеш ли, Менолли, нека сега да не говорим за това. Просто знай, че можеш да останеш в Бенден.

— Само не им казвайте, моля ви!

— Както кажеш. А сега дояж храната и изпий чашата до дъно. За да се оправиш по-бързо, трябва повече да спиш.

Тя излезе от стаята тихо, както се беше появила. Менолли се успокои. Манора беше главният управител на Уейра и нейната дума беше закон.

Яденето беше невероятно вкусно — гъсто, с големи парчета печено месо, подправено с ароматни подправки. Момичето почти се беше справила с него, когато се разнесе тихо шумолене на криле. Красавица се появи и жално изписка, показвайки, че и тя не е против да закуси. Менолли въздъхна и пъхна чинията под носа й. Мъничето излиза чинията до блясък и тихичко мъркайки от удоволствие, потърка глава по бузата на Менолли.

— А, къде са останалите? — притесни се момичето.

Малката кралица изпръхтя, сви се на кълбо и се притисна към рамото й. Момичето се успокои, отпивайки от целебната настойка. Прецени, че ако с другите се беше случило нещо, огненият гущер нямаше да е толкова спокойна.

— Слушай, Красавице, — прошепна Менолли, галейки я, — ако някой влезе, ще трябва да изчезнеш. Не трябва да те виждат тук. Разбра ли?

Кралицата недоволно размърда криле.

— Красавице, чуй ме, не трябва да те виждат тук, — колкото се може по-строго каза момичето. Кралицата отвори едното си око. — Нима не разбираш?

Мъничето тихичко измърка, успокоявайки стопанката си и затвори очи.

Приспиващата отвара започна да действа — Менолли почувства как краката й станаха безтегловни и противното туптене престана. Скоро клепачите й натежаха и се затвориха. Заспивайки, Менолли само успя да се зачуди, как огненият гущер е разбрал, че тя е тук.

Щом се събуди, момичето дочу далечен детски смях. Хлапетата се смееха така заразно, че тя неволно се усмихна и се почуди, какво ли ги е развеселило.

Красавица я нямаше, но мястото близо до бузата й, на което беше спала, беше още топло. Параванът, който обграждаше леглото се дръпна и на фона на светлината се показа силует на момиче.

— Реппа, какво ти става? — попита тя невидим събеседник. — Добре де, тръгвай. Уморих се от теб. — После се обърна и срещна погледа на Менолли. — Е, как се чувстваш днес? — Момичето увеличи светлината от светилника и се оказа, че тя не е по-възрастна от Менолли — тъмните й коси бяха вързани стегнато отзад, а лицето й беше тъжно, уморено и неочаквано зряло. Внезапно тя се усмихна и впечатлението за зрялост изчезна. — Вярно ли е, че си бягала от самия Нерат?

— Разбира се, че не. Макар че, ако се съди по ходилата, напълно е възможно.

— Да не повярваш! Да израснеш в холд и да тръгнеш на разходка под открито небе по време на Валеж! — въпреки поучителния тон, в гласа на момичето прозвуча малко уважение.

— Не се разхождах, а бягах с всички сили — възрази Менолли.

— Впрочем, относно бягането. Манора хукна да върши някаква работа и сега аз отговарям за теб. Тя ми разказа всичко подробно — момичето направи гримаса и Менолли сякаш на живо видя Манора, даваща подробни указания, — освен това имам голям опит. — На лицето и пробяга сянка на тревога и печал.

— Значи, ти си възпитаничка на Манора? — осведоми се Менолли с уважение.

— Не, аз съм възпитаница на Брекке. — Печалната сянка се пробяга още за миг по лицето на момичето, но то се овладя и гордо изправи рамене. — Казвам се Миррим и преди живеех в Южния.

— Имаш предвид — Южния континент?

— Разбира се, — в гласа на Миррим се промъкна досада.

— Не знаех, че някой живее там, — каза Менолли, но още щом тези думи излетяха от устните й, тя си припомни откъслеци от разговорите между баща й и Петирон, в които май ставаше дума за това.

— Ти къде си живяла досега? — язвително попита Миррим.

— В Полукръглия морски холд. — Смутено отвърна Менолли: тя не искаше да обиди новата си позната. — Нима никога не си чувала за него?

Миррим я погледна с недоумение.

— Нима никога не си чувала за него? — сега беше ред на Менолли да прояви снизходително учудване. — Там се намира най-голямата Корабна пещера на Перн!

Момичетата се спогледаха и дружно се разсмяха. От този момент започна приятелството им.

— Нека да те заведа на „едното място“, че предполагам скоро ще се пръснеш… — Миррим отметна коженото покривало. — Опри се на мен.

На Менолли се наложи се да я послуша, иначе не би могла да направи и крачка — толкова я болеше, когато пристъпваше. За щастие, разстоянието беше малко. Но когато се дотътри обратно до постелята, цялата се тресеше от слабост.

— А сега легни по корем. Така ще ми е по-лесно да сменя превръзките, — изкомандва Миррим. — Честно казано, малко съм си имала работа с крака, но ако не мърдаш, бързо ще се оправя. В Южния казваха, че имам лека ръка, а и няма да жаля от студенката^[1]. Ако искаш, може да ти дам сънна отвара? Манора разреши.

Менолли поклати глава отрицателно.

— Брекке… — гласът на Миррим внезапно пресекна. — Брекке ме научи да сменям засъхналите превръзки, защото… Ох, майчице, стъпалата ти са като бито месо. Уф, как можах да кажа такова нещо пред болния! Само че, честно — то си е така. Но Манора каза, че скоро ще зарасне. — Миррим произнесе това с такава непоколебима увереност, че Менолли с готовност й повярва. — Изгарянията от Нишките са много по-страшни. А ти просто си си одрала цялата кожа от стъпалата. Макар че мисля и това ти стига. Извинява, май те натиснах… ето скоро ще порасне нова кожа и даже следа няма да остане. Сама ще се удивиш, колко бързо расте! Толкова пъти съм виждала. А изгарянията от Нишките заздравяват много дълго. И винаги остават белези. Провървяло ти е, че Т’гран и Бранд са те забелязали отгоре. Драконите, знаеш ли, са много зорки. Е, ето това трябва да помогне…

Менолли неволно изохка — Миррим щедро поля лявото й стъпало с изстудяващ балсам. Хапейки устни от болка, тя търпеше, докато Миррим, наистина много нежно сваляше пропитите с кръв превръзки. Откъде беше тази непоносима болка, ако само кожата беше съдрана? Дори, когато си разрани ръката, болката беше по-малка.

— Ето, приключихме с лявото стъпало. Студенката помага, нали? Ти варила ли си? — с леко сбърчен нос попита Миррим и както винаги не дочака отговор. — Трябва три дни да стискаш зъби, за да не дишаш през носа и да си напомняш, че щеше да е много по-зле, ако нямахме изстудяваща билка. Подозирам, че това е „лъжицата оцет в кацата с мед“ която често споменава Манора. Мисля, че ще ти е приятно да разбереш, че не виждам никакви признаци на възпаление.

— Възпаление? — Менолли рязко се приповдигна на лакът и протегна шия.

— Не се върти! — Миррим кресна така властно, че Менолли побърза да легне отново. Тя видя само блестящите от маста пети. — Много ти е провървяло, че си се разминала без възпаление. Бягала си боса по пясъка, по мръсотията и по кой знае по какво още. Знаеш ли колко време чистихме тази гадост? — Миррим съчувствено въздъхна. — Добре, че преди това те напоихме със сънна отвара…

— Сигурна ли си, че този път няма възпаление?

— Този път? — учудено попита Миррим. — Нима ти се е случвало?

— Тогава си бях наранила ръката. — Менолли се обърна на хълбок и показа сгърчената си китка и наградена: на лицето на Миррим, разтревожено навела се над почти излекувалата се рана, тя видя съчувствие и жалост.

— Как успя?

— Чистих риба, ножът се плъзна и…

— Добре, че не си си прерязала сухожилието.

— Не съм?

— Щом можеш да си движиш пръстите. Само дето белегът е прекалено затегнат. — Миррим с вид на познавач, зацъка с език и се намръщи. — Явно лекарите в холда ви не са много добри.

— Просто главоците имат ужасно гадна слуз, — промърмори Менолли, неволно ставайки на защита на родния си холд.

— Каквото било, било. — Миррим затегна последния възел. — Ние ще се погрижим да не се случи подобно нещо с краката ти. А сега ще ти донеса закуска. Ти навярно умираш от глад…

Сега, когато всичките неприятни усещания от превръзката отшумяха и студенката приглуши болката в стъпалата, Менолли почувства, че стомахът й е съвсем празен.

— Ей сега се връщам. А ако ти потрябва нещо, извикай Санра — тя е на долния етаж, грижи се за хлапетата. Тя знае, че може да я повикаш и ще се ослушва.

След като се разправи с обилната закуска, която й донесе Миррим, Менолли се замисли върху неприятните факти, които изплуваха неочаквано. Момичето беше уверено — Мави напълно уверено й даде да разбере, че тя никога няма да може да използва лявата си ръка. Но Мави беше опитен лекар и нямаше как да не знае, че ножът не е засегнал сухожилието. Значи, майка й нарочно беше направила така, че разрезът при заздравяването си, да стегне китката. Сега вече стана ясно — не само Янус, но и Мави не искаше тя да свири отново!

Менолли твърдо се закле никога да не се връща в Полукръглия.

И веднага я обзе съмнение — ами ако Манора размисли и не я остави в Бенден? Е добре, нищо не пречи после да избяга отново. Да избяга и да се засели някъде из пустошта. Така ще направи. Или, още по-добре — ще странства из целия Перн… Какво толкова? Тази мисъл й хареса. Никой не можеше да й забрани да се появи в Гилдията на Менестрелите във Форт холд. Може би Петирон все пак беше изпратил песните й на майстор Робинтън. Може би те не бяха съвсем лоши. Може би… всичко можеше, освен едно — тя никога нямаше да се върне в Полукръглия! За нищо на света!

Следващите няколко дни стъпалата на Менолли непоносимо я сърбяха и въпросът, какво ще прави след това, не беше на първо място. Миррим уверяваше, че сърбенето е добър знак — щом сърби — значи заздравява, но момичето вече не го свърташе в леглото.

Освен това я притесняваше съдбата на огнените й гущери — не ги беше хранила отдавна.

Но когато Красавица се върна още първата вечер, стрелвайки погледа си по стаята, за да се убеди, че стопанката й е сама, по поведението й можеше да се разбере, че тя не е гладна. Мъничето внимателно, без да бърза, подбираше остатъците от вечерята, които беше оставила за нея Менолли. А вече в просъница, момичето забеляза как се върнаха Здравеняка и Гмуркача. Двамата веднага се наместиха до хълбоците й и заспаха. Изобщо не изглеждаха гладни.

Сутринта те изчезнаха някъде, а Красавица се задържа, за да се погушка в бузата на Менолли. Но когато в коридора се дочуха приближаващи се крачки, момичето й нареди да изчезне и да иде при останалите.

— Знам колко ти е досадно да търкаляш в леглото — с уморена въздишка каза Миррим на третия ден, давайки да се разбере, че с удоволствие би се разменила с нея, — но така е по-лесно да се скриеш от Лесса. Разбираш ли… — Миррим смутено заподбира думите си, — когато Рамот мъти яйцата, на всички им гори под краката, поне докато не се излюпят. Така че, е по-добре да си тук.

— А може сега, когато ми е по-добре, да ми намерите някаква работа? Мога много неща… — започна Менолли и нерешително замълча.

— Ако искаш, може да помогнеш на Санра с хлапетата. Можеш ли да разказваш истории?

— Да, разбира се, аз по… — Менолли за малко да се изпусне, с какво се беше занимавала в Полукръглия… — мисля, че ще мога да се грижа за тях.

Скоро Менолли забеляза, че децата в Уейра изобщо не са като тези в холда: те бяха по-ловки, подвижни, с неутолима любознателност попиваха всичко, каквото им разказваше за корабите и морското дело. Момичето дори успя да си почине малко, след като ги научи да майсторят малки лодки-играчки от съчки и листа и ги изпрати да пробват флотилията в езерото.

Привечер им заразказва, как Т’гран я спаси по време на Нишковалежа. Израсналите в Уейра деца не изпитваха такъв ужас пред Нишките, като децата от холда. Тях повече ги интересуваше, как е бягала и как се е спасила, вместо това — от какво е бягала. Менолли се отнесе и започна да декламира ритмично, за малко да запее, но навреме се усети. За щастие, децата нищо не забелязаха, а дойде време да се чистят сладки грудки за вечеря.

Работейки с ножа, момичето никак не можа да се отърве от натрапилата й се мелодия. Тя толкова точно предаваше ритъма на бягането й…

— Уф!

— Какво, да не се поряза? — попита Санра от другия край на масата.

— Не — усмихна се широко Менолли.

Едва сега тя прозря, че вече не е в Полукръглия. И никой тук не знае, че тя е замествала менестрела. И никой няма да разбере, че тя припява собствените си песни. И тя започна да тананика своята „Песничка–бегачка“, получавайки двойно удоволствие — мелодията беше в такт с движенията на ножа.

— Хубаво е, когато поне на някого е радостно в душата, — отбеляза Санра, усмихвайки се окуражително на Менолли.

И ето че Менолли разбра, какво смътно усещаше през целия ден — атмосферата в жилищната пещера й напомни времето, когато рибарската флотилия попадаше в щорм и всички на брега я чакаха. Миррим се безпокоеше много за Брекке, само че не казваше защо, а на Менолли не й се искаше да пита.

— Радвам се, че ми оздравяват краката. — Каза тя на Санра и бързо продължи. — Но много ми се иска да разбера, какво се е случило с Брекке. Виждам, че Миррим много се тревожи за нея…

Санра за миг се замисли, гледайки момичето.

— Ти искаш да кажеш, че вече си чула за… — тя понижи глас и се огледа, за да се убеди, че никой не ги слуша, — … за кралиците?

— Не. В Полукръглия такива неща не се разказват на момичетата.

Санра силно се учуди, но не каза нищо.

— Разбираш ли, Брекке преди живееше в Южния. Това поне знаеше ли го? Да, добре. А когато Ф’лар изпрати на Южния всички отделили се Старовремци, то южняците трябваше да се махнат. Т’бор стана водач на Форт, а Килара… — Тук в мекия глас на Санра се промъкнаха рязък тон. — Килара стана стопанка на Придит. Там се оказаха и Брекке с Уорънт, нейната кралица…

Разказвайки тази история, Санра трудно подбираше думи, така че Менолли вътрешно се зарадва, че не беше попитала Миррим. — Веднъж Уорънт излетя на брачен полет, а Килара… — това име Санра произнесе с остра неприязън. — Килара не се погрижи да се махне със своята Придит. Тя също щеше да излита в брачен полет, и когато Уорънт и бронзовите излетяха, тя излетя след тях, и… и… — от очите на Санра потекоха сълзи и тя тъжно поклати глава, нямайки сили да продължи.

— И двете кралици загинаха?

Санра кимна.

— Но нали Брекке остана жива, или тя…

— Килара загуби разума си, и нас ужасно ни е страх, че и с Брекке може да се случи същото. — Санра изтри сълзите си и печално подсмъркна.

— Бедната Миррим — тя се държеше с мен, като със сестра!

Санра подсмъркна отново, но този път насмешливо.

— Нашата Миррим обича да създава впечатление, че върху крехките й плещи лежат всички грижи за Уейра.

— Независимо от това, тя е достойна за уважение — възмути се Менолли. — Тя се държи толкова мъжествено, когато в душата й има толкова мъка. А можеше да се забие в някой ъгъл и да не обръща внимание на нищо.

Санра внимателно погледна Менолли.

— На мен момиче, това може да не го обясняваш. Недей се ежи! А ако продължиш да махаш така с ножа, със сигурност ще се порежеш.

Менолли смутено продължи работа, но след няколко минути не се сдържа и попита:

— А, Брекке ще оздравее ли?

— Всички се надяваме това да стане — отвърна Санра, но на момичето й се стори, че жената не звучеше много уверено. — Така е. Скоро яйцата на Рамот ще започнат да се пропукват и Лесса смята, че Брекке ще успее да Впечати кралица. Тя, както и Лесса, може да говори с всички дракони. И Гралл и Бърд са през цялото време с нея… Тихо, Миррим идва.

Менолли не можеше да не се съгласи с това, че Миррим, с която бяха връстници, действително обича да важничи и че на по-възрастните жени, като Санра, това може да не се харесва. И въпреки това, тя беше благодарна на приятелката си за помощта. Така че, когато Миррим я изпрати в стаята за поредната превръзка, тя мълчаливо се подчини.

— Ти днес цял ден си на крака и аз съм длъжна да проверя да не е попаднала мръсотия в раните — поясни Миррим.

Менолли послушно легна по корем и плахо каза, че може би, утре тя ще може сама да си смени превръзките, за да не я затруднява.

— Що за глупости! Стъпалата са толкова болезнено място, а ти се държиш, като герой! Само да беше чула, как врещеше К’тарел, когато при последния Валеж получи изгаряне. А то беше съвсем малко. Освен това, Манора ясно каза — за теб отговарям аз! С теб нямам никакви грижи — не стенеш, не мрънкаш, не ругаеш, като К’тарел. Ето, всичко отлично зараства. Манора казва, че стъпалата са най-болезненото място, освен дланите. Затова ти е толкова тежко.

Менолли не знаеше какво да каже и само въздъхна с облекчение, радвайки се, че неприятната процедура най-накрая приключи.

— Нали ти научи хлапетата да правят корабчета?

Менолли потръпна — нима пак беше направила нещо неправилно, — но Миррим само се разсмя.

— Да беше видяла само, как драконите си играят с тях в езерото. Отдавна нашите зверове не бяха се веселили така. Щях да се пръсна от смях. Е, до скоро! — и Миррим се понесе по своите си работи.

На следващия ден, под наблюдението на Миррим, Менолли за пръв път мина бавно по жилищната пещера и даже успя да стигне до главната кухня.

— Яйцата на Рамот всеки момент ще се пропукат, — каза Миррим, докато настаняваше Менолли край масата до далечната стена в огромната пещера. — Зная, че имаш ловки ръце, така че ще се наложи да ни помогнеш малко — покрай празничния пир имаме страшно много работа!

— Може би Брекке ще се почувства по-добре?

— Толкова се надявам, Менолли, толкова се надявам. — Миррим развълнувано сви юмруци. — Ако не стане, просто не знам какво ще се случи с нея и Ф’нор. Той толкова я обича! Манора се тревожи за него, колкото и за Брекке…

— Всичко ще бъде наред, Миррим, няма как да не се оправи — колкото се може по-уверено каза Менолли.

— Наистина ли така мислиш? — Миррим свали маската на незаменима загриженост и за миг стана такава, каквато беше наистина — смутена девойка, нуждаеща се отчаяно от утеха.

— Разбира се! — Менолли отново се разсърди на Санра: вчера тя беше несправедлива към Миррим. — Ето например, аз съвсем се бях отчаяла и си мислех, че Нишките ще ме догонят — и изведнъж, сякаш отникъде се появи Т’гран! А когато се страхувах, че Нишките ще погубят всички… — Менолли си прехапа езика и трескаво се опита да измисли нещо правдоподобно, за да завърши фразата. За малко да се изпусне, че е спасила огнените гущери!

— Но те най-вероятно не са безпризорни, — дочу се наблизо силен мъжки глас.

Изтупвайки ръкавиците си и разтягайки ремъците си, в кухненската пещера влязоха двама ездачи. — Знаеш ли, Т’геллан, може да се опитаме да ги примамим с нашите…

— Особено, като се има предвид, колко ни трябват.

— Но само новоизлюпените.

— Истинска напаст — цяло ято огнени гущери и незнайно чия…

В този миг над главата на Менолли се появи Красавица и пищейки изплашено, кацна на рамото й. Едва не я задуши, обвивайки шията й с опашката си, и зарови главичка в косите й.

Здравеняка и Гмуркача също се появиха, вкопчиха се в блузката й и също се опитаха да се прикрият. В стаята стана прекалено тясно от изплашени огнени гущери, търсещи спасение от Менолли.

Миррим, която даже не се опита да се защити, с изумление се впери в приятелката си.

— Миррим, нима всички са твои? — възкликна Т’геллан, приближавайки се към масата.

— Изобщо не са мои — възрази Миррим и посочи Менолли, — а, нейни.

Менолли не можа да каже и дума, но пък успя да успокои Здравеняка и Гмуркача. Останалите се скупчиха на корниза й предаваха мислите си пълни със страх и тревога. Но тя също беше толкова объркана, колкото и малките й приятели — тя изобщо не можа да разбере, как са се оказали в Уейра. И откъде в уейра знаят за огнените гущери…

— Ей сега ще разберем чии са, — сърдит женски глас наруши настъпилата тишина. В пещерата влезе ниска стройна жена в летателен костюм. Съпровождаше я някакъв ездач. — Наредих на Рамот да си поговори с тях…

— Здравей, Лесса, — поклони се Т’геллан, без да сваля погледа си от Менолли.

Момичето скочи на крака, щом чу името. Изведнъж много й се прииска да се скрие някъде незабележимо, но се спъна в крака на стола и много болезнено си удари палците. Огнените гущери пронизително запищяха, стараейки се да се задържат на раменете й. Миррим хвана приятелката си и я накара да седне. Пещерата се напълни с кръжащи и пищящи гущери. Изглеждаха много повече, отколкото бяха в действителност.

— Може ли, някой да ги усмири? — Лесса е обърна към Менолли. Пръстите й стискаха широкия полетен ремък, а очите й мятаха мълнии. — Рамот, ако сега не…

Внезапно, в огромната пещера се възцари пълна тишина. Менолли усети, как затрепери притисналата се в нея Красавица и как ноктите на двата бронзови се впиха дълбоко в рамото й.

— Така е по-добре, — присви очи Лесса. — Ти коя си? Всички ли са твои?

— Казвам се Менолли, госпожо — смутено отвърна момичето и плахо огледа гущерите, които седяха притихнали, на корниза под свода на пещерата и само очите им уплашено проблясваха. — Смея да кажа, че не всички са мои.

— Менолли? — Гневът на Лесса леко попремина, тя с недоумение разглеждаше момичето. — Менолли… — Стопанката на Уейра никак не можеше да се сети, къде е чувала това име.

— Лесса, Манора ти каза за нея, — напомни Миррим и Менолли оцени смелостта на приятелката си. — Т’гран я спаси по време на Нишковалежа, тя си беше разранила петите до самата кост.

— А, точно… И колко огнени гущери имаш Менолли?

Момичето се поколеба — не можеше да съобрази, дали на Лесса ще се хареса, че има толкова гущери, и дали няма да си я изпратят обратно в Полукръглия. Внезапно почувства как Миррим я ръгна с юмрук в хълбока.

— Ето тези, — кимна тя към трите вцепили се в нея гущери, — и само шест от тези, които са на корниза.

— Аха, само шест?

Пръстите на Лесса забарабаниха по широкия колан, стягащ стройната й талия. Някой от ездачите тихичко прихна, прикривайки устата си с длан. Когато момичето най-после се осмели да повдигне поглед, видя, че на смуглото лице на Стопанката на Уейра се промъкна усмивка.

— Доколкото мога да смятам, получават се девет, — обобщи Лесса. — И как ти, Менолли, успя да се изхитриш и впечаташ девет огнени гущера?

— Не съм хитрувала. Просто попаднах в пещерата, в която се излюпваха. Те бяха гладни, а аз със себе си имах чувал с клещозъби. И ги нахраних…

— В пещера? И къде е тази пещера? — рязко попита Лесса, но в гласа й вече нямаше раздразнение.

— Край брега, от страната на Нерат, точно срещу драконовите камъни.

— Значи, ти си живяла в тази пещера? — Т’геллан удивено възкликна. — Там намерих само гърнета и чинии, нямаше и следа от черупки.

— Не знаех, че огнените гущери гнездят в пещери, — отбеляза Лесса.

— Просто приливът беше прекалено висок и можеше да отнесе гнездото. Така че помогнах на кралицата да пренесе яйцата в пещерата.

Лесса внимателно се вгледа в момичето.

— Ти си помогнала на кралицата на огнените гущери?

— Ами, аз паднах от склона, а те — кралицата и два бронзови, не тези — Менолли кимна към Красавица, Здравеняка и Гмуркача, — а старшите, не ме пускаха обратно, докато не им помогнах.

Т’геллан недоверчиво се вторачи в Менолли, други двама ездачи се усмихваха широко. Внезапно момичето видя, че на лицето на Миррим също сияе усмивка. Но това, което най-много я порази, беше това, че на рамото на Миррим кацна бронзов гущер, който не сваляше очи от Красавица, която беше скрила главичката си в косите на Менолли.

— Ще ми се, някой път да чуя цялата история, — каза Лесса. — А сега си направи труда да се погрижиш за своята компания, разбрахме ли се? Те досаждат на Рамот. И на другите дракони също. Да не повярваш — цели девет! — Стопанката на Уейра въздъхна и се обърна. — Като си помисля, колко полезни щяха да ни са девет яйца…

— Ако са ви необходими още яйца…

Лесса се обърна толкова внезапно, че Менолли неволно отстъпи.

— О, как само са ни необходими! Откъде се пръкна, че не знаеш това?! — После се обърна към Т’геллан. — Нима, като командир на крило, не си уведомил всички морски холдове?

— Разбира се, че ги уведомих — ездачът изгледа Менолли. — Но Менолли вече е била избягала, нали момиче? Оттогава дежурните ездачи си изгледаха очите, за да те намерят, а оказва се, ти си си седяла в пещерата с девет огнени гущера!

Менолли съкрушено сведе глава.

— Моля ви Стопанке, не ме връщайте отново в Полукръглия!

— Момиче, успяло да впечати девет огнени гущера, няма място в морския холд — натърти Лесса така решително, че Менолли изправи глава. — Т’геллан, разпитай Менолли, къде е видяла люпило и веднага тръгвай натам. Да се надяваме, че все още не са се излюпили.

Настроението на Стопанката на Уейра явно се подобри и тя благосклонно се усмихна на Менолли. Момичето се поуспокои. — А ти се постарай твоите хаймани да стоят далеч от Рамот. Миррим може да ти помогне да ги научиш на ум и разум. Сега от нейните гущери има някаква полза.

Лесса излезе стремително, оставяйки всички в почтително мълчание. Постепенно в кухнята се възобнови обикновената суматоха. Менолли почувства, че Миррим я дърпа за ръката и безсилно се отпусна на стола. Някой й подаде чашка клах и Т’геллан я накара да отпие няколко глътки.

— Първата среща с Лесса винаги те вади от равновесие.

— Колко е… крехка… — зашеметено каза Менолли.

— Крехка, ама оправна.

Менолли с надежда погледна Миррим.

— Мислиш ли, че наистина разреши? И сега мога да остана?

— Ако си успяла да впечаташ девет огнени гущера, то мястото ти е тук, в Уейра. Но защо не ми каза? Нима не видя моите? Вярно, че имам само три…

Т’геллан изхъмка насмешливо и Миррим му се оплези.

— Казах на моите да останат в пещерата…

— А ние тук си блъскаме главите — продължи Миррим, — кой от ездачите скътал яйца!

— Не знаех, че са ви нужни яйца…

— Миррим, престани да я дразниш, не виждаш ли, че едва е жива — намеси се Т’геллан. — Изпий клаха си, Менолли и се успокой.

Менолли послушно взе чашата, но не можа да се сдържи и разказа за хлапетата от Полукръглия, които сънуват, как хващат огнени гущери. Сега съжаляваше, че не им беше казала, че е видяла ято гущери в брачен полет.

— Постъпила си правилно, — успокои я ездачът. — А сега, нека да потърсим това люпило, за което спомена. Къде го видя? Мислиш ли, че яйцата скоро ще се излюпят?

— Когато ги намерих, яйцата бяха още меки. Беше в деня, когато Т’ган ме спаси. А от там до Драконовите камъни е половин ден път.

— Значи няколко минути полет. Но в коя посока? Север или юг?

— На юг, точно където една рекичка се влива в морето.

— Знаеш ли, колко такива места има по крайбрежието? — Т’геллан отчаяно вдигна очи нагоре. — Най-добре ще е да дойдеш с мен.

— Но, Т’геллан — решително се намеси Миррим, — Менолли просто не може да стои на краката си.

— А Лесса ще бъде недоволна! Колкото до краката, ще ги опаковаме както трябва. Но трябва да намерим яйцата на всяка цена. И ти, дребосък, все още не си Главна отговорничка. — Ездачът помаха с пръст пред носа й.

Събраха се бързо. Миррим искаше да заглади прекалено суровото си държание и донесе собствената си летателна куртка, шлем и чифт огромни ботуши. Нашмулиха ги върху забинтованите крака на Менолли и здраво ги пристегнаха с кожени ремъци…

Успяха да отвлекат вниманието на Здравеняка и Гмуркача с парчета месо, но Красавица категорично отказа да напусне раменете на Менолли и още по-здраво обви опашката си около шията й. А, когато Т’геллан понесе момичето към Монарт, гущерчето започна сърдито да пищи.

Ездачът постави Менолли върху шията на дракона и тя държейки се за бойната юзда, се намести между израстъците на шийния гребен, като успя само няколко пъти да удари болните си крака.

Щом ездачът започна да се намества пред нея, Красавица се напрегна, заплашително засъска, показа ноктите си на предните лапи и замахна към него.

— Никога не се е държала толкова лошо. — Извини се Менолли.

— Ще се наложи Монарт да я накара да се държи по-добре, — добродушно каза Т’геллан.

Момичето не успя да мигне и Красавица рязко прекрати съскането си и плахо изписка. Очите й забавиха въртенето си, а опашката й, с която за малко да задуши стопанката си, забележимо се отпусна.

— Така е по-добре! Че много й беше злобен погледа.

— Така ли?

— Пошегувах се, Менолли. А сега ще кажа на Монарт, да предупреди другите ти гущери къде отиваме, че ще се побъркат, когато излетим.

— Наистина ли ще им кажеш?

— Наистина — Т’геллан за малки замълча. — Каза им. А сега — на път!

Този път Менолли успя да се наслади на полета. Непонятно защо Петирон изпитваше ужас от летенето. Момичето не се уплаши, дори и от Помежду, където изчезваха всички усещания. Наистина, тя чувстваше, как нетърпимият студ вледенява не напълно зарасналите стъпала, но тази болка продължи само миг. След секунда, те вече се снижаваха над растящите над морето, Драконови камъни.

Дъхът на Менолли спря от възторг.

— Има шанс, старшата кралица да може да снесе яйца в тази пещера — провикна се през рано Т’геллан. — Трябва само да махнем оттук твоите неща.

Приземиха се на брега. Монарт се озърташе с неодобрение — заливчето беше прекалено малко, вълните се плискаха почти в лапите му. След минута се появиха и питомците на момичето и при вида на родните си места устроиха радостна глъч. Изведнъж, над върха възникна малка самотна точка — огнен гущер.

— Виж, Т’геллан! Ето я старшата кралица.

Но ездачът не успя да я види. Тя изчезна, преди той да вдигне поглед.

— Жалко, че ни видя тук. Надявах се… А къде беше гнездото, когато спаси яйцата?

— Стоим точно върху него.

Монарт се отдръпна.

— Той, какво? Разбира какво говоря? — шепнешком попита обезпокоената Менолли.

— Разбира, така че мисли, какво говориш, особено, когато говориш за него. Той е много обидчив.

— Но аз не съм казала нищо, което да го засегне, нали?

— Менолли! — ездачът се разсмя. — Пошегувах се.

— Пфу!

— Охо! А как си се качвала по този склон?

— Оказа се, че не е толкова трудно. Вгледай се внимателно — по повърхността на скалите е пълно с подстъпи и пукнатини. А ето тук си направих стълба.

— Стълба? Аха! Монарт, бъди добро момче, помогни ни.

Драконът любезно се приближи плътно към скалата и приседна на задни лапи. За радост на Менолли, рамото му се оказа на едно ниво с корниза. Миг — и те стъпиха в пещерата. След тях, с радостно пищене влетяха всичките девет огнени гущера. Под каменните сводове, крещенето им беше оглушително. Менолли се обърна и видя, че във входа наднича Монарт. Неговите големи очи се въртяха бавно, преливайки във всички цветове на дъгата.

— Слушай, Монарт, може ли да си разкараш огромната глупава кратуна от входа, че ни прикриваш светлината! — Каза Т’геллан.

Драконът замига, изръмжа недоволно, но все пак си махна главата.

— Кажи, красавице, защо никой не те е намерил при Търсенето? — попита ездачът и Менолли забеляза, че той внимателно я наблюдава.

— В Полукръглия не са намирали никога никого.

— Не се учудвам. Та къде казваш старшата кралица пренесе яйцата си?

— Точно там, където стоиш.

Т’геллан отскочи настрани и награди Менолли с укорителен поглед. После приклекна и започна да рови из пясъка.

— Ти ли изхвърли черупките?

— Да. Не трябваше ли?

— Не, правилно си направила.

— Мислиш ли, че ще се върне?

— Възможно е. Особено, ако следващият път, когато се чифтосва, приливът отново се окаже висок. Помниш ли, кога беше предишният й брачен полет?

— Помня — точно преди предишния Нишковалеж. Тогава предния край на Нишките мина по блатата, които са на половината път към Нерат.

— Умница! — Т’геллан вдигна очи към небето и замърда устни. Менолли се досети, че той смята на ум. Така правеше и Алеми, когато изчисляваше курса. — Така, а сега кажи, кога се излюпиха твоите гущери?

— Не съм много сигурна, но мисля, че беше преди пет Нишковалежа.

— Отлично. Значи, следващият й брачен полет трябва да бъде в средата на лятото, ако, разбира се, по времето на Преминаването огнените гущери следват цикъл на развитие, както драконите. — Т’геллан огледа грубата посуда, която тя беше измайсторила, за да оцелее в тази пещера.

— Искаш ли да вземеш нещо със себе си?

— Само някои неща. — Момичето погледна под зеблото, служещо и за одеяло. Свирката се оказа на място, значи ездачът не я беше намерил, когато беше влизал преди. Уви я отново в парцала. — Ето, маслото… — Тя вдигна гърнето. — Ще ми трябва.

— Надали — усмихна се Т’геллан. — Но за всеки случай го вземи. Манора се интересува от всякакви мазила и отвари.

Менолли прибра и сушените треви, и сложи нещата си в бохча, за да може лесно да го слага на раменете си. След това започна безжалостно да изхвърля от пещерата цялата си самоделна посуда.

— Ох — възкликна тя, и погледна навън спомняйки си, че Монарт е там.

— Не се безпокой. Не го улучи! Досети се да се дръпне, още щом започна разчистването. — С тези думи Т’геллан подхвърли котела й.

— Това е всичко.

— Тогава да тръгваме!

Преди да напусне пещерата завинаги, Менолли за последен път се обърна и се усмихна на ум. Не беше си и помисляла, че някога ще напусне това място, стъпвайки от тесния корниз върху рамото на дракон! А преди и във фантазиите й не се беше появявала мисълта, че ще живее в пещера и ще лети на дракон… Наистина, сега никой не можеше и да се досети, че в пещерата е живял някой. Сухият пясък засипа дори следите, оставени от краката им. Ездачът подаде ръка, за да й помогне да се настани на гърба на дракона. Предстоеше им път към заливчето, където трябваше да намерят люпилото с яйца на огнени гущери.