Ан Маккафри
Драконова песен (2)

Глава 1

Бий барабане, тръбете хорни

Настъпва черен час

Отново огънят гори тревата

Под кървавата Алена звезда

Три дни не стихна югоизточния вятър, сякаш морската стихия заедно с хората оплакваше смъртта на стария менестрел и погребалната ладия не можа да напусне Корабната пещера.

Заради лошото време, у владетеля на Морския холд — Янус се появи много свободно време за размисъл. Той успя да поговори с всички свои поданици от мъжки пол, които разбираха поне малко от музика и всеки един от тях му даде един и същ отговор — никой няма да може да почете достойно стария менестрел с погребалната песен. Никой, освен Менолли.

И всеки път Янус недоволно изръмжаваше. Най-много го вбесяваше това, че няма на кого да покаже негодуванието и безсилието си.

Сякаш се бяха наговорили — Менолли, та Менолли. А тя каква е? Обикновено момиче, прекалено високо и слабо за възрастта си. Той не можеше и не желаеше да се съгласи с очевидното — в целия Полукръгъл морски холд тя беше единствената, която можеше да свири на всички инструменти не по-лошо от стария менестрел.

Пееше чисто и правилно, а пръстите й еднакво добре се справяха и със струните и с клавишите, и с палките. А и знаеше погребалната песен.

Янус можеше да се обзаложи, че момичето е започнало да разучава тази песен от момента, в който смъртоносната болест прикова Петирон към постелята.

— Нямаш избор, Янус, — каза съпругата му Мави, когато вечерта щормът започна да стихва, — ще се наложи да й позволиш да отдаде последна почит на стареца. Главното е Петирон да бъде изпратен, както му се полага. А кой го е направил, не е толкова важно.

— Старецът знаеше, че умира! Какво му струваше да обучи някое от момчетата…

— Сякаш ти щеше да му разрешиш да вземе някого, точно в разгара на риболова — рязко отбеляза Мави.

— Но, младият Транилти…

— Този, когото ти изпрати на възпитание в морския холд на Иста.

— Тогава момчето на Форолт…

— На него гласът му се променя, така че искаш — не искаш това трябва да го направи Менолли.

Недоволно мърморейки Янус се пъхна под одеялата.

— Стига мрънка! — сряза го жена му. — Същото ти казаха и всички останали, нали?

Той продължи да мърмори още малко, но най-накрая се примири с неизбежното.

— Утре очаквай добър улов, — прозя се тя. Предпочиташе мъжът й да ходи на риболов, отколкото да се мотае с надут вид из холда, изнервен от бездействието. Мави знаеше, че той е най-добрия морски владетел, който бе имал Полукръглия холд от съществуването си досега. Под неговото ръководство холдът процъфтяваше — складовите пещери бяха препълнени със стока, няколко Оборота морето не бе погълнало нито една лодка, нито един рибар. И това беше благодарение на Янус — на опита му. Но същият този Янус, който и при най-силния щорм на палубата се чувстваше, както у дома си, изпадаше в объркване, щом се сблъскаше с непредвидени обстоятелства.

Мави беше забелязала отдавна — той не обичаше най-малката си дъщеря, а и тя самата считаше момичето за непоносимо. Вярно, че Менолли не се боеше от работа и пръстите и бяха ловки, дори прекалено, когато ставаше въпрос за свирене на музикални инструменти.

Не трябваше да й позволява да се върти около стария менестрел, след като научи задължителните учебни песни. Но пък тогава, това означаваше една грижа по-малко. Момичето помагаше на Петирон, а сам той беше помолил за помощничка. А кой можеше да откаже на менестрел?

Мави се откъсна от мислите за миналото. Скоро щяха да имат нов менестрел и Менолли най-накрая щеше да се заеме с работа, подходяща за възрастта й.

На следващото утро нищо не напомняше за бурята. Небето сияеше, морето се беше успокоило. Погребалната ладия бавно се отдалечи от пристана на Корабната пещера. Тялото на Петирон обвито в син плат, цветът на Гилдията на менестрелите, лежеше на наклонена дъска. Целият риболовен флот на Полукръглия и болшинството от лодките на холдърите отплуваха след ладията в открито море и поеха към Нератската падина.

Менолли, седнала на носа на ладията, запя погребална песен. Силният й, чист глас, летеше над вълните и достигаше до всеки морски съд на Полукръглия.

Моряците налегнаха веслата и подхванаха припева.

Прозвуча последният акорд и Петирон намери вечен покой в бездната.

Менолли пусна барабана и палките във водата, и те бяха отнесени от следващата вълна. Нима можеше да се докосне пак до тях — те бяха изсвирили прощалната песен за Петирон… Менолли сдържаше сълзите си откакто умря стария менестрел. Тя знаеше, че ще й се наложи да пее Погребалната песен, а нима можеше да се пее, когато гърлото ти се свива от ридания? Сега сълзите течаха по бузите й, разтваряха се с морската пяна, хлиповете й се смесваха с командите на кормчията.

Петирон бе за нея всичко — приятел, съюзник, наставник. И днес тя пя от цялото си сърце, както я беше учил.

„Трябва да пееш със сърцето и с всичките си чувства“, обичаше да повтаря той. Може би старият менестрел бе чул песента й там, където сега се намираше?

Момичето вдигна поглед към прибрежните скали, към бялата полоса пясък, затисната между двата полукръга на залива. За последните три дни небето изплака всичките си сълзи. Захладня. Свежият вятър се промъкваше дори през плътната кожена куртка. Менолли настръхна. Там долу, при гребците сигурно беше по-топло. Но не помръдна от мястото си. Тя осъзнаваше отговорността на отредената й почетна роля. Трябваше да остане на мястото си, докато погребалната ладия не докосне каменния пристан на Корабната пещера.

От днес Полукръглия холд й бе станал още по-чужд. Петирон така се надяваше да доживее деня, в който щяха да му изпратят заместник. Менестрелът неведнъж казваше, че едва ли ще изкара до пролетта. Беше пратил до майстор Робинтън писмо, в което молеше срочно да изпратят нов менестрел. Също така беше изпратил до Главния менестрел и две от песните й.

— Нима жените могат да бъдат менестрели? — попита тя тогава изумено Петирон.

— Абсолютният слух се среща при един от хиляда, — както винаги уклончиво отговори старецът. — И само един от десет хиляди е способен да съчини прилична мелодия със смислени думи. Ако ти беше момче, всичко щеше да е доста по-просто.

— Но аз съм момиче и нищо не може да се направи.

— От теб щеше да излезе чудесно, здраво момче — без да я слуша продължаваше Петирон.

— Какво лошо има в това, че от мен ще излезе чудесна, здрава девойка? — полунасмешливо, полусърдито попита Менолли.

— Нищо. Разбира се, нищо — усмихна се Петирон и я потупа по ръката. Менолли го хранеше — пръстите му бяха отекли чудовищно и той не можеше да удържи дори най-леката дървена лъжица. — Главният менестрел е справедлив човек, това не може да оспори никой на Перн. Той ще ме послуша. Знае задълженията си, а в края на краищата аз съм един от старейшините на Гилдията и станах такъв много по-рано от него. Всичко, което искам, е да те прослуша.

— Ти наистина ли му изпрати песните, които записах на восъчната дъсчица?

— Разбира се. Повярвай дете, направих за теб всичко, което можах. — Старият менестрел вложи в думите си толкова чувство, че у Менолли не останаха никакви съмнения — той ще изпълни своето обещание.

Бедният, мил Петирон… В последно време паметта му започна да отказва — помнеше лошо дори случилото се предишния ден.

„А сега замина във вечността, — каза си Менолли, чувствайки как студът се промъква по мокрите й от сълзи бузи — И никога няма да го забравя.“

На лицето й падна сянка от разчупените скали на Полукръглия. Ладията влизаше в родното пристанище. Момичето вдигна глава. Високо в небето забеляза бледия силует на летящ дракон. Каква красота! И как са разбрали в Бенден? Макар че, едва ли. По-скоро драконът патрулираше. Сега, когато Нишките падаха в най-неочаквано време, драконите често се появяваха над Полукръглия, който се намираше настрани от оживените пътища, зад непроходимите блата обкръжаващи Нератския залив. И все пак, чудесно е, че именно сега драконът кръжеше над Полукръглия холд. Менолли го възприе като знак, последна почит към починалия менестрел.

Гребците извадиха от водата тежките весла и ладията плавно се плъзна към пристана си в далечния край на пещерата. Форт и Тиллек можеха да се хвалят колкото си искат, че са старшите морски холдове, но само Полукръглия имаше Корабна пещера способна да вмести цялата риболовна флотилия, да я скрие от лошото време и Нишките.

Тук спокойно се побираха тридесетина лодки, а и оставаше още място за мрежи, капани и чапари^[1]. По-нататък на специални поставки се закачаха платната за изсушаване. Имаше и изход към плитчините, където дъната се почистваха от водорасли и миди. Далечният край на необятната пещера бе опасан с широко каменно стъпало — там корабостроителите на холда строяха новите морски съдове, когато се събереше достатъчно материал. А най-отзад, в малка пещера се пазеше безценната дървесина — на високи поставки я сушаха и огъваха по шаблони.

Погребалната ладия меко докосна кея.

— Моля, Менолли! — протегна й ръка първия до кормилото гребец.

Менолли се смути — на девойките на нейната възраст не се оказваше подобна учтивост. Накани се да скочи на брега, но в очите на моряка прочете уважение лично към нея. И ръката, на която се опря, крепко стисна дланта й. Това беше знак на благодарност за изпълнената погребална песен. Останалите гребци се построиха до борда, очаквайки я да слезе. И макар очите й да се бяха напълнили със сълзи, тя гордо изправи рамене и с достойнство стъпи на каменния пристан.

Останалите лодки бързо се приближиха и започнаха да оставят умълчаните си пътници. Лодката на баща й, най-голямата в целия Полукръгъл, също беше привързана на своето място на пристана. Надвиквайки скриптенето на дъските и бученето на хорските гласове, над водата се разнесе звучния бас на Янус.

— Размърдайте се момчета! Излиза попътен вятър, а и рибата след тридневния щорм трябва здраво да кълве!

Покрай момичето пробягаха гребци, хукнали към лодките си.

„Несправедливо е!“ — помисли си Менолли, — „Петирон толкова дълго служи на холда, а вече всички забравиха за него“.

Но, животът продължаваше. Трябваше да успеят да наловят повече риба, за да не стоят в дългите зимни месеци без храна. И когато в студено време се отвореха няколко ясни дни, щеше да е неразумно да се хабят напразно.

Менолли ускори крачка. Предстоеше й да премине през цялата Корабна пещера, а вече беше премръзнала до кости. Освен това, момичето искаше да стигне до холда преди всички, за да не разбере майка й за загубата на барабана. Мави не обичаше разточителството, както Янус не обичаше безделието.

Да, печалното събитие беше събрало всички обитатели на Полукръглия. Жените, децата и прекалено старите за риболов мъже бавно се точеха към изхода на пещерата. Разбиха се на малки групички и тръгнаха към жилищата си, разположени в южния край на бреговите скали.

Менолли видя как Мави разпределя децата по работни команди. Сега, когато в холда нямаше менестрел, който да ги обучава на задължителните песни и балади, трябваше да им се намери работа, за да не се мотаят безцелно. Нека поне да разчистят боклука останал след бурята.

Може би небето все още беше ясно и ездачът все така кръжи над залива на своя кафяв дракон… Но вятърът се засилваше и Менолли затрепери по-силно от студа. Искаше да се озове по-бързо в просторната кухня на холда, да се стопли на огнището, да изпие топла чаша клах! Вятърът донесе до нея гласа на сестра й Селла.

— От къде на къде тя ще мързелува, а аз…

Менолли ловко се скри зад гърба на възрастните, избягвайки зоркия поглед на майка си. Селла за нищо на света нямаше да забрави да напомни на родителите им, че Менолли вече не се грижеше за стария менестрел.

Пред момичето се тътреше групичка от старици. Една от тях се препъна, падна и жално заохка. Менолли й помогна да се изправи и й се наложи да изслуша порой от благодарности.

— Само заради Петирон се домъкнах до морето в такъв мраз — продължи старицата и се вкопчи в Менолли неочаквано силно. — А ти Менолли си добро дете? Менолли беше, нали? — старицата късогледо примижа. — Я сега ме отведи до дядо си да му разкажа всичко, че бедния не можа да се изправи на крака, за да дойде на погребението.

И в крайна сметка пак се наложи Селла да наглежда хлапетата, докато Менолли се грееше на огнището…

После на старицата й дойде на ум, че дядото също може да иска чаша клах. Така че, когато Мави погледна в кухнята, завари най-малката си дъщеря да се суети около стареца.

— Добре Менолли, така и така вече си тук, погрижи се за дядо си. А после се заеми със светилниците.

Менолли заедно с дядо си опита от горещия клах и остави старците да се греят на огъня и да си припомнят многобройните погребения, на които са присъствали. На момичето отдавна бяха зачислили грижата за светилниците — тоест, откакто надрасна на височина най-голямата си сестра. Процедурата включваше бягане по коридорите и помещенията на различните равнища на огромния морски холд, но Менолли беше открила най-краткия маршрут, така че можеше да спести малко време и за себе си, преди Мави да започне да я търси.

Тези откраднати минути девойката посвещаваше на заниманията с менестрела. Затова и не беше чудно, че Менолли се озова пред вратата на Петирон.

Учудващото беше друго — иззад полуотворената врата се раздаваха гласове. Възмутено, момичето едва не влетя в стаята, но навреме се спря, разпознавайки гласа на майка си.

— Според мен трябва да оставим всичко както си е до пристигането на новия менестрел.

Менолли се скри в сянката. Нов менестрел?

— Мави, бих искал да знам, кой ще се занимава с децата? — това беше гласът на Сорил, жената на Първия холдър. Тя беше нещо като говорител на жените холда и винаги се обръщаше към Мави, когато мнението им трябваше да стигне до Янус. — Днес сутринта Менолли се справи отлично. Трябва да й разрешиш, Мави!

— До няколко дни Янус ще изпрати лодка с вестоносци.

— До няколко дни! Не виня владетеля, Мави. Всеки разбира, че сега е ценна всяка работна ръка. Но това значи, че вестоносецът ще се добере до Иген не по-рано от пет дни. Добре ще е ако някой ездач се съгласи да занесе писмото от Иген до Форт, но всички знаем, че Древните, обитаващи Уейр Иген не са много любезни. Така че, със сигурност ще се наложи менестрелите да предават вестта по барабанната връзка — а това са още два-три дни. Когато новината достигне до Гилдията, на Майстор Робинтън ще му трябва време да подбере нужния човек и да го изпрати насам. Пътят оттам не е кратък. Отначало по суша, после по море. А и сега, когато Нишките се сипят от небето, когато им хрумне, може да се забави някъде. Иначе казано, по-рано от пролетта не можем да очакваме новия менестрел. И какво — децата да стоят без учител няколко месеца?

Думите на Сорил бяха съпровождани с шум на метла, от стаята се донасяха и звуци на чистене, зашумя и тревната постелка. Ето че и още два гласа се присъединиха и подкрепиха Сорил — до Менолли долитаха откъслечни фрази.

— Петирон ги учеше добре…

— Нея също добре я е обучил…

— Музиката е мъжки занаят…

— Така си е, но владетелят ще отдели ли поне един мъж? — в гласа на Сорил се долавяше предизвикателство. — И изобщо, смятам, че момичето знае баладите по-добре отколкото ги помнеше самия старец преди края си. Ти си спомняш Мави, в последно време мислите му блуждаеха някъде далече.

— Янус ще направи всичко необходимо, — непреклонно изрече Мави и с това показа, че разговорът е приключен.

Менолли дочу приближаващи се стъпки и хукна по коридора. Сви зад ъгъла и се спусна на долното ниво. От мисълта, че друг, та бил той и менестрел ще заеме стаята на Петирон, сърцето на момичето се свиваше болезнено. Навярно и останалите съжаляваха, че нямат менестрел. Обикновено, такова нещо не се случваше — всеки холд можеше да се похвали с един, понякога двама или трима надарени музиканти и всеки холд се гордееше с талантите си. А и самите менестрели предпочитаха да имат на разположение няколко помощника, с които да разделят нелекото задължение — да развличат жителите на холда в дългите зимни нощи. И най-важното — винаги можеше да се намери замяна в ако се случеше нещо подобно, както в Полукръглия. Разбира се, тук случаят беше по-особен. Рибарският занаят не беше за изнежени и мързеливци. Тежката работа, студената вода, морската сол и рибята мас загрубяват кожата и удебеляват пръстите. Нерядко рибарите излизат в морето за няколко дни. Ще минат един-два Оборота и мрежите, и капаните ще свършат своята работа: ако някой е можел да борави с инструментите, то за това време ще е забравил всичко и надали ще може да изсвири и най-елементарната мелодия. А за учебните балади на менестрела се необходими бързи пръсти и постоянна практика.

Янус имаше още една причина да излезе в морето веднага след погребението на стария менестрел: надяваше се да намери някакъв изход.

Щеше да мине доста време докато изпратят замяна, а децата не трябваше да изостават в изучаването на задължителните балади. Спор нямаше, девойката пее и свири съвсем нелошо, не посрами нито холда нито менестрела. Но Янус имаше сериозни съмнения дали може да повери толкова отговорна работа на момиче ненавършило петнадесет Оборота! А и нейната глупава страст да съчинява. Понякога, за разнообразие не беше лошо да послушаш как тананика песничките си, след смъртта на Петирон нямаше кой да й стяга юздите. А сега кой може да гарантира, че няма да й хрумне да вмъкне в учебните балади свои измислици? Откъде дечурлигата щяха да разберат, че глупостите й не са за учене. И то не е една беда — мелодиите, които съчиняваше са толкова прилепчиви, че щеш — не щеш започваш да си ги тананикаш и подсвиркваш…

Лодките, натоварени с богат улов, вече поемаха към дома, а Янус все още нищо не беше измислил. Това, че в холда никой няма да му противоречи, каквото и решение да вземеше, слабо утешаваше Владетеля. Ако само Менолли беше сбъркала в нещо сутринта… но тя се справи прекрасно. Като морски владетел на Полукръглия, той беше задължен да възпитава децата на холда според пернските традиции — те трябваше да знаят своите задължения и да умеят да ги изпълняват. Янус беше уверен, че му е провървяло много — холдът му се намираше под закрилата на Уейр Бенден и неговите Предводители — Ф’лар, ездачът на бронзовия Мнемент и Лесса, стопанката на Рамот. Така той се считаше за двойно задължен строго да спазва традициите. Децата трябваше да изучат всичко каквото трябва, дори учителят им да е момиче!

Вечерта, когато целият улов беше осолен, той нареди на Мави да доведе дъщеря им в малката стаичка, намираща се в главната сграда — там, където той се занимаваше с делата на холда и където се пазеха Летописите. Инструментите на покойния менестрел лежаха на полицата.

Примирил се с неизбежното, Янус връчи на девойката китарата на Петирон. Тя взе инструмента с благоговеен трепет и това убеди баща й, че тя осъзнава напълно възложената й отговорност.

— Утре ще бъдеш освободена от обичайните си сутрешни задължения, за да се занимаваш с децата, — каза той. — Само знай, че няма да търпя никакви глупашки съчинения.

— Но преди, когато Петирон беше жив, не ми забраняваше да пея песните си…

Янус изгледа недоволно дъщеря си и се намръщи.

— Тогава Петирон беше жив, а сега е мъртъв и ти ще правиш това, което ти наредя!

Строгото лице на майка й я погледна иззад рамото му. Менолли видя, че Мави укорително клати глава и задържа готовите да се откъснат от езика й възражения.

— Помни, какво ти казах! — той забарабани с пръсти по дебелия колан. — Никакви импровизации!

— Слушам Янус.

— Значи започваш от утре. Ако, разбира се няма Нишковалеж.

След като освободи жените, Янус започна да съчинява послание до Главния Менестрел. Щом се освободеше лодка щеше да я изпрати в холд Иген. Отдавна в Полукръглия не бяха чували новини от външния свят. Щеше да изпрати и товар с риба. Нямаше защо лодката да пътува празна.

Щом излязоха от стаята Мави здраво хвана дъщеря си за рамото.

— Само гледай да не сбъркаш, момичето ми!

— Но, мамо, на кого пречат песните ми? Сама знаеш, че Петирон каза…

— Не забравяй, че старецът е мъртъв. И със смъртта му всичко за теб се промени. А докато заемаш неговото място, внимавай да не сглупиш! Чу сама — баща ти каза — никакви измишльотини и импровизации! А сега марш в леглото! И не забравяй да изгасиш светилниците. Няма защо да горят напразно.